Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенда за Морган (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bound by Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 13 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Розмари Розжърс. Дълго подтискана страст

ИК „Ирис“, 1999

История

  1. — Добавяне

2

Само ако знаеше, че Трент Чаланджър нямаше ни най-малко желание да остава в хасиендата Де ла носталхия! Смяташе само да засвидетелства уважение на Стив Морган и очарователната му съпруга и да остави пакета, който носеше от Мексико сити. Горещо се надяваше, че Лора Морган няма да си е у дома, което би спестило на всички неудобството от евентуална среща. Когато си свършеше работата със Стив Морган, би могъл да подремне няколко часа и на другия ден, съвсем рано сутринта, да отпътува.

Никъде не оставаше по-дълго, отколкото му налагаха обстоятелствата и не искаше никога да се връща някъде или при някого. Някога бе съществувало нещо като негов дом, някога, когато майка му все още бе жива и крепеше цял един малък свят с малките си, нежни и измамно чупливи на вид длани. Макар и изоставена от мъжа си, който бе хукнал подир богатите си приятели и една английска благородническа титла, майка му се бе научила да бъде силна.

Както обикновено, когато мислеше за баща си, той го прокле на ум заради егоизма, безразличието и арогантността, които бе проявявал към майка му.

След следването си в Харвард Джеймз Чаланджър не бе желал нищо толкова страстно, колкото едно пътуване до Европа заедно с приятеля си Артър Сингълтън, син на женен за богата американка английски преселник.

Кармен Мария Тереза де Авила произхождаше от стар испански род. Семейството й притежаваше почти четиристотин хиляди хектара земя в бързо процъфтяващите южни части на Калифорния. Аристократът дон Мануел де Авила бил умен и умел бизнесмен, който влагал милионите си в най-доходоносните начинания в Мексико, навсякъде из Съединените щати, а както се шушукаше, дори в Европа и Южна Америка.

И ако Дон Мануел имал слабост, това била единствената му дъщеря, неговата Карменсита, с тъмните, искрящи очи и пищна черна коса. Тя била наследила ангелската красота на майка си и ума и деловия нюх на баща си. Въпреки това била също толкова жизнерадостна и темпераментна, колкото всяко седемнадесетгодишно момиче, обичащо танците и празниците.

Защо, горчиво се питаше Трент отново и отново, бе допуснала да бъде омъжена за човек, когото почти не познавала? Само защото Кристиан Чаланджър и Дон Мануел били съдружници и партньори в многобройни капиталовложения?

— Но, сине, аз от пръв поглед се влюбих в баща ти! — бе отговорила веднъж тя. — Един ден самият ти ще се научиш да разбираш любовта, която нехае за опасността да бъде наранена. Той изглеждаше толкова добре, твоят баща, току-що завърнал се от Харвард, облечен като човек от Изтока. Вината не бе негова. Аз го желаех, казах това на баща ми и както винаги той се съгласи.

Джеймз също се бе поддал, ако и донякъде с нежелание. Но по въпроса за тази женитба — споразумение между две семейства, които вече били свързани чрез приятелство, взаимно уважение и делови интереси — Кристиан Чаланджър се показал решителен и неотстъпчив. Дори първородният му син в момента да не „обичал“ бъдещата си жена, с времето и раждането на децата щяла да се появи и любовта.

На Джеймз било позволено да прекара шест месеца в Европа и след като се налудувал, той се върнат обратно, за да поеме на плещите си отговорността… една отговорност, която не отишла по-далече от това да създаде четири деца и колкото е възможно по-често да се спасява от самотата и скуката в ранчото „Кармел“.

Замислено като вила за отдих на семейството, то се бе разраснало в подобно на палат имение с поддържан парк в една от най-изисканите части на Сан Франсиско. Съседи им бяха Лайланд Станфорд, Чарли Крокър и така наречените сребърни крале Хънт, Феър, Макей с нагиздените им, надменни жени. Той бе излизал с тях на езда, на лов, бяха устройвали заедно запои, докато жена му трябваше да се грижи за всичко — сделки, поддръжка на ранчото, счетоводство — просто всичко.

