Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (39)

38

„Нищо чудно — мислеше Лора, — че наричат Гибралтар «Скалата»“. Огромен скален масив се издигаше направо от морето. Майор Ийгън й бе разказал, че Гибралтар бил не само изключително важно пристанище, но и контролирал достъпа между Атлантическия океан и Средиземно море. Британците получили тази прочута с непревземаемостта си твърдина с мирния договор от Утрехт.

— В посока север-юг Гибралтар е дълъг само около три мили и миля и три четвърти широк, не е за вярване, нали? — бе казал той. — Въпреки това, независимо от близостта си с Испания, притежава решаващо стратегическо разположение. Прилича на крепост, не съм ли прав? А във вътрешността на тези огромни скали има безбройни пещери и коридори с обща дължина тридесет и пет мили, ако трябва да бъдем точни. Някои от тези коридори извеждат направо към морето. Навярно ще ви бъде интересно някой път да видите пещерата Сен Мишел. Тя има интересна история и запазена килия за мъчения още от времената на Инквизицията!

След формалностите около посрещането на Уелския принц, Лора не само вече страдаше от главоболие от оглушителните салюти на оръдията, но и се чувстваше напълно изтощена от горещината и влагата. Изпита истинско облекчение, когато попадна в хладните стаи на някаква къща! Вилата, наета от граф Седжуик, когато бе избран за вицегубернатор на Гибралтар, се намираше сред разкошна тропическа градина и имаше дебели стени и вентилатори във всички стаи. За щастие, стаята на Лора гледаше към градината и когато прозорецът бе отворен, вътре долиташе дори лек бриз и опияняващ мирис на цветя.

Сега в стаята влезе една от прислужниците, която трябваше да разопакова нещата й и да ги подреди в гардероба. И двете момичета, които Лора бе зърнала досега, приличаха на мароканки или андалуски и бяха наистина хубави. Мъжете от прислугата също така бяха мароканци или араби — всички без изключение млади и симпатични.

Момичето на име Айша й помогна при събличането, а след това Лора с облекчение се излегна на леглото, затвори очи и направи опит да отпусне схванатите си крайници.

Имаше достатъчно време до часа, когато трябваше да стане и да се облече за приема в „Пал Мал Клъб“, а в Гибралтар изглежда строго спазваха следобедната испанска siesta. Може би щеше да успее да прогони лошите мисли от главата си и да поспи малко.

Предната нощ бе спала много неспокойно, а и сега се чувстваше изоставена, след като Франко бе отклонил поканата на граф Седжуик да гостува в дома му, под предлог, че трябвало да хване първия кораб за Алжесирас, където възнамерявал да се срещне с някакъв свой приятел.

Лора без никаква видима причина беше връхлетяна от чувството, че не е трябвало да идва тук. Дори и заради Ена. Ако трябваше да направи нещо, то бе да се върне в Париж, където някога бе щастлива и можеше да черпи от живота с пълни шепи.

„Само щом Ена свикне тук и видя, че се чувства добре — мислеше Лора, — трябва да замина. Бих могла да посетя лейди Хонория в Баден-Баден или да отпътувам за Италия. Все ми е едно, къде ще отида… някъде, където и да е! Може би дори на Филипините, ако родителите ми още са там!“ Все още малко я глождеше фактът, че Франко е научил от господин Бишъп, че родителите им всъщност не са заминали за Индия. Защо не бе разказал за това на нея? Защо винаги я държаха в неведение? Всички тези тайнствени поръчения и непрекъснатите пътувания на Франко и Трент… Дали не гледаха на нея като на малко момиченце, на което не могат да поверят никаква тайна? И защо господин Бишъп никога не бе потърсил нейните услуги във връзка с тайнствените планове, които кроеше?

