Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (8)

7

„Хубаво е да се завърнеш в Париж“ — мислеше Лора. В къщата, завещана от леля Селин на майка й. А тъй като за Джини не бе тайна голямата обич на дъщеря й към Париж, тя й я бе подарила за двадесет и първия й рожден ден.

— Толкова щастлива бях някога тук с леля Селин и чичо Албер… и братовчед ми Пиер, разбира се — бе казала майка й. — На шестнадесет имах известна слабост към Пиер!

— А той отвърна ли на чувствата ти?

Лора помнеше нервния смях на майка си.

— Хм, мисля, че бе започнал сериозно да се интересува от мен, още повече че всичките му приятели тичаха подире ми. Но междувременно в главата ми бе останала единствено мисълта за пътуване до Америка… и блянове за всички онези приключения, които ми предстояха!

„И ето ме тук“ — мислеше Лора, взирайки се през прозореца в дъжда навън. Валеше като из ведро! Днес, обаче, това беше без значение за нея. Бе уморена от пътуването и малко почивка щеше да й се отрази добре. Жадуваше да се отпусне, веднъж по изключение да остане сама с мислите си. На сутринта, разбира се, всичките й приятели щяха да дойдат да я видят. От нея се очакваше да посети чичо си Пиер и неговата съпруга Лорна… но в момента Лора не искаше да мисли за това. Възнамеряваше вместо за задължения да мисли за своите собствени желания и планове, сега когато отново бе в Париж. Сама, пълнолетна и независима благодарение на благосъстоянието, което дължеше на факта, че имаше свободомислещи и толерантни родители.

— Пътищата ни се пресичат винаги отново и отново! — бе свикнала да се утешава без много да му мисли, когато срещнеше родителите си по време на някое от нескончаемите им пътувания. Както винаги те бяха напълно непредвидими, така че сега Лора нямаше да ги види почти цяла година, тъй като по някаква прищявка бяха решили да посетят Индия.

Лора загърби прозореца и дъжда навън и прекоси помещението, примамена от проблясващите игриви пламъци в камината, които пръскаха искри. Дъждът й действаше успокояващо с монотонния си ромон. Но огънят и пламъците символизираха неспокойствие и предизвикателство. Противоположности… като хората, като земите, които бе обиколила и опозната през последните три години. Изглеждаше й почти невероятно колко много време бе изтекло, откакто напусна сигурността и уюта на Калифорния и Мексико, за да отпътува за Европа. Тогава все още раздирана от противоречиви чувства, които не можеше да обясни дори и пред самата себе си. Съмнение и несигурност, смесени с един вид страх от непознатото и непривичното.

Но сега… да, междувременно се бе превърнала в съвсем друг човек. Пътуванията я бяха научили на много неща и я бяха променили. Имаше желание и потребност да се учи още и още, да преживее всичко онова, което все още не познаваше. Да изследва нови усещания и да се учи да ги владее. О, да! Искаше всичко… всичко, което животът можеше да й предложи. Но от друга страна… Лора се отпусна с въздишка в креслото, взирайки се със смръщено чело в огъня. По дяволите, защо винаги трябваше да има едно „но“?

Двамата с Франко бяха обикаляли Европа цели три наситени със събития години — понякога със, но по-често без родителите си. Понякога се задържаха на някое място по месец или два, но след това задължително отново отпътуваха, вечно с нови възпитатели, учители по езици, по музика и танци. И навсякъде, където пристигнеха, Лора се чувстваше като някоя парникова орхидея. Тя беше посещавала дори лекциите на професор Фройд, който по онова време развиваше във Виена революционното си учение!

Всъщност не само се бе издигнала до интелектуалните висини на тогавашното общество, но на съвсем незряла възраст бе опознала и безпътната, светска страна на живота в Париж!

Познаваше всеки, който представляваше нещо, и си бе изработила увереност и умение в общуването, които я превърнаха в една от най-забележителните личности от висшето общество. Лора имаше дързостта непоколебимо да защитава собствените си възгледи и представи, вместо да се ръководи от господстващите мнения.

А това, както тя добре знаеше, дължеше на факта, че бе достатъчно богата и независима, за да нехае за общоприетия морал! „Поне — утешаваше се сама — се научих да крия чувствата си.“

Както и бе предполагала, приятелката й Селест дьо Форне се появи още съвсем рано сутринта, събуждайки я от изпълнения й със сънища сън.

