Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (40)

39

С напредването на вечерта Лора вече бе сигурна, че с Ена става нещо. През цялото пътуване във файтона, който трябваше да ги откара до „Пал Мал Клъб“ тя нервно се беше въртяла на седалката, приглаждала плисетата на полата си и така бе мачкала и дърпала дантелената си кърпичка, че накрая я скъса. Но странното държание на Ена не престана и с пристигането им в клуба! Тя почти не се спираше на едно място — постоянно скачаше от стола си и се втурваше да поздравява някакви приятели, при това с дрезгав и неестествен глас. Лора изгаряше от нетърпение да поговори с нея на четири очи, но така и не им се бе удала възможност, тъй като Арчи бе неотлъчно до съпругата си, осведомявайки се постоянно дали се чувства добре в претъпканото с хора помещение или дали не й е прекалено горещо. А освен това бе добавил, че тя трябвало да свикне с компанията му, тъй като след толкова дълга раздяла нямал намерение да се отдели от нея дори за миг!

При цялото внимание, което посвещаваше на съпругата си, Арчи не забравяше и своята гостенка. Стоейки неотлъчно до Хелена, той не пропускаше да представи на Лора най-привлекателните млади мъже сред гостите.

Въпреки всичко Лора не успяваше да се освободи от смътното усещане, че нещо не е наред. Арчи й беше прошепнал, че заради горещината и влагата Хелена цял следобед страдала от главоболие, но настояла на всяка цена да присъства на приема. И все пак Лора съвсем определено чувстваше, че нещо не е наред. Никога не бе виждала Ена толкова нервна и разсеяна! Иззад булото на дългите си мигли Лора се опитваше да наблюдава скришом графа.

Той бе среден на ръст, с продълговато лице, дълъг нос и хлътнала брадичка, която криеше в рядка, безцветно-руса брада и също такава коса, пригладена назад с благовонно масло. Беше очевидно, че всички в клуба се радват на присъствието му, но въпреки вниманието, което й оказваше, Лора не успяваше да го хареса. Навярно това се дължеше на тънките му устни и начина, по който я оглеждаше, когато мислеше, че не го забелязва. Сега, когато се бе запознала с него, Лора не можеше да разбере как Ена изобщо е могла да се омъжи за подобен човек, който не я обичаше и с когото очевидно беше нещастна, освен ако не е била държана на хляб и вода и бита от жестокия си баща. Но въпреки това не разбираше защо Ена беше останала с Арчи, при положение, че Франко й предлагаше всичко, за което тя копнееше.

В този момент към нея приближи майор Ийгън и Лора, завързвайки оживен разговор с него, реши да престане да се рови в чуждия живот и вместо това да направи опит да се наслади на вечерта.

По-късно, на връщане от клуба, Ена изглеждаше все така напрегната и Лора тъкмо щеше да попита дали не би могла да дойде малко в стаята й, за да си поговорят, когато Арчи я изпревари:

— Мила госпожице Морган, докато през изминалите месеци вие сте имала възможност толкова често да бъдете със съпругата ми, от сватбата ни насам аз почти не съм я виждал! Затова, надявам се, няма да ми се сърдите, че искам да наваксам пропуснатото! Време е ние двамата, Ена и аз, отново да свикнем един с друг. — След един бегъл поглед към бледото лице на съпругата си той добави: — Не е ли така, скъпа? Госпожица Морган навярно ще прояви разбиране, още повече, че това е първата ни нощ след толкова дълга раздяла!

Обвил ръка около кръста на Ена, той понечи да се отправи по дългия коридор, който водеше към стаята им, когато изглежда неочаквано му хрумна нещо и се извърна към Лора.

— Между другото, тъй като майор Ийгън спомена, че сте изявила желание да посетите пещерата Сен Мишел, ще имате ли нещо против, ако си позволя да организирам един съвместен излет за вдругиден? — След това, сякаш мимоходом, добави: — Господин Форестър би могъл да се присъедини към нас… след като се увери, че сестра му се чувства добре във вилата на лорд Дънхил край Кадис. Надявам се, че нямате нищо против? Господин Форестър ме увери, че сте доста добри приятели.

