Ребека Брандуейн
Сърце под маска (9)

8

В открито море вееше силен вятър, който издуваше платната. Плющенето им пронизваше мрачната тишина като шепот на призраци. Мачтите и рейте стенеха и охкаха под напора на вятъра. Звездите в небето блещукаха като милион ярки очи, вперили погледи към земята. Морските вълни равномерно повдигаха и сваляха кораба, а на носа се образуваха бели корони от пяна.

Късно през нощта над морето се спусна мъгла и обви шалупата в прозирно наметало от бяла пара. Женевиев стоеше невъзмутимо на руля. Поддържаше курса, без да се напряга особено, а това още повече засилваше подозренията на простите моряци, че са попаднали под властта на магия.

При тази мисъл по лицето й се появи усмивка. Беше й хрумнала чудесна идея и смяташе да я приведе в изпълнение.

Докато бреговете на Франция оставаха далеч зад тях, тя размишляваше трескаво, опитвайки се да разработи в подробности полуготовия план. Беше проумяла, че не може да се върне в родината като Женевиев Сен Жорж, защото Клод лесно щеше да открие следите й и да я залови. Но като непозната… Да, под друго лице можеше да влиза и излиза от страната, когато си иска, стига да беше достатъчно смела и гъвкава. Трябваше да се прикрива добре и Клод никога нямаше да открие истинската й самоличност, а когато все пак я разбере, вече ще бъде твърде късно. Щеше да му отмъсти за всичко, което беше причинил на семейството й.

При тази мисъл Женевиев отново се усмихна, но това беше странна, жестока усмивка, която не смекчи очите й и накара матросите наново да я изгледат нервно отстрани и да се запитат за какво ли се е замислила.

Тази жена наистина беше магьосница! Моряците безмълвно се споглеждаха. Всеки беше решил никога да не предприема опит да се противопоставя на своя капитан. Екипажът се стараеше да изпълнява задачите си колкото се може по-добре.

Най-после Женевиев се откъсна от размишленията си и доволно установи, че на кораба всичко върви както трябва. Забеляза, че шапката й все още е захвърлена на палубата, вдигна я и тръгна към капитанската кабина.

Каютата не беше толкова обширна, защото „Ла Бел фий“ не беше голям кораб, но беше достатъчно удобна. Дясната страна беше заета от широко легло, покрито с дебела сатенена покривка. До него имаше нощни шкафчета със здраво завинтени месингови лампи, в които гореше китова мас. Всяко шкафче имаше четири чекмеджета с полирани месингови дръжки. Над койката и шкафчетата бяха монтирани полици с възглавници, одеяла, ленени чаршафи и други неща, закрити със скъпоценен стенен килим, от поколения насам собственост на семейство Сен Жорж. До леглото беше поставена ракла с месингов обков, която служеше за гардероб. Вляво от леглото имаше въртящо се огледало, също завинтено за пода. Вдясно беше масичката за миене с порцеланов леген и кана за вода. Над нея също висеше огледало. Освен това имаше седяща вана от месинг.

Точно пред Женевиев имаше голям еркерен прозорец с оловни стъкла, през който се разкриваше чудесен изглед към морето. Под прозореца беше поставена дървена пейка, украсена с възглавници от синьо кадифе. Седалката беше същевременно капак на скрин, пълен с порцеланови съдове, сребърни прибори и покривки за маса. Пред пейката имаше тясна, но тежка маса от масивен бор с четири украсени с резба дървени стола.

На лявата стена имаше масивно писалище с множество малки чекмеджета, пълни с морски карти, корабни дневници и разни документи. Над масата имаше няколко етажерки с книги. Две кожени кресла и подвижна масичка за сервиране допълваха обзавеждането на каютата.

Посред стаята беше поставена желязна печка, която излъчваше приятна топлина. На пода беше постлан скъп турски килим, спомен от някои от многобройните пирати в семейството на Женевиев. На прозорците висяха сини копринени пердета, завързани за стената с широки панделки от същия материал.

Женевиев обичаше каютата си. Макар че при минали плавания тя не беше капитан на шалупата, винаги живееше тук, а капитанът се преместваше при първия помощник. Капитанската каюта и тази на първия помощник бяха единствените лични убежища на борда. Останалите моряци спяха в хамаци, окачени по всички възможни места на кораба.

