Ребека Брандуейн
Сърце под маска (12)

11

Женевиев се взираше в огледалния си образ и едва разпознаваше кокетната, глупавичка жена, която нямаше нищо общо с нея. Около устните й играеше дяволита усмивка. Вече двадесет минути упражняваше този поглед и най-после беше сигурна, че го е улучила. Беше успяла да наподоби смешния образ на „дръзката, повърхностна и глупава хлапачка“, за която я смяташе Джъстин.

Леля Доминик и Емелин, които бяха посветени в заговора, с въодушевление й помагаха да вдигне високо дългите си коси, докато съвсем заприличат на чудовищните перуки, с които се кичеше кралица Мария-Антоанета. Дълги, леко разрошени къдрици стърчаха във въздуха като тирбушони или се спускаха по тила й. Емелин беше напудрила обилно блестящите червени коси и сега те изглеждаха снежнобели. Превивайки се от смях, затворничките допълниха тоалета с позлатено птиче гнездо, в което беше прикрепена малка бяла птичка.

Доминик умело гримира лицето на племенницата си, като нанесе по малко боя на най-подходящите места, за да промени до неузнаваемост благородните, фини черти. Младата жена вече не беше онази замайваща красавица от по-рано, а просто едно красиво дръзко джудже. Доминик беше подчертала формата на очите и дръзко беше изпила веждите, така че Женевиев съвсем беше заприличала на котка. Високите скули също бяха подчертани с повечко руж. Тесният класически нос беше преоформен на малко, сладко чипо носле. Пълните чувствени устни бяха станали тесни и кръгли. Женевиев подчерта още повече изкуствения си вид, като залепи огромна черна бенка на лявата буза.

Перлени обици във форма на капки, които приличаха по-скоро на птичи яйца, висяха от ушите й. Огърлица от същите перли красеше врата й.

Роклята беше изцяло от златна коприна, цвят, който подчертаваше розовата й кожа и златните искрици в огромните зелени очи. Деколтето беше украсено с нежна бяла дантела, изрязано във форма на сърце и толкова дълбоко, че пълните млади гърди изглеждаха особено привлекателни. Раменете бяха свободни, а ръкавите се спускаха до лактите съвсем тесни, после се разтваряха като чашки на цветя и разкриваха изцяло богато украсените с дантела ръкави на долната й дреха. Корсетът беше пристегнат до крайност, а полата падаше като камбана върху множество фусти, укрепени с банели. При всяко движение полите тържествено се поклащаха и разкриваха голяма част от богато надиплените долни фусти. Златни пантофки, които също бяха собственост на мис Мениринг, завършваха натруфения тоалет. Огромно бяло ветрило със златна дръжка висеше на ръката й.

Женевиев застана пред голямото огледало, направи няколко танцови стъпки и се завъртя в пирует. Трите жени избухнаха в луд смях и заговорнически се спогледаха.

— Пази се, Джъстин Тревилин! — пошепна със злобна усмивка младата жена и размаха ветрилото като същинска рапира. — Защото още преди да свърши този маскарад, ще лежиш сразен в краката ми.

— О, мила Женет — произнесе през смях Доминик — убедена съм, че ще го направиш. Божичко! Чак ми е жал за бедния ми, нищо неподозиращ син!

 

Днес Джъстин Тревилин се обличаше необичайно грижливо за вечерята в Нортчърч Аби, защото баща му с остри думи му беше описал колко неприятни последствия би имала неучтивостта спрямо майка му и братовчедката Женевиев. Виконтът нееднократно беше изпитал върху себе си силата на бащиния гняв и тази вечер не искаше да рискува. Погледна се с намръщено чело в огледалото, поставено над тоалетната маса, и захвърли още една негодна за употреба вратовръзка.

По дяволите още веднъж! Какво ставаше тази вечер с него? Обикновено дългите сръчни пръсти умело завързваха елегантни възли на вратовръзката или изтегляха идеални ръбове на панталоните. Джъстин въздъхна и се обърна към камериера си Уентуърт, застанал зад него с дузина връзки в ръце. Избра друга, преметна я нетърпеливо през врата си и за кой ли път се зае с тайнствените подробности на връзването, известни в неговия кръг като „възел на Тревилин“. Макар че откритието беше лично негово, днес просто не можеше да се справи. Смачка още една връзка и недоволно я захвърли на пода.

Този път въздишка се изтръгна от гърдите на Уентуърт, защото това беше шестата чиста, изгладена и колосана вратовръзка, с която господарят му се отнасяше така немилостиво, а той беше положил огромни усилия да ги приведе в най-добър вид. Въпреки това не се осмели да предложи на виконта той да върже вратовръзката, защото непременно щеше да си навлече строги укори.

