Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (19)

18

— Значи това е богатата ексцентрична американка, за която всички говорят? По-хубава е, отколкото си представях… а освен това не търпяла юзди. Мисля, скъпа сестричке, че си струва да я укроти човек.

— Ако успееш да се приближиш достатъчно, братко! — хладно обясни Сабина Уестбридж. Имаше моменти, когато тя почти мразеше Реджи и той, разбира се, го узнаваше с лекотата, с която прозираше всичките й мисли и настроения, дявол да го вземе!

Освен това брат й бе доста капризен и можеше да бъде изключително потаен… Този път обаче той само се засмя и небрежно погали дланта й.

— Няма причина да ревнуваш, скъпа моя. Не уредих ли нещата с брат й Франк, който и до сега щеше да преследва сладката си Хелена, ако не бях го убедил, че тя е просто най-обикновена невярна съпруга. — Реджи Форестър хвърли на сестра си победоносна усмивка, със задоволство забелязвайки избилата по страните му руменина. От главата до петите тя бе като изваяна от порцелан — порцелан и бледо розово. Изключително очарователна. Никой не я познаваше толкова добре, колкото него… Най-малкото бе прозрял що за човек е тя бившият й съпруг — всъщност съвсем за кратко — Джървис, лорд Уестбридж, който се бе оженил за нея, давайки й името си, благородническата си титла и едно доста задлъжняло имение, преди още през първата брачна нощ да се прости с тленното.

— Може би тя ще ти даде малък урок, братко! — с остър глас рече Сабина с неподвижно вперен в него поглед.

Реджи се засмя тихо.

— Може би. А може би не. Преситен съм от прекалено лесни завоевания! Онова, от което имам нужда, е една истинска битка! Пожелай ми слука, скъпа сестричке. А когато поваля дивеча, ще празнуваме заедно.

Сабина само безразлично сви рамене.

— И без това правиш онова, което ти харесва, не съм ли права? — промърмори тя. След това добави, хвърляйки му бегъл поглед: — Но преди вниманието ти изцяло да е погълнато от твоята нова жертва… чух, че младият херцог Ройс, естествено също американец, току-що е пристигнал в Англия, за да узакони титлата и имението си — и каквото там още притежава. Говори се, че бил много богат… много по-богат, отколкото бе баща му. Дали не трябва да се запознаем с него?

Госпожа Уестбридж познаваше брат си достатъчно добре, за да знае за алчността му, която бе почти толкова ненаситна, колкото нейната собствена. Освен това нямаше много херцози — и почти никой, който да не бе съсипан от наследствени или поземлени данъци. Може би… Тя намери, че доста умно бе отвлякла вниманието на брат си от настоящия си любовник, за когото Реджи смяташе, че е изцяло в нейни ръце. Това не отговаряше на истината и тя знаеше, че положението никога нямаше да се промени. Още по-лошо, тя бе на път истински да се влюби във Франко. Само мисълта за това бе достатъчна да всее страх в душата й, въпреки че Сабина за нищо на света не би пропуснала днешната си уговорка с него. Нямаше нищо против Реджи да върви по своя път и да преследва когото си ще, щом не я безпокоеше и с присъствието си й придаваше благопристоен вид.

Понякога хората, които познаваха добре Франко Морган и бяха проникнали зад усмихнатата му, по-скоро отегчена външност, го сравняваха със свита, смъртоносна пружина.

Онези, които го срещаха за първи път, бяха склонни на бърза ръка да го подминат или в определени случаи да го ухажват като типичния млад и богат американец, открил декаданса и жаждата за удоволствия на Стария континент, и който в много отношения беше наивен и лековерен — най-вече, когато ставаше дума за жени. Но Франко скоро се бе излекувал от слабостта си към жените, една от които бе и Сабина Уестбридж. Мъжете, поне онези, които надушваха опасността, бързо се научаваха да го заобикалят почтително, за да избегнат възможни неприятности.

Единствената жена в цяла Европа, която Франко истински желаеше, бе Хелена… русата Хелена… троянската красавица, омъжена за своя Менелай заради проклетата му благородническа титла — без обич, без страст. Но Франко не бе някой луд от любов Парис. Той нямаше да позволи да бъден правен на глупак само за да се върне тя накрая отново при своя дипломат, графа. Франко спеше с жени като Сабина, професионални компаньонки, чиито изпълнен с нега поглед красеше евтините пощенски картички по камините в домовете на дребните буржоа. Жени, които сменяха любовниците си също толкова често, колкото тоалетите си.