Веднъж му бе задала този въпрос, уверявайки го, че когато става дума за събиране на информация, тя би могла да свърши много повече работа от който и да е от мъжете, работещи за него. Той обаче се бе скрил зад непроницаемото си изражение на умел играч на покер, промърморвайки:

— Хм. Може би ще помисля за това. — След което с крива усмивка бе добавил: — Работата е там, че прекалено много ми напомняте майка си, а аз още не мога да забравя как преди време тя ме подкупи да й позволя да прави какво иска… в разрез с всеки здрав разум! Имам чувството, скъпа Лора, че все още сте прекалено неуравновесена и своенравна за този вид… е, да кажем, прекарване на времето.

След това бе отместил стола си назад, слагайки точка на разговора.

— Трябва да сте наясно с това, че има места, които могат да бъдат посещавани от мъже, неща, които са позволени на мъжете, а на вас — не. — Накрая все пак бе подхвърлил примирително: — Но ви уверявам, че ако някога имам нужда от жена, която да се добере до някаква информация, без колебание ще се обърна към вас.

„Не — удивено мислеше Лора, — изглежда, господин Бишъп никога не се колебае, когато има някаква работа за вършене.“ Бе чула някои слухове… намеци, подхвърлени мимоходом от майка й… подслушани разговори между баща й и господин Дейвис, един от неговите най-стари и най-добри приятели. Знаеше, че баща й се бе занимал с почти всичко. Подвизавал се беше като професионален стрелец и бе убивал, когато се налагало… Участвал дори в прогонването на французите и императора-марионетка Максимилиян от Мексико. А майка й… майка й също бе правила всичко необходимо, за да оцелее — бе изтърпяла всяка болка и унижение, които можеше да понесе една жена, за да излезе накрая триумфираща от целия този ад! „Така навярно ще бъде и с мен“ — мина през главата на Лора, преди накрая сънят да я надвие.

Бе измъчвана от странни, неприятни сънища. Неочаквано тя скочи и се огледа, търсейки нещо из стаята. Всичко си беше както преди — прозорецът стоеше отворен, вятърът я галеше нежно, вентилаторът на тавана бръмчеше… нямаше никого, ничии очи не я наблюдаваха. „Освен, мислеше си тя, докато се въртеше в мекото легло, — ако някой от градинарите не се е промъкнал до прозореца, докато съм спяла. Навярно в съня си съм усетила любопитния му поглед.“ — Тя затвори очи с въздишка, питайки се какво ли прави Ена.

Покоите на граф и графиня Седжуик се намираха в другия край на огромната къща, построена под формата на буквата П около пищна градина с фонтанче и малка полянка в средата. Лора, която бе свикнала Ена винаги да е наблизо, да си бъбрят, да си споделят интимни тайни и да се смеят, отново бе обзета от чувство на изоставеност и самота, но след това си каза, че преди приема ще имат достатъчно време да си поговорят на четири очи. Със сигурност Ена щеше да се появи — бляскаво облечена, напарфюмирана и окичена с бижута, — за да види дали Лора е готова! Бедната Ена! Защо Франко просто не я бе сграбчил и отнесъл в прегръдката си? Ако го беше сторил, тя щеше да го последва, Лора бе сигурна в това. Ена имаше нужда от силен човек, някой, който да взема решенията вместо нея!

„Но от друга страна — размишляваше Лора с неволна въздишка, — защо самата тя не бе взела онова, което искаше, пренебрегвайки всички възражения?“ Отначало безгрижно бе оплела Трент, почти само за да си докаже, че може да го стори… а след като постигна целта си или поне така си мислеше… Какво се бе объркало след това? И защо не й бе достигнала решителност да се бори за онова, което искаше… да задържи мъжа, когото желаеше? Защо, подтиквана от детински инат и желание за мъст, бе постъпила толкова глупаво, вместо просто да влезе в стаята, където го бе заварила със Сабина, да я прати по дяволите и с добре обмислени думи да му обясни, че няма намерение да търпи любовниците му! С това веднъж за винаги щеше да сложи точка на глупавата игра на криеница… и нямаше да има никакъв крал Милан, чиято тежка гривна тя все още, носеше от инат… нито недоразумението с Реджи, което умишлено не беше изяснила.