От време на време Джеймз се бе вясвал за но една седмица, а когато се нуждаеше от пари, дори и няколко дена по-дълго. Тези посещения и налудничавостта, с която баща му се домогваше до херцогска титла, бяха изпълнили Трент е граничещи с омраза гняв и антипатия.

А как само трепваше майка му, развълнувана като ученичка, когато го очакваха да пристигне! А когато топ, след някое и друго снизходително назидание по адрес на децата отново изчезваше, очите й помръкваха в болезнено изражение, което тя се опитваше да скрие.

Донякъде за да се отърве от следване в „добър“ университет на Изток, където искаха да го изпратят, а и защото не можеше да гледа страданието на майка си, без да изпита желание да убие баща си, шестнадесетгодишен Трент бе напуснал дома си. Майка му го бе благословила, изпълнена с разбиране и любов. Любов, огряваща дори съпруга и, който нито можеше да я разбера, нито да я оцени.

По дяволите баща му! Най-добре щеше да е, ако пътищата им никога повече не се пресичаха, защото през годините Трент се бе научил да убива сигурно, с лекота и без особени скрупули — все едно с револвер, нож или с голи ръце.

Всъщност веднъж, в Ню Мексико, лошата му слава едва не стана причина да бъде линчуван. Човекът, който държеше властта в града, бе установил, че стрелците му не смеят да излязат срещу някакъв известен просто под името Трент младеж, и бе наредил на играещия по свирката му шериф да се отърве от странника по законен начин. Но градът и „големият човек“ не бяха получили своето линчуване и неизменните гуляи, които увенчаваха подобни събития. Шерифът бе уведомен от един щатски прокурор, че затворникът трябва да бъде разпитан на по-високо място и с това всичко бе приключило.

Дядото на Трент, Дон Мануел, бе наел хората на Пинкертън да открият изчезналия му внук, а освен това той имаше и един изключително влиятелен приятел, някой си господин Джим Бишъп. Така Трент бе „спасен“ и бе научил, че майка му е починала. След тази новина всичко му бе станало безразлично, а в душата му се бе натрупала още повече омраза към себе си задето толкова дълго бе отсъствал от къщи, и ненавист към баща му.

Дон Мануел, умен и препатил човек, чувствайки, че любимият му внук се нуждае от отдушник за омразата и насъбраната горчилка, не се възпротиви Трент да започне „работа“ за господин Бишъп. Както Трент по-късно узна, Джим Бишъп поемаше всички дългове на хората, които работеха за него и след това използваше длъжниците си за своите цели. Колко лесно и с готовност се бе оставил да бъде заплетен в мрежите на Бишъп! Естествено, отначало бяха проверили надеждността му, натоварвайки го с тежки задачи — например да се забърква или предизвиква неприятности според ситуацията, събирайки всевъзможна информация. И ако при това се наложеше да убива, той го правеше с ясното съзнание, че ако бъде заловен, не може да се надява на милост. В известен смисъл се бе наслаждавал на опасностите и приключенията, които не го оставяха прекалено често да се замисля за минатото. С ранчото бяха свързани твърде много спомени, а й той не бе имат достатъчно време, за да изгради истинска близост със сестрите и по-малкия си брат. Собствеността не означаваше нищо за него, а пък и той, който справедливо бе смятан за единак, се боеше от всякакво обвързване.

Никакво обвързване… Боже, как мразеше това — усещането, че си подтискан и затворен. Любовта, а още повече бракът, бяха създадени за другите, не за него. Желанието и неговото задоволяване, когато си го позволяваше, му бяха напълно достатъчни. Никакви окови, подобно тези на майка му, свързана чрез любовта си с един мъж, който нито веднъж не бе дал да се разбере, че тя изобщо означава нещо за него!