 

— Франк? Франко, скъпи, каза… искаше да те събудя, нали така?

Не бе Хелена, а Сабина, която се бе навела над него, така че светлите й къдрици галеха голата му гръд. Сабина, която винаги бе негова, за разлика от Хелена.

Както Сабина донякъде с безпокойство, донякъде с надежда бе очаквала, Франко обви ръка около кръста й и я притегли върху себе си, а след това двамата се претърколиха и тя остана затисната под тежестта на тялото му — пленница на един гол, загорял от слънцето сатир.

— О, Франко… не! Не мога да остана… Реджи ще стане подозрителен… корсетът ми…

— По дяволите скъпоценният ти брат и проклетият корсет! Защо изобщо го носиш, освен за да бъде развързван? Аз не съм ти камериерка, госпожо Сабина! Можеш да останеш с корсета и ризата си. Ще ти помогна да свалиш само бельото си.

Говореше й по този груб начин, защото бе открил, че тя обича да се отнасят с нея като с уличница, каквато всъщност си и беше.

Въпреки престорените си опити да му попречи и въпреки тихата въздишка, която трябваше да представлява протест, той освободи налетите розови гърди от затвора на строгата й вечерна рокля и разкъса бельото й… Тя лежеше пред него — влажна и тръпнеща.

— Ох! Ох, ти звяр! Чудовище… как смееш така да ме използваш! Върви по дяволите, Франко! Да… да!

Извикваше у нея такива усещания, че Сабина имаше чувството, че вътрешностите й ще се разкъсат. Усещаше го с всяка фибра на тялото си и всяко, дори и най-беглото, докосване на кожата, пръстите, устните му я изпълваха с желание. Никога не бе изпитвала нещо подобно и това я тревожеше. Беше свикнала да се налага на мъжете, с които спеше и никой не бе предизвиквал у нея такъв бурен изблик на чувства. Сега тя вече не бе господар на себе си. В момента — и дотогава, докато Франк Морган се отегчеше да си играе с нея и да я използва — тя не бе нищо повече от играчка в неговите ръце, за което си даваше съвсем ясна сметка. Да върви по дяволите!

Освен всичко останало тя изпитваше потребност да го нарани, да му се отплати за униженията, които тя постоянно го насърчаваше да й причинява. Нито веднъж не й бе казал, че я обича. Дори не бе намекнал, че би могло да му хрумне да поиска ръката й, както отначало се бе надявала. Тогава тя сериозно мислеше, че може да го върти на пръста си и да получи от него всичко, което поиска. В крайна сметка обаче бе станало точно обратното и, мили боже, тя почти го мразеше за това!

Сабина тихо промърмори:

— Реджи смята, че трябва сериозно да се замисля за бъдещето си. Казва, че се оглеждал за някоя подходяща за мен партия… и като най-изгоден кандидат ми предложи младия херцог Ройс. Един американец… при това ерген. Реджи възнамерява да ме запознае с него… Какво мислиш за това, скъпи? Дали ще му харесам? Не забравяй, че обеща да не споменаваш пред никого за нас. Няма да го направиш, нали?

Бе се надявала Франко да реагира гневно, да изпадне в пристъп на ревност, но вместо това… вместо това той само сключи длани под тила си и й се ухили.

— Херцог… ах, да! Съвсем, бях забравил, че бедният Трент отскоро се превива под тежестта на благородническа титла! Това някак не подхожда на човек като него. Но аз веднага бих могъл да те запозная с него, сладка, прелестна Сабина! Разбира се, малко ще ревнувам, ако предпочетеш Трент пред мен, но… c’est la guerre^[1]! Знаеш, че мразя всяко обвързване и, разбира се, не бих ти пречил.

— Познаваш ли го? — Този път Франко забеляза, че думите му бяха извикали една съвсем спонтанна реакция от нейна страна. Тя се взираше в него със зяпнали очи и присвити устни. — Не си ми казвал, потайни негоднико! Оставяш ме да говоря и говоря… но истина ли е това или само ме занасяш, за да ме изпиташ?

— Преди време ти сама ми обясни, че нямам правото да бъда егоистичен по отношение на теб, сладка моя. Всъщност от самото начало не сме поемали никакви задължения един към друг, не съм ли прав? Затова и няма да правя никакви опити да те спра, въпреки че навярно много ще ми липсваш! — Франко не искаше да преиграва — той се чувстваше в еднаква степен облекчен и развеселен от мисълта за възможните последствия. Сабина и Трент! Истината бе, че в такъв случай Трент щеше да свали от раменете му бремето, в каквото се бе превърнала за него госпожа Уестбридж. Но незнайно защо почти му бе жал за бедната Сабина!

