Катрин Стоун
Крадец на сърца (3)

2.

Трета операционна зала

Болница „Мемориъл“, Уестуд

Неделя, 21 април

Патрик грешеше. Кейтлин плъзна ръце по далака, търсейки рана.

Патрик бе сбъркал. Разбира се, той бе грешал и преди. Беше невъзможно винаги да си прав. Но този път неправилната му преценка щеше да измъчва и двамата. Дали, в края на краищата, хранителното отравяне наистина не бе замъглило мозъка му? Дали младата жена нямаше да умре заради някаква неопределена отрова, която бе помрачила способността му да прецени кой е пострадалият орган?

Не. Защото Кейтлин нямаше да позволи пациентката да умре. Щом свършеше с далака, тя щеше да прегледа черния дроб. Кейтлин бързо щеше да намери смъртоносното разкъсване и да…

— Тя има аритмия.

„Ами, погрижи се за това!“ Кейтлин успя да сдържи обезпокоителната мисъл. Анестезиологът щеше да се справи с аритмията, но само ако хаотичният ритъм на сърцето не беше сигнал, че всичко е свършило, предположенията им са се оказали погрешни и часовникът на живота е спрял завинаги.

И в същия миг Кейтлин намери прободната рана в далака там, където се бе забило нещо остро и тънко.

— Намерих я, — прошепна тя.

 

— Има ли шанс да те накарам да се откажеш от сърдечната хирургия, Кейтлин? Търся специалист травматолог.

— Не, благодаря. Случаят беше твой, Патрик. Ти направи чудо. Аз само ти оказах малка техническа помощ. И трябваше да намеря по-бързо източника на кървенето.

— Намери го навреме.

— Все едно. Не искам да се занимавам с травми. В тези операции има твърде много напрежение. Е, как си, Патрик? По-добре ли се чувстваш?

— Много по-добре. Благодарение на теб.

Кейтлин наклони глава на една страна и се усмихна.

— Питах се как си след хранителното отравяне.

— А, оправих се. А сега, трябва да тръгваш за летището.

— Още е рано. Пък и нямам желание да се качвам на самолета. Отивам в Ню Йорк и ще нощувам в хотел в Манхатън. Имам време да дойда с теб да видим как е пациентката.

— Не е необходимо да идваш, Кейтлин.

Какво ставаше? Двамата бяха излезли заедно от операционната зала и Кейтлин мислеше, че ще отидат в интензивното отделение. Но Патрик я изпращаше да си върви, след като я бе отрупал с комплименти, за да не забележи, че я гони.

Защо? За да отиде сам в интензивното отделение и да се радва на успеха си, без да сподели с нея заслугата?

Това не беше Патрик Фолкнър, когото Кейтлин познаваше.

— Искам да я видя, Патрик. Отдавна не съм оперирала пациент, който вече е подготвен за операция, когато пристигам. Искам да видя как изглежда.

— Ами, иди. Аз първо ще се преоблека, И ако не се видим, благодаря ти още веднъж и ти желая приятно пътуване.

Това вече беше Патрик, когото тя познаваше. Кейтлин се усмихна.

— Благодаря. Ще се видим след седмица.

„Ще се видим.“ Думите отекваха в съзнанието й, докато се качваше към интензивното отделение. Кейтлин отиваше да види пациентката, но всъщност трябваше да прегледа Патрик.

Той бе казал, че страда от хранително отравяне.

Патрик беше блед и преди четири седмици, когато пристигна в Лос Анджелис. Но здрав. И силен.

Нямаше нищо тревожно. Всичко можеше да се обясни лесно. Зимата по Източното крайбрежие беше студена. Пък и той прекарваше много време в операционната.

Но преди четири седмици Патрик не беше толкова блед. Нито преди четири дни. Днес кожата му беше прозрачно бяла като на смъртник.

Какво би могло да я преобрази толкова драстично?

Само едно — загуба на кръв. При това в големи количества.

— О, Патрик — прошепна Кейтлин, когато си спомни нещо обезпокоително от срещата им преди четири дни.

Бяха се видели пред асансьорите до отделението по радиология и се бяха качили заедно. Но Патрик никога не използваше асансьора. Той предпочиташе да върви по стълбите. Колкото и етажи да трябваше да изкачи.