— Ох! Тази Адел, защо те е пуснала? Казах й…

— Наредила си й да казва на всеки, който дойде, че си изтощена от пътуването и не желаеш да бъдеш безпокоена. Но в края на краищата аз не съм всеки! И, разбира се, знаех, че това ще е единствената възможност да те видя насаме и да науча лично от теб всичко онова, което ти се е случило през последната… наистина ли стана цяла година? Е, най-малкото бе крайно време да се завърнеш от онези пущинаци, където и да си се мотала! Липсваше на всички ни, дори на баронеса Адолф дьо Ротшилд и клуба на амазонките. Така… сега трябва да ми разкажеш всичко! Кълна ти се, че дума няма да излезе от устата ми. Ернесто, онзи малък италиански принц, какво стана с него? Имаше ли някой друг? Имам предвид някой интересен човек! Е?

— Mon Dieu, Селест, остави ми малко време да се събудя като хората, за да мога да отговоря поне на част от многото ти въпроси!

Тя седна в леглото и се прозина, търкайки слепоочия. Безмилостните кафяви очи на приятелката й не се откъсваха от нея нито за миг.

— Кафе, точно от това имам нужда сега. На ставане не съм особено сговорчива!

Лора хвърли към Селест умолителен поглед, но младата жена само сви рамене, преди да тикне към нея един поднос.

— Кафе… пълна кана. А освен това пресни кифлички с масло и мармалад. Това достатъчно ли е за момента?

— Но аз не бих могла да разкажа всичко, дори и само да си го спомня! — проплака Лора. — А освен това не са минали и шест месеца, откакто за последно бях в Париж, а след това се срещнахме… в Монако, ако не се лъжа. Или в Екс! Боже, пътувах толкова бързо и толкова дълго, че съм загубила представа за времето! Във всеки случай последната ни среща не беше чак толкова отдавна, сигурна съм в това.

— Достатъчно отдавна беше, момичето ми! Но поне се върна навреме за сезона. Очаквам да се случат толкова много неща! Да се запознаем с толкова много нови хора. Но най-напред Ернесто. Получи ли се нещо с него? Той изглежда ужасно мил, а освен това много богат и много интересен! Успя ли да се освободиш от онзи дракон, майка му? Получи ли се?

— Ернесто@        О, моля те, Селест. Той беше истинска катастрофа!

— Но — непоколебимо настояваше Селест, — чух, че сте прекарали заедно най-малко седмица — достатъчно дълго време, за да поболееш майка му!

— Да — отвърна Лора и направи гримаса. — Но след това реши да се предаде… след като принцеса Ди-Пасти — тя е стара и много близка приятелка на баща ми, която не може да понася майка ми, — е, допускам, че е споменала за огромното ми наследство! Пфу!

— Тогава значи не е имало никаква катастрофа! Значи маман нямаше нищо против?

— Да — потвърди Лора. — Но аз имах! Не бях очаквала… За американците винаги говорят, че били толкова страстни! Всеки ти го каже. От теб също съм го чувала! И той бе такъв… изглеждаше толкова самоуверен и беше… изглеждаше дяволски решителен. Мислех си, че това ще е една възбуждаща и романтична връзка, само че… Е, и? Какво стана?

— Ами — със съжаление призна Лора, — чувствах се като водач експедиция! Мисля, че той очакваше от мен да…

— Хм! — разбиращо я прекъсна Селест. — Да бъдещ водещата, да му подсказваш какво трябва да прави, как да го прави и кога? Да се държиш… е, с други думи, да заместиш майка му!

— Откъде, за бога, знаеш всичко това? И защо не ме предупреди предварително?

Без да обръща внимание на гневната нотка в гласа на приликата си, Селест дьо Форне сви рамене и повдигна грижливо поддържаните си вежди.

— Но, скъпа, защо трябваше да те предупреждавам? Не е ли по-добре да се учиш от натрупания опит? А освен това не си ме молила за съвет. — Тя се засмя безгрижно. — Значи… повече никакъв Ернесто! Върна го на майка му, нали така? И после?

