Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (22)

21

Закуската в леглото беше ритуал, на който графиня Седжуик много държеше. Тя особено обичаше да се излегне удобно във възглавниците и да преглежда всички онези визитни картички и покани, донесени предния ден и между забележките и нарежданията, отправени към търпеливата й компаньонка да отпива по глътка от горещия черен чай.

— Ха! Братът на нашата госпожица Морган най-сетне благоволи да ни изпрати картичката си. Крайно време беше… ще трябва да поговоря с младия човек. Все пак… Изи, моля, позвъни веднага за Менъринг! Мисля, че трябва да подготвим Лора за днешното посещение на брат й. Без съмнение те двамата ще имат да си кажат това-онова… като се има предвид как се държа тя в последно време!

Господин Менъринг влезе в стаята на лейди Хонория с овладяно изражение на зачервеното си лице. Закръглен, сивокос мъж на неопределима възраст, назначен за иконом още от покойния граф Седжуик, той беше изключително сдържан и демонстрираше високомерна резервираност, която смущаваше по-голямата част от околните. Единственият човек, комуто някога се бе удало да го смути, бе лейди Хонория с нейната изненадваща прямота и почти нецензурен начин на изразяване,

— За съжаление днес „Таймс“ пристигна по-късно от обикновено, госпожо — обясни той. — Разбира се, ще се погрижа това да не се повтаря. Има ли…

— Менъринг! Както много добре знаете, нямам намерение да чета „Таймс“ и не това е причината да накарам госпожица Едж да ви повика! Какво ви е днес? Бих искала да говоря с госпожица Морган и то час по-скоро, за да не излезе, преди да съм успяла да й кажа… — лейди Хонория замълча, смръщи чело и раздразнено запита: — Защо стоите там като истукан и треперите? За бога, измислете някакво друго изражение, Менъринг, и изплюйте камъчето! Къде е госпожица Морган?

Господин Менъринг продължително прочиства гърлото си, преди да си възвърне дар слово.

— Съжалявам, госпожо, че аз съм този, от когото трябва да научите, че… младата дама… ще рече, че тя все още не се е върнала.

— Върнала? Откъде? Още няма десет сутринта! Няма ли да престанете да заеквате и да увъртате! Моля да говорите по същество, Менъринг.

Господин Менъринг си пое дълбоко дъх.

— Боя се, че младата дама е на езда в парка. Сама, както за свое най-голямо съжаление трябва да съобщя. М… е, госпожо, трябва да призная, че това не е първият случай, в който госпожицата излиза сама! Опитах се да поговоря разумно с нея… обърнах й внимание на опасността, за лекомислието на подобно държание… но за съжаление безуспешно!

Веднъж започнал, господин Менъринг изглежда изпитваше облекчение да даде воля на чувствата си, които сега избликнаха в същински словесен порой.

— Младата дама ми каза, че винаги носела със себе си пистолет… в единия от джобовете на… нали знаете, този американски костюм за езда, който тя носи и с който, както ми обясни, нямала нужда от дамско седло! Между другото, тя излиза в шест сутринта! Може би трябваше да споделя с вас по-рано, но в крайна сметка дамата е гостенка на госпожата! И какво друго можех да сторя освен да се опитам да я убедя да се откаже от намерението си? За нещастие младата дама изглежда доста упорита!

Госпожица Едж бе затаила дъх и с безпокойство очакваше реакцията на лейди Хонория на най-новото ужасно лекомислие на Лора. Тя харесваше момичето, но… ах, мили боже, каква непредпазливост! Докъде ли щеше да доведе това?

За нейно учудване отначало лейди Хонория само се изкиска, след това сякаш понечи да се закашля, но вместо това рече:

— Хм! Е, навярно тази ранна езда е за предпочитане пред някое друго лекомислие, което мога да си представя! Благодаря, Менъринг. И моля, имайте грижа веднага щом се върне, госпожица Лора да узнае, че желая да говоря с нея. — Тя взе донесения й от Менъринг „Таймс“ и с леко кимване освободи иконома.

— Хм! — провлачено рече графинята и остави вестника да се изплъзне от ръката й, щом Менъринг напусна стаята. — Все още не виждам причина да правя въпрос от подобна дреболия! Няма нищо осъдително в това една млада дама да поязди рано сутрин, преди другите да са станали! Някога аз също съм го правила… наистина, без да нося в себе си пистолет! Не, Изи, човек трябва да съсредоточи усилията си върху важните неща! Нека видим… днес следобед е визитата на младия господин Морган, след това операта, а накрая вечерята у госпожа Шалмер! Има ли някоя уговорка, която забравям?

