Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (31)

30

— Какво се е случило с вас, дете? — попита лейди Хонория, вперила поглед в лицето на Лора. — От една седмица сте напълно променена, въпреки че имате обожатели, достатъчни да завъртят главата на всяко младо момиче! Зная, че не сте от тези, които се оставят лесно да бъдат впечатлени, нали така? Това е една от причините да ви харесвам толкова много! Но сега искам да зная какво се крие зад необичайно честата смяна на настроенията ви. Спокойно можете да ми разкажете, тъй като знаете, че рано или късно и сама ще науча!

Седнала във файтона, с Хелена от едната си страна и лейди Хонория насреща си, Лора се почувства притисната на тясно. Тя размени съзаклятнически поглед с приятелката си, която незабавно й се притече на помощ:

— Но, госпожо, аз не забелязвам никаква промяна у Лора! Може би е просто от напрежение… тя не е свикнала с лондонския сезон, а освен това…

— Глупости! — нетърпеливо я прекъсна лейди Хонория. — Разбирам тези неща по-добре от тебе! Остави Лора да отговори сама!

Лора неволно се изчерви, но отвърна спокойно:

— Ена е права, госпожо. Ако в последно време изглеждам малко уморена, то е само защото не съм свикнала на напрегнатия живот, от който почти не ми остава време да си отдъхна. — След това припряно добави: — Не си мислете, че не намирам това за вълнуващо, но…

— Ройс ли е причината? — директният въпрос на лейди Хонория завари Лора напълно неподготвена. — Зная, че сте го виждала с глупавата кукличка Уестбридж, но би трябвало да ви е ясно, че това не значи нищо. Мъжете са странни същества… за нещастие трябва да се научим да живеем с тях, но ако сме достатъчно умни, можем да ги водим за носа. Въпреки че за вас това не е нищо ново… виждала съм ви как се оправяте с останалите! Но Ройс е друго нещо, нали така? — Лора бе толкова объркана, че не успя да отговори нищо. — Не е лесно с него — продължи графинята. — Разбрах го още в първия миг, когато го видях. Какво смятате да правите?

— Аз… всъщност, наистина не зная! — чистосърдечно призна Лора, питайки се как така лейди Хонория винаги успяваше да открие истината.

— Тогава помислете за това, скъпо дете! — бърчейки нос, рече лейди Хонория, след което се облегна назад и затвори очи, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Лора гледаше през прозореца и копнееше да се завърне в уединението на стаята си. Трескаво размишляваше над поставения й от лейди Хонория въпрос. Какво трябваше да прави? Не знаеше какво имаше между тях, но бе сигурна, че то съществува. За нея, също както и за него… да, това бе ясно. Но Ройс никога нямаше да я има! Бе прекалено властен за нейния вкус и прекалено високомерен. Предпочиташе да се сгоди за някои друг мъж, който и да е друг мъж, вместо да го остави да си мисли, че може да я има, след като се насити на госпожа Уестбридж. В последно време сестрата на Реджи бе направила всичко възможно да се държи мило. Бе стигнала дори до там, че започна да й шепне поверително на ухо, въпреки че Лора се опитваше да я държи на разстояние.

— Ах, вие с Ройс сте толкова стари приятели — бе й прошепнала Сабина, — че си мислех, не бихте ли могла да ми дадете някои съвети. Знаете ли, той е първият американец, когото срещам, и не зная как да се държа с него. Особено в доста компрометиращата ситуация, в която ме постави! Той изглежда изобщо не разбира това, въпреки че, естествено, твърди, че ме обича, и дори говори за женитба. Какво бихте ме посъветвала да сторя? Познавате го много по-добре от мен!

— Всъщност не — лаконично бе отвърнала Лора. — А ако наистина искате да получите съвет, аз лично бих го пратила по дяволите! — След това бе добавила: — Както трябва да сте разбрала, мъжете говорят и обещават почти всичко, когато това може да им бъде от полза. Защо да вярваме на лъжи, облечени в красиви думи? Аз не бих го направила.

Лора бе изпитала известно задоволство от гримасата, която думите й извикаха на красивото, кукленско лице на Сабина. Тя просто не можеше да понася тази жена!

— О, госпожице! Днес изглеждате прекрасно! — извика Адел, закопчавайки последното копче от бялата сатенена рокля с тъмносини кадифени панделки, която Лора щеше да носи тази вечер. Днес щеше да е приемът в Ройс Хауз, а Лора имаше усещането, че Адел я облича вече от часове.

— Само се погледнете в огледалото! Тази вечер госпожицата ще засенчи всички останали млади дами, сигурна съм в това!

Лора се обърна към огледалото и внимателно се огледа. Беше избрала рокля с достатъчно дълбоко деколте, обшито с дантела и мъниста, което да открива нежните овали на гърдите й. Беше решила да носи диаманти и сапфири. Адел затъкна в косата й две сини пера, но, макар и модерни, Лора не ги хареса.

