Катрин Стоун
Крадец на сърца (25)

24.

Институт по сърдечни заболявания

Понеделник, 6 май

Кейтлин гневно погледна часовника си. Три и половина. Само пет минути, откакто го погледна последния път. Първият понеделник на май беше забележително спокоен.

Състоянието на пациентите й беше стабилно. Предстоеше й операция едва на другия ден. Пощата беше оскъдна.

Светът се бе смълчал. Сякаш всички бяха затаили дъх. Може би в очакване на страстната й нощ с Джеси?

Не. Всъщност преди петнайсет минути спокойствието беше нарушено от чудесна новина. Обаждането на Стивън. Прекрасната вест, че костите на Патрик вече са приели клетките на Джеси.

Съобщението я изпълни с радост.

Три трийсет и пет. Кейтлин можеше да си отиде вкъщи. Но какво щеше да прави там? Да се приготвя за Джеси?

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. Кейтлин вдигна слушалката.

— Ало.

— С доктор Кейтлин Тейлър ли говоря?

— Да. Лилит, ти ли си? Радвам се, че те чувам. Къде си?

— С Тимъти сме в Лос Анджелис.

— Всичко наред ли е?

— Да, Кейтлин. Цялото семейство Аскуит се радва на отлично здраве и настроение. Робърт и Тимъти са във възторг от сценария на „Крадец на сърца“.

— Наистина е сензационен. Прочете ли го?

— О, да, и напълно съм съгласна с теб. Е, не искам да те задържам. Само се питах дали ще може да се видим. Далеч от болницата.

Сърцето на Кейтлин се сви. Тя си спомни каква бе причината, когато последния път Лилит бе поискала да се срещнат.

— О, Лилит, нещо не е наред! Отново ли се е появил тумор?

— Не. Чувствам се много добре. Само си помислих, че ще бъде хубаво да се видим и да побъбрим.

— Да, ще ми бъде много приятно — съгласи се Кейтлин, но продължи да се безпокои. Само ако Лилит се бе обадила по-рано… Кейтлин реши, че трябва да се срещнат, когато е свободна и имат достатъчно време да побъбрят. — Чакай да си погледна графика. Винаги може да възникне спешен случай.

— Мила моя, вечно ще ти бъда благодарна за Тими и оценявам готовността ти да пренебрегнеш личните си планове заради професионалните си задължения.

Кейтлин се почувства неудобно, намръщи се и се вторачи в календара пред себе си. През следващите два дни й предстояха операции и щеше да бъде невъзможно да се срещне с Лилит.

— Ще ти бъде ли удобно да се видим в сряда, в пет и половина?

— Разбира се.

— Добре. Може да се срещнем в „Просперо“, кафенето в „Ариел“.

— Чудесно.

— С нетърпение очаквам да те видя, Лилит.

— И аз.

Кейтлин понечи да запише часа и мястото на срещата с Лилит, когато над бюрото й неочаквано падна сянка.

Тя вдигна глава.

— Патрик?

Сините му очи блестяха от гняв.

— Джеси е донорът, нали?

— Да.

— Как стана така?

— Аз му казах. Не се наложи да го убеждавам. Той се съгласи веднага. Знам, че извърших предателство, Патрик, и имаш право да ми се сърдиш. Но ако възникнат същите обстоятелства, ще го направя отново и отново.

В очите му блесна изненада, но гневът остана.

— Мислиш, че съм разстроен, така ли?

— Не мога да преценя.

Патрик бе завладян от различни емоции — радост, че организмът му приемаше клетките толкова бързо, тъга, защото Аманда беше с Джеси, и гняв към себе си заради тъгата, която изпитваше. Всичките противоречиви чувства към брат му се бяха събудили.

Но чувствата му към Кейтлин бяха ясни и чисти.

— Всъщност, много съм ти благодарен, Кейтлин.

— О, добре — с облекчение въздъхна тя.

— Как го намери?

— Чрез Тимъти Аскуит. Той ми обясни къде се намира къщата на Джеси в Мауи.

— И ти отиде там? Наистина си изумителна.

— Не, Патрик, не съм. При дадените обстоятелства, и ти би направил същото.

— Ти наистина не разбираш, нали, Кейтлин?

— Какво?

— Колко си невероятна.

— Ами…

— Недей да спориш!

— Няма.

— Какво каза Джеси?

— Каза „да“, Патрик. Само това.

— Друго?

— Не искаше да знаеш, че той е донорът. Според мен мислеше, че ти ще откажеш трансплантацията, ако знаеш. Вярно ли е, Патрик? Щеше ли да предпочетеш да умреш, отколкото да получиш помощ от Джеси?

