Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (13)

12

— Чуй това! Главният герой на тази книга… госпожа М., твърди, че въпреки… о, да, според нейното собствено признание „изключително незабележимата й външност“… значи, въпреки този недостатък и мизерното облекло, което не е трудно да си представи човек, тя и нейната невинност постоянно били застрашавани от почти всеки срещнат. Лакеи, пикола, млади лордове и дори техните отегчени съпруги! Кой би повярвал на една толкова смехотворна и очевидно преувеличена история!

— Изглежда има някои хора, приятелю, които й вярват. Да не забравяме успехът на този нов булеварден роман, да не говорим за парите, в които нашата тогава бедна героиня сега навярно се къпе! Но историята звучи правдоподобно, не мислиш ли? — Франк Харис поглади гъстата си брада, преди дяволито да продължи: — Навярно й се е наложило да прочете много нещо! И дори ти трябва да признаеш, особено след страстното си възражение, че си прочел този брътвеж, както сам го нарече. И защо ще се тревожиш за това, ако не се чувстваш лично засегнат или очернен?

Да, защо всъщност? Понякога упоритото мълчание или мимоходом даденото съгласие бяха единственият изход от едно безнадеждно положение. А както Трент Чаланджър си спомни, Франк Харис бе най-напред журналист и чак след това негов приятел.

— Какво се е случило, Трент? Все още изглеждаш сърдит. Разпознаваш ли се някъде в целия този глупав „брътвеж“? Старче, не ти подхожда толкова да се ядосаш на нещо подобно… дори не и на развода, за който вече цял свят знае.

— Забелязах, че твоят „Сатьрди Ривю“ е отделил на този мръсен случай невероятно голямо място. Имаш щастие, че като съпруг на дамата не те извиках на дуел. Тази мисъл ми е минавала през главата, знаеш ли?

— По дяволите, Трент, аз съм ти приятел… така че не се дръж толкова високомерно и си спести смразяващите погледи! — Франк Харис избухна в заразителния си смях и продължи, потупвайки събеседника си по рамото: — Чуй ме, не можем ли да си устроим една приятна вечер? Вечеря в „Максим“, а след това малко забавление в „Мулен Руж“, какво ще кажеш за това?

Трент избълва една нечленоразделна ругатня, сви рамене и разтегли лице в почти виновна гримаса.

— Напомни ми на какво се дължи отвратителното ми настроение… и аз нямам намерение да ти го предавам. Обещах на посланика на Съединените щати да го съпроводя на някаква глупава изложба, а съвсем не съм настроен за това! Но — Трент повдигна вежди и странно се усмихна — защо не дойдеш с мен? След това можем да направим онова, което предлагаш!

В крайна сметка те посетиха изложбата на господин Пьоладан… и там Трент я видя.

Забеляза я още преди тя да можеше да го види. Отначало не я позна, пък и как можеше да я познае? Тя се бе изменила неимоверно много. Имаше съвършена фризура, бе обсипана с бижута и не преставаше да се шегува и смее. Красиво цвете сред други красиви цветя!

— Хм, тъй като добре познавам Лиан дъо Пужи, може би трябва да я помоля да ми представи ослепителната млада дама, която е с нея! — провлачено обясни Трент.

— Но това е… хм… не става, това е Лора Морган. Тя се движи в доста високи кръгове, а освен това чух, че пишела… под псевдоним, разбира се! Но господин Морган — баща й — е на мнение, че дъщеря му може да се научи да се грижи сама за себе си, така че човек може да очаква само най-доброто, не е ли така? — отвърна посланикът.

— Лора? Тази малка… — Трент, който познаваше доста пуританските възгледи на посланика, се въздържа точно на време. Лора Морган? На какво ли се бе научила и какво ли бе преживяла през изминалите години? В ума му внезапно изникнаха спомените за последната им среща и той си помисли, че навярно би му доставило удоволствие да узнае отговорите на тези въпроси.

Във всеки случай бе решен да открие, доколко се бе променила. А в края на краищата познаваше Лиан дьо Пужи наистина доста добре!

По-късно, след вечерята в „Максим“ и представлението в „Мулен Руж“ той отново изпита известно чувство на вина за това, че се бе препирал с Франк, който нямаше вина за обзелия го при вида на Лора Морган гняв… новата Лора Морган с приятелките й куртизанки и мъжете, които пърхаха около нея! „Спокойно може да е едно от тези леки момичета“ — мислеше той. Каква кокетка, каква лъскава женичка беше станала!

