Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (24)

23

Вечерята в тесен кръг у госпожа Шалмер премина, както Лора се бе надявала, с голям успех!

Уелският принц бе приел поканата и пристигнал на вечерята. Тук беше и графиня Седжуик, отдавнашна приятелка на майка му, съпроводена от снаха си и госпожица Лора Морган, чиято слава на най-желаната американска наследница се носеше далеч пред нея.

— Разбира се, не е това, което очаквахме — шепнеха всички с ръка на устата, но въпреки това госпожа Рандолф Чърчил, също американка, бе направила реверанс пред младата си сънародничка. И макар и заобиколена от обожатели, противно на слуховете, които се носеха за нея, Лора Морган изглеждаше любезна, добре възпитана и образована млада дама!

Лорд Шалмер бе обявил, че момичето му допада, а към мнението му се присъедини и тираничната госпожа Ленъкс, майката на Амелия Шалмер, особено след като бе поговорила на четири очи с близката си приятелка Хонория Седжуик.

След като гостите се подкрепиха с превъзходни студени ястия, госпожа Ленъкс се нагърби с това да контролира хода на останалата част от вечерта, предназначена за разговори и забавления на музикалния фон на малък оркестър, скрит в единия крал на балната зала зад китайски параван.

— Хайде, танцувайте, млади хора! — извика госпожа Ленъкс, забелязала, че всеки чакаше някой друг пръв да излезе на дансинга. — Трябва да кажа, че по мое време нещата стояха доста по-иначе! Тогава една вечеря като тази бе само повод за забавления! Съгласна ли сте с мен, лейди Хонория? Не може да не си спомняте!

Лора съжаляваше, че лорд Антъни трябваше да си тръгне. Тя прошепна на Хелена, че под погледите на Мишел, който наистина се бе върнал навреме от Париж, и Реджи постепенно започвала да се чувства като някакъв оспорван сочен кокал. Двамата мъже кръстосваха смръщени погледи, след което се надпреварваха да я отрупват с комплименти.

Харесваше лорд Антъни. А освен всичко останало, той не й създаваше никакви трудности. Спомни си как още преди да се запознае с него, Джени Чърчил й бе прошепнала, хихикайки:

— Съкровище, зная, че той е твърде сериозен за мъж на неговата възраст, но е наистина мил и съвсем определено не се интересува от парите ти. Можеш просто да му се насладиш или поне да го оставиш да те поухажва. Уверявам те, че е доста добра партия.

Още от самото начало лорд Антъни й бе показал и изрично й бе казал, че я намира по-различна от повечето млади дами, които познавал.

— Вие сте като глътка свеж въздух — намигвайки й, беше казал веднъж. Той й харесваше, също както и тя бе започнала да му харесва повече от обикновеното — нейното остроумие и интелигентността й, красотата и пламенния темперамент. Бе придобил навика винаги, когато са заедно, да я обсипва с въпроси за Америка, която както сам казваше, с удоволствие би посетил. Споменаваше дори и възможността един ден да си купи ранчо там, подобно на толкова много англичани, включително и съпруг на сестрата на Джени Чърчил, Карита.

В лицето на лорд Антъни Лора откри безукорен кавалер. Баща му беше маркиз и, разбира се, спадаше към кръговете около дома Малбъроу. Притежаваше състезателни коне и членуваше в няколко жокей клуба. Лорд Антъни определено приличаше на възпитаник на Итън или Оксфорд, но обичаше и спортния живот и продължителните разходки из мочурищата и бе поканил Лора в селското си имение в Котсуърд Хил, разбира се, заедно с лейди Хонория и Ена, както побърза да добави. Понякога Лора си мислеше, че любовта му към спорта и конете най-силно я привличаше у него, но от друга страна, той беше наистина приятен и ненатрапчив и тя се чувстваше добре с него.

Херцог Ройс пристигна доста по-късно, под ръка с госпожа Уестбридж, и появата му предизвика известно вълнение, тъй като той не се появяваше често на публични места. Всички бяха любопитни и никой не знаеше какво да очаква. Всички познаваха Джеймз Синклер, предишния херцог, но синът му бе неизвестна величина. Говореше се дори, че бил израснал в някакво ранчо в Северна Америка и бил доста нецивилизован.

След размяната на обичайните любезности, Трент се огледа из залата… и, както и бе очаквал, я съзря. Блестяща пеперуда, наобиколена от ласкателното внимание на обожателите си, които знаеше как да заслепи… дори Уелския принц, както изглеждаше.