— Махни ги, моля те! Изглеждам като глупачка с тези пера! Виж в кутията ми за бижута и избери някакви подходящи гребени.

Лора намираше, че с гребени в косите прилича на испанска танцьорка. Имаше истински испански гребени, подарени й от майка й. Грижливо втъкнати в косата й, те чудесно допълваха сложната прическа.

— Така е много по-добре!

— Госпожицата има усет за това кое е подходящо — мърмореше Адел, подавайки на Лора ветрилото от рисувана коприна и кехлибар.

Лора тъкмо щеше да поиска наметката си, когато Адел рече:

— Ах, има още нещо. Почакайте за момент, моля.

Тя порови в кутията за бижута на Лора и след малко триумфално извади дълга златна верижка, инкрустирана с малки диаманти и сапфири.

— Ето! Моля ви, нека поне опитаме как ще стои! Мисля, че изглежда великолепно. — Адел умело втъкна верижката във фризурата на Лора, а след това отстъпи крачка назад, за да се наслади на резултата. При най-малкото помръдване, камъчетата в косата на Лора блестяха във всички цветове на дъгата.

— Адел, ти си гениална! — с благодарност извика Лора. — Почти не мога да повярвам, че това съм аз! Но мисля, че е най-добре вече да слизам долу при Хелена и лейди Хонория, преди да са изпратили някой да ме повика.

— Е, най-сетне! — нетърпеливо извика лейди Хонория, виждайки Лора да слиза по стълбите. — Нямаме време за губене! Каретата чака, а вече сме закъснели достатъчно, въпреки че ми се щеше да поразгледам какви дрехи сте избрала за тази вечер. Във всеки случай наметката ви ми харесва! Хайде, идвайте!

След като се бяха настанили в каретата и потеглиха, Лора си помисли: „Нищо особено! Вечер като всяка друга! Дори ако негова светлост, херцог Ройс, благоволи да танцува с мен… е, пред всичките си гости той едва ли би се държал толкова безсрамно, колкото обикновено!“ Знаеше, че лорд Антъни ще бъде там, така че нямаше никаква причина да се бои от вечерта, абсолютно никаква!

„Малкото събиране“ се оказа великолепен и блестящ прием. Лейди Маргарет изглеждаше очарователно в роклята си от черна коприна върху сив сатен и с блестящи диаманти в косата. Тя ги прие също толкова сърдечно и любезно, колкото и при първата им среща. Що се отнася до заварения й син, Лора почти случайно хвърли поглед върху тъмната му глава с буйна коса и съзнателно отклони погледа и мислите си от него.

— Избрано общество — мимоходом забеляза лейди Хонория. — Маргарет знае как се организират подобни тържества, въпреки че не съмнявам, че гостите са подбрани от Ройс.

Лейди Хонория пожела да седне някъде, но настояваше Лора и снаха й да се смесят с гостите.

Лора намираше, че Хелена изглежда наистина чудесно. Роклята на приятелката й с цвят на слонова кост бе богато украсена с ориенталски плетеници, чиито цветове хармонираха с тези на полата и корсажа й. На изящните рамене на младата жена бяха пришити дантелени цветя, а кремавите й сатенени ръкавици също бяха украсени с дантела.

— Ена… колко добре изглеждаш! — прошепна Лора на ухото на приятелката си, но след това забеляза, че тя не я слуша и видя Франко решително да се приближава към тях.

Под погледа на Франко по страните на Хелена изби руменина, а Лора с облекчение откри сред гостите лорд Антъни и сестра му.

— Уелският принц вече е пристигнал — прошепна госпожа Евелин. — Нещо необичайно за него, знаете ли. — Тя хвърли дяволит поглед на Лора. — Непременно трябва да ми разкажете що за човек всъщност е той. Никога не ме е канил на танц, а виждам, че постоянно гледа към вас. Ето го там с госпожа Рандолф.

В този момент към тях се приближи господин Каръдър, а след това те четиримата много се забавляваха. Атмосферата, както с изненада забеляза Лора, бе необикновено задушевна. Навярно защото наоколо не се виждаха лакеи с напудрени перуки.

Лора посвети цялото си внимание на приятелите си и дори танцува веднъж с брат си. Както бе предрекла госпожа Евелин, Лора бе поканена на танц от принца, който многозначително стисна дланта й, докато здраво я притискаше към прекалено пълното си тяло.

— След като се омъжите — обясни той, — ще се виждаме доста по-често! С удоволствие бих се срещал по-често с вас, очарователно момиче… само ако сте съгласна, разбира се!

Лора не знаеше какво да каже и как да реагира. За щастие негово кралско височество изглежда изобщо не очакваше отговор от нейна страна, Може би дори взе мълчанието й за съгласие!

Херцог Ройс я помоли за един танц едва в самия край на вечерта. Заговори я с официална вежливост, а тя също толкова официално му подаде ръка и стана от креслото, в което седеше. „Този път лейди Хонория би одобрила държанието ми“ — мислеше Лора.

