Катрин Стоун
Крадец на сърца (5)

4.

Полет 904 на „Юнайтед еърлаичс“

Лос Анджелис летище. „Д. Ф. Кенеди“

Неделя, 21 април

Никога не забравяй, моя Кейтлин, че ние сме с теб и те обичаме. Завинаги…

Така завършваше писмото на майка й, Маги не бе успяла да го довърши, защото бе починала. Споменът развълнува Кейтлин.

Зрението й се замъгли. Тя ясно си спомняше онази нощ преди много години.

Какво бе сложило край на живота на майка й? Непоносимата болка? Паниката, която я бе оставила без дъх? Или задушаващата мисъл, че смъртта е дошла?

Кей чу, че нещо тупна на пода. Звукът още отекваше и съзнанието й.

Ужасена, тя бе изтичала до спалнята на майка си. Както винаги, вратата беше открехната, защото нощем Кейтлин често отиваше на пръсти дотам и се ослушваше, докато чуеше, че майка й диша.

В навечерието на шестнайсетия си рожден ден Кейтлин седеше на леглото си. Беше изпаднала в нещо като унес — усещане за преход, за разцъфтяване, за промяна от момиче в жена и от дете във възрастна. Ако не беше в онзи транс, тя щеше да провери как е майка й секунди преди зловещото тупване да й каже да спре да пише и…

Години по-късно Патрик щеше да отбележи, че Кейтлин е изключително наблюдателна. Ако за миг видеха нещо, повечето хора щяха да си спомнят съвсем малко детайли. Наложеше ли се, трябваше да ги възстановяват от дълбините на подсъзнанието им чрез хипноза или с помощта на медикаменти. Но при Кейтлин не беше необходима такава намеса. Тя си спомняше всичко до най-малката подробност.

В онази нощ Кейтлин се втурна в спалнята и видя майка си паднала на пода. Вниманието й беше съсредоточено върху нея, но тя видя и розовите листове за писма, разлятото мастило и свещта с аромат на люляк. Когато се върна вкъщи от болницата, Кейтлин разбра, че свещта не е била угасена от лекарите от „Бърза помощ“, а е горяла дълго, до смъртта на майка й, до мига, в който сърцето на Маргарет Тейлър завинаги бе спряло да бие.

И после бе угаснала сама. Обляна в уханни, восъчни сълзи.

Кейтлин прочете писмото на майка си и изпита омраза към мъжа, който бе предизвикал фаталната изповед. Маргарет бе съзнавала колко усилия ще й коства това. Емоционалните думи в писмото го доказваха. Но тя бе продължила да пише, излагайки на риск живота си в името на любовта, заради Кейтлин и заради него.

Години наред след смъртта на майка си Кейтлин продължаваше да изпитва гняв към баща си. Накрая, заради себе си и най-вече заради майка си, макар и с нежелание, тя се бе примирила. Той беше достоен за презрение. Едва ли някой би могъл да го оспори. Онзи мъж се бе възползвал от невинността на „Маги“ и я бе омаял и прелъстил с лъжите си.

Но Маргарет му бе повярвала и бе запазила спомена за „любовта“ му, която я бе топлила през целия й живот. И защото бе направил майка й щастлива, Кейтлин беше благодарна на мъжа на име Майкъл. Разбира се, това беше името му. Ето защо тя се казваше Кейтлин Микаела.

В писмото си Маргарет й обещаваше прекрасно наследство като дете на любовта и на страстта. Маги бе създадена за любов. Всичко в нея беше женствено и прелестно.

А дъщеря й? Вярно, лицето й беше поразително красиво. Но за разлика от майка си Кейтлин беше нервна, избухлива, непреклонна, емоционална, съсредоточена, всеотдайна и силно мотивирана. Тези качества най-добре описваха Кейтлин.

Още на шестнайсет години тя бе решила, че никога няма да попадне в плен на безразсъдна любов. На никоя любов. Но в живота й имаше страст — към увредените сърца, които се закле да спасява. И със силата си да иска, да поглъща и да консумира, страстта на Кейтлин към работата й се равняваше на страстта на Маргарет към Майкъл.

След три дни Кейтлин щеше да навърши трийсет и четири години — възрастта, на която майка й я бе заченала. Кейтлин щеше да празнува на борда на „Кралица Елизабет II“. Отначало мислеше да пътува от Саутхамптън до Ню Йорк, както бяха направили родителите й, но предпочете маршрута Ню Йорк — Бермудски острови и обратно.

Тя нямаше да прави опити да върви по стъпките на майка си и да се впуска в романтични авантюри по време на пътуването, но не за да докаже колко много се различава от нея.

Кейтлин бе принудена да си вземе билет за луксозната класа. Бяха останали само най-хубавите каюти. Разделението между пътниците не беше така строго, както и онези години. Но колкото повече човек плащаше, толкова по-хубава беше каютата и заведението, в който се хранеше.

Кейтлин щеше да се храни в грила, най-луксозният ресторант на кораба, който се намираше на десетата палуба над вълните. Служителят в туристическата агенция й каза, че хайверът, сладкишите и десертите с шоколад, малини и сироп били разкошни.

И с кого щеше да споделя отбраните блюда в тази прекрасна атмосфера? С любовта на живота си? С мъжа на мечтите й?

Нямаше такъв мъж.

А другият, аристократът на име Майкъл? Сега той сигурно беше шейсетгодишен, все още красив и строен. Единственото доказателство за възрастта му щяха да бъдат сребристите нишки в черните му коси.

Вероятно пътуването по море се бе превърнало в любимото му занимание. Може би често се качваше на някой кораб — място, където няма правила и може да се влюби — за няколко дни — и после подмладен, да се върне към отговорностите, които го чакат на брега.

А може би съпругата му щеше да го придружава по време на пътуването. Меден месец, закъснял с трийсет и четири години. Вероятно онази изстрадала жена също искаше да почувства примамливостта на океана и дори фантазираше, че магията на лунните лъчи ще извърши чудеса и с най-изнуреното лице.

Може би щяха да пътуват с децата си — законните и незаконните като Кейтлин — и да се хранят в един и същ ресторант.

А може би корабът щеше да бъде пълен с деца, чиито майки им бяха разказвали такива чудесни истории за морски пътешествия, че изпитваха непреодолимо желание да посетят мястото, където са били заченати. Те щяха да търсят отговори, надявайки се да разберат вълшебството, което бе оставило майките им омагьосани, а тях — без бащи.

Самолетът се приземи. Кейтлин се стресна и дясната й ръка докосна шията й, където мигновено намери утеха. Тя носеше наниза от изкуствени перли на Маргарет, който и за двете имаше неоценима стойност.

Но мислите й съвсем не бяха спокойни. Не трябваше да предприема това пътуване сега, когато Патрик беше сериозно болен.

„Искам да заминеш, Кейтлин. Стига да обещаеш, че при никакви обстоятелства няма да се върнеш по-рано.“

Тя му бе обещала, защото бледото му като на смъртник лице беше адски сериозно, когато я помоли за това.