— Разбира се… но, да, разбира се — автоматично отвърна Лора, докато мислите й се тълпяха все по-несвързани и объркани. — Много мило от ваша страна.

„Реджи тук? — мислеше тя. Какво ли беше сторил със сестра си, че толкова скоро отново се е оказал сам? — Но, да — горчиво си помисли, — навярно Трент е с нея!“

Лора се завърна в стаята си обзета от мрачни мисли, и веднага щом Айша откопча безчислените кукички и копченца по роклята й, я отпрати, без да обръща внимание на предложението й за някакви освежителни напитки. След като известно време неспокойно се бе въртяла в леглото, Лора най-сетне успя да заспи, но бе измъчвана от странни, пъстри сънища. В един от тях тя се любеше с Трент, когато неочаквано се появи Сабина и го отведе. След това те двамата се извърнаха назад към нея и й се присмяха, виждайки я да лежи там изпълнена с очакване.

На сутринта, когато бе събудена от падащите върху леглото й слънчеви лъчи, цвърченето на птиците и лекия морски бриз, носещ нежното ухание на градински цветя, всичко изглеждаше по-различно… и нормално. Двете с Хелена бяха преуморени, в това нямаше съмнение. Трябваше да внимава фантазията й да не си прави шеги с нея!

В това време Айша внесе закуската върху месингов поднос, съобщавайки й, че граф и графиня Седжуик закусвали в покоите си, какъвто бил местният обичай.

Айша оживено обясни, че графът възнамерявал да разведе госпожицата и съпругата си из Гибралтар, ако госпожица Морган пожелаела, разбира се.

— Градът със сигурност ще ви хареса, също и покупките. Има много малки пазари, в които се продават хубави сувенири, много различи от онези, които се намират в Англия.

— Аз не съм англичанка — търпеливо обясни Лора. — Идвам от Америка, а американците са много различни от англичаните! — Айша се ококори слисано. — Но винаги съм обичала да опитам нещо ново и сигурно ще ми допадне — с тих смях добави Лора. — И не вярвай на всичко, което се говори за Америка. Ние, американците, сме доста цивилизовани хора… поне болшинството от нас.

— Мислех, че там гъмжи от диви индианци и хората се стрелят с револвери…

— Е, не е чак толкова лошо — с усмивка я увери Лора. — В Америка има големи градове, железници и дори електричество и телефон, освен това много други забележителности, каквито в Европа няма!

Момичето слушаше унесено и изглеждаше любопитно да научи колкото може повече, но го чакаха много задължения и то с нежелание излезе.

Пътуваха в открит файтон, Лора и Хелена — снабдени със слънчеви чадъри. Арчи играеше ролята на екскурзовод и им обръщаше внимание на всички гледки и архитектурни забележителности, които можеха да им се сторят интересни. На Лора й направи впечатление, че лицето на Ена изглеждаше измъчено и напрегнато и че тя не преставаше да се върти и кърши пръсти.

— Ена, скъпа, главоболие ли имаш? Не изглеждаш добре. Надявам се, не си пренапрегната заради мен — попита Лора, загрижено оглеждайки приятелката си. Нещо не беше наред, сега бе сигурна в това!

— О, не, не! Нямам главоболие, само горещината… не съм свикнала с нея, това е всичко!

— Но сигурно скоро ще свикнеш, нали, скъпа? — вметна Арчи, обръщайки се с усмивка към нея и обвивайки ръка около кръста й. — Мисля, че те познавам достатъчно добре, за да зная, че умееш да се приспособяваш и с времето можеш да свикнеш с всичко, нали?

— О… сигурно, ти си напълно прав Арчи — прекалено усърдно се съгласи Ена, преди да продължи, заеквайки: — Това е само заради… не съм… не съм свикнала с този климат, но със сигурност скоро ще свикна, точно както ти каза!

— Но, разбира се, скъпа моя — обясни Арчи. — Сигурен съм, че след време дори ще ти хареса!

