Катрин Стоун
Крадец на сърца (21)

20.

Болница „Мемориъл“, Уестуд

Събота, 27 април

— Доктор Тейлър. — В гласа на оператора на пейджърите прозвуча неподправена обич. — Добре дошли!

— Благодаря, Дарла.

— Официално още не сте се върнали, нали? В графика ни пише, че ще бъдете на работа в понеделник.

Дарла не покровителстваше всеки лекар. Но според нея Кейтлин Тейлър работеше твърде много. И в момента Кейтлин беше в кабинета си и преглеждаше пощата.

Имаше само едно съобщение.

Сценарият на „Крадец на сърца“ още не бе пристигнал. Това, разбира се, не беше трагедия. Официално Кейтлин още беше в отпуск. Ако искаше, тя можеше да обиколи книжарниците, да намери романите на Грейдън Слейк и да ги прочете част от тях до понеделник.

Книгите му бяха осемнайсет, без да се брои „Снежният лъв“, Кейтлин бе прочела четири от еротичните му трилъри и бе гледала филма по книгата за деца.

— Официално още не съм се върнала, Дарла. Но ако ти трябвам…

— Ще те намеря.

— Добре. Между другото, опитвам се да открия доктор Прентис. Знаеш ли къде е?

— Да. Тя е с пациент в Севън Уест. Да ви свържа ли?

— Не. Благодаря. Ще мина оттам.

Севън Уест беше заключеното отделение на „Мемориъл“, където държаха пациенти, които бяха опасни за себе си и за другите, проявяваха склонност към самоубийство или убийство или бяха психопати и трябваше да бъдат наблюдавани.

От време на време психиатрите викаха Кейтлин за консултация, защото хората с психични заболявания често имаха проблеми със сърцето като всички останали. Кейтлин винаги изпитваше страх, когато отиваше там.

Тя не се боеше от пациентите, а от тежкото им положение — затворени и заключени… също като човека в остъкленото бунгало, пред което се издигаше висока зелена ограда с остри шипове.

„Джеси Фолкнър замина. Все едно не е бил тук. Не и за теб.“

Вратата на Севън Уест беше метална и масивна и имаше прозорче, през което дежурният виждаше посетителите.

— Здравейте, доктор Тейлър. Очакваме ли ви?

— Не. Търся доктор Прентис.

— Тя е при един младеж. Казаха, че бил добър ученик и изключително примерен. Но в момента не е на себе си. Дъхът му мирише на алкохол, но явно е взел и синтетичен хероин. Можете ли да повярвате, че го наричат „ангелски прах“? Кой ангел би дал такава отрова на някого?

Кейтлин не знаеше отговора на този въпрос, но си представи един друг ангел — състрадателната й приятелка, която се грижеше за изпадналия в психоза младеж.

Такива пациенти, особено мъжете, представляваха голяма заплаха за жените. Макар да бяха загубили връзка с реалността, те продължаваха да се придържат към възгледите си за живота. И ако схващанията им включваха омраза към жените, всяка жена в близост до тях, беше изложена на риск.

— Завързан е, нали?

— Разбира се. И краката, и ръцете му.

— Дадоха ли му някакви лекарства?

Дежурният поклати глава.

— Направиха му мускулна инжекция. Доктор Прентис е много предпазлива с лекарствата. Така и трябва да бъде, защото не знае какво още е взело момчето. Сигурно ще постои при него. Но ако случаят е спешен, ще я повикам.

— Не. Съвсем не. Всъщност, нося й добра новина. Може ли да й оставя бележка?

— Разбира се.

Кейтлин написа:

Аманда, в случай че не знаеш, намери се донор за Патрик. И в момента му трансплантират костен мозък. Ще бъда вкъщи. Затова, когато се освободиш и ако си в настроение да разговаряш, моля те, отбий се.