„О, боже — мислеше Лора, сядайки в леглото със свободно падаща върху раменете й коса. — Трябва да престана. Трябва да престана да мисля какво е трябвало или не е трябвало да направя. Какво значение има това сега? Той е далече и никога повече няма да бъде мой… Трябва да погледна фактите в лицето.“

Известно време се изкушаваше да извика Айша и да я помоли да опакова багажа и… да се извини пред Ена и Арчи и да напусне Гибралтар с първия параход, все едно в каква посока… До гуша й бяха дошли безкрайните безцелни пътувания и безсмислени забавления. Беше преситена от Европа с нейното изискано общество и норми, които позволяваха всичко, стига да се вършеше дискретно и да остане скрито! Не, решително мислеше Лора. Тя не бе като родителите си, които се наслаждаваха на безкрайните пътешествия, изглежда боейки се да пуснат корени където и да било. Не, поне в това отношение беше различна. Изпитваше необходимост да има място, което да нарече своя родина… където винаги да се завръща. Майка й и баща й сякаш бяха пуснали корени един в друг и затова навсякъде се чувстваха като у дома си.

„Мама — неочаквано си помисли Лора, — мама би ми казала, че трябва да правя онова, което наистина искам.“ Спомни си нещо, което бе чула от майка си преди време:

— По едно време баща ти живееше с Консепсион в някаква малка хасиенда. Един ден отидох там, докато него го нямаше и се нахвърлих върху й с нож в ръка, така че се наложи бедният Пако да я отведе, иначе щях да я убия! Когато през нощта баща ти се върна и вместо Консепсион завари в леглото мен, побесня и започна да ругае и да ме праща по дяволите, но след това… хм, накрая напълно промени мнението си, въпреки че преди това се наложи да го заплаша с ножа си, за да го накарам да си свали панталона. О, да, пуснах му дори малко кръв, защото не вярваше, че говоря сериозно! Но след това… е, след това — бе обяснила майка й с доста по-мек глас — всичко се промени!

„Няма да остана тук — реши Лора. — Ена трябва да поеме живота си в собствени ръце… или ще замина за Испания и ще го намеря, или ще се върна в Мексико и тогава може той да дойде да ме търси!“ Странно, но тя сякаш почувства, че не всичко между тях е свършило… че имаше неща, които трябваше да изяснят помежду си.

— Приготвих банята, ако госпожицата пожелае… — Потънала в мисли, Лора не бе забелязала влизането на Айша.

Никога не беше изпитвала неудобство да се съблича пред камериерките си или други жени, но сега, след като свали ризата си и влезе в кръглата медна вана, погледът на момичето я накара да се почувства неловко. Лора прогони това моментно чувство, казвайки си, че като мароканка Айша не е свикнала да вижда бели жени.

Във всеки случай момичето бе изключително внимателно и изглежда мислеше, че от него се очаква да натърка младата жена с ухаещия на сандалово дърво сапун, преди тя отново да влезе във ваната и да измие пяната от тялото си. Междувременно Айша бе приготвила голяма мека кърпа, с която много внимателно подсуши тялото на бялата жена.

Докато я сапунисваше, пръстите на момичето останаха малко по-дълго от нормалното върху гърдите на Лора и най-вече върху зърната им. „Какво от това?“ — помисли си Лора. Все пак, докато момичето я подсушаваше с умели, внимателни движения, Лора се почувства глезена и отрупана с грижи.

Айша постла една кърпа на леглото, след което донесе шише благовонно масло и попита:

— Желае ли госпожицата масаж? Действа много добре, уверявам ви. Когато втрия маслото, то прониква в кожата и я поддържа влажна, така че се вижда само съвсем лек блясък… господата намират това за изключително привлекателно!

„Защо не?“ — помисли си Лора и сви рамене, докато лягаше по корем върху кърпата, оставяйки се в силните, но нежни ръце на Айша, която умело втриваше маслото в порите на тялото й. Много скоро Лора започна да изпитва удоволствие от това непознато усещане и установи, че масажът постепенно освобождава насъбраното в тялото й напрежение. Айша втриваше маслото от петите нагоре към раменете и ръцете, а след това я накара да се обърне по гръб. Маслото ухаеше на жасмин и гардении и действаше удивително успокояващо!