Трент си наложи да прогони отвратителните мисли, които го гнетяха като разяждаща болест. Имаше прекалено много други неща, за които трябваше да мисли в момента, като например скрепените с печата писма, които носеше в чантата на седлото си.

Утре, когато отново потеглеше — този път към Калифорния, — щеше да разполага с достатъчно време да размишлява за себе си и своя живот. Устните му се разтегнаха в бегла саркастична усмивка, сещайки се за повода, отприщил тези неприятни мисли.

Защо тези педантични старци, живеещи с тираничните си навици от миналото столетие, все още настояваха да диктуват брачни съюзи? Например дядо му Авила и неговият приятел дон Франсиско Алварадо. Защото искаха да запазят натрупаните от семействата им богатства? А това бедно момиче — очевидно все още дете, което без негово знание и съгласие е било избрано за невеста на най-възрастния внук на дон Мануел, вероятно бе уплашено до смърт! Опърпан съпруг за една синеока госпожица, която няма представа от това, какво е живот и страст! Със сигурност тя щеше да изпита безкрайно облекчение, научавайки от него, че изобщо няма намерение да й натрапва някаква предварително планирана съдба, без значение какво се бе опитвал да му намекне господин Бишъп при последната им среща! Никога нямаше да се съгласи да се ожени по сметка — бе му го заявил съвсем недвусмислено.

— Тя съвсем не е лоша партия — недоразбрал отказа на Трент, бе обяснил Бишъп иззад бюрото си, докато младежът се готвеше да си тръгне.

„Е, и?“ — беше си помислил тогава, но сега се улови, че се чуди как ли изглежда момичето и на кого прилича. Дъщерята на Стив Морган… и Джини. Джини Брандън Морган, с искрящите смарагденозелени очи, бакъреночервена коса и многообещаващи, чувствени устни.

Преди няколко години, когато я бе видял за пръв път на един банкет у Сам Мърдок — съдружник и близък довереник на Стив Морган, — Трент не бе успял да откъсне очи от нея, от тези сладки, многообещаващи устни. Бе я пожелал по-силно, отколкото някога бе желал или бе вярвал, че е в състояние да желае някоя жена. Нея, тази прилична на циганка магьосница, която дори танцуваше като истинска gitana[1]. Той почти се влюби в нея, докато не научи, че тя е съпруга на Стив Морган и майка на децата му.

Полушеговито той се запита дали Лора Луиза Енкарансион Морган приличаше на родителите си по характер и на външен вид. Свивайки рамене, докато палеше едно изподъвкано цигаре, му хрумна, че скоро щеше да знае отговора на този въпрос. Надяваше се преди това да му се удаде възможност да се изкъпе.

Бе изминал пътя от Мексико сити до тук със съвсем кратки почивки, за да хапне нещо и да поспи някои и друг час, а днес бе на седлото още от преди изгрев слънце.

Не би отказал малко прясна вода… силният вран жребец, който яздеше, също бе жаден.

— Ей, Ларедо, помирисваш ли някъде вода, приятелче? — Далеч напред бе съзрял дървета и храсталак — потънали в зеленина, вместо в обичайната охра на изсъхнала шума и треви. И когато Ларедо вдигна глава, изпръхтявайки тихо с издути ноздри, Трент го потупа по врата. — Да, добре, приятелче. Изглежда ще получиш нещо за пиене, а аз ще получа банята си.

Трент Чаланджър си бе изградил навик да бъде предпазлив и винаги търсеше знаци за възможна опасност. Вече толкова дълго живееше с опасността, че предпазливостта се бе превърнала в негова втора природа. Водата означаваше, че наблизо има поточе или бликащ от скалите извор. Но почти винаги тя вещаеше и присъствието на утоляващи жаждата си животни, а навярно и хора. В близост до подобни естествени водоизточници често се образуваха малки селища.