Той я измери с присвитите си, блестящи като остри стъкълца очи, докато дамата му, положила скритите си в сатен пръсти върху дланта му, нервно бъбреше. Сабина поне бе предвидима и му оставяше достатъчно време да помисли… и дори да крои планове.

Междувременно на Сабина не й бе убягнало, че брат й както обикновено пърхаше около тази безсрамна въртиопашка Лора Морган… И въпреки че той бе само един от многобройните обожатели на американката, Сабина Уестбридж почувства да я обзема вълна на раздразнение. Не бе свикнал да вижда брат си така обсебен от мисълта за някоя жена, била тя богата или не. Беше отвратителен с показната си преданост, която изглежда оставаше напълно безплодна.

Все пак на нея й се удаде да привлече вниманието на американския херцог, поне за момента. Всички жени й завиждаха и най-вече онези, кои се стремяха към изгоден брак с богат мъж.

Всички смятаха, че тя здравата го е оплела в мрежите си. Сабина беше единствената жена, с която херцогът се появяваше на публични места, откакто бе пристигнал в Англия.

Но онова, което болшинството от присъстващите никога нямаше да разберат беше, че външните впечатления много често са измамни. Никога нямаше да научат колко далече бе той от това да изважда на бял свят чувствата си. Често този мъж бе не само смущаващо студен, но и направо коравосърдечен. А освен това не се оставяше никой да го прави на глупак, независимо какво си въобразяваше Реджи. Показното му внимание при първите им, умело нагласени от Франко срещи, не означаваше абсолютно нищо и Сабина Уестбридж го забеляза още от пръв поглед. Още при първата им среща той я бе съблякъл и накарал да загуби самообладание. Беше я галил — премерено и много внимателно… докато тя не изгуби способност да се владее, носена на вълните на страстта от един връх към друг. И всичко това без изобщо да прониква в нея.

Беше си играл с нея само с език и пръсти…

„Ох! Той е истински дивак“ — мислеше Сабина, скрита зад маската си от бликаща жизнерадост. Жесток злодей, който и без да използва насилие, успяваше да я накара да се държи като някоя проститутка — да го обслужва като евтина уличница. Можеше да я възбуди почти болезнено и да я държи в мъчително очакване, докато най-сетне благоволеше да я доведе до екстаз. Копеле! А отгоре на това, сякаш по някакъв неведом начин успяваше да отгатне всичките й тайни желания и фантазии и се възползваше от слабостите й, за да я привърже към себе си като някаква робиня на страстта.

Сабина си пое шумно дъх, спомняйки си следобеда, когато я бе накарал да се съблече пред него с престорена свенливост, а след това се отдадоха на безсрамни любовни игрички. Какъв развратник!

В този момент Трент прекъсна гневните й мисли, казвайки:

— Искаш ли чаша пунш с шампанско, скъпа моя? Предупредиха ме, че е примесен с ямайски ром, но може би ще успее да прогони мрачното ти настроение. Уморена ли си? Искаш ли да те изпратя до в къщи?

— Не, благодаря — отвърна Сабина, загръщайки се в гордостта си като в някаква пазеща я от външния свят наметка. Нима той си мислеше, че не е забелязала къде бе вниманието му. След миг, пряко волята си, добави: — Но не се притеснявай да ме оставиш и отидеш там, където от известно време са обърнати погледите ти! Би ли желал да те представя на най-новата ни американска мома за женене?

— Познаваш ли я? — той сякаш изобщо не бе забелязан хапливите й забележки, а отгоре на всичко имаше и наглостта да й се усмихва.

— Да, срещала съм приказно богатата наследница. Разбира се, с удоволствие ще те запозная с нея… ако успеем да се доберем до нея. Доколкото виждам, след оттеглянето на Уелския принц, сега мястото му е заето от онзи френски граф. Е?

— Е? Какво предпочиташ — чаша пунш или един валс? Между другото, вече познавам госпожица Морган… по-точно от няколко години. Преди време бяхме дори сгодени. — Видял изумлението в очите на Сабина и руменината, която заля порцеланово бялата й кожа, той се изсмя саркастично: — Договореност между двата ни рода, разбираш ли, сладка моя. За щастие и на двама ни, имахме време да размислим… да опознаем други хора и други места — живота в цялата му пълнота… с всички негови радости.

