Катрин Стоун
Крадец на сърца (11)

10.

Пасифик Палисейдс

Вторник, 23 април

Пролетното слънце блестеше в очите му.

Имаше ли смисъл от това посещение? Каква беше целта му? Да накара Аманда да прояви загриженост към него? Защо? За да съжалява искрено за смъртта му, когато Патрик умре? И истински да страда?

Ако не беше толкова глупаво, това би било ужасно жестоко.

Патрик умираше. И всъщност тази погрешна мисия щеше да бъде фатална.

Слънцето го заслепяваше.

Патрик можеше да удари внезапно спирачки. Разтърсването щеше да бъде достатъчно. Кръвта свободно щеше да потече към бъбреците и мозъка му и да причини смърт.

А може би беше по-добре да спре и да напише бележка. „Съжалявам, Аманда. Сбогом.“

Но той не спря. Погледна гневно заслепяващото го слънце, продължи да кара и накрая бе възнаграден със завой на пътя, който го отведе под сенките на дървета и далеч от блясъка.

Номерата на къщите го предупредиха, че е близо до дома на Аманда. И в следващия миг го видя — бледорозова едноетажна къща, сгушена сред букет от тропически храсти.

Не го посрещнаха нито добермани, нито телохранители, А съпругът на Аманда? Тя бе казала, че той ще е в чужбина до началото на май. Домът й беше достъпен. Завесите на прозорците бяха дръпнати и човек можеше да надникне вътре.

Сребристосинята лепенка на стъклото на единия прозорец показваше, че в жилището е инсталирана алармена система.

Аманда беше навън, на брега на океана. Патрик видя червеникаворусите й коси, които блестяха на слънцето.

Около къщата криволичеше калдъръмена алея. Във въздуха се разнасяше ухание на рози и жасмин.

Аманда седеше на тревата. Беше се вторачила в нещо, което бе сложено на коленете й.

— Здравей — тихо каза той, защото не искаше да я стресне.

Но тя се сепна, обърна се изненадано и грациозно се изправи. Книгата, която беше разтворена на коленете й, падна на земята. Пухкавото, сиво котенце обаче остана вкопчено в гърдите й.

— Патрик!

— Здравей — повтори гой.

Аманда беше толкова крехка, уплашена и преобразена. Косите й бяха разпуснати. Широката, дълга до глезените рокля беше семпла — тъмночервена, на яркосини цветя. Не беше с обувки на високи токове, а боса.

Първоначалната преценка на Патрик се оказа правилна. Аманда Прентис беше актриса. Професията на психиатър беше само роля, която бе избрала да играе. Пред очите му стоеше истинската Аманда.

Тя беше още по-красива. Особено без пръстена с диаманти.

Патрик се вторачи в ръцете й.

— Не си омъжена, нали?

— Защо си дошъл?

— Не си омъжена, нали?

— Не. Аз…

— А някога била ли си омъжена? — настоя той, макар че не беше необходимо да чуе отговора й, защото вече го знаеше. Ако пръстенът с диаманти беше скъп спомен, Аманда нямаше да го сваля от пръста си и щеше да го носи постоянно. Но венчалният пръстен беше само помощно средство, като дрехите, ушити по поръчка, прибраните на кок коси и скъпите обувки.

— Не. — Тя го погледна в очите. — Нося пръстена заради пациентите ми.

— За да държиш на разстояние мъжете и да отблъскваш всички непохватни опити за ухажване?

— Да.

Това беше вярно, но само донякъде. Аманда носеше пръстена и заради жените пациентки. Те намираха утеха в мисълта, че психиатърката, която им предлага такива мъдри съвети, знае какво говори, преодоляла е страховете си и е способна да живее като жена във всяко отношение.

Всъщност Аманда Прентис беше измамник. Диамантите й бяха истински и съвършени. Но самата тя не беше такава. Въпреки това, искрящият пръстен и уверенията й помагаха на пациентите. И в компетентността й нямаше нищо фалшиво. Тя знаеше подходящите думи и методи — пълният арсенал срещу страха.

— И за да отблъскваш непохватните опити за ухажване и от страна на колегите ти, нали? — Гласът му беше нежен, но бледото лице — непроницаемо.

— Не, Патрик. Съжалявам.

Той чу извинението и видя отчаянието й.

— Това беше моята реплика. Дойдох да се извиня.

— Не е необходимо! Разбирам те.

— Колкото и да е достойно за презрение, държането ми може би е разбираемо. Но въпреки всичко, няма оправдание за него. Това не е истинската ми същност, Аманда. Поне се надявам, че не е, по дяволите!

— Не е.