Неизвестно защо Лора имаше чувството, че зад думите, които двамата си разменяха, се крие някакво тайно значение, но естествено не можеше да сподели съмненията си, въпреки че безпокойството й за състоянието на Ена непрекъснато растеше. Не й беше убягнало и това, че приятелката й избягваше да я гледа в очите, свеждайки поглед върху положените в скута си длани, които видимо се потяха. За миг на Лора неочаквано й се прииска лейди Хонория да е с тях. С непринудения си и прям начин на говорене, тя бързо щеше да прогони висящото във въздуха напрежение. Лейди Хонория щеше да открие какво става и да оправи всичко! „Дали да не й изпратя телеграма“ — мислеше Лора. Трябваше сериозно да размисли върху тази възможност, тъй като видът и държанието на Хелена никак не й харесваха.

— Ако Ена страда прекалено много от жегата… — поде Лора, но Арчи я прекъсна:

— Ах, глупости! Ена толкова се радваше на възможността да пообиколи малките дюкянчета, както ги наричат тук, прав ли съм, скъпа моя? — Той стисна пръстите на дланта й и младата жена кимна като замаяна, без да вдигне поглед.

Малко по-късно те вече се шляеха безцелно из тесните улички, от двете страни на които бяха наредени най-различни сергии. Арчи им препоръча няколко магазинчета, в които, както сам се изрази, не мамели много. Той настоя да купи на съпругата си няколко копринени роби, тъй като заради горещината всички жени в Гибралтар носели тези широки, свободни дрехи.

— А вие, госпожице Морган, може би вие също ще си купите, няколко? Много са модерни… от коприна, брокат и скъпи индийски платове, а някой имат чудесна бродерия.

Докато си пробиваха път по тесните улички, Лора отново забеляза колко зле изглежда Ена и каква нездрава руменина бе избила по лицето й. Би предложила да свършват с разходката и да се приберат в къщата, ако Арчи не настояваше да им покаже всички забележителности на града.

Не след дълго Лора трябваше да признае, че бе привлечена от багрите, шумовете и екзотичните миризми, които ги връхлитаха от всички страни, както и от живописно облечените хора, изпълващи улиците.

По тротоарите на тесните, прашни улички търговците хвалеха стоката си — живи кокошки, топове коприна и китайски сатен, а на всеки ъгъл се предлагаха странни ястия, приготвяни направо на улицата.

Лора бе почти разочарована, когато Арчи обясни, че не можел повече да понася претъпканите улици, и въведе двете жени в малко, обляно в матова светлина магазинче. Рафтовете вътре бяха отрупани с копринени платове и обшити със злато и сребро облекла.

На една лавица Лора откри изкусно изработен костюм за кючек с обшита с дрънчащи златни монети пола.

— О! Колко красиво! — извика тя. — Прилича на костюма, който купих от „Рю дьо Кер“ в Париж… помниш ли, Ена? — След това се сепна и с изкуствен смях се обърна към Арчи: — Знаете ли, когато за последен път бях в Париж, кючекът бе последният вик на модата. Аз дори вземах уроци, но не успях да придумам Ена да последва моя пример.

— Ах, колко жалко — любезно отвърна той. — Боя се, че съпругата ми никога не е била прекалено авантюристично настроена, нали така, скъпа? — След бегъл поглед към бледото лице на Ена, той отново се обърна към Лора и попита сговорчиво: — Не бихте ли искала да го купите? Може би няма да имам нищо против, ако дадете някой урок по кючек на жена ми. Ако това става в дома ни, разбира се, и ако ми позволите да присъствам!

Лора, която вече съжаляваше, че е отворила дума на тази тема, отвърна припряно:

— О, не, боя се, че не бих могла. Самата аз все още съм начинаеща. Освен всичко останало, това беше просто мода, разбирате ли.

— Наистина ли? Колко жалко — със съжаление рече Арчи, но на Лора не й убягна погледът, с който я измери от главата до петите, преди отново да се обърне към Ена и с онзи фалшив израз на загриженост да я запита дали няма нещо, което би желала да си купи.