Госпожица Едж извади подвързана в кожа и надписана със златни букви книга и започна да я разлиства. В нея педантично бяха записани датата и часа на ангажиментите, поканите за чай, за вечеря и дори езда на всеки от членовете на дома. Лейди Хонория настояваше винаги да е в течение на намеренията на останалите, както сама се изразяваше.

Сега госпожица Едж смутено вдигна поглед.

— О! Ако братът на госпожица Лора дойде в четири… за три и половина имате уговорка за чай с госпожа Прентис! Макар че допускам…

— Глупости, глупости! Какво значение има това? Той не идва заради мен, а за да говори със сестра си. Какво става с нея?

— Тя е… нека погледна… в два има проба при госпожа Фльор на „Риджънт Стрийт“. А след това…

— Добре, добре. Като се видя с нея ще уредим всичко. Снаха ми ще приеме младия господин и ще го занимава, в случай че госпожица Морган закъснее… както обикновено, доколкото успях да установя!

„А ако и днес стане така… е, ще видим!“ — мислеше лейди Хонория по-късно. Жал й бе постоянно да вижда снаха см да се мотае подтисната наоколо. А понеже сега се говореше, че госпожа Уестбридж навсякъде се появявала в компанията на херцог Ройс… всъщност, времето щеше да покаже! Ена се нуждаеше от нещо, което да й върне желанието за живот. Не би било зле, ако Лора наистина бъдеше забавена от някой друг ангажимент. Лейди Хонория изпитваше огромно удоволствие тайничко да дирижира нещата… и хората.

„За всичко това трябва да благодаря на Трент“ — гневно мислеше Франко. Наистина ли се налагаше да изпраща визитната си картичка и да си уговаря среща само за да говори със собствената си сестра?

А след като отстъпи и в уречения ден и час бе в Седжуик, му съобщиха, че госпожица Лора още не се била върнала от някаква среща!

Франко бе на път да остави кратка и остра бележка и да се сбогува, когато икономът му съобщи, че младата графиня щяла да го приеме, докато се върнела сестра му.

Хелена? Тя го очакваше! Как? Както винаги — с поднос за чай, готова да му напълни една чашка? Изплувалият в паметта му образ на Хелена го накара да се поколебае и в крайна сметка да остане… по дяволите лекомислената му, вятърничава сестра!

Когато се втурна в дневната, Лора приличаше на ураган в сивия си костюм за езда със строга мъжка кройка. Под разкопчаното сако носеше жилетка в турско синьо и плисирана бяла копринена риза с висока яка. Както обикновено, с неодобрение установи Франко, тя приличаше на циганка! фибите не успяваха да удържат косата й и немирни къдрици се спускаха по сгорещените й страни и изящна шия.

— Съжалявам! Наистина! Но пробата се проточи цяла вечност, а след това… — тя спря внезапно, едва сега забелязала навъсеното изражение на брат си и руменината по страните на Ена. След това се изсмя тихо и иронично продължи: — Почти бях забравила колко добре всеки от нас познава слабостите на другите! Този път няма да ми четеш конско, нали? Моля те, не се и опитвай!

Докато барабанеше с камшика за езда по полирания си до блясък ботуш, Лора се питаше защо винаги трябваше да спорят. Мислеше, че в Англия брат й навярно се беше променил, но той си бе същият моралист както винаги.

Лора забеляза с умишлено провлачен глас:

— Виж ти, не ми е хрумвало, но когато си ядосан, Франко, ужасно приличаш на татко!

— А ти…

— А аз на мама?

Лора още повече разпали гнева му, като хладно и с безразличие сви рамене, а след това с нотка на нетърпение добави:

— Ах, Франко, за бога! Прекалено много приличаме на родителите си, за да бъдем други, освен непокорни, не намираш ли? Така че престани най-сетне да ми държиш морални проповеди, за да не ти прочета някоя лекция за последните ти грехове! Между другото — с пресилена любезност добави тя, — не си го изкарвай на мен, задето сладката Сабина толкова бързо те заряза заради този американски херцог, който е в устата на всички. Не си ли чувал: „Каквото за мъжа, такова и за жената“?

— Боя се, че всъщност нещата не стоят така, мила сестричке! Не и в средите, в които двамата с теб се движим!

Франко изпитваше желание да я сграбчи за раменете и здраво да я разтърси, но дотам не бе стигал отдавна, още от времето на тяхното детство. А дори и сега да се стигнеше до спречкване между тях, това в крайна сметка нямаше да помогне с нищо. Но какво трябваше да стори? Тези избухвания му бяха също толкова неприятни, колкото и на Лора.