Когато Лора се обърна, мароканката започна да масажира вътрешната част на ръцете й чак до връхчетата на пръстите, продължи от шията към раменете. След това, много внимателно, се зае с гърдите, като обхващаше с пръсти ту едната, ту другата и я масажираше нагоре до зърното, което едва докосваше.

— Госпожицата имат толкова чудесни малки гърди и толкова хубави, твърди, тъмночервени зърна — промърмори тя, докато капваше по една съвсем малка капка масло на всяко от тях. — Госпожицата имат чудесно тяло, наистина чудесно!

Лора вече се чувстваше замаяна, а дланите на Айша продължаваха изкусно да я масажират — надолу до корема и тъмния триъгълник между бедрата, след това надолу по краката и обратно нагоре, докато не достигнаха вътрешната страна на бедрата, където поспряха за кратко, преди отново да продължат. След това Айша взе шишето и отля малко масло между бедрата на Лора, масажирайки я с леки, нежни като полъх от пеперудени крила движения. Отначало пръстите на момичето едва доловимо докосваха срамните й устни, а след това, сякаш окуражени от отсъствието на реакция, проникнаха малко по-навътре.

— Госпожицата е хубава навсякъде… да, навсякъде — шепнеше Айша, без да прекъсва с нежните, галещи докосвания, които почти хипнотизираха Лора, докато изведнъж отново не я връхлетя усещането, че е наблюдавана от някой безмълвен свидетел. Но когато рязко седна в леглото, не можа да открие никого и си наложи да се овладее. Трябваше да признае, че на Айша й се бе удало да я възбуди с нежните си, умели длани.

— Благодаря — рече Лора, опитвайки се да скрие вълнението си. — Беше… много приятно и отпускащо. Но вече е време да се обличам за приема.

На устните на Айша заигра усмивка. Момичето наведе глава и отстъпи крачка назад.

— Разбира се, госпожице. Ще ви помогна при обличането, ако ми кажете коя от роклите бихте желала да сложите тази вечер. — След това тихо добави: — Тук съм, за да направя всичко, което госпожицата поиска от мен.

„Боже мой — мислеше Лора, докато Айша, която, движейки се бързо и безшумно с босите си нозе, разстилаше роклите й пред нея. — Бих искала да зная какво мисли за всичко това Ена… ако нейната камериерка е също толкова любезна, колкото моята, разбира се.“ Надяваше се скоро да се видят с Ена, за да могат да си поговорят В този момент, измъчвана от непознати чувства и импулси, които заплашваха крехкия й душевен мир, Лора имаше нужда от някого, с когото да поговори. Трябваше да се довери някому и се надяваше, че Хелена ще побърза и скоро ще бъде готова с обличането.

 

Хелена наистина бе напълно облечена и се радваше на възможността да поговори с Лора преди приема, когато в стаята, както винаги безупречно облечен, влезе съпругът й. Ена забеляза в ръката му малък, плосък пакет, обвит в сребриста хартия. Когато графът постави пакета на тоалетната й масичка, Ена, която никога не бе получавала подаръци от него, искрено се учуди.

Фатима, мароканското момиче, избрано от Арчи за нейна камериерка, тъкмо закопчаваше последното копче от роклята й.

— Колко възхитително изглеждаш днес, сладка моя съпруго! — рече той с привичния си оксфордски маниер, с който тя все още не можеше да свикне. — Малкото бижу, което ти нося, ще те направи още по-очарователна и навярно много ще ти отива.

— Благодаря, Арчи — Хелена нетърпеливо се обърна към Фатима, която не преставаше да обикаля около нея. — Можеш да си вървиш, Фатима!

— Но, скъпа — подхвърли Арчи, — след малко отново ще имаш нужда от помощта й… както сама ще се убедиш. — След това я заобиколи и огледа с критичен поглед, който винаги я бе карал да се чувства неловко.