Но в случая Трент все още не бе открил никаква следа от живот. Никакви викове, оглушителни детски писъци или кучешки лай. Нямаше дори следи от неизменните кози, които обикновено обикаляха свободно из подобни места.

Трент подкара коня си съвсем бавно и предпазливо през шубрака и надвисналите над главата му сплетени клони. Накрая излезе на малка, обрасла с трева просека, където заобиколеното от дървета и храсталак поточе ставаше малко по-широко и по-дълбоко.

 

Лора язди, докато двамата с Амиго не се умориха и не почувстваха глад и жажда. Идеята да посети приятелката си Анита й се струваше все по-примамлива, особено при мисълта, че симпатичният по-голям брат на Анита можеше да си е в къщи. Щеше да й достави удоволствие да пофлиртува малко, още повече че напоследък той бе започнал да забелязва жената в нея. А след това навярно всички щяха да й се карат и да я упрекват за това, колко неучтиво и безотговорно се била държала. Беше й все едно! До гуша й бяха дошли вечните наставления какво да прави!

Амиго изпръхтя, напомняйки на момичето, че е жаден и не би отказал една заслужена почивка.

Лора се наведе с чувство за вина и потупа потния му врат.

— О, Амиго! Какво невнимание от моя страна! Мисля, че е време и за двама ни малко да се поохладим, какво ще кажеш?

„Обичам това местенце — мислеше Лора. — Толкова е спокойно, толкова тихо, като не се брои цвърченето на птиците и тихото бълбукане на потока, ромолящ между камъните и пясъка.“ Под дърветата растеше трева, от която Амиго можеше да похапне, след като момичето го изтриеше с една стара изпокъсана фуста, която винаги носеше със себе си. Когато й се стори доволен, Лора се зае с прясно изпечения квасен хляб и козе сирене, които поглъщаше на големи залъци, поливайки импровизирания си обяд с червено вино от мехчето.

Това бе едно от любимите й местенца за размисъл и писане. Понякога лежеше наполовина във, наполовина извън водата, която бе прекалено плитка, за да покрие цялото й тяло и пишеше, подпряла лакът върху полегатия бряг.

Днес имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли и които искаше да изпита и почувства.

Беше се сгорещила, така че сега изхлузи полата и блузата си и, останала само по своята най-стара и къса долна риза, се потопи в доста хладната вода. Преви се на две, за да потопи косата си в потока, преди да я сплете на плитка, която тежко падаше на гърба й.

Потокът бе прекалено плитък, за да предложи истинска баня, но тя можеше да се излегне във водата и да се остави на вълните, които идваха и си отиваха почти толкова бързо, колкото стрелкащите се със своите блещукащи крилца водни кончета.

Лора остави мислите си да се носят в някаква пронизана от слънцето, спокойна леност. Чувстваше се като носено от потока без посока и цел листо.

Изведнъж този облян от слънце свят бе разрушен с един замах от нахлуването на някакъв висок, непознат глас:

— Hola, mitchacha[2]! Заспала ли си или правиш опити да се удавиш?

Лора подскочи ужасена и впери очи в брадатото лице на някакъв непознат, яхнал покрит с прах черен жребец, който нервно ровеше пръста с копито и изглеждаше поне толкова опасен, колкото ездача си.

— А, виждам, че още си жива! Често ли го правиш? — След това нетърпеливо продължи на испански: — Езика ли си глътна?

Беше едър мъж със сурови черти. Ниско нахлупена измачкана шапка с широка периферия засенчваше очите му. С кръстосаните на гърдите си патрондаши и стърчащите от двете страни на седлото пушки той приличаше на авантюрист, наемник и дори бандит. Освен това имаше револвери с прости, изтъркани от употреба дръжки.