Франк, комуто не бяха убягнали погледите на приятеля му, се ухили:

— Аха! Значи отново Лора Морган, а? Цяла вечер не сваляш очи от нея. Е, ако желаеш, бих могъл да те представя.

— Няма да е необходимо — кратко отвърна Трент и прекалено силно дръпна от цигарата си, преди да я остави в украсения с орнаменти пепелник. — Веднъж вече сме се срещали, но бих предпочел да не споменаваш за това пред нея. Навярно няма добри спомени от нашата среща.

Франк му хвърли любопитен поглед и поглади с ръка мустаците си.

— О, значи така било!

— Какво значи това? — подразни се Трент. — Срещали сме се. Преди много време. Тогава тя бе още почти дете и също толкова… да, тогава бе съвсем млада и незряла. Навярно на шестнайсет или седемнайсет? И почти…

— О, постоянно чувам почти…

— Франк, ако не престанеш, може да ми хрумне да те извикам на дуел, който ти, както добре знаеш, не можеш да спечелиш. Без съмнение съм по-добър стрелец от теб.

— Ах, така, така! — смееше се Франк. — Добре, значи. Щом искаш да наблюдаваш госпожица Морган единствено от разстояние, моля. Както сам каза, ако пожелаеш, винаги можеш да помолиш Лиан да те представи на дамата.

Струва ми се, че като начало предпочитам известно време да я наблюдавам от разстояние. Между другото, споменах ли ти, че първата ни среща не мина особено гладко? Нито пък втората.

— Ама вие често сте се срещали?

— Да.

— Разбирам — обясни Франк с пресилено тържествен тон. — Хм, всичко това звучи твърде интересно, ако мога така да се изразя.

— Ах, за бога! Кога най-сетне ще престанеш да говориш като някой проклет журналист? — възмутено избухна Трент. — Казвам ти, Франк, тази жена… или полудете-полужена… наистина не е мой тип. Проблемът е…

— О, значи има и проблем?

— Франк, затваряй си устата! Остави ме да се доизкажа. Не, всъщност вече нямам желание да ти казвам каквото и да било. За момента научи достатъчно. Както вече споменах… някога познавах госпожица Морган. Отдавна, много отдавна. Всъщност по-добре познавам родителите й. Това е всичко, което ще измъкнеш от мен. А освен това, приятелю, ако видя напечатана само една единствена дума за това, ще се видя принуден да те убия, разбрано? — Тук Трент дари събеседника си с една озъбена усмивка на тигър, както се изразяваше Франк.

— Е, добре. Нямам никакво желание да си отивам толкова млад и зелен, преди още да съм се насладил на всички радости, които може да ми предложи живота. Така че, скъпи приятелю, обещавам ти, че ще бъда дискретен толкова дълго, колкото успея да издържа! Но имай предвид, че бих се радвал, ако с течение на времето споделиш с мен колкото може повече подробности, пък било то и само за мемоарите ми. Например, колко далече смяташ, че би могъл да отидеш с госпожица Морган? Тя създава впечатление на много независима млада дама — всичко друго, освен типичната американска наследница и всичко друго, освен обикновена красавица.

— О, да, личи си по обществото, в което се движи, и грима, който носи.

Франк се засмя.

— Трент, наистина. Ако не те познавах достатъчно добре, бих си казал, че звучиш като някой ревнив съпруг.

— Ах, така ли? — изръмжа Трент с играещи в очите му заплашителни пламъчета.

Франк вдигна ръка помирително.

— Забрави! Нямах предвид това.

При тези думи напрегнато схванатите рамене на Трент за миг се поотпуснаха, след което той направи гримаса на отегчение.

— Е, да, допускам, че малката вещица пак ще успее да ме ядоса. Но независимо от това, обещах на родителите й да я наглеждам.

— Но, разбира се, разбира се! — сериозно отвърна Франк, спечелвайки си един строг поглед. — Нямах нищо лошо предвид.

— Е, добре — сухо отвърна Трент. — Но наистина бих предпочел госпожица Морган да не знае кой съм… поне за момента.

— Всичко е наред — рече Франк, — всичко е наред. Искаш ли да останем тук или да продължим към някой от онези скандални локали, които сега са толкова на мода?

— Очевидно тя се чувства съвсем добре в компанията на приятелите си, защо тогава да не си тръгнем?