За пръв път успя дотолкова да пробие привичното й самообладание, че тя онемя. А когато той с пресилена любезност й предложи ръка, Сабина Уестбридж го последва безмълвно, без да се интересува накъде я води. Дали я будалкаше? Или може би това беше самата истина? Дали Франко знаеше нещо… и което бе още по-важно — знаеше ли Реджи? Дявол го взел този мъж! По дяволите всички мъже! Защо бе възпитана и приучена да ги ласкае и да им се подчинява? Лора Морган не го правеше… това поне бе ясно. Тя следваше собствения си път, правеше онова, което й се нрави… а и по всичко личеше, че успява да се измъкне безнаказано!

Успяла донякъде да си възвърне самообладанието, Сабина забеляза хапливо:

— Ах, така ли? Но това е невероятно! Щом сте толкова стари приятели, защо не поканиш госпожица Морган на един танц?

Очите на Трент отново се присвиха, блуждаейки по посока на американката.

— Може би наистина ще го направя — провлачено отвърна той. — Но не още. Трябва да дам предимство на другите й обожатели, не намираш ли? Освен това съм дошъл тук с теб, скъпа моя!

Лора се питаше дали Уелският принц не я е сбъркал с майка й. Беше известно, че той не обича да флиртува с неомъжени жени… за да не поема рискове, разбира се. Но… той бе загатнал за надеждата си, че след като се омъжи, тя ще се присъедини към приятелския кръг, известен сред висшите среди като кръга около дома Малбъроу. Във всеки случай негово кралско височество се бе държал така, сякаш сватбата й бе въпрос на най-близко бъдеще, и Лора не разбираше какво го бе навело на подобна мисъл! Ако милият й брат бе направил някои намеци, за да защити името й, двамата с него отново щяха да кръстосат шпаги!

Междувременно тя напълно бе забравила така наречения американски херцог, когото очакваха да се появи в компанията на госпожа Сабина Уестбридж. Това отчасти се дължеше на факта, че освен от принца, с неговите странни намеци, тя бе обсаждана от Мишел и Реджи, които си разменяха навъсени погледи. Доста неловка ситуация! Лора тъкмо възнамеряваше да се престори, че има главоболие и да се оттегли, когато видя към нея да се приближава Франко, в чиито лешниково кафяви очи блестеше подозрителна усмивка! Този поглед трябваше да я накара да бъде нащрек! Тогава, казваше си тя по-късно, щеше да е подготвена за шока, който я очакваше!

— Лора! Ето къде си била… доведох един стар познат. Помниш ли Трент Чаланджър? Преди години в Мексико той ни спаси живота. Но искам да ти го представя съвсем официално, за да докажа, че по време на престоя си в Европа съм възприел някои маниери! Сестра ми Лора… херцог Ройс!

Трябваше само за миг да погледне в приличните му на диаманти очи, за да бъде пронизана от спомена като от светкавица. Тя протегна вдървено ръка като някоя марионетка, преди да си повъзвърне самообладанието.

— Вие! — промълви Лора.

— Що за поздрав, още повече след такова мило представяне! Изглеждате страхотно, Лоричке… и вече ни най-малко не приличате на мексиканската водна нимфа! — След това, сякаш тя бе някое недодялано дете, той сви рамене и се усмихна на двамата й слисани обожатели, като че искаше да се извини за лошото й държание.

За миг й се стори… но след това реши, че е по-добре да не мисли за това. Този човек беше същият онзи неприятен Трент Чаланджър, които, наричайки я „нимфа“ и „Лоричка“, искаше да й припомни за злополучната им среща преди години в Мексико. Но този мъж в никакъв случай не можеше да е онзи… онзи другият, ако и гласът му да й се бе сторил странно познат. Но не, невъзможно беше… а и той навярно не говореше нито дума френски! Разбира се, че не. Бе дочула, че съвсем скоро бил пристигнал от Америка и не се показвал често сред хора, тъй като бил зает с управлението на имотите си. А също и със Сабина Уестбридж, разбира се. Нищо чудно! Мъжът бе точно толкова

неприятен, колкото го помнеше. Лора бе решена при първа възможност да го постави на мястото му.

Но с каква лекота и колко незабелязано той манипулираше всички, включително и нея самата. Тя се опита да използва Сабина като претекст за отказа си да танцува с него. Госпожа Уестбридж обаче със сладникава любезност се закле, че нямала нищо против един танц между стари познати и възнамерявала да се възползва от възможността да поговори с брат си, с когото отдавна не била имала възможност да размени някоя дума. По-точно, откакто той се запознал с госпожица Морган!