Женевиев се огледа критично наоколо и усети, че в сърцето й се надига болка. Ясно беше, че корабът никога вече няма да й служи за удоволствие. Той играеше основна роля в плана й и трябваше да изпълни целта, за която беше предназначен. Постара се да си припомни всичко, което беше изгубила, за да се пребори с отчаянието си. Корабът беше единствената лична собственост, която й беше останала. От днес нататък той щеше да бъде неин дом. Въпреки че обичаше леля си и чичо си, Нортчърч Аби никога нямаше да стане нейна втора родина. Ако се ожени за Джъстин, щеше да отиде да живее в Блекхийт Хол, имението на братовчед си, но тя изобщо не го беше виждала.

С въздишка се огледа още веднъж в каютата и се вцепени от ужас, когато погледът й попадна в голямото огледало. Жената, застанала насреща й с разрошени коси и диво святкащи очи, беше неузнаваема. Нищо чудно, че екипажът я смяташе за вещица. Видът й беше направо неземен. Макар че се беше постарала да заличи всички следи в стопанството на Онфрой, в косата й все още личаха кафяви ивици, а вятърът и мъглата бяха разпръснали и объркали дългите къдрици. По кожата й все още личаха петна от гримовете, които беше използвала, за да се превърне в Бърт, а липсата на сън беше изписала тъмни кръгове около очите й. Беше покрита от глава до пети с дебел слой мръсотия. По време на дуела с Тибо раната на бедрото й се беше разтворила и панталонът беше пропит с кръв.

Едва когато погледна кървавата коричка, Женевиев осъзна, че раната я боли и че е изтощена до смърт. Нямаше никакво друго желание освен да легне в леглото и да заспи. Едва намери сили да повика Марк д’Арси, който беше предложил да се грижи за нея. Той беше плахо, мълчаливо момче на нейната възраст и Женевиев се радваше, че ще бъде до нея, защото познаваше братята д’Арси много по-добре от останалата част на екипажа. Беше абсолютно сигурна, че от страна на Марк никога няма да дойде заплаха.

— Да, капитане? — попита момчето, след като почука и отвори вратата.

— Моля те да ми приготвиш топла вода да се изкъпя, Марк — отговори Женевиев. — Ако няма друго, изпразни няколко съда с питейна вода. Още утре ще ги напълним отново — дори днес — поправи се тя, като погледна през прозореца и установи, че вече се зазорява. — И провери, ако обичаш, дали Силвестър може да намери нещо за ядене. Нямам нужда от кой знае какво. Достатъчни са ми малко хляб и сирене, както и чаша вино. Освен това кажи на Беноа да смени Ив-Пиер на кормилото. Доста път минахме през последните дни и съм сигурна, че Ив-Пиер е уморен също както и аз. Приготви и за него баня и нещо за хапване. Кажи на Оливие да се погрижи за раната му. Това е всичко.

— Да, капитане. — Марк почтително кимна и затвори вратата след себе си.

Женевиев облекчено се отпусна на един стол и се зае да сваля тежките ботуши от краката си. После смъкна чорапите и раздвижи пръстите си. Ботушите бяха натъпкани с хартия, за да са й по мярка. Дни наред пръстите й се търкаха в пластовете хартия и сега ужасно я боляха. После свали ризата и тесния клин и облекчено разви плата, с който бяха обвити гърдите й. Тържествено си обеща, че веднага след пристигането си в Англия ще се погрижи да си набави нови дрехи и прилични обувки.

Когато й донесоха топлата вода, Женевиев веднага се потопи в месинговата вана и щастливо въздъхна. Облегна се на ръба и почака, докато водата успокои болките в тялото й. После силно се разтърка с парче домашен сапун и отвратено разкриви лице от неприятната миризма.

— По дяволите! — помисли си младата жена. Първо ще се снабдя с достатъчно парфюмиран сапун, а после ще осъществя всичките си планове.

Изплакна се добре и се изсуши с голямата хавлиена кърпа. Седна пред писалището и докато поглъщаше донесеното от Марк ядене, прегледа набързо няколко морски карти. Момчето беше наредило грижливо масата и Женевиев реши на следващия ден за му благодари за услугата. Но умората бързо надделя и тя се отпусна на леглото, без дори да си прави труд да маха покривката. Тъй като за първи път от седмици насам се чувстваше сигурна, веднага потъна в дълбок, мирен сън.

 

— Земя на хоризонта! Земя на хоризонта!