По-късно Трент си зададе въпроса защо толкова се бе ядосал, виждайки я, заедно с две от най-прочутите парижки куртизанки да се смее и хихика с един мъж, в когото той разпозна някакъв незначителен индийски набаб. „Какво — мислеше си той — се е случило с малката вещица?“ Каква ли игра играеше този път? И въпреки всичко, макар и пряко волята си, трябваше да признае, че тя несъмнено се бе променила. Сега бе не просто зряла жена, тя бе прелъстителка. Бе усвоила изкуството да се облича, да фризира косата си и да се държи предизвикателно. Всичко това го вбесяваше и го караше да я желае, да я желае до полуда. Искаше да й даде един урок за това какво значи да си играеш с огъня!

 

— Скъпа — обърна се към Лора Лиан при следващата им среща по време на една езда в Булонския лес, — нямах възможност да ти го кажа по-рано, но ми бе направено предложение! За теб.

— Наистина ли? Вярно? — попита Лора, обръщайки се с блестящи очи към приятелката си. — О, Лиан, не говориш сериозно, нали?

— Разбира се, че е сериозно, съкровище. Някога да съм те лъгала?

— Хм, не… значи… навярно не…

— Естествено не мога да спомена името му. Той настоя за това… но мога да те уверя, че е сериозно. Обеща да ти предостави къща в един от най-елегантните квартали на града, а парите изобщо не са никакъв проблем. Трябва да си наемеш собствена прислуга. На теб оставя да подредиш къщата така, както ти харесва. Иска дори да сключите договор, подписан от твоите адвокати. Ще получиш карети… толкова, колкото искаш. Дори автомобил, ако пожелаеш. Изобщо, той изглежда доста щедър.

— Но за кого става дума? Защо ще прави всичко това?

— Беше ми казано, че ни е видял на изложбата на господин Пьоладан, където господин Сати даде толкова щедро представление, а по късно ни е наблюдавал и в „Мулен Руж“. Ах, не зная… все пак, това е начинът, по който могат да бъдат опознати мъжете. Каза, че си заслужавала нещо повече от кавалера, с когото бе тогава, и изяви готовност да ти предостави всичко най-добро. Скъпа, аз съм просто един пратеник и също не зная съвсем точно кой е той. Зная само онова, което ми каза моят приятел — обожателят ти бил необичайно богат, много симпатичен, а отгоре на всичко и английски лорд. Звучи интересно или не мислиш така? Нямаш ли нужда от интересни събития, за които след това да пишеш?

— Да, но… — възрази Лора, която не знаеше дали трябва да се чувства поласкана или оскърбена. Много й се искаше да знае как изглежда и кой бе той. Разбира се, че бе интересно. Но същевременно Лора не можеше да признае пред Лиан колко унизително неопитна бе в тази област.

— Виж какво — колебливо обясни Лора, — все още не съм решила. Трябва да си помисля, въпреки че звучи вълнуващо! Не мога просто така да се свържа с някакъв мъж или на момента да дам съгласие за нещо… ако този господин Хикс е гърбав или сифилитик… не зная нищо за него.

Лиан се изсмя с типичния си гърлен, чувствен смях.

— Ех, малката ми! Ако не го искаш, с удоволствие ще те заместя… но той държи на теб и му обещах да ти говоря. Въпреки че всъщност бях сигурна какъв ще е отговорът ти. — Тя отново се засмя и каза: — Но помисли си, скъпа, по-късно би могла да пишеш за това, не съм ли права? А освен това си свободна да го напуснеш по всяко време, когато пожелаеш. Но… това, разбира се, е само предложение. Как ще постъпиш зависи единствено от теб самата. Аз просто предавам едно послание.

Сигурна ли си — недоверчиво вметна Лора, — че наистина не знаеш кой е той? Успя да събудиш любопитството ми. Сигурна ли си, Лиан, сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Ако знаех кой е и го познавах, мислиш ли, че нямаше да ти кажа? Бих ти казала и как е в леглото. И дали си струва да се занимава човек с него, или не. Но в случая нямам никаква представа. Трябва да призная, че аз също съм любопитна. Може би ще поиска да има мен, ако ти не се съгласиш. Постепенно започвам да се уморявам да чакам моя принц да стане крал.

— Добре тогава — припряно вметна Лора, — дай ми малко време да размисля. Кажи на твоя приятел, че трябва да обмисля предложението. Освен това бих искала да науча повече подробности, преди да се впусна в нещо, пък било то и най-обикновена среща. Във всички случаи обаче — добавя тя повече сама на себе си, — много бих искала да зная как изглежда.