„Не издържам повече — сърдито мислеше Лора. — Не мога да гледам как Ена почти се присвива, когато той я докосне или сложи ръка на кръста й! С безцветната си коса и светла кожа и похотливия начин, по който ме гледа, този човек ми напомня някакъв слузест охлюв!“ Тя бе започнала да се задъхва и сега сложи ръка на почти мокрото си чело и рече с внезапна нотка на умора в гласа:

— Ох… Боже мой! Боя се, че Ена не е единствената, която страда от жегата! Неочаквано се почувствах доста… доста уморена. Сигурно е глупаво от моя страна, но… — При тези думи стигна дори дотам леко да се олюлее, преди да протегне ръка и да се улови за една от лавиците в магазинчето, за да се задържи. Лора погледна умолително Арчи и прошепна с най-приглушения си глас: — Ще имате ли нещо против, ако ви помоля да се прибираме? Наистина не вярвам, че ще съм в състояние да направя дори само една крачка!

Разиграната от нея сцена сложи край на следобедното пазаруване, но веднъж върнали се в къщата, Арчи настоя Лора веднага да се прибере в стаята си. Той извика Айша и й нареди да донесе влажни кърпи за челото на госпожицата и нещо освежаващо за пиене.

— Чашка коняк ще ви се отрази добре — обясни той, дарявайки я с един от онези свои погледи, които все по-малко се нравеха на Лора. — Накарайте Айша да ви помогне със свалянето на корсета, който вие, жените, толкова настоявате да носите, и ще се почувствате по-добре.

На Лора не й остана нищо друго, освен да се оттегли в стаята си и с помощта на Айша да свали всичко, освен влажната си от пот риза. След това, сякаш наистина бе болна, за каквато се представяше, Лора се остави да бъде отведена до леглото.

— Мисля, че е по-добре да не се завивате — обясни Айша, а в гласа й като че ли можеше да бъде доловена искрена загриженост. — Ако не е свикнала със слънцето и горещината, една нежна дама като вас може да се почувства неразположена. Виждала съм много английски дами, на които се е случвало… Ако и да не сте англичанка, а американка — припряно добави, — все пак не сте свикнала на тукашния климат. — След тези думи тя излезе, за да донесе вода и коняк.

Лора лежеше по гръб със затворени очи и се надяваше, когато се върне, Айша да я остави на мира, вземайки я за заспала. Да мисли… трябваше да обмисли толкова много неща! Въпреки вежливостта на Арчи, показната му загриженост и любезно държание, Лора не можеше да се отърси от впечатлението, че Ена се бои от него! А междувременно й бе станало ясно, че няма да й се удаде възможност да поговори с приятелката си на четири очи… Арчи очевидно имаше грижата за това.

Лора отхвърли мисълта да изпрати телеграма на лейди Хонория. Какво би могла да й съобщи, при положение че се опираше единствено на смътни предчувствия? Докато си блъскаше главата над подобни въпроси, на вратата се почука тихо и веднага след това Арчи помоли да влезе за малко.

Лора придърпа чаршафите върху себе си и рече с глух глас:

— Да, но трябва да ме извините, че не съм подходящо облечена.

— Скъпа госпожице Морган, като най-добра приятелка на жена ми няма нужда да бъдете толкова официална — още с влизането си обясни Арчи. — А от своя страна аз също смятам, че не е необходимо да бъда прекалено официален в държанието си към вас.

Погледите, които й хвърляше, и които сякаш проникваха през тънкия ленен чаршаф, придърпан от Лора чак до брадичката, никак не й харесваха.

— На път за канцеларията си реших да се отбия, за да ви попитам не бихте ли желала да ви донеса нещо от града. И тъй като имаме много добър лекар, си помислих, че може би ще пожелаете да бъдете прегледана от него? Или да го помоля за рецепта с някое лекарство против главоболие или подсилващ сироп? Знаете ли, бих искал да поправя грешката си, дето ви помъкнах из града в най-голямата горещина и прахоляк. Кажете, има ли нещо, което би прогонило умората от лицето ви? Ена би ми се разсърдила, ако реши, че ви пренебрегвам.

Лора не харесваше не само начинът, по който я гледаше, но и пълните му със скрити намеци думи, които току-що бе произнесъл с фалшив израз на състрадание. Само да можеше… Неочаквано и хрумна блестяща идея.

— Ах, да! Тъй като бяхте така добър да ме попитате… бих желала да изпратя няколко телеграми. Възможно ли е това? Има ли тук телеграф?