Като чу този вик и силното тропане по вратата на каютата си, Женевиев с мъка отвори очи. В първия миг не можа да осъзнае къде се намира. Удобното меко легло беше сигурно убежище и тя съвсем нямаше желание да го напусне. Беше сигурна, че сънува, струваше й се, че от цяла вечност не е спала в истинско легло. Прокара език по пресъхналите си устни, промърмори нещо неразбираемо и отново затвори очи. После се обърна на другата страна и посегна да завие раменете си. С учудване установи, че няма завивка и че лежи на леглото гола-голеничка. Този път отвори широко очи и скочи. Споменът рязко се върна в съзнанието й.

— Капитане! Капитане, къде сте? — викаше зад вратата Марк. Гласът му ставаше все по-висок и звучеше загрижено. — Чувате ли ме? Добре ли сте, капитане?

— Да, да! — извика Женевиев и побърза да се облече. Уплаши се, че въпреки изричната й заповед Марк може да влезе и да я завари гола. — Идвам, идвам!

Господи! Как можа да спи толкова дълго и да забрави напълно Клод Рамбуйе, бягството от градската къща в Париж и другите събития от последните седмици!

— Готова съм! — извика отново тя и продължи бързо да се облича. Напъха единия си крак в ботуша, стисна другия в ръка и изтича до вратата. — Какво има, Марк?

— Съжалявам, че ви обезпокоих, капитане — извини се младежът и неловко я погледна. Ризата й не беше дозакопчана и се виждаше част от гърдите, които не бяха пристегнати с плата. — Стигнахме брега на Англия и екипажът очаква заповеди.

— Кажи им, че идвам веднага — нареди тя.

— Да, капитане.

Женевиев затвори вратата и побърза да довърши тоалета си. Накрая взе от тоалетната масичка четка със сребърна дръжка и приведе в ред косите си. Нетърпеливо оскуба разрошените кичури, уви непокорните къдрици на кок на тила си и нахлупи шапката.

Взе една от морските карти от чекмеджето, нави я на руло, мушна я под мишница и излезе на палубата, където я очакваше екипажът.

Мъглата се беше сгъстила още повече и висеше на гъсти кълба над крайбрежието. Ръмеше дъждец. Женевиев внимателно огледа шалупата, за да се увери, че всичко върви както трябва, после се изкачи по стълбичката към бака, пристъпи към перилата на предната палуба и безмълвно пое далекогледа, подаден й от Ив-Пиер. Макар и забулен в мъгла, на по-малко от три мили пред нея се издигаше скалистият бряг на Корнуол. Нямаше съмнение, бяха пристигнали в Англия. Женевиев доволно се усмихна, обърна се и слезе на главната палуба, където се бяха събрали всички членове на екипажа.

— Добро утро — поздрави любезно младата жена. — Благодаря ви за добре свършената работа. Бързо се озовахме в Англия. Извинявам се, че тази сутрин ви накарах да ме чакате. — Спря за миг и спокойно продължи: — Искам всички да разгледате внимателно тази карта. — Разгърна донесената карта, двама от матросите я хванаха за краищата и я вдигнаха високо, за да я видят всички. Женевиев посочи с пръст едно място и обясни: — Тук сме директно пред брега на Пензанс, недалеч от Лендс Енд. Виждате ли този малък прорез, близо до края на полуострова, в северната част на картата? — Тя посочи с пръст друго място и мъжете закимаха. — Според знаците, нанесени на картата, влизането в залива е много лесно, въпреки че протокът е твърде тесен за повечето кораби. Обаче „Ла Бел Фий“ е с тесен корпус и гази не повече от два и половина метра дълбочина. Предлагам ви да разгледаме отблизо това интересно кътче. Смятам, че то ще се окаже великолепно скривалище.

— Но, капитане, нали вече сме в Англия? Тук е сигурно място — отговори малко изненадано Беноа. — Какво причина бихте имали да криете „Ла Бел фий“?

— Имам достатъчно важни причини, поради които никой освен вас не бива да знае, че корабът е моя собственост — обясни търпеливо Женевиев. — Когато му дойде времето, ще разкрия всичко пред вас. Ще ви предложа своя план за действие и се надявам да ви хареса. В момента обаче трябва да се погрижим за влизането си в залива. Времето нещо не ми харесва. Ламаншът понякога е опасен, а не ми се иска да се отклоним от курса, когато почти сме стигнали целта. На работа, хора!