 

Беше й направил предложение. И тя, тази фльорца, щяла „да го обмисли“! Но това не бе всичко, тя вече мислеше за финансовата страна на въпроса. Това не можеше да е истина! Дали всичко това не бе част от някакъв план, целящ да бъде написана статия, един вид изобличителен репортаж? Трент се чудеше дали да не посети Франк Харис, преди той да бе заминат за Лондон.

— Още не си ми казал какво излезе от цялата работа — рече Харис при следващата им среща.

— Ах, да, изпратих да й предадат едно мое предложение — обясни Трент без заобикалки, сваляйки наметката си. — Реших да се отнасям с нея като с куртизанка… щом се облича като такава. И съм изненадан, че като сериозна журналистка, каквато била по твоите думи, все още не е отговорила на предложението ми. А аз, уверявам те, го направих с най-добри намерения.

— Вземаш ме на подбив, нали — каза Франк, повдигайки вежди. — Сериозно, Трент, стари приятелю, кажи ми, че се шегуваш. Не си го направил, нали?

— Разбира се, че го направих. Всичко, което правя, го правя напълно сериозно… или поне почти всичко. Тя ме очарова. А и навярно исках да разбера колко далеч би стигнала. Така би могъл да имаш две статии, два различни погледа върху едно и също нещо — нейния и моя. Поне в случай че приеме предложението ми! Питам се дали ще го стори! И ако го направи, дали ще е само от… да кажем користни подбуди, или в името на изкуството.

— Ти си безценен, приятелю! — невярващо извика Франк. — Знае ли тя кой си?

— Естествено не! Изрично помолих Лиан да не й казва нищо за това. Не, за нея аз съм английски лорд, влюбен до полуда в нея и решен да я откъсне от начина на живот, към който тя, по всичко изглежда, междувременно е привикнала.

— Не мога да повярвам!

— Това е самата истина. Все още чакам отговора й. Всичко, което можах да узная от Лиан, когато за последен път говорих с нея е, че Лора казала „може би“ и пожелала да обмисли предложението.

— Наистина! Лиан ти е казала, че Лора ще обмисли предложението? О, небеса! А мен изобщо не допусна до себе си.

— Така ли? Може би не си бил в състояние да й предложиш достатъчно пари или тя работи на сигурно. Знаейки какво им е…

— Ха! — изпръхтя Харис. — Кой ми го казва. Било ми излязло име, така, така. Ха!

— Главното е да не видя нито един ред за себе си в твоя вестник, Франк. Не забравяй, че ще спечеля дуела.

— Постоянно мисля за това — мрачно отвърна Франк. — Е, поне можеш да ме държиш в течение — каза той, след което добави, вдигайки ръка, за да подчертае думите си: — Кълна се, че от устата ми няма да излезе нито думичка. Нито ще напиша нещо. Просто искам да знам какво става. Трябва да ми обещаеш, че ще ми разкажеш как е завършило всичко, става ли?

— Може би. Ако се съгласи, ще ти кажа. Ако не… е, ще видим. — Веднага след това Трент се сбогува и още по пътя се запита какво става в душата му и защо в най-затънтената част на съзнанието му се бореха толкова противоречиви чувства.

 

— Но кой е този човек? Кой е той? Откъде мога да знам, че не е някой изверг… не, Лиан, не би го направила, права ли съм?

— Разбира се, че не, скъпа — с болезнен глас отвърна Лиан. След това се засмя и поклати глава. — Мисля, че още не си разбрала правилно как стоят нещата. За теб всичко това е една игра. За мен, за нас, за моите приятелки, е начин на живот и ние сме просто част от този живот. Всичко зависи от теб. Но би трябвало да се чувстваш поласкана, мисля аз. Когато подпишеш един правно валиден документ…

— Правно валиден! Нима тези неща се уреждат юридически?

— Също както и брака — засмя се Лиан и присъстващата на разговора им тяхна приятелка също се разсмя. Тя стоеше, облакътена, на перваза на прозореца в гостната на Лора, с вдигната почти до коленете рокля и си тактуваше нещо с малкото си изящно краче. Това бе Жюстин. Жюстин, с бакърено червената коса, която толкова напомняше на Лора за косата на майка й, въпреки малко по-тъмния й, почти бронзов оттенък.

Понастоящем Жюстин беше много търсена личност. Току-що бе подписала договор с един крал и чакаше новото й жилище да бъде подредено по неин вкус, условие, което бе настоявала да се впише черно на бяло. — Дава ми и една от онези нови коли без коне — словоохотливо обясни Жюстин между две зърна от гроздето, което тъпчеше в устата си.