„И аз не съм каквато бях, Патрик. Сега съм жена, която се чувства най-безопасно и най-щастлива в широка рокля. Невинаги беше така. Навремето…“

— Как се казва? — Патрик посочи пухкавото, сиво котенце, което се бе сгушило на гърдите й. Всъщност той проявяваше скромен интерес към дребното същество, но се надяваше, че ще отклони вниманието на Аманда от внезапно обзелите я тъжни мисли.

И успя. Тя погледна котенцето и се усмихна.

— Смоуки. Гледахме залеза.

— И четяхте? — Патрик погледна книгата на тревата. Заглавието беше познато. „Синя луна“. — Чела ли си другите му книги?

„Почитателка ли си на Грейдън Слейк? Опияняваш ли се от изисканата еротика в романите на близнака ми? От жестокостта и насилието?“

— Да. Чела съм ги.

Всъщност Аманда ги бе препрочитала няколко пъти. Имаше откъси, които я принуждаваха да ги чете. Грейдън Слейк пишеше за интимности, които тя никога нямаше да изпита. За жени, които безстрашно и с готовност докосват мъжете… И за мъже, които приемат ласките им като безценни дарове.

— Не смяташ ли, че романите му са обезпокоителни?

— Не. Доброто винаги побеждава злото.

— Харесва ли ти „Синя луна“?

— Първият параграф е зашеметяващ. Със Смоуки стигнахме само дотам.

— Смоуки не е ли страстен читател?

— Не. Макар че много му харесва да спи върху страниците. Нали, Смоуки?

— Двамата сте добри приятели.

Аманда наклони глава на една страна и замислено отговори:

— Ще станем. Отскоро сме заедно.

„По-точно от две седмици, Патрик. От онази нощ, в която ме гледа как акуширах при раждането на момиченцето и слуша, когато ти разказвах за лудостта си. Слушаше и ме утешаваше. Държеше на мен. Още миг, и можех да протегна ръце към теб, Патрик. С готовност. А може би и без страх?“

Не. Никога.

В онази нощ небето плачеше — пороен дъжд, който намокри дрехите й. Затова ли трепереше, Аманда? От хладните капки? А в колата? И там ли валеше? Защо тогава се бяха замъглили очите ти?

Тя бе стигнала до „Ариел“. Но не можа отново да застане пред лавиците с чай и да си спомня. Аманда остана в колата си.

„КОТЕТАТА СЕ НУЖДАЯТ ОТ ДОМ.“ Тя видя думите, написани с печатни букви върху малка картонена кутия. Наистина ли вътре имаше мъничко същество, което се бе свило, уплашено от мрака и объркано от барабаненето на дъжда? Не можеше ли изоставеното бебе да избяга, макар че драскаше с нокти, за да се измъкне на свобода?

Аманда видя котенцето в кутията. Животинчето беше олицетворение на ужаса. И тя бе изпитвала такъв ужас. Чудовищата на мрака. Загадъчните шумове, отекващи като гръмотевици. Безуспешните опити за бягство.

Някога и Аманда беше затворена, беше се свила и трепереше като котенцето, очаквайки да бъде спасена…

— Струва ми се, че Смоуки е много щастлив. — „Защото е с теб“, помисли Патрик. — Мърка, нали?

— Да. — Аманда погали котето, което се събуди и с любопитство се вторачи в Патрик. — Мисля, че иска да го вземеш и да го подържиш.

— Така ли искаш, Смоуки?

„Защо искаш да оставиш Аманда?“

Патрик не възрази да вземе сивото котенце, защото по този начин щеше да докосне Аманда. Той усети топлината на тялото й.

Може би, в края на краищата, Смоуки не искаше да се отделя от Аманда. Или щом се озова в ръцете на Патрик, усети вледеняващ студ, по-характерен за труп, отколкото за живо същество. А вероятно беше зареден с енергия, която трябваше да изразходва.

Каквато и да беше причината, Смоуки започна да се върти и извива.

Патрик нямаше намерение да го държи насила. Той се наведе да го пусне на тревата и ноктите на котето инстинктивно се забиха в плътта му.

Драскотините бяха повърхностни и нямаше да имат никакви последици, ако тромбоцитите не напускаха Патрик.

— О, Патрик. Много съжалявам.

— Ти не си виновна. Нито Смоуки.

„И тази реплика е моя, Аманда. Съжалявам, че умирам. В края на краищата, се оказа, че не си омъжена. Но така и няма да разберем дали между нас може да има нещо.“

Кръвта течеше. Приличаше на тъмночервен пясък в пясъчен часовник, който показва как времето изтича.

Аманда протегна ръце към раната, но после ги отпусна до тялото си.

— Трябва ти превръзка. Сигурно имам бинт и марля в къщата.

— Не. Всичко е наред. По-добре да тръгвам.

Сбогом, Аманда.