— Наистина, Селест, от теб би излязъл чудесен адвокат или съдия-следовател! — хапливо рече Лора. Нямаше намерение да разказва повече… още не. Не и преди сама да решеше, че е готова за това. Госпожа дьо Форне, която бе изключително деликатна и с богат жизнен опит, престана да настоява. Тя бе искрено загрижена за младата си приятелка и бе започнала да гледа на нея като на свое протеже.

Селест дьо Форне произхождаше от семейство на издигнали се буржоа и тъй като принадлежеше към висшите слоеве на средната класа, а баща й бе преуспяващ прокурор, тя се радваше на превъзходно възпитание и бе имала много възможности да се омъжи изгодно. Беше интелигентна, умна и доста хубавичка, но бе направила грешката да се влюби в първородния, при това женен син на един барон. В последствие се бе омъжила за неговия по-малък брат — интелектуалец и поет, който освен алкохолик, ако се вярваше на слуховете бе и хомосексуалист. И за двамата това бе брак по сметка, благословен и от двете семейства, който обаче с нищо не промени живота й. Преди да почине, Аристид бе въвел Селест в най-изисканите парижки салони и я бе запознал с много от своите заможни и влиятелни приятели, произхождащи от най-старите и прочути френски родове. Сред тях дори граф Робер дьо Монтескьо-Фьозанзак, негласният владетел на парижките салони. Не след дълго безпътният живот бе погубил Аристид, така че Селест бе получила всичко, което желаеше — неговото име, пари, достъп във висшето общество. Тя, разбира се, бе използвала всяка предложила й се възможност, въпреки че когато си вземаше любовник или избереше някого за покровител, действаше изключително дискретно.

— Животът е за това, да му се радва и наслаждава човек, за какво друго? — бе казала Селест пред брата на Лора Франко, който, макар и неин близнак, бе толкова различен от сестра си. Винаги беше мрачен и сериозен и Селест обичаше да го дразни. Освен това Франко възбуждаше любопитството й — изглеждаше добре, а нещо в държанието и походката му я караше да подозира, че навярно е добър любовник. Но той не се оставяше да бъде подмамен по никакъв начин и й държеше лекции за лекомислието и безотговорността на съвременните жени, докато сестра му не изгубеше търпение и спорът им не се превърнеше в словесна битка. В такива случаи Селест предпочиташе тактично да се оттегли.

— Той е такъв лицемер! — горещеше се Лора. — Понякога почти не мога да го позная и не мога да повярвам, че ми е брат. А когато започне да ми държи проповеди за уж възмутителното ми държание и обществото, в което се движа… това е повече, отколкото мога да понеса!

Докато напускаше дома на приятелката си, Селест се питаше кога ли щеше да изникне и Франко. На устните й играеше тиха усмивка. Без съмнение той бе дочул всички слухове за преживяванията на сестра му през последните месеци… и без съмнение вече бе бесен! Типичен мъж… И всичко това при положение, че толкова неприкрито даряваше с вниманието си срамежливата американска приятелка на Лора, омъжена от родителите си за граф Седжуик — прочут сладострастник с доста странни сексуални влечения. Нищо чудно, че скоро след женитбата им графът бе изпратен като посланик в Турция, а съпругата му обикаляше Европа под зоркия поглед на свекърва си. Наистина бяха за окайване тези американски наследници, принуждавани от семействата си да се омъжват в името на някаква благородническа титла!

„Селест е истински ураган“ — мислеше Лора с известно състрадание, докато Адел й помагаше при обличането. За по-малко от час Селест бе успяла да я запознае с последните клюки, обикалящи града. Освен това й бе напомнила за всички онези досадни задължения, които трябваше да изпълни, преди отново да помисли да се порадва на живота.

— Ако може, мадам, да задържите дъха си? Да? Още веднъж?

— Ах!

Да задържи дъх? Лора имаше чувството, че й е била отнета способността да диша. Корсети! Колко мразеше да носи корсет, само и само за да е в крак с модата и да изглежда привлекателна. Бе противоестествено една жена да има талия като оса и да трябва да търпи нещо толкова неудобно само за да постигне онази фигура на пясъчен часовник, на която мъжете изглежда толкова се възхищаваха. И това, без съмнение, единствено защото обичаха жените да изглеждат останали без дъх сякаш от самото им присъствие и защото овързаните по този начин жени не бяха в състояние да хапнат повече от някоя малка птичка, което силният пол отново приписваше на своето присъствие! Всичко, което една жена правеше — как се държеше, как се обличаше, как вървеше и говореше… и дори как четеше, — бе измислено от мъжете за мъжете. Това бе толкова отблъскващо и унизително!