— Нямате право да ме плашите така! — гневно му се сопна на испански Лора, след като си бе възвърнала дар слово. Противно на здравия разум тя не изпитваше страх, а единствено гняв. Този непознат бе нахлул в неприкосновеното й кътче, нарушавайки уединението й, и сега тя искаше той да изчезне. — И внимавайте да не се приближите прекалено до онази хала, коня ми!

Тя се надигна, без да съзнава, че е почти гола, докато не забеляза потрепването на ноздрите и стъписването на мъжа, което й напомни, че със същия успех можеше да се изправи пред него чисто гола, тъй като мократа риза лепнеше по тялото й и прозираше.

Студена тръпка премина по стоплената й от слънцето кожа. О, боже! Какво щеше да стане, ако…

— Тръгвайте най-сетне! След като се нагледахте!

Нямаше да покаже, че се бои. Тъй като не последва отговор, Лора пристъпи две крачки напред, мислейки за пистолета, който бе оставила под полата си — пистолет, който винаги носеше по време на своите излети. Както и ножа… но той бе останал в дисагите!

— Чуйте ме, чужденецо, най-добре би било веднага да се ометете! — хладно рече тя. — Изчезвайте веднага! Ако семейството ми научи за тази сцена, ще трябва да се простите с живота и дори всичките тези оръжия няма да ви спасят. Приличате ми на някой разбойник… или гринго, пресякъл нелегално границата. Тук не обичаме такива като вас, разбрахте ли? Какво изобщо търсите тук?

Предполагам същото, което и ти! — отвърна мъжът, а в спокойния му глас прозвуча шеговита нотка, накарала момичето да побеснее. — Исках малко да се поизмия от праха и да напоя коня си, това е всичко. — Той се ухили. — Не си мисли, че искам да те изнасиля! Не си губя времето с това да насилвам малки момиченца.

За неин най-голям ужас непознатият скочи от седлото и пристъпи.

— Само посмейте да се приближите! — изфуча Лора и му отправи смръщен поглед.

Изправен, той изглеждаше дори по-висок, отколкото й се бе сторил. На ръст бе колкото баща й. И наистина изглеждаше опасен — сега, когато се бе приближил, още повече от преди.

— Чуй ме, малката — рече той, сваляйки шапката и изтупвайки я в коляното си. — Или ще си поделим потока, или тъй като ти вече си се изкъпала, ще се прибереш у дома при майка си. Comprende[3]!

— О! — гневно избухна Лора.

По-късно тя си мислеше, че е трябвало да преглътне гнева си. Трябваше да го помоли да се обърне, докато се облече. Тогава щеше да успее да се добере до пистолета си. Вместо това тя по най-глупав начин го нарече мръсен гринго и се пресегна към оръжието. Успя да го достигне, но в момента, в който го сграбчи, един прашен ботуш настъпи китката й, като едва не я парализира, а след това я принуди да пусне оръжието. Две силни ръце я вдигнаха високо и извадиха от потока.

— Чуй ме сега, nuchacha, не обичам малки момиченца, които се опитват да ми въртят номерца!

Той я сграбчи за раменете и силно я разтърси, а Лора — извън себе си от гняв — забрави всяка предпазливост.

— Bastardo! Hijo de putana! Пусни ме! Веднага ме пусни или горчиво ще съжаляваш, обещавам ти! Ще пукнеш… аз ще те пречукам… ще те…

— Значи говориш като някоя уличница и имаш характера на побесняла вълчица! А освен това знаеш английски — също на английски рече Трент. — Хубав пистолет… и конят ти не е лош! Откраднала ли си ги, или синът на някой богат собственик на ранчо ти ги е дал в замяна на твоята благосклонност? Преодоля ли пристъпа си на гняв, малка кучко? Мога ли вече да те пусна?

— Bastardo… ще те убия! — Лора се извъртя в ръцете му и почти успя да се освободи, опитвайки се светкавично да го ритне с коляно. Мъжът обаче с лекота избягна удара и се изсмя остро.