— Била ли сте някога в Корнуол, Лора? — Бе очаквала от него всичко друго, но не и този въпрос.

— Не, въпреки че съм чувала, че било доста хубаво… диво и обвеяно в легенди място.

— Много напомня на Монтерей — обясни той и отново я изненада с тези си думи. — Черни, отвесни скали, в които морските вълни се разбиват сред пяна и солени пръски. Но ще можете да го видите със собствените си очи, ако дойдете в Ройс Парк. От западното крило на къщата, в която съм уредил да бъдете настанена, се чува морето.

Лора отметна глава назад и погледна мъжа, мръщейки чело.

— За какво, по дяволите, говорите? Когато дойда в Ройс Парк…?

— Мислех, че вече знаете. — Той се усмихна по начин, който я накара да бъде нащрек. — Лейди Хонория вече прие поканата за едно посещение в Ройс Парк. Няма място за опасения, че искам да ви подмамя там, за да ви сторя нещо… ще има много други гости, включително и ваши приятели. Граф Д’Арлажан, лорд Антъни Грей и очарователната му сестра… о, разбира се, и Реджи Форестър! Без него на всяка компания би й липсвало нещо, нали така?

— Нямам представа за какво говорите! — обясни Лора с тих глас, който трепереше от гняв. — Никой не ми е споменал за това, нито са ме питали за мнението ми.

— О, мисля, че лейди Хонория и мащехата ми заплануваха този излет едва съвсем наскоро. — След това гласът му се сниши и стана мек като кадифе: — Нали ще дойдете, Лоричка? Или се боите? — Сведе поглед към гърдите й и Лора се изчерви.

— Вие сте непоносим! Колко, по дяволите, ще продължи този валс? Отдавна вече трябваше да е свършил!

— Наредих на музикантите да свирят до тогава, докато не им дам знак да спрат — рече той с обичайния си равен, провлачен маниер. — Изморих ли ви?

Лора успя да се овладее дотолкова, че да отвърне хапливо:

— Да, успяхте да го направите! Само че не се уморих от танца, а от вас, Трент Чаланджър… Ваша светлост! Не зная що за игра е това, която играете, нито защо го правите, но ми дойде до гуша… ясно ли се изразих? До гуша ми дойде!

— За съжаление — обясни той, а гласът му неочаквано прозвуча по-горчиво и остро от преди — не играя никаква игра, Лора. За съжаление и на двама ни, може би. Но… въпреки това елате в Корнуол. Вече ви дадох думата си, че няма да ви изнасиля… освен ако не ме предизвикате.

— А причината музикантите да не престават да свирят — с тих, гневен глас обясняваше Лора малко по-късно, — беше, че той им наредил да спрат едва когато им даде знак! О, как само ме отвращава!

— Не ми се вярва — спокойно отвърна Хелена, но когато продължи, в гласа й се промъкна нотка на уплаха. — Все пак ще дойдеш в Ройс Парк, нали? Франко също ще бъде там, а знаеш, че ако те няма, не бихме могли да прекараме заедно дори и минута! Лора, моля те, не създавай проблеми!

— Мразя някой да ми казва какво да правя, при това без изобщо да се поинтересува от мнението ми! — избухна Лора, все още бясна от случилото се. — Наистина, Ена, до гуша ми дойде да се примирявам… още повече, когато става дума за него. Каза, че вече се бил разпоредил коя стая да ми дадат! Този човек приема прекалено много неща за подразбиращи се от само себе си и вече е крайно време… да получи един урок!

— Защо ти да не си тази, която да му го даде? — предложи Хелена. — Не бива да допускаш да си мисли, че се боиш? A и както каза свекърва ми, всички хора, които познаваме, вече са приели поканата за излета до Ройс Парк. Знаеш, че ще бъде доста странно, ако не се появиш. Въпреки че допускам — въздъхна Хелена с лукавство, което не й бе присъщо, — че госпожа Уестбридж ще бъде безкрайно доволна от отсъствието ти! Трябваше да видиш лицето й, докато танцувахте с Ройс!

— Виждам — сърдито отговори Лора, — че всички сте се наговорили! Но, Ена, трябва да ми обещаеш, че ако дойда с вас, няма да има никакви скрити ходове с цел да ми натрапите Ройс. Нямам нищо против да пофлиртувам малко с него, за да ядосам Сабина, която отскоро се държи така, сякаш е най-добрата ми приятелка. Но само за пред хората, чуваш ли? Не искам да оставам насаме с него — припряно добави Лора. — Той ме вбесява и ми разваля настроението.

По-късно Лора неволно се запита защо толкова лесно се бе съгласила — дали заради молбите на Ена, или защото лейди Хонория бе казала, че ще бъде истинска глупачка, ако не отиде с тях в Ройс Парк. Или всичко се дължеше на това, че самото му присъствие беше истинско предизвикателство за нея? Лора нямаше отговор на тези въпроси. Всичко, което трябваше да прави, беше да не си спомня за една ранна, мъглива сутрин в Хайд Парк.