— Не, Кейтлин, не е вярно.

Тя се поколеба, но само за миг. Кейтлин събра смелост от думите на Патрик и предложи:

— Може би трябва да му го кажеш.

— Може би. Знаеш ли къде е отседнал?

— В „Шато“. Регистрирал се е като Майкъл Лайънс. — Тази нощ Кейтлин и Джеси щяха да се любят. Но какво значение имаше малко страст в сравнение с помирението между братята? — Ще се срещнеш ли с него довечера?

— Не. — Отговорът на Патрик беше тих, но категоричен. Той искаше да мине малко време, за да овладее емоциите си. Пък и тази вечер щеше да празнува с Аманда. Но в момента тя беше с Джеси. Чувствата отново го завладяха, но Патрик запази спокойствие. — Определено няма да бъде тази вечер.

 

— Тук е много хубаво — каза Джеси, докато с Аманда пиеха чай сред орхидеите. — Не само „Просперо“, но и целият магазин „Ариел“.

— Идвал ли си тук?

— Не и в кафенето. Но съм обикалял щандовете. — Десет дни Джеси се бе разхождал неспокойно по улиците, очаквайки новини за Патрик от Кейтлин. Накрая бе влязъл в „Ариел“ и бе насочил енергията си в един проект, които го занимаваше от година. И сега се изуми, че говори за този привлекателен и самоунищожителен план. — Правех малко проучване.

— Проучване? За следващия ти трилър? Убийство и хаос в „Ариел“?

— Съвсем не. — Джеси още имаше възможност да скрие истината. Да свие рамене и да смени темата. Но психиатърката с червеникаворусите коси, която очевидно бе измъчвана от свои тайни, го предразполагаше да говори. — Да ти покажа ли, Аманда? Имаш ли време?

— Да.

Джеси я заведе на едно място, което тя познаваше много добре, докато не си забрани да ходи там. Беше го посещавала, за да се опита да потисне страховете си.

Мястото в „Ариел“ беше източник на обсебеност, смут, конфликти, на загадъчен копнеж и на болезнена радост. Там имаше лигавничета, украсени с розови и сини котенца, плюшени животни, нечупливи шишета с различни размери, звънчета и купища играчки.

Най-силна болка й причиняваха мъничките стъклени бурканчета, подредени според вида храна и възрастта на бебето. Аманда ги бе докосвала и бе препрочитала всяка дума, написана на разноцветните етикети, като измисляше рецепти за различни ястия.

„За кого? — питаше се тя. — За бебетата, които никога няма да имаш и дори не искаш да имаш, защото мислиш, че няма да е правилно?“

Като психиатър, Аманда можеше да предложи много неща на възрастните, защото те бяха достатъчно зрели, за да се научат да се обичат. Но не можеше да направи този важен подарък на едно дете. На дъщеря. Не можеше да научи малкото момиченце да докосва и да обича. Ами ако детето беше момче?

Аманда Прентис не можеше и не трябваше да бъде майка. Този въпрос в живота й беше решен. Но въпреки това, винаги когато отидеше на това място, тя изпитваше неопределен и неясен копнеж, който я караше да затаи дъх, а сърцето й — да се свие. А когато видеше деца там, копнежът й се превръщаше в остра болка.

Единствено пронизващата истина беше по-силна от болката. Аманда можеше да приготвя идеални детски храни, но никога нямаше да даде на детето си най-важното — увереност, смелост и способност да обича.

Секцията за деца в „Ариел“ беше огромна. Имаше и книжарница, и видеотека, която предлагаше най-хубавите филми на „Дисни“ и на „Джемстоун“.

За снежнобелия лъв на Грейдън Слейк бе отделена цяла ниша. Лавиците на стените бяха отрупани с книгата и с видеокасети на филма. Но най-голямата атракция беше миниатюрна савана, населена с бели лъвове.

Какво проучване извършваше Джеси? Може би искаше да се увери, че книжарницата е пълна с книгите му?

Грейдън Слейк имаше достатъчно пари и слава. Но тези неща явно не го интересуваха. Той хвърли само бегъл поглед на произведенията си.

Коленете на Аманда се разтрепериха. Тя не смееше да отиде по-нататък. Но зареждана с енергия от нещо, което не можеше да контролира, Аманда последва Джеси.

Ръцете й също събраха сили и след миг щяха да започнат да докосват бурканчетата с детски храни, предназначени за здрави и щастливи бебета.

Деца на други жени.

Тя се овладя, стисна зъби и попита:

— Джеси? Защо дойдохме тук?