— Някои мъже обичат фурии като теб… аз не!

Изгубила дар слово и почти обезумяла от гняв, Лора успя да освободи ръката си за достатъчно дълго време, така че да го зашлеви, но дланта й не можа да достигне обраслото му с гъста брада лице. О, колко омразен й бе подигравателният му смях!

— Същинска дива котка, виж ти, виж ти! Питам се дали изобщо някой знае, че си тук съвсем сама. Престани да се мяташ. Погледни ме, момиче. — Той я стисна още по-силно за китките и Лора трябваше да подтисне един вик на болка. Бе принудена да го погледне в очите… сиви като буреносни облаци… ледените очи на един дявол, контрастиращи със загорялата му от слънцето кожа и черна коса, която бе също толкова дълга и разрешена колкото брадата му.

За миг Лора замръзна, изложена на този безмилостен поглед и, уловена в желязната хватка на непознатия, направи опит да си поеме дъх.

— Сега ще проявиш ли малко разум да се отдалечиш, докато се изкъпя? Не възнамерявам да се бавя.

— Върни ми пистолета! — със сподавен глас рече Лора.

— Предпочитам да не го правя, сърце мое. Нямам ти доверие. И наистина искам да се изкъпя. Така че или ще ме послушаш и ще си тръгнеш, или ще се наложи да те вържа за някое дърво, докато свърша. Какво предпочиташ? И не ме предизвиквай. Никакви номера повече.

Тя не откъсваше поглед от брадясалото му лице, но не каза нищо. Мъжът бе извил ръцете й зад гърба и сега малко поразхлаби хватката си. В този миг Лора освободи едната си ръка и с всичка сила го зашлеви през лицето, проклинайки същевременно него и всичките му предци с думи, които не можеше да си спомни да е чувала някога, още по-малко пък да ги знае толкова добре, че сама да ги използва.

— Каква проклета, твърдоглава лаеща гадина! — изруга той, преди да я събори по гръб във влажната трева, затискайки я под тежестта на тялото си. Ръцете й бе хванал здраво високо над главата, а оръжията му болезнено се впиваха в меката й кожа. — Това ли е, което искаше?

Лора не можеше да повярва, че целият този ужас се случва на нея. Докато се опитваше да се освободи от неумолимата му хватка, гърдите й се освободиха от не особено надеждния затвор, в който бяха уловени. Мъжът грубо и болезнено щипна зърната им, а след това бавно прокара ръка между бедрата й, погалвайки ги бегло, преди да заглуши гневния й протест с устни. Целуна я жестоко, безчувствено, болезнено и отблъскващо, докато тя не почувства, че се задушава. Най-накрая я пусна.

— Чуй ме, момиче, ако имах време или желание, бих опитал да го направя с теб, но в момента нямам нито едното, нито другото! Това бе само малък пример за онова, което би могло да ти се случи, ако не се държиш, както подобава! — Без да й даде да си поеме дъх, той разкъса остатъците от ризата й и ги хвърли настрани.

— Бях те предупредил…

В първия миг не осъзна какво възнамеряваше да прави с нея.

Непознатият я завърза за едно дърво, след като преди това бе запушил устата й с мръсната кърпа, която висеше около врата му, завързвайки ръцете й зад гърба.

— Ако не искаш да гледаш, можеш да си затвориш очите, момиченце! — рече той, докато се събличаше.

„Не се притеснява особено, мръсникът — гневно мислеше Лора, а очите й бяха пълни със сълзи на безпомощност и гняв. Не искаше да го вижда — него и голата му мъжественост. Животно, това бе той, отвратително, недодялано животно!“ Но въпреки целия си гняв, тя не можа да не хвърли скришом някой и друг любопитен поглед, оглеждайки го от главата до петите.