— Нашите среди? — избухна Лора. — Ха! Виж го ти! Мислех, че си революционер? Поне за такъв се представяш! Съжалявам, че трябваше да установя, че си един типичен буржоа! И като такъв постъпваш, когато мериш с различни мерки — едни за жените, други за вас, привилегированата класа! Върви по дяволите, Франко, но толкова ме ядосваш, че… — Лора трябваше да замълчи и да си поеме дъх, забелязвайки как брат й я наблюдава с присвити очи. — Нямам представа как те е издържала Ена! Освен това се надявам, че не си я ядосал много. Тя не го заслужава… при всичко, което и без това е принудена да понася.

— Ена не е принудена да понася нищо — отвърна Франко с глас, който внезапно прозвуча също толкова овладян, колкото и този на сестра му. — Ена… е, факт е, че тя дотолкова е свикнала с клетката си, че не забелязва, че вратата дори не е залостена и трябва само да я побутне, за да се окаже на свобода, ако иска, разбира се!

„Много отдавна не сме били искрени един с друг“ — помисли Лора. Но тъй като не й бе убягнала горчивината в гласа на Франко, тя рече с престорена веселост:

— Хм… мисля, че от днес нататък доста често ще излизам на покупки с Хелена. И ще се бавим цяла вечност! — След това добави импулсивно: — Ах, Франко, на мен ми е безразлично, знаеш ли! Просто бъдете щастливи… вие двамата! — А след това заключи с твърд глас: — И престани най-сетне да ме критикуваш за щяло и нещяло… Така ще се разбираме много по-добре. Както някога.

След като Франко си замина, Лора се качи на горния етаж и тихичко подраска с нокът на вратата на Ена.

— Ах, Лора, надявам се, не сте спорили прекалено разгорещено? — Ена уплашено бе ококорила очи. — Надявам се, че не, защото… знаеш ли…

— Да, зная! — бодро отвърна Лора. — За бога, не се безпокой за нищо! Между другото, Франко ми разказа, че тази вечер след операта е поканен на вечерята у госпожа Шалмер. Мисля, каза също, че се надява да му запазиш поне два валса!

Лора забеляза, че по лицето на Хелена изби руменина. „Бедната Ена, не смее да протегне ръце достатъчно далече, за да достигне онова, което жадува“ — мислеше тя.

— Ах, Лора! Толкова съм щастлива! А и може би накрая ще видим херцог Ройс… той навярно ще пожелае да се запознае с теб! — рече Хелена, обзета от неочаквана веселост. — Сигурна съм, че само да пожелаеш, би могла да го впечатлиш!

— Ха! — отвърна Лора и за миг гласът й заприлича на онзи на лейди Хонория. — Съжалявам, ако излъжа очакванията ти, Ена, но онова, което дочух за този американски херцог, никак не ми допада! Имам чувството, че вече ми е неприятен! — изразителното лице на Лора не криеше отвращението й — челото й бе сбърчено, а ъгълчетата на устните й се бяха изкривили надолу, сякаш току-що бе отхапала нещо кисело.

— Но, Лора! — Хелена не се предаваше. — Дочух, че изглеждал доста добре… по свой начин. Приличал на Хийтклиф в романа на госпожица Бронте „Брулени хълмове“.

— Ами? Не ми се вярва! Мъж, който има толкова лош вкус, че да отнеме госпожа Уестбридж от брат ми… о, съжалявам, Ена, но… а освен това, как е възможно един американец да се откаже от гражданството си само и само да се сдобие с някаква английска титла? Херцог Ройс! Не се съмнявам, че те двамата със сладката Сабина напълно се заслужават един друг!

Хелена бе в чудесно настроение и дори споменаването името на госпожа Уестбридж не бе в състояние да го развали, още повече сега, когато знаеше, че отново бе спечелила сърцето на Франко. През цялото време наблюдаваше Лора, която кръстосваше стаята, размишлявайки на глас, без при това да си мери особено приказките. Хелена, която знаеше за страстта на приятелката си към предизвикателството, рече лукаво:

— Но Лора, не мислиш ли, че ще ти достави удоволствие да отклониш вниманието му от госпожа Уестбридж? Само за да докажеш, че си в състояние да го сториш? Зная, че можеш! Представям си изражението й! Лора, моля те!

— Това предизвикателство ли е? — При мисълта за това Лора се разсмя. От пръв поглед бе изпитала антипатия към накичената с бижута госпожа Уестбридж и… е, може би пък си струваше! — Ще си помисля дали поне да не пофлиртувам с него. За да я подразня, тази гъска… Е, да, може би, за да докажа, че може да бъде надвита в собствената й игра. Може би. Всичко зависи от това дали ще съм в настроение. Но тогава само стой и гледай, Ена!