Катрин Стоун
Крадец на сърца (14)

13.

Мауи

Сряда, 24 април

Кейтлин не спря да чете, дори когато самолетът започна да се клатушка толкова силно, че повечето пътници оставиха книгите и списанията, вкопчиха се в облегалките за ръце и стиснаха зъби.

„Синя луна“ беше мрачна. Чувствена. Еротична. Опасна.

Но дали човекът, който я бе написал, можеше да се сравнява с красивия си и умен брат близнак? Наистина ли беше непохватен и физически непривлекателен мъж с развинтено въображение?

Възможно ли беше тези страсти да са плод на въображението?

Кейтлин почувства страстта, копнежа и потребността от близост, бликащи от страниците на романа. Грейдън Слейк я накара да изпита всички тези емоции и да пожелае да ги изживее.

Той беше вълшебник на екстаза, писател, който бе създал най-зрелищната проза — любовната фантазия.

Книгата представляваше задъхано пътешествие в най-интимните кътчета на съзнанието на убийците и в детайлите на секса.

Не любов, а секс.

На шестстотинте страници на „Синя луна“ нито веднъж не ставаше дума за любов. Нито в лиричната проза, нито в диалога между главните герои, докато преследваха убиеца, или в предизвикателните думи, които си шепнеха в леглото.

Главният герой беше бивш полицай, който разбираше твърде добре желанията на убиеца. Той беше опасен и на моменти ставаше жесток. Всъщност между него и злосторника нямаше почти никаква разлика.

Но от друга страна, без да се колебае, той с готовност рискуваше живота си, за да спаси жената, която „харесва“.

Докато четеше романа, Кейтлин непрекъснато мислеше за близнака Фолкнър, когото не познаваше.

Тя бе решила, че Джеси съвсем не е красив и умен като брат си и е физически непривлекателен и необщителен. Но в душата му явно тлееше страст, на която даваше отдушник в романите си.

Страстта на Джес Фолкнър беше тиха, но ожесточена, сериозна и силна. Същата, каквато Кейтлин изпитваше, когато спасяваше болни сърца. Всъщност Джеси много повече приличаше на нея, отколкото на Патрик.

„Синя луна“ загатваше за още прилики между Кейтлин и Джеси. И двамата бяха самотни същества, които обаче притежаваха изумителната способност да си представят чудесата на любовта.

Но може би Кейтлин грешеше в преценката си.

Е, довечера щеше да разбере що за човек е Джеси.

Полетът от Хонолулу се забави заради бурята и късно следобед самолетът най-после кацна в Мауи, където вече се здрачаваше. Шосето бе станало опасно.

Кейтлин бе обещала на Тимъти Аскуит, че ще внимава. Това означаваше, че няма да пътува, след като се стъмни. Разбира се, за Кейтлин тесният планински път в скалите беше рискован по всяко време на денонощието. Тя рядко шофираше. Апартаментът й се намираше срещу болницата, а „Ариел“ — през три пресечки.

Но мисията й не търпеше отлагане. Кейтлин бе отишла твърде далеч и беше важно да завърши пътуването си тази вечер, докато още имаше рожден ден и магията на океана не бе изчезнала.

Ръцете й бяха толкова силно вкопчени във волана, че заплашваха да се схванат. Очите й пареха от непрестанното взиране в дъжда. Но тя продължи да кара, докато стигна до Капалуа, Пайнапъл Хил и още по-нататък.

По хлъзгавото стръмно шосе нямаше други превозни средства.

Фаровете на колата й пронизваха мрака пред нея, докато най-сетне Кейтлин зави по частния път към дома на Джеси Фолкнър.

В лишеното й от сън съзнание започнаха да се появяват обезпокоителни картини от „дома“ му. Вероятно беше нещо като средновековен замък с влажни подземия. Или нещо по-скоро в стил Франкенщайн. А може би зловеща хижа, подходяща за самия граф Дракула, с ковчези във всяка стая.