— Знаеш ли, скъпа — с негодувание рече той, — боя се, че роклята, която си избрала за тази вечер, не ми допада особено. Позволи ми аз да ти избера една. Не мислиш ли, че на мъжа трябва да бъде позволено да избира дрехите на жена си и да решава какво й отива най-много?

Преди Ена да успее да отвърне каквото и да било, той се обърна към Фатима:

— Съблечи господарката си — заповяда й той, — докато прегледам гардероба й за някоя подходяща рокля по мой вкус. Побързай… тази вечер не бива да закъсняваме. И… ах, да, корсетът на жена ми трябва да бъде в тон с роклята, която съм избрал… така че можеш да свалиш този.

Фатима вече бе започнала да разкопчава роклята й, когато Хелена успя да се овладее дотолкова, че да се отскубне от ръцете на момичето.

— Арчи! Не зная какво ти е, но аз нямам време тепърва да се преобличам. Освен това не намирам нищо неподходящо в облеклото си!

Графът бе огледат всички грижливо подредени от Фатима рокли, и сега, без да обръща внимание на протестите на съпругата си, извади една тъмна сатенена рокля, покрита с черна дантела.

— Тази тук е най-подходяща за днешната вечер, скъпа моя. Не ми харесва синята рокля, която си облякла. Деколтето й е прекалено дълбоко, а аз не искам съпругата ми да се разхожда из моя клуб, облечена като уличница, която показва прелестите си!

Хелена го погледна слисана и заекна:

— Какво каза? Арчи, нищо не разбирам! Не разбирам и теб. Откакто дойдох тук, ти си… имам чувството, че не те познавам!

— Със сигурност не така добре, както изглежда си опознала симпатичния брат на госпожица Морган! — усещането на Ена, че е част от някакъв ужасяващ кошмар, се засили още повече, когато чу Арчи да казва с тих, заплашителен глас: — От днес нататък ще правиш онова, което ти кажа, ясно ли е? Ще станеш почтена, послушна съпруга, скъпа. Ще се погрижа за това!

Хелена отвори уста, за да отговори, но бе така ужасена, че не можа да отрони нито дума. Ужасът й нарасна още повече, когато Арчи ненадейно пристъпи към нея и й зашлеви плесница… след това още една.

— Млък, по дяволите — изсъска той. — Остави Фатима да те съблече. Разбра ли ме? Или трябва да бъда още по-ясен? — След това заплашително вдигна ръка за трети път.

Прекадено ужасена, Хелена дори не помръдна, за да се защити. Лицето й пламтеше от плесниците, а очите й се бяха налели със сълзи и тя започна да хлипа тихо, подобно на ранено животно. Когато Арчи я удари за трети път, тя извика високо. Стоеше там, неподвижна и сякаш изпаднала в транс, а в главата й всичко се въртеше. Усещаше ледените пръсти на камериерката, която събличаше роклята й, така че сега Хелена бе останала само по корсета и тафтената си фуста, с пламнало от болка и унижение лице.

Но, както скоро узна, това не беше всичко.

— Донеси на съпругата ми подаръка, който съм й купил — заповяда Арчи на Фатима, която се подчини, хилейки се подигравателно. — Отвори го! — обърна се той към Ена, и тъй като тя бе неспособна да помръдне, я удари още веднъж, този път по гърдите. — Не ти ли обясних, че ще трябва да изпълняваш онова, което ти кажа? Сега отвори подаръка, който съм ти донесъл… и то веднага, защото не трябва да закъсняваме за приема, нали така?

Хелена се подчини, хлипайки, докато Арчи й обясняваше какво й беше донесъл и за какво служеше то. Фатима вече бе развързала корсета й, така че сега Ена бе останала само по тънката си копринена риза.

— Изработен е от злато, разбира се — весело обясни Арчи, а устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка. — Девствен пояс, скъпа моя! Не е ли чудесен? Виждаш ли малката златна ключалка? Само аз ще имам ключ за нея. Така ще бъда сигурен, че за в бъдеще ще си ми вярна. А сега се обърни, за да ти го поставя… със сигурност ще изглеждаш очарователно с него!

