Катрин Стоун
Крадец на сърца (32)

31.

Корт Апартмънтс, Уестуд

Вторник 7 май

Джеси дойде в десет вечерта, навреме, за да я изпрати до дома й. Нощта бе настъпила отдавна, макар че градът не беше тъмен. Уличните лампи на Барингтън Авеню разпръсваха златиста светлина.

Кейтлин взе две рози — бяла и розова. Цветята щяха да прекарат нощта в спалнята й. А Джеси?

Двамата се приближиха до вратата на апартамента й, без да разговарят.

— Исках да се сбогувам.

Пръстите й се свиха в юмруци и ноктите се вкопчиха в плътта.

— Да се сбогуваш?

— Утре се връщам в Мауи.

— Разбирам. Ще влезеш ли?

Щом прекрачиха прага, Кейтлин пусна розите и протегна ръце към него.

— Обичай ме, Джеси!

— Не мога — усмихна се той. — Загубил съм твърде много кръв.

— Тогава ми позволи аз да го сторя.

Усмивката му помръкна и лицето му стана сериозно.

— Не, Кейтлин.

— Джеси, аз…

— Беше хубаво.

— Хубаво? Имаш предвид секса?

— Беше страхотен.

Зелените му очи блестяха, но погледът му беше безизразен. Джеси беше изключително резервиран. „Защо, Джеси? Защо?“

Той видя объркването и болката й и потисна импулсивното си желание да й каже истината. „Не искам да те оставям, Кейтлин, но трябва да го направя. За твое добро.“

Джеси се бе заклел пред себе си да си тръгне, когато рискът за Кейтлин стане твърде голям и опасността засенчи изкушението. И този момент бе настъпил, защото желанието му към нея беше толкова силно, че той можеше да загуби контрол.

Винаги когато Джеси обичаше някого, съдбата се намесваше, наказваше го и отмъщаваше. Съдбата беше безмилостният враг на сърцето му и капризна сила, която той не можеше да контролира. Любовта му не можа да предотврати удара на мачтата, нито сърдечното заболяване на Риса и анемията на брат му.

„Трябва да си тръгна, Кейтлин. Трябва да те оставя. И за теб ще бъде по-лесно да си замина с жестокост, а не с любов.“

— Е, сбогом, Кейтлин.

— Чакай, Джеси! Преди да тръгнеш, би ли ми разказал тайната си? Чувствам, че имам право да я знам.

Той не искаше да й разказва нищо. Но въпреки това изпита егоистичната надежда, че Кейтлин ще отхвърли като невъзможни „престъпленията“ му, ще му повярва и ще го обикне.

Джеси безразлично сви рамене.

— Защо не? Когато бях петнайсетгодишен, се опитах да убия Патрик. Плавахме с яхта в едно място, наречено Езерото на Грейдън. Блъснах мачтата към главата му и когато той не умря, се опитах да го удавя.

— Не ти вярвам!

Сега изкушението и опасността бяха неизмеримо големи. В безстрашната си любов Кейтлин бе забравила изумлението, болката и обидата. Тя беше боец, впуснал се в ожесточена битка, защитаваше го, вярваше му и го обичаше. Радостта стопли душата му, заплашвайки да разтопи леда. Джеси трябваше да спре това, като смрази сърцето си.

— Попитай жителите на Монтклеър. Или Патрик.

— Не е необходимо да питам никого, Джеси. Знам, че не е вярно!

В морскосините й очи блестеше страст. Джеси бе потиснал чувствата си. Но битката му беше по-ожесточена от нейната. „Мрази ме, Кейтлин. Ненавиждай ме. Никак не е трудно.“

— Когато бях на деветнайсет, нападнах приятелката на Патрик и се опитах да я изнасиля, за което прекарах в затвора следващите две години.

„Не, Джеси!“

— Ето, това е истината за мен. — Той трябваше да си тръгне тогава, когато сърцето му беше толкова сковано от лед, че едва биеше. Но демонът на изкушението го накара да попита. — Е, чувстваш ли се изнасилена?

— Не!

„Чувствам се обичана.“

— Е, добре. Тогава си съгласна, че сексът беше страхотен. Сбогом, Кейтлин.

Джеси тръгна към вратата.

Кейтлин изпита паника и отчаяние.

„Не си отивай, Джеси! Не ме оставяй! Моля те!“

Джеси се обърна.

— Кейтлин?

— Да?

— За Риса. Нямам думи да изразя благодарността си.

И после излезе.

