Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (11)

10

— О, боже! На предела на силите си съм! Тези безкрайни посещения и срещи… почувствах се както някога във фехтовалната академия!

Лора се отпусна върху затрупаното с листове канапе, запрати шапката си в един ъгъл и вдигна добре оформените си, обути в копринени чорапи крака в лудешка пародия на канкан, преди да продължи почти без пауза:

— Въпроси… до гуша ми дойде от въпроси! Слава богу, поне при теб мога да се отпусна!

Франк Харис бе един от новите приятели на Лора, представен й преди време лично от Франко! Журналист и романист, той бе уважаван и ценен в литературните кръгове. Харис, който седеше срещу посетителката си, сега трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди строго да отвърне:

— Радвам се, че се чувстваш добре, но трябва да ти кажа, че с мен нещата не стоят така! Всъщност в момента не съм в състояние дори да стана и да ти налея чаша вино! Моля те, свали тези крака… освен ако най-накрая не ми позволиш…

— Не! — изправила се рязко и спуснала роклята си чак до кокалчетата, Лора му заприлича на непослушно, опърничаво дете. — Престани да ме дразниш, Франк! Аз… гледам сериозно на това… на нещата, които написах в последно време. И бих искала ти… имам нужда от искрената ти оценка, Франк! Искам хората да ме вземат на сериозно! Да, дори брат ми, който сега говори много за промените, които е наложително да бъдат извършени… Но всичко това са само теории, дрънканици! Не разбираш ли това, Франк? Може би ако се изразя по подходящ начин… ако използвам дори формата на роман… бих могла да спечеля много привърженици! Така, така, значи искала да бъде вземана на сериозно.

Франк Харис неведнъж бе пожелавал Лора Морган да погледне сериозно на него… да го възприеме като свой любовник! Жените го привличаха необикновено силно. Особено онези, в които имаше някакво предизвикателство и които човек не можеше да завоюва прекалено лесно. Както бе установил, Лора Морган не се поддаваше лесно на класификации. Бе надарена и чувствителна писателка, но и богата наследница, която можеше да има практически всеки мъж, когото пожелаеше. Отгоре на това — колко несправедливо! — тя бе и красива. Имаше и други думи, които я описваха доста точно — иронична, възбуждаща, многообещаваща, провокативна… наивна. Колко ли всъщност знаеше за любовта Лора? „Това — мислеше си Франк — е истинска загадка.“

— А освен това — продължаваше Лора, — чух много за способностите ти като любовник, а и зная, че пишеш за преживяванията и опита си в тази област… при това с най-големи подробности! Всъщност това не ме засяга… в случая се възхищавам на откровеността ти! Но аз лично бих предпочела сама да пиша, вместо други да пишат за мен… опитай се, моля те, да го разбереш! А освен това бих предпочела да останеш мой приятел и довереник, вместо да гледам на теб като на случаен любовник! Толкова добре се чувствам с теб, Франк — завърши тя. — С теб мога да говоря за всичко… дори се вслушвам в съветите ти и понякога ги следвам, не е ли така? А освен това, в момента не съм готова за нов любовник. Има някои други неща, освен сексуалността, които бих искала да изследвам по-напред.

— Е, мога ли тогава като приятел да те попитам, дали вече имаш някакви наблюдения върху сексуалността? Създаваш впечатление на жена, за която няма никакви тайни… или поне почти никакви. Но въпреки това имам усещането, наречи го интуиция, ако искаш, че ти… че ти шмекеруваш, скъпа Лора! Че си една чудесна актриса!

Със смесица от отчуждение и неприкрит интерес той погледна към купчината листове, които младата жена току-що бе стоварила на и без това затрупаното му бюро.

— Опитвам съвсем нов начин на писане… това е, което има значение — обясни Лора, чиито сини очи бяха потъмнели. — Трябва да ми обещаеш да бъдеш искрен, в противен случай никога няма да ти простя. — След тези думи тя напусна бедната му, разхвърляна стаичка — също толкова вихрено, колкото и се бе появила. По дяволите нейното безразличие! Е, навярно ръкописът щеше да му даде някои решения на загадката, която представляваше за него личността на Лора Морган, убеждаваше сам себе си Франк.

Тя бе нещо повече от загадка, беше… необикновена! Съвсем определено не бе от жените, които човек в кратко време успяваше да прозре. Как би могъл да забрави нощта, в която бе съпровождал все още преливащата от надежди Лора из кафе-кабаретата на Монмартр?

По онова време тя подражаваше на Жорж Санд и Рашел, появявайки се на публични места в мъжки дрехи — съвсем модерни, разбира се, тъй като не някой друг, а сам Робер дьо Монтескьо се бе погрижил за модела и кройката на облеклото й. Слава богу, брат й никога нямаше да научи за това!

И ако Франк не харесваше истински Лора, би намерил доста причини да не я види никога повече! В края на краищата онова, с което един мъж можеше да се примири, имаше граници!

Бяха срещнали трима мъже, които изглеждаха като професионални боксьори, с огромни безформени юмруци, а освен това доста пияни и неприятни.

— Гледайте, още една от онези „модерни“ женски! — бе изръмжал единият, след като огледа Лора от копринената шапка и тънката цигара до елегантните обувки. — Би трябвало да й дадем един урок. Да я научим да уважава мъжете, а?

Винаги когато излизаше, Франк носеше със себе си бастунчето със скрита в него шпага, но Лора не му остави време да докаже, че може да си служи с него.

Безстрашна като мъж, тя хладно и презрително бе изгледана натрапника, след което с рязко движение го накара да седне обратно на стола си.

Мъжете бяха побеснели и изпълнени с омраза — на Франк му бе достатъчен само един бегъл поглед, за да го забележи, — но Лора изглежда изобщо не се безпокоеше от това.