Екипажът веднага се зае със задачите си. Женевиев закуси и побърза да замести Беноа на кормилото. Ив-Пиер предложи да поеме управлението, но тя отклони предложението му и настоя той да си почине. Боеше се, че раната му е доста по-тежка, отколкото признаваше. Пък и не беше вече в първа младост.

— Не, приятелю. Предстоят ни напрегнати дни и нощи. Искам да си здрав и силен. Когато се озовем в имението на чичо Уилям, ще те натоваря с повече работа, отколкото предполагаш. Надявам се само, че няма да бъда твърде строг работодател.

— В никакъв случай, капитане — усмихна се Ив-Пиер. — Както винаги, аз съм изцяло на вашите услуги.

— Благодаря ти — отговори сериозно тя.

Завъртя кормилото и корабът се понесе покрай носа на полуострова. Малко след това се показа и протокът. Това наистина беше тесен, плитък залив, както се беше надявала Женевиев. Откъм открито море не се виждаше нищо повече от няколко скални блока. Ако успееше да прекара кораба между скалните стени, това щеше да бъде идеално пристанище за „Ла Бел фий“. От водата стърчаха стръмни канари, в които се пречупваха вълните, и около входа към залива се образуваше силен водовъртеж. Влизането щеше да бъде трудно и опасно за всеки, който би открил кораба й и би поискал да го погледне отблизо. Освен това течението беше много силно, морето ревеше насреща им и пръскаше потоци пяна. Само луд човек или отчаян до смърт като Женевиев би се опитал да се промъкне през скалистия проток.

— Капитане! — изкрещя Беноа, който също беше открил входа към залива. — Нима наистина смятате да прекарате „Ла Бел Фий“ през тези скали? Ще се разтрошим на трески и ще потънем в морето!

— Аз пък ти казвам, че няма да се стигне дотам — отговори спокойно Женевиев, макар че сърцето й биеше до пръсване. Ръцете й трепереха. Дали щеше да успее? По дяволите! Трябваше да го направи и щеше да го направи! — Спуснете топсела! — заповяда решително тя. — Скъсете голямото платно и бизана и свийте кливерите. После сгъстете водонепроницаемите прегради. Курсът е труден, но ще се справим. Не ме ли чу, моряко? — изкрещя тя на Беноа, който не се помръдна от мястото си. — Дадох заповед и очаквам незабавно да я изпълниш.

С дързък поглед и подигравателно святкащи очи Тибо повтори заповедта и застави вкаменените мъже да се раздвижат.

— Глупаци такива! — продължи да реве той. — Не виждате ли, че ей сега ще се разрази буря? Ако не намерим защитено от вятъра място, скоро ще се разбием в скалите. Аз гласувам с двете си ръце да изпробваме плана на червената вещица!

Екипажът възприе мнението му и веднага се зае да спуска платната. Точно навреме, защото още повече се стъмни и тихият дъждец премина в същински порой. По небето се кръстосваха светкавици, ревяха гръмотевици. Вятърът се усили и воят му се понесе край ушите на мъжете като викът на смъртта.

През непрогледната пелена на дъжда, която немилостиво се стелеше над кораба, Женевиев неотстъпно се взираше в тесния проход към залива и се молеше картите, които беше разучила, да са съвсем точни и смъртоносните скали, които обграждаха отвора като челюсти на акула, да не са се разместили през годините под напора на течението.

Ив-Пиер стоеше зад нея с мрачно изражение, готов по всяко време да поеме кормилото, ако бурята го изтръгне от ръцете й.

— Надявам се, че знаете какво правите, мадмоазел Женет. — Трябваше да крещи, за да надвика воя на бурята.

Женевиев много добре знаеше, че от успеха на маневрата зависят не само нейният живот, но и съдбите на всичките й хора на борда. Стисна здраво кормилото и се опита да обуздае треперенето си, за да насочи шалупата точно между зиналите скали.

„Ла Бел фий“ танцуваше върху вълните. Носът й се издигаше над разпенените им гребени и отново се потапяше в ревящия прибой. Мачтите и рейте стенеха под напора на вятъра. Входът към залива все повече се приближаваше, ужасен и заплашителен.