Кейтлин трябваше да каже нещо, какъвто и да беше отговорът му и колкото и презрително да блестяха студените му очи.

Трябваше да му каже, че се чувства обичана. И още неща. Например какво се бе случило на зазоряване в операционната зала.

„Аз не спасих Риса, Джеси. Нито Патрик. Ти я спаси. Твоята кръв, воля и любов.“

Кейтлин се обади на Патрик. Отговори телефонният му секретар и тя остави съобщение.

„Обажда се Кейтлин, Патрик. Джеси заминава утре, затова, ако искаш да говориш с него, трябва да го направиш тази нощ. Джеси ми разказа всичко. За случката в езерото и за опита за изнасилване на приятелката ти, която, предполагам, е била Гейбриела. Джеси не може да се е опитал да те убие, Патрик! Не! Наистина ли мислиш, че го е направил? А що се отнася до инцидента с Гейбриела, в дома му има непубликуван ръкопис, озаглавен «Адът, лишен от ярост». Може би Джеси е отказал на Гейбриела. Не смяташ ли, че може да е било така? Аз мисля, че се е случило точно това, особено като видях държането й онзи ден в клиниката. Много съм развълнувана и всичко това може би не е моя работа, но… Вече е късно, нали? Е, казах каквото имах да ти кажа.“

Патрик не беше вкъщи, а в болницата, в интензивното отделение, и чакаше брат си. Даниъл и Стефани си бяха тръгнали.

Те бяха капнали от умора и същевременно радостно развълнувани. Риса се бе събудила усмихната след упойката, без да проявява признаци на страх или на болка.

Но скоро зелените й очи започнаха да търсят неспокойно и настойчиво. После тя си спомни думите на Джеси. Той беше с нея, макар че не го виждаше.

Патрик изпрати Даниъл и Стефани и зачака брат си.

Той знаеше, че Джеси ще дойде под прикритието на мрака, без да зачита правилата в болницата. Такъв си беше Джеси. Предизвикателен и непокорен бунтар, но в същото време, любящ закрилник.

Джеси дойде след час. Беше толкова съсредоточен в Риса, че не видя нищо друго. Патрик се оттегли в сенките и се вторачи в него.

— Обичам те, сладко картофче — прошепна Джеси на спящото момиченце, защото не искаше да я събуди, но въпреки това се надяваше, че думите му ще се преплетат със сънищата й.

И сигурно стана така, защото Риса се усмихна в съня си.

— Запомни този сън, малка моя. И не забравяй, че аз винаги съм с теб и те обичам.

Джеси докосна русите й къдрици, нежното лице и румените й страни и през мъглата, която внезапно премрежи очите му, отново видя усмивката й.

После си тръгна.

Така трябваше.

Той излезе в унес от стаята на Риса. На лицето му бе изписана тъга и изражение на неизмерима загуба. Патрик го последва, без да издава присъствието си. Той слезе осем етажа по стълбите — лесно постижение за човек, в чиито вени течеше тъмна, гъста и здрава кръв.

Кръвта на Джеси беше разредена и бледочервена. Но това не беше причината да се качи на асансьора. Вратите бяха отворени и му предлагаха единственото, което в момента имаше значение — обещанието за бързо бягство.

 

Фонтанът също беше подарък от Тимъти Аскуит. Денем слънцето позлатяваше водите, а нощем ги озаряваха разноцветни светлини и капките приличаха на скъпоценни камъни — смарагди, рубини и сапфири.

Патрик се приближи до фонтана, където брат му неочаквано бе спрял, и промълви:

— Здравей, Джеси.

— Предполагам, че си застанал на безопасно разстояние.

Патрик усети гнева му — жестоко напомняне за онзи отдавнашен ден и предупреждение, че там, където има вода, Патрик не трябва да се приближава до брат си.

— Ще ми разкажеш ли за онзи ден, Джеси?

— Ти ми разкажи, Патрик.

— Не мога. Не си спомням.

Патрик видя изненадата в очите на Джеси.

— Не си спомняш? Мислех…

— Получил съм амнезия, малко преди удара по главата. Дойдох в съзнание в болницата.

— Но знаеш какво се случи. Целият град е видял. И после, в килията на предварителния арест, аз ти го казах.

— Пак ми разкажи, Джеси. — Патрик се вторачи в лицето на брат си и сърцето му се изпълни с радост. Той беше готов да повярва на всяка дума, която Джеси произнесе. — Но този път ми кажи истината.

Джеси не отговори веднага.