Тимъти Аскуит би я предупредил, че ще види ексцентрична архитектура. Но той бе посетил къщата през деня. А дори най-зловещият готически замък би изглеждал приказен на ярката дневна светлина. Тимъти Аскуит сигурно нямаше представа за драстичната промяна, настъпваща с падането на мрака и плющенето на дъжда.

Какво ли пишеше Грейдън Слейк в момента? Дали описваше най-потресаващия ужас или най-буйната страст?

Изведнъж светът се промени и стана светъл. Блеснаха ослепително ярки прожектори.

Кейтлин видя масивна порта. На колоната вляво имаше домофон. Имаше ли и камери? Дали Джеси Фолкнър изучаваше лицето й?

Да, Кейтлин имаше чувството, че той я наблюдава.

Тя усещаше как Джеси Фолкнър я преценява и не я одобрява. Той виждаше тъмните кръгове около очите й, изопнатата кожа на лицето й и побелелите ръце, вкопчени във волана.

Щеше ли да се смили над нея и без да задава въпроси, да я пусне да влезе в имението му? Или щеше да се наложи Кейтлин да обяснява по домофона защо е дошла?

Отговорът дойде бързо. Любопитството на Джеси явно бе разпалено. Или може би инквизицията очи в очи му допадаше повече. В подземието. Където всички натрапници бяха изтезавани, докато признаят всичко.

Каквато и да беше причината, желязната порта се отвори и затвори със зловещ трясък, след като Кейтлин влезе.

Сърцето й започна да бие като обезумяло. Обзе я първичен страх, макар че в онова, което видя, нямаше нищо страшно. Светът отново се промени. Ярките прожектори отстъпиха място на златистата светлина на лампи, разположени сред море от разлюлени от вятъра палми. Пътят лъкатушеше през градина, където цъфтяха тропически цветя и храсти във всевъзможни багри.

Кейтлин най-после видя къщата на Джеси Фолкнър. Не беше средновековен замък. Нито уединена цитадела на луд учен или мрачното жилище на принц вампир.

Дългата бяла сграда приличаше на наниз от перли сред дъга от цветя.

Кейтлин спря колата пред зелените стълби, водещи към входа на къщата, успя да откопчи пръсти от волана, угаси двигателя и фаровете и отвори вратата.

После излезе на дъжда.

И в същия миг го видя.

Силует без лице. Фигурата беше слаба, стройна, елегантна, властна, с магнетично излъчване.

Но вероятно на лицето му имаше белези и беше толкова обезобразено, че никоя жена не би пожелала този мъж дори в най-тъмната нощ.

Той започна да слиза по стъпалата и се показа на светлината. Лампата освети първо косите му — черни, гъсти и лъскави. После озари лицето му.

Нямаше белези. Класическите му черти бяха като изваяни от скулптор. Безупречни. Поразително красиви…

Неочаквано Кейтлин се запита дали белезите не са в сърцето му, причинени от остриетата на огорчението и обидата. Мигът отмина бързо и тя отново се вторачи в Джеси Фолкнър.

Той съвсем не беше мекушав и физически непривлекателен, както си го бе представяла, а чувствено красив, сексапилен и опасен.

Досущ като главните герои в романите си.

И може би изобщо нямаше въображение, а лиричните откъси бяха спомени от многобройните му еротични преживявания.

За Джеси Фолкнър сексът очевидно беше инстинктивен и жизнено необходим като дишането.

Кейтлин усети присъствието на обезпокоително провокативен мъж. Той вървеше към нея с енергичната походка на хищник. Най-сетне тя видя очите му. Те искряха с тъмнозелен блясък, който предупреждаваше и същевременно обещаваше. Този човек беше опасен и жесток.

Джеси Фолкнър спря на разстояние от нея. Не се усмихна, но заговори. Думите му бяха тихи и странно загрижени.

— Влезте. Не стойте на дъжда.

И той беше мокър като Кейтлин, но преди да се погрижи за себе си, даде хавлия на нея.

— И така, коя сте вие?

— Не знаете ли?

— Трябва ли да знам?