— Ако работата е сериозна — рече Лиан и хвърли дяволит поглед към Лора, — трябва да искаш поне две от тези… как се казват… автомобили, в случай че си в състояние да издържиш шума и вонята им. Както каза Жюстин, сега те са последният вик на модата. Нещо като това да притежаваш телефон.

Лора, която замислено хапеше устни, рече:

— Не е ли време да видя този мъж? Мисля, че трябва да разбера как изглежда и кой е той.

— Това може да се уреди, но уверявам те, скъпа, че ако той не бе… как се изразявате вие… голяма работа?

— Да.

— … не бих изрекла нито думичка за това предложение. Но този човек е английски благородник…

— С титла?

— Много стара титла, доколкото зная. Той е много, много богат, както вече споменах. Освен всичко останало… — тук тя се засмя с тих, бълбукащ смях — и добър любовник…

— Наистина ли?

— При това не е твърде стар. Виждаш, изцяло от теб зависи как ще постъпиш.

Лора се колебаеше между несигурността и любопитството. Кой беше този мъж? Англичанин? Повечето англичани изобщо не са неин тип. Прекалено женствени са за нея. А и не може да понася провлачения им оксфордски говор, но… в края на краищата винаги има изключения. Като Франк Харис например, който изглежда доста й допада.

От друга страна професионалното любопитство на Лора като писателка се бодеше с недоверието й. Не познаваше никого, с когото би могла да поговори за това. Франк Харис се връщаше в Лондон, надявайки се, както сам неведнъж бе подчертал, тя да го посети. В известен смисъл заминаването му й донесе облекчение, тъй като напоследък Франк прекаляваше с любопитството си по отношение на личния й живот, въпреки че доброто му възпитание го възпираше да се покаже прекалено нетактичен. Но можеше ли да знае човек! В някои отношения Франк я привличаше доста силно, но никога не бе изпитвала ни най-малка потребност да се нареди в списъка на многобройните му завоевания, които той още на другия ден описваше в дневниците си с най-големи подробности.

„О, не, ако трябва да загубя девствеността си — мислеше си понякога Лора, — трябва да е като фойерверк… като заплашителен камбанен звън. А след това… кой го е грижа? Искам само да ми хареса първия път!“

— Ах, между другото — продължаваше да обяснява Лиан — той ще бъде на бала с маски, а след това при Даниел. Поръча ми да ти кажа, че бил сигурен, че ще се откриете, така че бихте могли да решите дали споразумението има някакъв смисъл или не.

— Държиш се доста тайнствено! — ядоса й се Лора.

Лиан безразлично сви рамене.

— Скъпа моя, той бе доста категоричен, а и плаща добре. Наистина изглежда много добре, само това ще ти кажа. Кой знае?

— О, да, кой знае? — нетърпеливо отвърна Лора, питайки се в същия момент как да се измъкне от тази афера, без да навреди на името си… и дали да не доведе нещата до край. Каква власт над решенията й имаше журналистката в нея и каква боязливата девственица? Беше любопитна — нямаше смисъл да го отрича. Нищо не й пречеше да се откаже в последния момент, нали? След като е опознала мъжа и е чула подробностите от предложението му. Кой ли можеше да е той? Някой, когото познаваше? Понякога имаше чувството, че е наблюдавана, дори преследвана. Бе го разказала на Франк, но той само й се изсмя.

Няколко дена по-късно всяка друга мисъл бе изместена от съзнанието на Лора от едно наистина вълнуващо събитие. Научи, че тя — или по-скоро господин Л.М. — е извикан на дуел от някакъв млад виконт, който смятал, че последната й статия петни неговата и на рода му чест.

— Ето! Сега вече наистина си създаде име! — поздрави я Франк. — Помисли само колко глупав ще се почувства младият виконт, когато разбере, че драсканиците, срещу които се е обявил, са дело на представителка на същия пол, който той би искал да защити от подобни мисли! Нека съчиня писмото, което ще му изпратим, става ли?

— Но, Франк! — мило каза Лора, дарявайки го с невинен поглед. — Аз, разбира се, вече приех предизвикателството… всъщност трябваше да го знаеш! И най-добре си дръж устата, иначе, кълна се, ти ще си този, който ще застане пред дулото на моя „Колт“!

Франк добре знаеше, че нищо не можеше да отклони Лора от веднъж взетото решение. Тя не само настояваше да участва в дуела, но и го бе помолила да й стане секундант.

— С удоволствие ще взема Франко за втори секундант… ако не драматизира прекалено много нещата!