Тя се надяваше, че Аманда няма да поиска да узнае подробности за донора. С течение на годините Кейтлин бе премълчала някои истини, които бяха твърде болезнени, но от самото начало на приятелството им никога не бе имало лъжи…

— Аз съм Аманда Прентис и съм председател на „Бъдещи последователи на Ескулап“. Както знаете, време е за кандидатстване в медицинските факултети и след като документите ни бъдат обработени, ще започнат събеседванията. Тези разговори са съществено, дори съдбовни за приемането ни в университета, и следователно, си заслужава да се упражнят. Някои от нас разговаряха със студенти, които са ги издържали успешно. Те казаха какви въпроси задават и предложиха полезни съвети. Нито въпросите, нито съветите са изненадващи, но по-добре е да сме подготвени. Затова съм тук. Искам да поканя всеки, който се интересува, да присъства на упражненията. Всеки, дори да не членува в „Бъдещи последователи на Ескулап“. Дори да предпочита да умре, отколкото да членува там.

Последните думи предизвикаха нервен смях в залата за лекции.

Всички бяха единодушни, че няма универсална формула, за да те приемат да следваш медицина. Но теориите бяха много. Някои консултанти бяха на мнение, че доброволната работа в болница е задължителна. Според други най-важна беше научно-изследователската работа.

Трети смятаха, че приемните комисии търсят ренесансови личности, всестранно развити хора, които олицетворяват изкуството медицина и затова наред с физиката, математиката и биохимията, трябва да се изучават и философия, литература и история.

Повечето съветваха да не признаваш, че гледаш телевизия, а че в свободното си време пишеш стихове.

Имаше толкова теории, колкото и кандидат-студенти. Някои харесаха диалога. Други ставаха още по-нервни.

Кейтлин не беше член на „Бъдещи последователи на Ескулап“, но имаше отлични оценки по всички предмети. Тя бе подала документите си за кандидатстване във факултета по медицина в университета в Лос Анджелис, но въпреки това се притесняваше, че може да не я приемат.

Кейтлин познаваше момичето, което ги канеше да присъстват на упражненията за подготовка за събеседването. Тя беше забелязала Аманда Прентис и й се възхищаваше. Аманда излъчваше увереност и съпричастност.

— Упражненията ще започнат в понеделник и ще бъдат шест. Моля ви, запишете се сега, за да можем да запазим достатъчно зали. Но не се записвайте за всяка вечер — лъчезарно се усмихна Аманда. — Ако прецените, че не се справяте добре и са ви необходими още упражнения, лесно можете да дойдете още веднъж. Но никой не се нуждае и от шестте упражнения.

Кейтлин се записа за събота. Но в уречения час в залата се явиха само тя и момичето, което излъчваше топлота и надежда.

— Предполагам, че ще сме само ние — каза Аманда.

— Ами, ако искаш, да отложим заниманието.

— Не. Ще се упражняваме. Но ако нямаш нищо против, ще пропусна встъпителната си реч, която е предназначена за отпускане на нервите, защото изглеждаш спокойна.

Кейтлин наистина не беше нервна. Тя беше убедена, че стане лекар. Хирург.

— Готова ли си да започнем? — попита Аманда.

— Разбира се.

— Чудесно. Ще започна с лесния въпрос. — Аманда стана сериозна и възприе ролята на член на приемната комисия. — Моля ви, кажете ми, госпожице Тейлър, защо искате да станете лекар?

В съзнанието на Кейтлин се появи любим образ. Красивите очи на Маги блестяха от обич към нея.

— Какво има, Кейтлин? Ще ми кажеш ли?

Кейтлин се намръщи, като чу гласа, който беше толкова различен от този на майка й, но въпреки това — нежен и загрижен.

Тя поклати глава. Аманда сигурно щеше да я остави на мира и да си тръгне. Очевидното безпокойство на Кейтлин щеше да я прогони.

Но Аманда не помръдна. Тя чакаше, изпълнена с решителност, докато накрая Кейтлин призна:

— За да спася майка си.

— Но това е чудесна причина, Кейтлин.

— Не.

— Защо?

— Защото тя е… мъртва.

И в онази вечер започна приятелството им. И двете бяха на една и съща възраст и искаха да станат лекари. Но имаше още една, важна и силна връзка. И Кейтлин, и Аманда нямаха майки.

Те научиха заедно истината, известна на всяка дъщеря, изгубила майка си — раната никога нямаше да заздравее. Дори да минеха десетилетия, болката оставаше.