Сабина, в чиято душа цареше хаос от най-противоречиви чувства, се опита, доколкото бе възможно, да скрие това. Тя кипеше от гняв, съжаление, радостно очакване и облекчение от това да се освободи от връзка, която бе станала прекалено опасна за нея. В края на краищата трябваше да мисли практично. Това бе нещо, което й се натякваше, откакто изобщо можеше да мисли. Ако Франко наистина познаваше Ройс и можеше да я запознае с него, преди някоя друга жена да бе успяла да го оплете в мрежите си, е… кой би могъл да предвиди как щяха да се развият нещата? А може би от време на време отново щеше да има възможност да се среща с Франко… съвсем дискретно, разбира се!

Той най-сетне се бе измъкнал от леглото, за да я прегърне, целуне, да я плесне по задника и обещае, че ще се погрижи да бъде представена на приятеля му. Не прекалено публично, може би на дискретна приятелска вечеря? А тя, разбира се, трябваше да вземе със себе си брат си.

Докато с преднамерена любезност й държеше вратата, на Сабина й хрумна онова, което бе забравила да спомене. Лора. Реджи щеше да побеснее, ако разбереше, че тя не е отворила дума за сестрата!

— О! Всъщност, преди да ми отвлечеш вниманието, исках да ти кажа нещо — рече Сабина, извръщайки се към него. — Днес следобед, докато се разхождахме с Реджи в парка, срещнахме сестра ти. Реджи казва, че бил поразен от нея, напълно заслепен още от пръв поглед! А това не е присъщо на брат ми, знаеш ли! Трябва да призная, че сестра ти Лора е наистина очарователна. Тя щяла да прекара сезона в имението Седжуик при приятелката си Хелена, под зоркия поглед на графинята… но това навярно вече ти е известно! — Но когато забеляза блясъка на удивление в очите му, тя продължи любопитно: — Или не знаеше? Съжалявам, ако съм издала някоя тайна…

Франко отвърна замислено:

— Сестра ми ли? Трябваше да ми каже, опърничавата малка немирница! Мислех, че ще остане в Париж поне още две седмици, поне така твърдеше тя. Изглеждаше доста категорична. Сигурна ли си, че става дума за Лора?

— Но разбира се, че беше сестра ти! Бедният Реджи от пръв поглед бе запленен от нея. Вече си е издействал покана на едно соаре у лорд Шалмер и съпругата му… мисля, че е твърдо решен да я ухажва. — Тя сви вяло рамене. — Може би трябва да я предупредиш, че Реджи…

Последното, което Сабина бе очаквала, бе необузданият изблик на веселост, предизвикан от думите й.

— Мили боже! Бедният Реджи би трябвало да бъде предпазен! Лора е… Е, ако той се покаже достатъчно настоятелен, скоро сам ще го разбере… въпреки че може би трябва да му кажеш да не очаква от сестра ми нищо обичайно и общоприето! Тя е сприхава, твърдоглава и своенравна, а освен това борави отлично с пистолет и шпага… така че наистина ми е жал за мъжа, който мисли да се захване с нея! Кажи на брат си, че може да я посети и да опита всичко, което желае, но на свой риск!

 

Докато Сабина беше с Франко, брат й бе направил всичко възможно да научи нещо повече за очарователната млада американка, с която по една щастлива случайност се бе запознал, преди други авантюристи да бяха успели да го сторят. И не бяха само милионите й, които я правеха толкова привлекателна. Не, той бе почувствал, че в нея има нещо… нещо пленително и възбуждащо, което разпалваше любопитството му, караше го да се пита какво ли би било да я разбули, разгадае, а накрая да намери слабото й място и да я покори. Да свали всичките онези бариери от вежливост и ирония, с които се бе обградила, да проникне зад самодоволната й невъзмутимост.

Жените бяха, така да се каже, стихията на Реджи Форестър и той с удоволствие откриваше онова, което се криеше под дрехите и наложените от обществото норми на държание. Колкото по-изискана беше дамата, толкова по-голяма уличница бе тя. Това му убеждение се потвърждаваше непрекъснато. По принцип той предпочиташе уличниците пред изисканите дами. Те поне бяха искрени и един мъж винаги можеше да получи от тях онова, което иска и за което е платил. Дори и ако ставаше дума просто за някаква информация.