Тогава Франко, коварният предател, въвлече противящия се граф Д’Арланжан в някаква политическа дискусия… така че на Лора не и оставаше нищо друго, освен да приеме поканата на Трент Чаланджър, която й бе прозвучала по-скоро като заповед.

— Като стар семеен приятел настоявам на това! — рече той, отвеждайки я от приятелите й. — Още не съм имал възможността да установя колко добре… танцувате валс, не съм ли прав? Въпреки че, разбира се, дочух, че се отличавате с необикновен талант във всичко, с което се занимавате!

„Какво искаше да каже с това?“ — ядосано се питаше Лора. Ако тази сцена не се разиграваше пред погледите на всички и в присъствието на негово кралско височество, тя с удоволствие би му обяснила някой неща, като най-напред би го зашлевила. Мъжът я държеше прекалено здраво в обятията си, така че тя се оказа притисната към стегнатото му, мускулесто тяло.

— Виждам, че все още не сте се научил да бъдете вежлив! — възмути се тя. — Можете да поотпуснете малко хватката, освен ако вашата малка руса прелъстителка не ви е научила да държите жените здраво, за да не могат да ви избягат. И как смеете с чиста съвест да наричате себе си херцог! Допускам, все още сте американец? Ние не признаваме подобни благороднически измишльотини, както добре знаете, освен ако не сте от онези фанатични англофили, които за едно „сър“, „лорд“ или „ваша светлост“ пред името си, се отказват от американското си гражданство. Вие наистина… — в този момент Трент я завъртя толкова силно и така я притисна към себе си, че тя се задъха и за малко не изгуби равновесие. „Да върви по дяволите! — помисли си Лора. — Да върви по дяволите!“ В този момент Трент също я ругаеше наум за кратката хаплива забележка, която доста добре бе постигнала целта си!

Всичко около нея се въртеше в някакъв лудешки вихър и тя буквално бе принудена да се притиска към мъжа, докато балната зала не придоби отново ясните си очертания и Лора не си възвърна равновесието. Мъжът каза нещо с провлечения си, саркастичен маниер, който тя бе намразила още от момента на тяхната първа, злополучна среща… която той още й напомняше, безсъвестният негодник! Всъщност, в момента той бе предприел офанзива и тя се видя принудена да се отбранява!

— Аз наистина съм… какво? Какво да правя с вас, Лоричка? Трябва да кажа, че през изминалите години няколко пъти съм си задавал въпроса какво би станало, ако се бях възползвал от вашата безпомощност… тогава, завързана за дървото, при това почти гола… И не си въобразявайте, че не съм забелязал как ме наблюдавахте, докато се къпех. Бъдете искрена… ако все още не сте забравила какво значи това, скъпа. Не сте ли си задавала този въпрос?

Той, разбира се, правеше опити да я обърка и дразни! Но защо, защо! Във всеки случай тя нямаше да допусне нищо подобно.

— Ако не бяхме на публично място и изложени на любопитните погледи на толкова много хора, ваша светлост, щях… наистина, бих…

— Какво бихте направила? Бихте се оставила да ви любят… бавно и с наслада… след като бъде свален корсета, разбира се… или бихте ме ударила със симпатичното си ветрило по пръстите, заради известни произшествия, които ние и двамата добре помним? Би ми било жалко да науча, сладка циганко, че сте станала не само изискана дама, но и лицемерка.

— Няма да позволя да си играете с мен, сякаш… да, няма да допусна да ме дразните така, Трент Чаланджър… или както и да се наричате сега! Кажете, как предпочитате да ви наричат? Нито мнението ви, нито новопридобитата ви титла имат някакво значение за мен… разбрахте ли ме? — Тонът на Лора бе станал ледено студен… почти толкова студен, колкото очите му.

Независимо от оправданото му, както той смяташе, раздразнение от онова, което бе станало от нея, Трент не можа да се сдържи да не се усмихне. Тази вятърничава, блестяща, повърхностна пеперуда, танцуваща под слънчевите лъчи на вниманието на кралски особи и обикновени авантюристи… тя значи нямало да позволи, как се изрази, да я дразнят? Той щеше да я дразни и да си играе с нея дотогава, докато борещите се в нея противоположности го забавляваха. Още не бе дошло време да сложи точка. Щеше да се наслади на отчаяната й съпротива, преди да я подмами в мрежите си и накара да признае поражението си — високомерната, прекалено самоуверена и безразсъдна лудетина!