Отблъскващо! Отвратително! Мъжете бяха отвратителни с хищническите си инстинкти! Беше голям… застрашително голям. Не би искала да бъде завладяна от подобно неодушевено вещо. А той си бе въобразил, че това е всичко, което искала тя — това огромно, грубо, грозно нещо, което мъжете носеха между краката си и с което по някаква глупава причина необикновено се гордееха.

Докато тя, кипяща от гняв, трябваше да го чака да свърши, с къпането, мъжът й обърна гръб, излагайки тялото си на слънцето, избърса се с полата й и разтърси глава като куче, за да изсуши коса.

— Така е по-добре! — осведоми я той, протягайки се непринудено пред нея, след което започна да рови в чантата на седлото си за чисти дрехи. Една избеляла сина риза и също толкова избелели, прекалено тесни панталони. Върху ризата навлече същата кожена жилетка, която бе носил преди да се изкъпе. Изпра старите си дрехи и ги уви около дръжката на седлото, където щяха да изсъхнат, когато продължеше ездата си. Накрая обу чифт чисти чорапи и нахлузи ботушите си. Не носеше шпори — тази подробност й бе направила впечатление. Що за човек бе той? И кога щеше да я освободи, ако изобщо го стореше?

Когато най-сетне се приближи към нея и я погледна замислено, Лора си спомни за голотата и безпомощността си. Въпреки това в погледа й се четеше омраза и инат.

— Е, банята бе превъзходна. Почти съжалявам, че не мога да остана по-дълго! — Тя потръпна, когато мъжът отново погали гърдите й.

Дали не възнамеряваше да я остави така вързана и просто да продължи по пътя си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, Лора с всички сили понечи да се освободи.

Той вече бе върху седлото! Тогава непознатият се наведе над нея, а секунда по-късно тя съзря проблясването на ножа и бе свободна.

— Можеш да задържиш коня си, muchaclui. А що се отнася до пистолета, предпочитам да го взема. Ако е твой, можеш да го потърсиш в хасиендата на дон Естебан Алварадо. Adios!

В резултат от последните му думи пръстите на Лора се разтрепериха. Цялото й тяло се тресеше толкова силно, че й отне цяла вечност да се освободи от парцала в устата си.

Наистина ли бе изрекъл това или й се причуваше?

Лора трескаво се облече, метна се на гърба на Амиго и го пришпори към Анита. Все още не можеше да се върне в къщи, а и не можеше да разкаже на приятелката си за случилото се. Имаше нужда обаче от успокояващото й присъствие, за да се отърве от хаоса в главата си.

Не… не! Не можеше да е той… мъжът, когото се бе бояла да срещне, от когото бе избягала!

Дори ужасният й прадядо не би могъл да пожелае женитба между нея и един толкова потаен, презрян негодник!

А колко коравосърдечно би й се изсмял и би я подигравал Франко, ако му разкажеше за това си премеждие!

Не, само щеше да се злепостави, ако признаеше пред някого за унижението, което бе понесла от този груб и похотлив негодник… Ах, по-добре да не се бе раждала! Колко непоносим бе споменът за държанието му, за думите му, за начина, по който я бе принудил да изтърпи болезнените му целувки, от които устните й все още бяха напукани и подути.

Не искаше да мисли за това… не искаше да си спомня, никога! Не искаше дори в най-скритото и потайно ъгълче на съзнанието си да се запита какво би станало ако… ако…

Лора усети, че трепери — в еднаква степен от отвращение и от срам. Какво ставаше с нея? Защо гърдите й все още бяха възбудени? Защо толкова дълго бе търпяла целувката му, вместо да забие зъби в неумолимите му устни, които я бяха подигравали, преди да докоснат нейните? Защо не можеше да забрави голото му тяло?

Бележки

[1] gitana (исп.) — циганка — Б.пр.

[2] Hola, mitchacha (исп.) — здравей, момиче! — Б.пр.

[3] Compretide (исп.) — разбрано? — Б.пр.