— Беше нещастен случай, Патрик. Ти се изправи да поемеш кормилото, точно когато аз завих. Гледаше вълните, а не мен. Не разбра, че завивам. А аз не забелязах, че ставаш. Не те предупредих, че ще завивам. Ти също не ме предупреди, че ще се изправяш.

„Било е нещастен случай!“, зарадва се Патрик, но въпреки това, долови терзанията на Джеси.

— Не си бил виновен ти, Джеси, Аз съм нарушил основното правило в плаването. Станал съм, без да погледна мачтата.

Джеси сякаш не го чу. Той се бе пренесъл в миналото и отново преживяваше онези ужасни мигове.

— Опитах се да ти помогна, Патрик, но ти отстъпи назад. Ударът те бе зашеметил, но въпреки това ти се страхуваше от мен. Предполагам, че е било заради скарването ни предишната вечер. Сетне падна в езерото и аз скочих след теб. Сборичкахме се. Ти се биеше с мен. Схватката спря, когато крайниците ти започнаха да се тресат конвулсивно. Сега знам, че е било клиничен спазъм. Беше изпаднал в посттравматичен шок, задъхваше се и се задушаваше, когато пристигнаха спасителните лодки. Изгонването ми в „Брукфийлд“ изглеждаше справедливо наказание за безразсъдността ми, която за малко не отне живота ти. Разбрах това, едва когато Гейбриела ми каза какво мислят всички, включително и ти.

— Но аз не вярвах, че си искал да ме убиеш, Джеси, докато не го чух от теб.

Джеси сякаш отново не го чу. Вероятно щеше да изслуша Патрик, едва когато се изповядаше докрай.

— Аз направих синините на ръцете й. Сграбчих я и я стиснах силно, за да ми обясни защо ме нарече убиец. После я пуснах, блъснах я и повече не съм я докосвал.

— Макар че тя те е желаела.

— Бяхме заедно преди две лета.

В гласа на Джеси отново прозвуча извинение.

Сега беше ред на Патрик да се ядоса.

— Защо, Джеси? Защо?

— Какво? — попита Джеси, стреснат от внезапния гняв на брат си.

— Защо ме излъга? Защо призна престъпления, които не си извършил?

Джеси сви рамене.

— Бях обиден и гневен. Чувствах се предаден. Предполагам, че исках да обидя и теб и да ти причиня болка. Бях егоист. Сприхав и глупав.

— Мисля, че е имало друга причина. Толкова дълбока, че не си знаел за съществуването й. Смятам, че си се опитвал да ме закриляш и предпазваш, както винаги си правил.

— Да те закрилям и предпазвам?

— Да. Отказал си се от себе си, И как не! Бил си изоставен от брат си, от родителите си, от всички. Но може би си чувствал, че аз не съм те изоставил напълно и бих продължил да те защитавам. Вероятно си решил, че тази лоялност не е в мой интерес. Ти си бил загубена кауза. И за да ме отблъснеш, за мое добро, си решил да ме накараш да те мразя. Но това не стана, Джеси. Аз намразих себе си. Презирах се, защото съм те разочаровал и съм те накарал да искаш да умра. Ненавиждах не теб, а себе си… и не съм преставал да те обичам.

— Как си могъл да обичаш брат, който е признал, че се е опитал да те убие?

„Виждаш ли, Джеси? Имам право. Опитвал си се да ме предпазиш и закриляш, като ме накараш да те мразя. Но не успя.“

Патрик се усмихна нежно и същевременно иронично.

— А ти, Джеси? Как си могъл да обичаш брат, който е приел изповедта ти за вина, без да възрази? Брат, който те е предал по най-подъл начин? Но ти продължи да ме обичаш, нали?

— Да. — Шепотът на Джеси беше дрезгав и изпълнен с надежда. — Да.

Патрик изпита желание да се приближи до него.

Но още беше рано. И двамата се нуждаеха от време.

— Спомняш ли си онзи ден? — попита Патрик. — Преди нещастния случай?

Джеси се намръщи и колебливо поклати глава.

— Беше идеален ден, Джеси. Вятърът беше освежителен и топъл, а небето и езерото — ослепително сини. Но най-ясно си спомням колко щастлив се чувствах.

— Щастлив — повтори Джеси.

— И в безопасност.

— И в безопасност.

Двамата братя стояха на няколко крачки един от друг.

Но сърцата им вече бяха слети в едно.

Оцветените в различни светлини капките във фонтана радостно подскачаха. Мислите на Патрик и Джеси бяха щастливи. Те се чувстваха в безопасност и се обичаха.