Джеси Фолкнър съвсем не се изненада, като я видя, затова Кейтлин предположи, че в края на краищата, Тимъти Аскуит не е удържал на обещанието си и го е предупредил за посещението й.

— Тимъти Аскуит не ви ли каза, че ще дойда?

— Не спомена нито дума за това. А разговаряхме само преди около два часа.

— Помолих го да не ви казва.

— И той се съгласи? Това не е характерно за него. Двамата трябва да сте много близки.

— Какво? О, не. Всъщност, познавам добре съпругата и сина му и…

— Добре. Някак сте успели да го убедите да скрие от мен факта, че ще дойдете. Въпросът е защо?

„Защото исках да те изненадам. Да бъда сигурна, че няма да избягаш, за да не се върнеш към горчивите спомени от миналото.“

Но мисълта беше глупава. Този човек очевидно не можеше да бъде изненадан от нищо. Нито щеше да избяга.

„Защото искам да ти предложа шанс да станеш изумителен като брат си. Да спасиш сърцето му.“

Но Джеси също беше изумителен, макар и по различен начин от Патрик. Джеси Фолкнър беше жесток и опасен.

Той не чакаше Кейтлин да му предложи възможност да помогне на близнака си.

Джеси не искаше нищо от нея. Каквито и потребности да изпитваше, той можеше да притежава всяка жена, когато пожелаеше. Може би и в момента в леглото го чакаше нетърпелива и неспокойна красавица, с която Джеси споделяше страстта си.

Той също беше неспокоен. Кейтлин забеляза това, както и завидния му самоконтрол.

— Защо? — тихо повтори Джеси.

Никой не можеше да излъже този човек. Поне Кейтлин не беше в състояние да го стори. Джеси щеше да прозре лъжата и изгарящите му зелени очи щяха да изпепелят душата й.

„Защото се нуждая от кръвта ти.“ Изведнъж вероятността да му вземе кръв й се стори не само дръзка, но и невъзможна.

Увереността, вдъхната от магията на океана, бе изчезнала. Кейтлин се нуждаеше от време, за да се съвземе и да подготви съвсем нов сценарий — алтернативен подход към този човек, който драстично се различаваше от представата й.

Тя трябваше да спечели време. Но не излъга.

— Тимъти ме помоли да прочета сценария ви.

— И сте дошли да го обсъдите с мен? Посред нощ? Въпреки бушуващата буря? Звучи сериозно.

В зелените му очи блесна любопитство. Джеси Фолкнър й се подиграваше, но не беше заблуден. Кейтлин забеляза в него лека, но зловеща промяна, когато видя, че на лицето му се изписа не насмешка, а презрение.

— Да — потвърди тя. — Сериозно е.

„Близнакът ти умира и аз трябва да те убедя да го спасиш.“

Магията на океана се връщаше. А може би това беше силата на страстта на Кейтлин към застрашените сърца. „Спасявам сърца. Ето коя съм.“

Изведнъж й стана студено и тя потрепери.

— Но преди да разговаряме, трябва да се изкъпете с гореща вода и да се преоблечете.

— Да. Добре.

— И може би да се наспите? Не може ли обсъждането ни да почака до утре?

Предложението беше добро дошло за нея, защото Кейтлин щеше да има време да се съвземе и да подреди мислите си.

— Чудесно. В колко часа?

— Когато се събудите.

— Да ви се обадя ли, преди да тръгна?

— Откъде да тръгнете?

— От Капалуа. Ще си взема стая в хотела там.

За миг в очите му блесна учудване. Сетне погледът му стана изпитателен, сякаш отново я преценяваше, и готовността й да мине още веднъж по коварното шосе, въпреки умората и бурята го накара да се усъмни в мнението си за нея.

— Не — заяви Джеси. — Ще пренощувате тук, в крилото за гости, където бяха отседнали Тимъти и Лилиан.

„Лилит“, помисли Кейтлин, но не го поправи.

— Благодаря.

Той се усмихна и добави:

— Искам да ви задам един последен въпрос.

— Да?

— Имате ли име?