Моряците бяха замръзнали по местата си и с ужас наблюдаваха как Женевиев бавно завива в опасния проход между зиналите скали. Само Тибо не споделяше страха им. Беше отметнал глава назад и блестящите бели зъби образуваха ярък контраст с тъмната му кожа, когато избухна в луд смях. Беше опиянен от опасността, в която се впускаха.

Женевиев се зарази от настроението му и с ужас почувства, че по цялото й тяло премина странна, дива тръпка на въодушевление. Обърна глава и усети как вятърът, дъждът и пръскащата пяна развяват косите й. Собственият й див смях надви воя на бурята и екипажът се вцепени от страх. Нещо, което чак след двадесет години беше наречено „сияние на земното електричество по корабни мачти“ или „огъня на свети Елма“, се плъзна надолу по такелажа и потопи в призрачна зелена светлина усмихнатото лице и огромните бадемовидни очи. При вида на този призрачен блед лик суеверните моряци се закръстиха и безмълвно изпратиха молитви към Дева Мария да ги пази не само от опасните скали, но и от нечестивата вещица, която ги водеше направо в ада. Всеки момент очакваха да чуят ужасното скърцане, с което корабният корпус щеше да се разбие в подводните рифове.

Но чакането им остана напразно. По някакъв чудодеен начин корабът премина покрай страшните скали, без да му бъде причинена и най-малката вреда.

— Вдигнете бизана и голямото платно! — изрева Женевиев. — Бързо! Тичайте, по дяволите, иначе вятърът ще ни захвърли право срещу скалната стена!

Точно пред тях се издигаше висок, заплашителен нос. Но в същия миг „Ла Бел Фий“ беше поета от обратното течение, което я понесе право към отвора на залива и опасните скали, през които току-що бяха преминали.

— Божичко! — изплака някой. Нима бяха преминали през опасния проход, само за да се върнат отново?

Шалупата подскачаше върху бурните вълни, а Женевиев се бореше като луда да овладее кормилото. Усещаше, че корабът се надига и се извърта на една страна, понесен от обратното течение. Но в този миг вятърът стихна също така внезапно, както се беше извил, и дъждът спря да се лее по същия призрачен начин. Ревящият прибой бързо се оттегли и „Ла Бел фий“ остана на сигурно място в скривалището си, полюлявайки се гъвкаво върху вълните.

— Исусе!

Рупърт, който най-после беше изтрезнял, внезапно усети с пълна сила тежките последствия от вчерашното си пиянство. Лицето му позеленя, краката му се подкосиха и той едва успя да се довлече до перилата, за да повърне в морето.

Фабиен падна на колене и промърмори някаква благодарствена молитва, докато останалите стаяха като вцепенени и само се гледаха, без да смеят да повярват, че са още живи.

— Триста дяволи! — прошепна страхопочтително Тибо. Дори и той беше учуден. — Успя! Червената вещица наистина успя! — Втренчи възхитен поглед в Женевиев и явно напълно забрави подигравателното си отношение от вчера. — Не знам къде сте се учили да управлявате кораб, мадмоазел, но с цялото си сърце ви признавам за свой капитан.

Ако не беше разтърсена до дън душа, Женевиев би го скастрила много строго, защото в тъмните му очи святкаше много повече от обикновен интерес, а тя нямаше намерение да търпи подобни чувства. Напълно осъзнаваше, че тия грубияни можеха само след миг да се обърнат срещу нея и да й погодят някой мръсен номер. Дори Ив-Пиер нямаше да успее да ги спре. Ала при това положение на нещата нямаше достатъчно кураж да го укори.

— Просто имахме късмет — призна спокойно тя. — Вярно е, че можех да убия всички ви.

Въпреки че цялата трепереше, младата жена успя да откъсне ръце от кормилото. Никак не се изненада, че пръстите й се бяха впили в него като нокти на птица и кокалчетата й бяха побелели от напрежение. Преглътна няколко пъти, за да успокои лудото биене на сърцето си.

Едва тогава се обърна да разгледа пристанището, в което беше влязла. Мястото наистина беше чудесно. Скалната стена, в чиято единствена ниша се бяха укрили, стърчеше доста по-нависоко от най-високата корабна мачта. Никой не можеше да забележи такелажа на шалупата и откъм каменистата равнина, която се намираше над тях, ако не се приведеше право надолу от ръба на скалата.

Женевиев затвори очи и облекчено въздъхна. Беше успяла. Господи! Беше успяла!