Като най-малък син на обеднял баронет, Реджи твърде рано се бе научил да намира пътя си в лабиринта на обществото, използвайки всяка чужда слабост, и предимствата, предоставяни му от приятната външност, знатния произход, доброто образование и красивата му сестра. Още кажи-речи в детството той бе преспал със сестра си… преди всеки друг мъж, пожелал тази сребристоруса снежна кралица. Беше преспал с нея, както и с червенокосата ирландка, назначена за нейна гувернантка. Маура — какво сладострастно създание се бе оказала, сваляйки очилата и грозните, пристягащи дрехи, които скриваха пищните и обещаващи прелести на тялото й! То се бе оказало истински рай за начинаещ изследовател на женските тайни като него. След това обаче Маура забременя и бе изпратена от баща му на село, където трябваше да износи детето, което Реджи смяташе за свое.

След Маура бяха дошли други… и отново Сабина, която вземаше винаги, когато пожелаеше, дори и само за да й даде урок.

Особено когато се оставеше да бъде подведена от глупавите си чувства — например тази любовна история с Франко Морган, брата-близнак на Лора. Колко различни бяха на външен вид те двамата! А що се отнася до характера… е, времето щеше да покаже. Франко бе един от малкото мъже, когото Реджи избягваше и който му внушаваше респект като изключително опасен противник. За предпочитане бе човек да го спечели за съюзник.

 

След като се бяха разделили със Сабина, Реджи най-напред отиде в клуба си, където издири една своя стара приятелка. Госпожа Корнелиъс беше съдържателка на изключително дискретно и изискано увеселително заведение, прочуто с красивите си и изкусни млади дами — актриси и танцьорки, които живееха там и срещу добро възнаграждение забавляваха малцината подбрани гости.

Франсин Корнелиъс винаги бе имала — както тя се изразяваше — слабост към Реджи, на когото в някои отношения гледаше като на свое протеже. Той от своя страна й бе довел някои от най-добрите й момичета, истински дами, подведени от някой мъж и след това кривнали от правия път, или млади, образовани жени от бедни семейства, които предпочитаха този начин на живот пред безутешната съдба на гувернантки.

Никоя от младите дами на госпожа Корнелиъс не бе насилвана да води подобен начин на живот — всички те бяха отзивчиви, изключително изкусни и рафинирани. Всички без изключение.

Не се случваше често някой господин да се появи в ранния следобед, но Реджи беше изключение, Франсин лично го въведе в дома си, облечена в свободна дневна рокля, с разпиляна по раменете златистокафява коса. Реджи я намираше наистина възхитителна. Също толкова възхитителна и младолика, както и преди десет години, когато я бе видял за пръв път по време на една разходка в парка. Тогава тя бе любовница на приятел на баща му и се наложи Реджи да я измъкне изпод носа му. Двамата се бяха позабавлявали, а след това той й помогна да постигне деловия успех, на който се радваше сега. Тя никога не забрави това. Когато я посещаваше, Реджи винаги биваше посрещан по подобаващ начин.

— Я виж ти, Реджи, момчето ми! — поздрави го Франсин и, веднъж въвела го в личния си будоар, го взе в напарфюмираната си прегръдка. — Дошъл си заради мен или би искал малко по-различна компания? Боя се, че Дорина напусна града заедно с новия си обожател, но Лина спи горе в стаята си и предполагам, няма да има нищо против да я събудиш!

— Днес съм тук само заради теб… за да си поговорим на четири очи. Нуждая се от известна информация, към кого друг да се обърна? Ти познаваш всеки и знаеш всичко, което се случва, не е ли така, скъпа моя? Но най-напред…

Погали я — отначало вяло, после по-енергично, докато накрая не свали широката й копринена рокля и пръстите му не се впиха в кожата й толкова силно, че тя затаи дъх. Той определено си бе наумил нещо. При това беше единственият мъж на длъж и шир, който не трябваше да плаща нищо, за да получи благоволението й.

Реджи се чувстваше като у дома си в разкошния салон на Франсин, който отвеждаше към още по-разкошна, обзаведена в турски стил спалня. Младият Форестър изцяло бе господар на положението. Той я повали на кушетката, похотливо наблюдавайки как копринената й рокля се разтваря и тя остана да лежи пред него гола и тръпнеща. За подобна привилегия всеки друг мъж би трябвало да заплати цяло състояние! Франсин все още беше най-добрата, а той бе единственият мъж, който можеше да я има, когато пожелаеше… при това напълно безплатно!