— Телеграми? — изненадано повтори Арчи, но бързо се овладя и отвърна с усмивка: — Разбира се, че имаме телеграф. Не сме чак толкова изостанали, госпожице Морган. Но аз бих могъл да ги изпратя вместо вас. Мисля дори, че в кабинета си имам няколко формуляра. Щом се почувствате по-добре ги попълнете, а аз ще имам грижата да бъдат изпратени.

Лора забеляза, че мъжът я гледа с въпросителен, почти замислен поглед, който я изпълни с неудобство. Чувстваше, че по някаква неизвестна причина той си играе с нея на котка и мишка. В такъв случай обаче тя възнамеряваше да изиграе ролята си докрай, при това с удоволствие.

Младата жена затвори очи.

— Ах, колко мило от ваша страна. Твърде мило! — След това, малко несигурно, добави: — Но… бихте ли сметнал за прекалено, ако ви помоля да изпратя три телеграми? И то… и то още днес?

— Разбира се, че не, скъпа ми госпожице Морган, уверявам ви, че това няма да представлява никакъв проблем за мен. И понеже като вицегубернатор разполагам с известно… е, да го наречем влияние, бих могъл да се погрижа да бъдат изпратени незабавно. — След това, сякаш внезапно му бе хрумнала някаква идея, добави: — Защо всъщност веднага да не ви донеса бланките… не, не, никакви възражения, моля! Няма да ми коства нищо, наистина нищо! И позволете да ги попълня вместо вас и веднага да ги отнеса. Какво ще кажете, а?

„Шах!“ — помисли си Лора, но все още не възнамеряваше да се предава.

— Много мило от ваша страна. — Докато донесеше бланките, тя щеше да разполага с достатъчно време да помисли върху формулировката на телеграмите си, сигурна, че Арчи й имаше също толкова малко доверие, колкото и тя на него.

След като се върна, графът придърпа един стол към леглото, постави формулярите на коляното си и се усмихна снизходително.

— Е? Вицегубернаторът на Гибралтар е на ваше разположение, госпожице Морган… а когато е необходимо, умея да пиша доста бързо! Моля, продиктувайте ми съдържанието на телеграмите и адресите на щастливците, които трябва да ги получат.

Привидно изпълнена с благодарност, Лора продиктува трите си телеграми. Тази до родителите й бе адресирана до чичо Реналдо, който щеше да знае къде да ги намери.

„Скъпа мамо, скъпи татко, в момента съм в Гибралтар, но спешно имам нужда от вас за своята сватба. Елате веднага, иначе съм загубена.“

— Вашите родители? — попирта Арчи с изпитателен поглед. — Те са в Мексико? Доста далече, не съм ли прав?

— О, не! Не и Вера Круз. Хасиендата — едно от семейните имения, знаете ли — се намира недалече от Вера Круз и наистина е необходимо да стигнат навреме, защото мама би могла да ми помогне при избора на рокля и всичко останало! — В гласа на Лора бе прозвучала нотка на детинска непринуденост и графът кимна разбиращо.

— Естествено е да искате родителите ви да присъстват на вашата сватба, но мислех… — той замълча, а веднага след това рече: — Следващата?

Следващата телеграма бе предназначена за чичо й Пиер, с когото тя споделяше, че е в Гибралтар с граф и графиня Седжуик и го канеше да дойде, за да види колко чудесно е всичко. Но последната телеграма…

Под изпитателния и малко нетърпелив поглед на Арчи Лора хапеше устни и за миг сведе очи, преди тихо да каже:

— Боя се, че тази телеграма е… е твърде лична, би могло да се каже, и трябва да призная, че ми е малко неудобно. — Когато вдигна поглед, забеляза как хладните му очи се присвиха за миг, преди да надене покровителствено и малко снизходително изражение и да я увери, че не трябвало да се притеснява ни най-малко, защото нямало да спомене пред когото и да било дори думичка от съдържанието на телеграмата. Нещо повече, само щом я изпрател, щял да забрави онова, което пише вътре. Давал й дума.