— Нямам голямо желание да танцувам повече с вас или да бъда подмятана насила насам-натам! Забравихте ли, че сте кавалер на госпожа Уестбридж? По-добре поговорете с брат ми, вместо да ми досаждате с отвратителни спомени. В края на краища двамата с него имате много общи неща!

Този път той наистина се разсмя и буреносните му очи за миг пробляснаха сребристо сиви.

— Браво, малка циганко! Научила сте това-онова. Така сте много по-интересна, знаете ли? — Преди Лора да успее да отвърне нещо, тя отново се почувства плътно притисната към тялото му и мъжът умишлено я завъртя от единия край на залата до другия, така че обхваналият я световъртеж й попречи да го зашлеви по лицето или дори само да запротестира, когато той се наведе към нея и погали полуотворените и устни, преди да я върне на Мишел!

— Останала сте без дъх, скъпа! — измърмори Мишел, обвивайки покровителствено ръка около кръста й. — Оскърби ли ви?

— Той… заради беглото ни познанство и приятелството си с моите родители, той си е въобразил някои неща… това е всичко! — Лора дари Мишел с лъчезарна усмивка и се остави благодарна в ръцете му, които я отведоха към дансинга за валса, за който я бе помолил. Поне нямаше да я замае дотолкова, че едва да се държи на краката си.

От погледа на Сабина, която заедно с брат си стоеше в другия край на залата, не бе убягнал нито гневът на Лора Морган, нито фамилиарния начин, по който Трент се бе държал с нея. Реджи бе побеснял и бе изкарал гнева си на Сабина, която не го била информирала навреме, че херцог Ройс и Лора Морган се познавали добре… може би дори твърде добре! Но Сабина нямаше никаква вина, самата тя бе останала също толкова изненадана от новината, колкото и брат й.

— Не би ли трябвало отново да се посветиш на госпожица Морган, след като херцог Ройс най-сетне остави на мира бедното създание? — злобно бе забелязала Сабина, а веднага след това Трент се бе присъединил към тях. Какъв негодник само бе той… като повечето американци, които човек можеше да понесе само, в случаи че са достатъчно богати! Но Сабина подтисна ревността си и дари кавалера си с изключително мила усмивка, улавяйки го собственически под ръка. В това време брат й вече се бе отдалечил и отиде да изчака госпожица Морган да се умори да танцува със своя френски граф.

Със завидно самообладание и безгрижен тон, с който целеше да покаже, че се чувства съвсем добре, тя рече:

— Ти, лошо момче! Изглежда доста ядоса бедната госпожица Морган!

Трент отвърна съвсем лаконично, а на устните му заигра загадъчна усмивка:

— Да, май наистина я ядосах!

Трент Чаланджър-Синклер не се чувстваше задължен да споделя със Сабина мислите и предположенията си, че госпожица Лора Морган щеше да бъде още по-ядосана, ако узнаеше плановете му за нейното бъдеще.

А що се отнася до хубавата, повърхностна Сабина Уестбридж, тя вече му бе омръзнала, още повече че в последно време прекалено му досаждаше, очакваше твърде много от него и дори му бе направила някои намеци, че постоянните им публични появи заедно можели да навредят на името й.

Трент не обичаше споровете с жени, а още по-малко сцените, които някои устройваха от чист каприз.

Имаше неща, за които той трябваше да се погрижи, а това, мислеше Трент малко по-късно същата вечер, докато допушваше цигарата си и се наслаждаваше на превъзходния коняк, бе добър повод да напусне Лондон за известно време и да се посвети на задачата, заради която бе дошъл в Англия.

Особено се радваше на възможността да посети Ирландия и родното място на баща си… а освен това имаше и няколко визити, които трябваше да направи.

При последната им среща бе помолил господин Уедърби да му уреди среща с лейди Маргарет, вдовицата на херцог Ройс, неговата мащеха. С чувство за вина той мислеше, че между тях имаше някои въпроси, които очакваха да бъдат изяснени.

Но преди това имаше за решаване други проблеми, единият от които бе свързан с Джим Бишъп, а другият — с Лора Морган. Какво, по дяволите, трябваше да прави с нея? Какви намерения имаше всъщност по отношение на това момиче? С намръщено чело и присвити очи се питаше наистина ли тя не подозираше, че той е онзи, който я бе любил тогава в Париж и едва не го стори още веднъж. Ако подозираше… тогава трябва да бе съвършена актриса! А ако не? Е, скоро щеше да разбере. Имаше намерение да срути грижливо издигнатите й защитни стени и най-малкото да й покаже коя всъщност е!