Дали в края на краищата той не беше психиатър? Сатанински терапевт, който лекува пациентите си, като ги конфронтира с шока и болката? Дали я бе завел там, за да й напомни да не мечтае за неща, които не може да има? Щеше ли да я погледне мъдро и същевременно жестоко, за да я накаже за фантазиите, че може да се излекува, като чете книгите му?

Не.

Джеси нямаше намерение да осъществява психиатрична намеса сред белите лъвове и бурканчетата с детски пюрета. Той мълчеше и също се бе вторачил в бурканчетата. Дори не чу въпроса й.

„Ние сме сродни души — помисли Аманда. — И за двама ни това място предизвиква и болка, и радост.“

— Джеси? Защо дойдохме тук? — повтори тя.

Този път той я чу и се обърна към нея.

— Пиша книга.

— Пак ли за деца?

— Да. Чела ли си „Снежният лъв“?

— Разбира се. Препоръчах я на всичките ми бременни пациентки. Искам да мислят, че бебетата им са като белите лъвове — безценни, уязвими и застрашени.

— Застрашени?

— Сърцата и душите им. — Аманда сви рамене. — Използвам лъвовете като метафора, Джеси. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Съвсем не — тихо я увери той. — И аз мисля така, Аманда. Смятам, че всички сме безценни, уязвими и застрашени.

Двамата се умълчаха, всеки потънал в мислите си, но продължиха да вървят. Накрая спряха пред щанд, отрупан с часовници с кукувички.

— Трябва да тръгвам. След двайсет минути имам групов сеанс.

— Ще те изпратя.

— Благодаря, Джеси, но предпочитам да отида сама. Ще бързам, няма да се разхождам спокойно… Много ми беше приятно, че се запознахме.

— И на мен, Аманда.

— Благодаря.

Аманда трябваше да тръгне веднага, но зададе един последен въпрос — какво е заглавието на новата книга на Джеси.

„Сладки картофи, татко“, отговори той.

Гласът му беше тих, но думите отекнаха в съзнанието й. Това беше отговорът на измъчващата я загадка, на потребността й да стане акушерка и на болката и радостта през годините.

В края на краищата, Аманда искаше бебета. И нещо много повече.

„Сладки картофи, татко.“

Татко.

Това беше ключът на загадката, отговорът на копнежа и причината за болката й. Тя искаше да бъде майка, но при едно важно условие — бебетата й да имат баща.

Бебетата й щяха да бъдат дарове и съкровища на любовта. Шери искаше всичко това. Шери, която не понасяше докосването, а да докосва й беше невъзможно.

Аманда се сбогува набързо с Джеси и хукна към болницата.

 

— О, връщаш се. Имаш две минути. Трябва да… — Мариан се намръщи. — Какво има, Аманда? Изглеждаш разстроена.

— Няма ми нищо. Просто бързах.

— Знам, че не обичаш да закъсняваш, но този път ще се наложи. Доктор Фолкнър иска да говори с теб.

— Доктор Фолкнър?

— Той е в кабинета си и чака да му се обадиш. Номерът е на бюрото ти. Ще кажа на хората от Севън Уест, че малко ще закъснееш.

Патрик отговори след първото позвъняване.

— Аманда?

— Да. Здравей.

— Здравей. — Облекчението му, че тя се е върнала, мигновено бе заменено от нови притеснения, защото гласът й беше монотонен и безизразен. — Как мина срещата ти с Грейдън Слейк?

— О, ами…

„Говорихме за изнасилвания, застрашени сърца и книга, озаглавена «Сладки картофи, татко». Загадките бяха разкрити. Тайните на Шери и илюзиите й за щастие и… любов.“

— Аманда? Случило ли се е нещо?

— Какво? О, не. Как си?

— Много добре. Всъщност, искам да те поканя на празнична вечеря.

— О, Патрик — прошепна тя. — Празненство? Толкова скоро?

— Да. Свободна ли си тази вечер?

„Свободна? Не, никога няма да бъда свободна.“

— Аз… Тази вечер не мога.

— Добре. — Гласът му беше спокоен, макар че сърцето му биеше като обезумяло. — Тогава друг път. Но може ли да ти се обадя вкъщи по-късно тази вечер?

— Нещо не е наред ли, Патрик?

„Да, Аманда. Нещо ужасно. С теб.“

— Бих искал да ти кажа някои неща за Грейдън Слейк.

— За Грейдън Слейк?

— Той ми е брат, Аманда. Близнак, Донорът на костния ми мозък. Не сме се виждали от много години. Бих искал да ти обясня защо.