Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (29)

28

Тази заран на Лора й се искаше, макар и за кратко, да остане сама, далече от всички. Обичаше усещането за свобода, докато сутрин, още преди да се е вдигнала мъглата, препускаше в галоп из парка. По това време всичко тънеше в сумрак, който създаваше впечатление за нереалност, смекчаваше и размиваше цветовете и формите.

Предната нощ не беше спала добре, а в неспокойния сън я преследваха кошмари, в които дракони протягаха към нея огнените си езици и ги увиваха около тялото й. Чувстваше се преследвана, измъчена… и искаше да поразведри главата си, за да си възвърне способността да мисли ясно.

Конярчето изведе жребеца й от обора. Момчето знаеше, че няма нужда да й помага да се качи на седлото.

— Питам се дали всички американки яздят така! — извика един от прислужниците.

— О, не — отвърна Дъфи, конярът, с нотка на гордост в гласа. — Освен това зная, че младата дама носи със себе си пистолет. Лично господин Менъринг ми разказа, че по думите на господарката младата дама боравила с оръжието така добре, както госпожица Ани Оукли от филма за Бъфало Бил.

— Виж ти! — прошепна другото момче със страхопочитание, взирайки се след младата дама, която, облечена в странната си кожена пола-панталон, яздеше не по-зле от някой мъж.

Когато подкара коня си към парка, Лора нямаше представа колко е часа, а и това изобщо не я интересуваше. Все още бе мъгливо и с кожата и косата си тя усещаше обгръщащата я като прозрачен тюл влага. Обичаше тези ранни утринни часове — свежия въздух, изпълващ ноздрите й при всяко вдишване, влажния мирис на листа и треви, едва доловимото ухание на невидими теменужки. Да, точно от това имаше нужда в момента!

Отначало яздеше в лек тръст, но след това пришпори коня в галоп по друг път оживените алеи. Сви по тайна пътечка и накара животното да забави ход, докато не достигна до любимото си местенце, където плачещи върби свеждаха клони над малко изкуствено езерце.

Лора скочи от седлото и се настани удобно, облегната на едно дърво, с молив и бележник в скута. Все още не бе достатъчно светло за писане, а и тя не се чувстваше особено въодушевена. „Какво от това“ — почти замечтано мислеше Лора. Можеше да гледа водните кончета, прехвърчащи по надиплената, забулена в мъгла сребриста водна повърхност. Мислите на Лора витаеха на границата на съзнанието, между съня и будуването. Беше приятно… толкова приятно в тези ранни часове! Но само след няколко часа това място, целият парк, щяха да бъдат напълно променени… изпълнени с оглушителни шумове и крещящи багри!

Лора щеше да си остане в това сънено-мечтателно състояние, ако не бе Фрея, буйната й кобила, която внезапно започна неспокойно да тъпче и рови с копито, вирейки глава и пръхтейки силно. Лора скочи, потупа я по шията и й прошепна няколко успокоителни думи. И тогава инстинктивно почувства онова, което животното отдавна бе усетило, извърна се и ги видя. Двама мъже, едри, широкоплещести и опърпани. Единият носеше тояга, а другият — въже с възел на единия край — обичайните оръжия на побойниците, които рано сутрин се навъртаха из парка. Често я бяха предупреждавали, че може да срещне хора като тях, но сега нямаше никакво време за съжаления и размисъл.

Лора усещаше тежестта на пистолета, който успокоително тежеше в джоба й… но в този миг двамата непознати нападнаха и тя нямаше време да извади оръжието. Без много да му мисли, следвайки инстинкта си, Лора премина в нападение и напълно слиса противниците си. С нейната пола-панталон не й бе трудно да ритне между краката онзи, който бе по-близо до нея, извъртя се като матадор, мушна се под вдигнатата тояга на другия, удари с една ръка китката му, така че той изпусна оръжието, а с другата му нанесе такъв удар по адамовата ябълка, че мъжът се строполи недалеч от своя стенещ и превиващ се съучастник.

Когато двамата се посъвзеха дотолкова, че да се надигнат, тя бе насочила пистолета си към тях — ледено студена и — както разказваше по-късно единият от двамата мъже — с поглед, също толкова застрашителен, колкото дулото на пистолета.

— Сега изчезвайте, момчета… и се радвайте, че ви оставям живи! Не ме карайте да ви надупча! Няма да сте първите негодници, които е трябвало да убия… а аз стрелям отлично! — Видяла, че мъжете не откъсват слисаните си погледи от нея, без да смеят да помръднат, тя продължи заплашително: — Вървете, преди да съм размислила! Хайде, плюйте си на петите! — Двамата това и направиха, дръзвайки в бързината да хвърлят само бегъл поглед назад.