Той се засмя жестоко при вида на ужасения израз на лицето й, след това я сграбчи със свободната си ръка за врата и със силен удар в хълбоците я накара да се наведе и притисна лицето й върху тоалетната масичка. Приглушените й викове само още повече го развеселиха.

— Арчи… не! Ох, моля, не… не издържам… моля те, не ми причинявай болка, моля… не!

— Трябва да признаеш, че заслужаваш наказание. Бих могъл да бъда много по-лош, не забравяй това и ще се отървеш леко, а… — заплашително добави той, — ако не мируваш, докато ти слагам тази хитроумна малка играчка, ще заповядам на Фатима така да те нашиба с камшик, че седенето дълго време ще ти създава проблеми. Надявам се, че съм се изразил ясно!

Вцепенена от болка, срам и унижение, неспособна да подтисне риданията си, Ена стоеше със скрито в шепите лице, докато прислужницата стягаше златния пояс около кръста й. След това между срамните й устни бе прекарана болезнено стегната златна верижка, която на седалището се разделяше на две по тънки. Те стигаха до пояса на кръста и през златна халка се спускаха обратно надолу, така че точно върху чувствителния венерин хълм на младата жена се падаше малко златно катинарче.

— О, боже, Арчи! — с умоляващ глас извика Ена, но не посмя нито да вдигне глава, нито да помръдне от мястото си, докато той не й позволи. — Прекалено е стегнат… впива се… и ми причинява такава болка, че едва издържам. Моля те, Арчи, моля те, не го прави… ще сторя всичко, което поискаш, обещавам, никога повече няма да извърша нещо лошо! Моля те, освободи ме от това нещо, моля те! — Сега тя плачеше с глас, хлипайки така силно, че цялото й тяло се тресеше.

— Сега можеше да станеш, сладка моя, невярна съпруго, и да се поразходиш из стаята, за да видя как ти стои. Непременно се огледай в огледалото, преди Фатима да те облече… какво ще кажеш, не е ли красиво? Златото върху млечнобялата ти кожа! Скъпа, мисля, че само щом свикнеш с него, усещането от пояса под всичките тези фусти и поли от сатен ще ти се стори дори приятно! Навярно начинът, по който е поставено катинарчето, ти доставя дори известно удоволствие, не съм ли прав? Виж само как се притиска към онази част от тялото, която може да ти донесе най-чудесни усещания. Виждаш, че мога да бъда изключително внимателен и загрижен за теб!

Все още ридаейки, Ена се изправи и изпълни всичко, което й бе наредил. Тя направи няколко крачки из стаята с болезнено впиващия се в меката й плът девствен пояс, за най-голямо задоволство на Арчи и Фатима, която я наблюдаваше с безмълвна усмивка, без да откъсва поглед от златната плетка. След това, вече почти безчувствена, Хелена застана пред огледалото, докато Фатима й сложи непоносимо стегнатия по нареждане на Арчи корсет и й облече избраната от него рокля. Ена не знаеше как ще издържи, как би могла да гледа хората в очите… да сяда, става, танцува с това нещо между краката си, което се врязваше в кожата й, причинявайки й почти нетърпими болки.

— А сега — благосклонно рече Арчи, обвивайки ръка около кръста на съпругата си, — нека видим дали приятелката ти е готова.

Лора веднага почувства промяната в Ена, макар да не можеше да определи точно в какво се състои тя. Погледът на приятелката й изглеждаше почти трескав, излъчваше странна нервност. Ена говореше прекалено бързо, а очите й изглеждаха големи и блестящи на фона на бледото лице с две яркочервени петна по страните. Но тъй като Айша не се отделяше от тях и непрекъснато местеше поглед от едната към другата, а освен това пред вратата ги очакваше Арчи, не й остана време за въпроси. Загръщайки се в дантеления шал и вземайки ветрилото и малката чантичка от сребриста плетка, Лора се питаше дали Арчи и Хелена не са се карали. Очите на Ена изглеждаха подозрително зачервени! Може би след приема щяха да намерят време за кратък разговор на четири очи.