Лора разглеждаше критично отражението си в огледалото, заемащо цялата стена от будоара й. Защо все още се съобразяваше с модата, при положение че мислеше съвсем иначе? „За да използвам, вместо да бъда използвана“ — отвръщаше си мислено тя. Затова сега стоеше, вече навлечена с няколко ката бельо, преди да се напъха в същинската рокля и да бъде пристегната с всичките тези връзки и връзчици! Най-отдолу носеше обшита с дантела копринена риза, която трябваше да предпазва кожата й от ужасяващо тесния, омразен корсет. Над корсета имаше още две широки фусти — едната от японска коприна, а другата от тафта, за да се постигне онова шумолене, което мъжете намираха толкова възбуждащо, когато някоя жена преминеше покрай тях.

Лора отпи от малката посребрена чашка с шери, след това отново я постави върху сребърния поднос, който неизменно стоеше на масата в тапицираната в тъмносиньо и сребристо стая. Отново се взря в огледалото. Бе ли се променила през последните девет или десет месеца? И ако да — по какъв начин? Отново бе придобила обичайния си тъмнозлатист тен, този път под слънцето на Италия и Северна Африка. Стоеше й добре, въпреки че в момента на мода бе малко по-светлият тен.

Докато все още се оглеждаше, неочаквано я връхлетя една мисъл: „Боже мой! От колко време обикалям така? Без родина… но по време на пътуванията си винаги научавам нещо ново!“ Какво всъщност научаваше? За хората, за живота, най-вече за самата себе си.

„Още едно шери — мислеше Лора. — Все ми е едно какво говори Лорна, дори и начинът, по който тайничко винаги ме сравнява с майка ми!“ Не, и нямаше да обръща внимание на мърморенето на Франко с неговата отскоро придобита еснафщина! Адел се появи отново, за да помогне на Лора при обличането на синьо-сивата рокля, обшита с черен астраган и синьо-черен кадифен колан. Роклята й стоеше плътно полепнала по тялото като ръкавица и само в долната си част се разширяваше малко, за да облекчи ходенето. Беше нова и изработена по последната мода и едва предния ден бе доставена от „Уърт“, където разполагаха с мерките й.

Лора намести малката си, обшита с кожа и украсена с панделки и пера шапка, след това я закрепи със златна игла и направи гримаса на отражението си в огледалото. Косата й бе завита на гръцки кок, от който се спускаха малки къдрави кичурчета, надиплени изкусно над челото, слепоочията и грациозната й шия. От главата до петите всичко по нея беше съвсем в крак с модата. Лора трябваше да признае, че абстрахирайки се от цвета на очите и косата си, тя удивително приличаше на майка си. Неприятно й беше да го чува от всеки, който ги познаваше и двете, защото искаше да гледат на нея като на самостоятелна личност, а не като на нечие копие!

Слязла на приземния етаж, тя надяна ръкавиците си с цвят на слонова кост и хвърли един последен поглед към огледалото, красящо поставката за шапки в малкото антре. Изглеждаше добре, въпреки отегчителния следобед, който се очертаваше. Когато всичко това свършеше обаче, тя най-сетне щеше да разполага с достатъчно време за себе си — да си почине и да прави каквото и както си поиска.

Целият парижки сезон беше пред нея. Неприятно й бе да се мести от място на място, от град на град, от страна в страна още преди да бе успяла да разбере къде се намира и какво правеше или трябваше да прави! Лора седна удобно в елегантната си нова карета и вдигна ръка към грижливо начервените си устни, за да прикрие една лека прозявка. Все още бе уморена и, поне засега, доста отегчена! Колко различни бяха очакванията й, когато пристигна в Европа — отчасти развълнувана от новото, отчасти — сърдита за това, че я бяха откъснали от познатото й, обичано обкръжение, без дори да я попитат за нейните собствени желания.

Колко отдавна бе напуснала Калифорния? Трите години, изминали оттогава, отлетяха неусетно. Парникова орхидея. Е, сега поне се бе образовала. Но беше ли и разцъфнала!