Вече бяха изчезнали, но Лора усещаше, че усамотението и покоят, които обикновено намираше в парка по това време на деня, са окончателно изгубени.

Добре познатият дрезгав глас, достигнал внезапно до слуха й, само още повече влоши нещата.

— Трябва да призная, че се справихте превъзходно! Съжалявам, че не ви се притекох на помощ, но нито за миг не се усъмних, че и сама ще се справите с двама негодници като тези.

— О, по дяволите! Отново вие. Какво правите тук? Пак ли, както обикновено, ме следите? — Напрежението от случилото се и видът на мъжа, който подигравателно я наблюдаваше от коня си, й дойдоха прекалено много!

Той скочи на земята и Лора неволно зае стойка за отбрана, сякаш срещу себе си имаше някой враг, срещу когото трябваше да воюва. Той се засмя.

— Питам се защо искате да се биете с мен, при положение че не съм ви предизвикал по никакъв начин. От кого се боите, Лора — от мен или от самата себе си?

— Тази сутрин нямам никакво желание да споря с вас! Сам видяхте, че и сама мога да се грижа за себе си. Защо тогава…

— Защо? — Ироничният тон бе изчезнал от гласа му. Само с една крачка мъжът се оказа до нея, карайки я да замръзне на място от изненада. — Дявол ви взел! — избухна той. — Какво, за бога, правите тук по това време? Приключения ли търсехте? Нови вълнуващи преживявания, които да опишете?

Неочаквано, без да разбере какво бе станало, Лора се оказа притисната към едно дърво. Всичко това твърде живо й напомни друга една случка… преди време в Мексико. Мъжът бе достатъчно силен, за да държи ръцете й, притискайки я с тялото си, докато… докато тя, полузадушена и бездиханна, не се почувства безпомощна.

— Искам да ви покажа, какво би могло да се случи, Лора — прошепна той с груб глас. — Може би това е онзи вид преживявания, които харесвате!

Тогава, без да бърза, започна да я целува — устните му се плъзнаха от слепоочията към ушите, обратно към клепачите и основата на носа, слязоха към брадичката, докато накрая, когато тя вече имаше чувството, че не би издържала нито миг повече, се спряха на устата й. Твърдите му устни почти болезнено се притиснаха към нейните, принуждавайки ги да се разтворят. В този момент Лора, оглушала за гласа на разума, се предаде във властта на пробуждащата се в нея чувственост и с тих, гърлен стон притисна тялото си към това на мъжа. Страстно… жадно!

Забеляза, че е пуснал ръцете й едва когато неволно го улови за раменете… погали косата му… обви ръце около тялото му и почувства мускулите на гърба му, които потръпваха под пръстите й… Сега всичко й беше безразлично, копнееше той да отиде по-далече от това само да си играе с набъбналите зърна на гърдите й, които се опитваха да се освободят от хватката на корсета.

В края на краищата той бе този, който се овладя пръв. Отскубна се от прегръдката й, като я отблъсна почти грубо.

Дишането му беше неравномерно, а гласът му прозвуча остро.

— О, Исусе! Можех да ле любя с вас тук и сега, ако мъглата вече не се вдигаше и нямаше вероятност всеки момент да се появи някой. Скоро наоколо ще гъмжи от народ. Вашите обожатели навярно не биха разбрали волностите, които понякога си позволяват стари приятели като нас!

Саркастичните му думи й подействаха като студен душ и тя неочаквано се почувства така, сякаш се бе събудила от някакъв кошмар.

— Ох! О, боже! — осъзнаването й подейства като плесница, изтръгна я от транса, който я бе владял, и я изпълни със срам и объркване.

— Стегнете се! — студено рече той. — Какво, по дяволите, ви става? Ако искате да довършим онова, което започнахме, бих могъл да ви отведа в една дискретна къща, съвсем недалеч от тук. — Той прокара пръсти по мокрото й от сълзи лице, а в гласа му неочаквано прозвуча дяволски нежна нотка. — Лоричка! — Неспособна да промълви нито дума, тя се взираше в лицето му. — Желая те, по дяволите! И зная, че ти копнееш за това не по-малко от мен. Защо да се преструваме?

— О, не! Не! — Думите с мъка се отрониха от пресъхналото й гърло.

Той грубо я улови за раменете.

— Лора, за бога, престани да се криеш от самата себе си! И престани да бягаш от мен. Знаеш, че накрая ще ни сполети неизбежното и трябва да си голяма глупачка, ако още не си го разбрала.

Това не бяха негови думи, нито начинът, по който разговаряше с нея, и това ужасно я уплаши. Истина бе, че искаше да отиде с него, където и да я отведеше, искаше да довършат започнатото.