— Сигурни ли сте, че не желаете да спрете до тук? — подигравателно бе попитала онзи, която я заговори пръв. — Може би трябва да ви предупредя…

— Какво? Че си…

Реакцията на Лора бе слисваща — почти като фокусите на някой магьосник. Тя бе останала неподвижна, изчаквайки първият от мъжете да се приближи, след което с леко пренасяне тежестта на тялото си бе извъртяла ръка като някой матадор на арената за корида. Докато нападателят се свличаше на земята, изпод полуспуснатите си мигли тя не изпускаше от поглед другите двама.

— Е? Иска ли още някой мъж да премери сили с една жена?

Първият, който заслепен от гняв, бе имал глупостта да извади нож, с болезнен вик полетя по гръб — по всичко изглежда със счупена китка. Другите двама хвърлиха поглед към усмихнатото лице на Лора, обърнаха се и избягаха.

— Можем ли вече да вървим? — несмутимо се бе обърнала Лора към Франк, който стоеше онемял от объркване и не можеше да повярва на очите си. — Тук постепенно става скучно, не мислиш ли, Франк?

Изглежда, каквото и да правеше, Лора винаги намираше начин да привлече вниманието на околните върху себе си!

„Ех, да можеше тази жена поне малко да се успокои!“ — твърде често хрумваше на Франк. Или поне той да притежаваше онази сила на волята, необходима, за да устои на предизвикателството, което се криеше зад привидно уравновесената й външност. Тя бе достатъчно лекомислена — бе го доказвала неведнъж — да престъпва правилата и общоприетите норми, при това съвсем безнаказано! И не само това, но имаше и талант, истински белетристичен талант, който можеше да се сравни с този на познатите му журналисти и писатели, включително с неговия собствен, и дори да ги засенчи. Ако Лора съсредоточеше всичките си усилия върху това да записва наблюденията и откритията си за хората и криещото под бляскавата повърхност на така нареченото общество с неговите закостенели правила, обичаи и нрави… Но какво знаеше всъщност тя за истинския живот? Какво бе преживяла сама, ако не се вземат под внимание предизвикателните й приказки и държане?

Във всеки случай, утешаваше се сам Франк, когато се разочароваше от нея, той бе единственият мъж, на когото Лора изглежда се доверяваше! И навярно един ден той щеше да бъде мъжът, преодолял преградите, които Лора бе издигнала между себе си и света, и който щеше да открие истинската, страстна, женствена страна на Лора Морган. Все някога тя щеше да се предаде… пък било то и от чисто любопитство!

На Франк му допадаха „драсканиците“, както тя пренебрежително наричаше своите бележки, и й бе обещал да ги публикува под формата на поредица от статии, подписани с инициалите „Л. М.“

— Няма смисъл да разгласяваме, че тези неща са написани от жена. Съжалявам, Лора, но ти искаше да те вземат на сериозно, нали така? Е, боя се, че за момента това е единственият начин. Имаш да кажеш много неща за несправедливостта и двойния стандарт, наложен и мълчаливо възприет в нашето общество, при това го правиш по доста впечатляващ начин. Ако се подпишеш с името си, никой няма да ти обърне внимание или дори ще бъдеш подиграна… не си прави илюзии! Но ако зад инициалите „Л.М.“ се крие някой мъж, това вече е нещо съвсем друго. Разбираш ли? Несправедливо е, зная, но така стоят нещата. А освен това — добави Франк, хихикайки, — навярно ти, или по-точно господин Л.М., ще бъде извикан на дуел. Чух, че дуелите се връщали на мода!

— Колко весело и вълнуващо! — отвърна Лора, преди да обясни, че трябвало да побърза — имала уговорка с приятели за някакъв излет в Булонския лес, където човек ходеше, за да види и да бъде видян от останалите.

— О, много добре разбирам колко си заета сега, след като се върна, за да се насладиш за кратко на Париж! — отвърна Франк.

Сериозно ли го каза или в думите му имаше ирония? Лора стигна до извода, че й е все едно. Поне в момента, когато имаше толкова много неща, на които да се радва.

Наистина си бе дала дума да бъде „по-сериозна“, както сама се изразяваше, да се съсредоточи върху писането и да ограничи публичните си изяви до минимум. Но за нещастие новите й приятели имаха други намерения за нея и настояваха да ходи тук или там, уверяваха я, че не бивало да пропуска тази или онази среща. Но как иначе би могла да пише истински и правдиво за живота? По-леко бе да се остави на вълната от преживявания и занимания, забравяйки времето и всички ограничения. Пък и защо не? Нямаше никой и нищо, което да я спре — този път дори брат й изглеждаше решен да не се намесва, въпреки че тя отново бе станала обект на нескончаеми клюки и догадки.

Но както Лора добре знаеше, Франко бе влюбен до уши в Хелена, на която просто й липсваше смелост,, да престъпи нормите за приличие, ако и да бе достатъчно дръзка, за да прекарва безкрайни следобеди с него в дома на сестра му, докато се предполагаше, че е на покупки с Лора или на екскурзия, за да разгледа някоя историческа забележителност.

В този момент от живота си Лора бе попаднала във вихър от събития, които не й оставяха миг покой, без обаче да оставят твърде сериозен отпечатък върху чувствата й.

О, да, тя обичаше музиката и, подобно на всички останали, се наслаждаваше на танците, но бе открила, че не реагираше на случващото се по същия начин, както останалите й познати.

Поне за момента обаче, Лора бе решила да мисли само за настоящето и за забавления. Не й ли бе казал сам Франк Харис, че статиите й наистина били изкупени и в най-скоро време щели да бъдат публикувани не само във Франция, но и в Англия? Този следобед тя бе в приповдигнато настроение и готова на всичко.