— Е… — колебливо започна Лора, — тази телеграма е до… до Ройс. — Тя отново сведе очи и погледна към безжизнено отпуснатите си длани. — Виждате ли, двамата с него имахме твърде ожесточен спор, а след това той беше толкова ядосан, че реши да слезе в Кадис! Но аз бих искала да се помирим и да му кажа колко съжалявам, че го провокирах. Разбирате, нали? Допускам, че когато двама души са влюбени, те стават прекалено чувствителни в отношенията помежду си! С времето разбрах това и… и бих искала той също да го знае! — Все още сплела ръце в скута си, Лора хвърли бегъл поглед към Арчи. — Нали не смятате, че постъпвам прекалено прибързано, или? Зная, че всъщност мъжът е този, който трябва да моли за прошка, но… ах, той толкова много ми липсва!

Лора видя, че го е изненадала, защото в първия момент Арчи се поколеба какво да отговори. След това обаче поклати глава и кратко се засмя.

— Скъпа госпожице Морган, чувствам се поласкан от доверието, което проявявате към мен, въпреки че се познаваме толкова отскоро, но наистина не зная какво да ви посъветвам. В крайна сметка това е между вас двамата. Но ако имате чувството, че вие сте онази, която е сгрешила, тогава би трябвало да послушате гласа на съвестта си. — Очите му отново се присвиха и той попита: — Но знаете ли къде точно можете да го намерите в момента? Ако не разполагате с адреса му, боя се, не би било възможно…

— О, напротив, зная! — рязко го прекъсна Лора. — Навярно е във вилата на лорд Дънхил в Кадис. А ако не, то би могъл да бъде открит чрез Уелския принц или някой друг от пасажерите на „Британия“. Доколкото ми е известно, негово кралско височество имаше намерение да остане няколко дена в Кадис и е напълно възможно и сам той да се намира във вилата на лорд Дънхил. Моля ви, направете го заради мен! Нямате представа колко е важно това!

— Жени, жени! — рече Арчи, а след това малко кисело добави: — Е, добре! Ще видя какво мога да направя, обещавам ви. Но… опитайте се да оформите съобщението си малко по-лаконично!

Трент, мое обично съкровище, прости ми! Съжалявам, че се спречкахме. Аз наистина те обичам. Моля, моля, ела веднага в Гибралтар, защото имам нужда от теб.

Вечно твоя Лора.

Тя знаеше, че Трент ще се досети какво се крие зад това високопарно послание. Дори и да му бе безразлична, той щеше да пристигне, поне за да узнае какво се е случило или защото беше сестра на Франко. Сега можеше само да се надява, че Арчи наистина ще пусне телеграмите. Повдигайки вежди, той ги бе прочел още веднъж. Сега я погледна, сгъна бланките, пъхна ги в джоба си и се надигна. Докато му благодареше, може би прекалено възторжено, Лора не бе в състояние да разгадае изражението на лицето му.

Замислен, граф Седжуик се настани в каретата си. Не знаеше какво да мисли за последната телеграма с всичките тези любовни излияния. Може би госпожица Морган все пак не искаше да изпусне шанса да стане херцогиня Ройс. Тя беше типична богата американка… от онези, арогантните, които той толкова мразеше. Мръщейки чело, той обмисляше дали да пусне телеграмата или не. Все пак, тази вечер очакваше пристигането на стария си приятел Реджи Форестър, а той възнамеряваше да се наслади на компанията на госпожица Морган насаме. Все още смръщен, графът извади телеграмата от джоба си и, прочитайки я още веднъж, се опита да вземе някакво решение. „По дяволите“ — помисли си той. Тя бе споменала Уелския принц, а негово кралско величество трябваше да узнае за познанството им, още повече че до Арчи бяха достигнали слухове, че принцът проявявал очевидна слабост към тази жена.

В този миг на Арчи му хрумна нещо и той с облекчение се облегна назад, а на устните му трепна едва доловима усмивка. Да! Да, защо не? Може би накрая това щеше да се окаже най-доброто решение за всички. Телеграмата или щеше да стигне до Ройс, или не. А ако той я получеше и се окажеше толкова глупав да хване вяра на тези лъжливи обяснения в любов, след като бе узнал за флирта на годеницата си с Реджи Форестър… какво щеше да стане, ако отново ги завареше заедно? Добре, добре! Това без съмнение щеше да е краят! А когато Ройс й обърнеше гръб, тогава Реджи щеше да получи своята американска невеста и нейните милиони. Колкото повече мислеше за това, толкова по-добра намираше идеята си!