И Патрик, и Кейтлин бяха в отлична физическа форма. Така и трябваше да бъде. Те бяха воини в ожесточената битка със смъртта.

Кейтлин хукна надолу по стълбите, към тъмния коридор, където Патрик сигурно стоеше, преструваше се, че е по-добре, решен да не й позволи да разбере истината.

Но тя бе видяла, че кожата му блести в мрака.

И когато Кейтлин каза, че ще се видят идната седмица, изражението му бе станало изтерзано. Сърцето й се бе свило.

Патрик се сбогуваше е нея.

Тя смяташе да влезе в мъжката съблекалня, без да потропа на вратата. Там щеше да бъде само Патрик. Единственият друг мъж в операционната тази вечер беше болногледачът Джонатан. Но той дежуреше на рецепцията.

Патрик не беше нито под душа, нито в съблекалнята. Не бе успял да стигне дотам. Беше се отпуснал на стол във фоайето. Главата му беше наведена, а очите — затворени. Блед като смъртник. И неподвижен.

Може би спеше?

— Патрик?

Той се стресна, изправи рамене и леко се усмихна.

— Кейтлин.

— Искам да знам какво става, Патрик. И то веднага.

Сините му очи се открояваха на призрачно бялото лице.

— Нищо, по дяволите. Ти току-що спаси човешки живот и се надявам, че всеки момент ще тръгнеш за летището, а аз скоро ще се прибера, ще заспя и ще се оправя от хранителното…

— Не е хранително отравяне.

— Така ли?

— Не. Блед си, откакто дойде тук. И нямаш сили, нали? Не можеш да изкачиш дори един етаж. Приличаш на смъртник, Патрик.

— Винаги си била много наблюдателна.

— Не и този път. Трябваше да го забележа по-рано.

— Блед съм едва от днес. По-точно от снощи. Бях добре, когато те помолих да оперираш с мен. Обадих ти се, защото реших, че пациентката ще се нуждае и от двама ни. Оказа се, че не е така и… Добре, че те извиках — дрезгаво прошепна той.

— Ти губиш кръв, Патрик. По всяка вероятност е язва. Но ти упорито не обръщаш внимание на симптомите.

— Не е толкова лесно, Кейтлин. Не губя кръв.

— Тогава какво ти е?

— Не знам. Надявам се, че ще ми мине.

Кейтлин се изплаши. Патрик несъмнено бе ходил на изследвания, за да провери дали губи кръв и се бе отказал от други прегледи. Разбира се, Кейтлин знаеше защо. Повечето причини за остра анемия, когато няма загуба на кръв, бяха много сериозни.

Патрик се бе надявал, че неразположението му ще премине. Той бе пренебрегнал и отхвърлил симптомите — напълно нормална, човешка реакция. Колкото и да беше съвършен в много отношения, и Патрик беше простосмъртен.

— Трябва да разберем какво ти има, Патрик. Още сега.

— Ще разбера, Кейтлин. Нямам друг избор. Сутринта, докато самолетът ти излита…

— Няма да ходя никъде!

— Разбира се, че ще отидеш.

— Нека да ти взема кръв за изследване. Моля те. Хематокритът ти трябва да е…

— Знаеш какъв е хематокритът ми. Достатъчно е да ме погледнеш, докторе. Двайсет и няколко, нали? И броят на тромбоцитите. — Леденостудените, бели пръсти на Патрик надигнаха крачола на панталона му. Прозрачната кожа беше осеяна с безброй тъмночервени точици. — Намалял е, нали? Не знаем само колко са левкоцитите ми.

Именно броят на левкоцитите щеше да определи диагнозата, от която и двамата се страхуваха.

— Нека да ти взема кръв за изследване, Патрик — тихо повтори Кейтлин и си помисли: „Позволи ми да бъда с теб, когато разбереш, че си болен от левкемия.“

Той не отговори веднага. Кейтлин долови дилемата му. Патрик не искаше да замесва Кейтлин. Но от друга страна, не искаше да бъде сам.

— При едно условие — каза той. — Ще се качиш на самолета, каквото и да стане.