След като приключиха с любовните игрички, двамата си побъбриха като стари приятели и Реджи узна доста неща, които го интересуваха, Франсин имаше приятели навсякъде и по-добре от всеки друг знаеше какво става в Лондон и Париж. Реджи узна например, че Лора Морган имала авантюристично отношение към живота и не се съобразявала особено с обществените норми. Питаше какво търси жена като нея под покрива на лейди Хонория, която бе известна с твърдостта и непреклонността си. След това се осведоми за младия американски херцог Ройс.

— Ройс ли? Да, той беше тук, но само за кратко. Трудно ми е да кажа що за човек е. Във всеки случай не бива да бъде подценяван, Реджи! Той е нещо съвсем различно от баща си… различават се като деня и нощта. И ако си готвел хубавичката си сестра за него, забрави за това. За нейно добро. Познавам мъжете, скъпи мой, и мога да ти кажа, че той не е от онези, които си седят спокойно и трупат състояние. Той е избухлив човек — има нещо, което го гризе отвътре и го прави опасен. Много опасен, в случай че бъде ядосан, мисля аз.

Значи, до тук с надеждите на сладката му сестричка… но малката проклетница навярно заслужаваше да бъде оставена сама да открие това. Такива мисли занимаваха Реджи, докато се качваше във файтона, който трябваше да го откара до жилището му. Вниманието на младия Форестър обаче бе насочено по-скоро към Лора Морган, която сега, след като бе научил някои неща за нея, го привличаше още по-силно. Тя бе тайна, очакваща своето разбулване, и Реджи възнамеряваше да бъде онзи, който ще свали булото. Не се съмняваше в привлекателната сила, която упражняваше върху жените, а защо Лора Морган трябваше да бъде изключение? В крайна сметка винаги се бе потвърждавало убеждението му, че от жена, с която веднъж вече е преспал, би могъл да получи всичко!

 

Мишел Реми, граф Д’Арланжан, се смееше наум, докато камериерът внимателно подрязваше брадата му.

Най-сетне бе срещнал младата дама, заради която беше дошъл в Лондон. Лора Луиза Морган — дъщерята на Вирджиния от онова арогантно, самомнително парвеню, което бе успяло да спечели сърцето и тялото й.

Дъщерята на Джини бе станала същата прелъстител на амазонка като майка си и дори беше излязла на дуел срещу сина му и го бе победила! Колко много наистина приличаше тя на Джини, неговата Жинет!

Какво ли бе наследила от дързостта и чувствеността на майка си? Бе решен да установи това! Имаше безкрайно много възможности! Очите му леко се присвиха, когато си спомни за една от тях и за изпълващите жълтата парижка преса клюки по адресна младата дама, обсебила мислите му от момента, в които я бе видял за пръв път.

Беше изпитал потребност да узнае колкото е възможно повече за тази малка сирена с блестящи очи, чието име тогава все още не знаеше и която безстрашно бе издържала погледа му — тогава, в парка. Една femme du monde^[2] — макар и съвсем млада, бе прозрял това още при първите си предпазливи проучвания. Непознатата наистина се бе оказала дъщерята на Джини и Стив, която междувременно се бе превърнала в очарователна млада жена. И каква удивителна случайност, че точно по това време графът бе натоварен с дипломатическа мисия в Лондон! И какво удоволствие му бе доставило да нагласи тази случайност, след като бе научил за дуела, изгубен от онова избухливо пале, сина му. Друго не можеше и да се очаква… при такава майка! Ах, неговата непостоянна, невярна Жинет! Той имаше сметки за уреждане с нея!

„Хубавата Лора“ бе чул да я наричат, без тогава все още да дава ухо на клюките и да се интересува от богати американки, които се забъркват в глупави авантюри. Но сега… да, сега бе напълно обсебен и очарован. В края на краищата тя трябва да бе наследила от Жинет и нещо друго, освен циганските й очи и издаващите опърничавия й нрав трапчинки. Невярната Жинет, която бе смятал за своя и дори, пренебрегвайки миналото й, възнамеряваше да се ожени за нея. Сега се питаше какъв ли опит с мъжете беше натрупала очарователната дъщеричка на Жинет. Бе решен да установи това и то преди някой да го е изпреварил.

Графът умело се бе погрижил Лора да бъде поканена на приема във френското посолство, който се смяташе за едно от най-бляскавите събития на този сезон в Лондон. Беше се погрижил и на масата да получи мястото до госпожица Морган.

Бе съвсем сигурен, че тя ще се появи — без съмнение домакинята й, графиня Седжуик, щеше да се погрижи за това!

А след това? Естествено скоро щеше да разбере, но Мишел имаше едно съвсем определено предчувствие. Каквато майката, такава и дъщерята? Нямаше търпение да узнае това.