Мъжът продължаваше да я целува, а между целувките шепнеше на ухото й:

— Лора, ела с мен! Забрави всичко и ела с мен. Или искаш да те завлека със себе си? Трябва ли да те метна на седлото и да не те пусна, докато онова, което пламна между нас, изтлее? Не би ли искала да узнаеш дали желанието, което изпитваме двамата с теб, някога ще бъде заситени?

Гласът му… този глас! Не, това бе невъзможно и тя не искаше да повярва, че той бе мъжът, който… не! Не! Всичко бе само заради… заради… О, не можеше да издържи нито миг повече! Чувствата и представите, които будеше у нея, бяха просто непоносими!

С всичката си сила и разум, който й бе останал, Лора се отскубна от ръцете и устните му, които й шепнеха лъжи, лъжи и само лъжи. След всяка целувка й бе повтарял, че я желае, че трябва да я има, но нито веднъж не бе казал, че я обича.

— Достатъчно! — просъска тя. — Доставихте си удоволствие и си поиграхте с мен като котка с мишка, а сега… сега е крайно време да сложим точка на играта.

Тя се отдръпна, но мъжът направи крачка към нея. Без напълно да съзнава какво прави, Лора извади „Дерингера“ от джоба си и го насочи към него.

— Напълно сериозна съм, дявол ви взел! Предупреждавам ви, не ме дразнете повече!

— Това е една дяволски убедителна малка играчка — провлачено рече Трент. — Сигурно бих могъл да ви я отнема, ако си направех труда. — Сребристите му очи пронизваха нейните. — Но тази сутрин не съм настроен за игрички. А освен това — гласът му стана кадифено мек — нашите малки срещи толкова ми харесват. Би било жалко, ако се наложеше да загинете от някой куршум! — След това се засмя. — Не се дръжте като дъщерята на някой селянин от поречието на Рейн, ревниво пазеща съкровищницата на своята добродетел. Както сама казахте, играта свърши. Но само за момента, Лоричка, само за момента!

Лора, която нямаше доверие нито на него, нито на думите му, не отместваше бдителния си поглед. Мъжът я гледаше с вдигнати вежди.

— Е? Така ли ще стоите, като мраморна статуя, докато не се появи някой, който с целувка да ви върне към живот? Ако не… бих могъл да ви съпроводя до дома на Седжуик… ако позволите.

— Вървете… просто си вървете, по дяволите! И, за бога, веднъж за винаги ме оставете на мира!

Лора го изгледа как се отдалечава, свивайки рамене, и с елегантно движение се метна на седлото на сивия си жребец. Тя върна пистолета си обратно в джоба и неочаквано се почувства много глупава. Наистина ли щеше да използва оръжието срещу него?

— Adios! — извика през рамо той, а както по-късно си даде сметка тя, смехът му не предвещаваше нищо добро.

— Бих искал да зная какво става с нея — рече Том, конярът, на Дъфи, след като Лора, разрошена и смутена, им бе хвърлила юздите и буквално бе изтичала по стълбите към къщата.

Каквото и да си бе помислил Дъфи, той го запази за себе си. Но като ирландец понякога имаше чувството, че е надарен с необикновена проницателност. Отпращайки коняря, той си помисли: „Аха, значи така? Питам се само заради кого от господата младата дама е така сгорещена и ядосана… о, да, също и с пламнали страни и разпусната коса!“

Сред прислугата се носеха обичайните клюки. Нямаше нищо, дори най-незначителната промяна на интонацията или следа от вълнение, способни да убягнат на тези хора, които, привидно незабележими, продължаваха да изпълняват задълженията си!

На горния етаж Лора потърси спокойствие в относителната сигурност на стаята си, облекчена от факта, че не бе срещнала никого по пътя. Копнееше за баня… искаше да измие косата си… да се пречисти от всички мисли за онова, което се бе случило и което би могло да се случи!

Отначало нямаше намерение да звъни на Адел. Не искаше никой да я вижда такава. С треперещи, припрени пръсти започна да се съблича, но тогава в мисълта й изникна представата, че неговите пръсти бяха тези, които едно след друго разкопчаваха копчетата й, докато целувките му се спускаха надолу по гърба й, по целувка за всяко копче… о, не!

Сега той й приличаше на някакъв дявол, който се домогваше до душата й, и Лора трябваше да го прогони… както и странните еротични картини и представи, които внезапно бяха нахлули в главата й. О, боже, как само се молеше да не го среща никога повече! Но тази мисъл бе последвана от въпроса къде ли можеше да е сега херцог Ройс, какво мислеше… какво си спомняше. Не искаше да знае нищо от това и не искаше да посвещава мислите си на тези безсмислени въпроси! Но не можеше да попречи.