Най-после седмият опит завърши успешно и Джъстин доволно изгледа елегантния възел на копринената вратовръзка с цвят на бургундско. Дори Уентуърт, който много се гордееше с умението си да прави сложни възли, трябваше да признае, че лордът отлично се справя с тази трудна материя.

Джъстин се изправи и облече ушития от най-добрия лондонски шивач жакет, подаден му от Уентуърт. Камериерът изгледа доволно господаря си и си позволи да се усмихне. Виконтът нямаше нужда да подплатява раменете си, както правеха повечето благородници.

— Щом свършиш работата си тук, Уентуърт — проговори хладно лордът — си свободен до края на деня. Не се съмнявам, че тази вечер ще се забавя, тъй като трябва да отбележим пристигането на мадмоазел Женевиев в Нортчърч Аби. Сигурен съм, че родителите ми са се погрижили да й създадат забавления.

— Благодаря ви, милорд — отговори зарадвано Уентуърт.

Лордът понякога беше доста груб, но винаги проявяваше снизходителност и не караше камериера си да го чака с часове. Затова Уентуърт мълчаливо търпеше капризите и прищевките му и се чувстваше щастлив, че е на служба при виконта. Знаеше, че повечето слуги са в много по-тежко положение. Работеха прекалено много, получаваха малки заплати, а на всичкото отгоре господарите им ги биеха. Неговият никога не посягаше на слугите, а когато понякога изпитваше острия си език върху камериера, неизбежно следваше извинение. Да, помисли си Уентуърт, можех да попадна на доста по-лош господар.

Камериерът събра смачканите вратовръзки, питайки се дали и Емелин, прислужницата на мис Женевиев, също ще бъде свободна тази вечер.

 

Макар че Женевиев беше просто сразена от вида на Джъстин, това не беше нищо в сравнение с въздействието, което появата й оказа върху него. Когато двете с Доминик влязоха в салона с добре премерено закъснение, той тъкмо си вземаше щипка емфие. Без да иска, смръкна твърде голяма доза от специално приготвената за него смес и веднага се разкиха. Когато ароматизираният тютюн попадна в гърлото му, кихавиците бяха последвани от силна кашлица. За момент изглеждаше, че направо се задушава, но с учудващо самообладание Джъстин успя най-после да си поеме дъх. Изпразни на един дъх чашата с мадейра, която държеше в ръка, и добрият вкус в устата му се възвърна.

Опряна на спомена за дългите години, прекарани на сцената, Доминик успя да задържи напиращия на устните й луд смях, и мрачно изгледа сина си.

— Изключително неприятен навик, Джъстин — отбеляза хапливо тя. — Отдавна ти го повтарям.

— За кое говориш, маман — за виното или за емфието? — осведоми се учтиво той и пристъпи напред, за да я целуне по бузата.

— И за двете, нахалнико. — Доминик сърдечно го потупа с ветрилото си. — Но съм се примирила, че не мога да те откажа от вредните ти навици. Освен това… — Доминик артистично вдигна рамене. — Няма нищо. Вината не е моя. А сега е време да се поклониш пред Женет, за да не си помисли, че си невъзпитан. В крайна сметка скоро ще бъде твоя съпруга.

— Да, разбира се. Това е уговорено още преди много, много години, нали? — отговори учтиво Джъстин, без да губи доброто си настроение. — О, братовчедке! — Той се обърна към Женевиев и едва не се потърси от отвращение, когато се озова в непосредствена близост до приказната фигура, застанала величествено насреща му. Още като дете не обичаше елфи и духове. — Добре дошла в Нортчърч. — Устните му бегло докоснаха простряната й ръка. — Загубата на Франция е печалба за Англия. Всички се радваме да те видим жива и здрава.

— Мерси, мосю — отговори тихо Женевиев, сякаш не й достигаше дъх. Толкова години не беше виждала Джъстин и съвсем не беше подготвена за властното въздействие, което се излъчваше от личността му.

Беше сразена — абсолютно сразена, и това никак не й харесваше. Джъстин Тревилин изглеждаше невероятно добре! Нямаше нищо общо с грубия хлапак, останал в спомените й. Пред нея стоеше представителен, изключително красив мъж и я измерваше с хладен поглед, сякаш имаше насреща си порцеланова фигурка, която възнамеряваше да купи.

Непокорната коса с цвят на абанос беше небрежно превързана на тила със сива копринена панделка. Будните сиви очи под гъстите, демонично извити вежди и черните мигли блещукаха като сребърни ледници. Скулите над високите хлътнали бузи бяха изключително фино очертани и засилваха още повече изразителността на лицето му. Гордо изправеният нос сякаш беше изсечен от мрамор, а устните бяха красиво извити и пълни. Женевиев неволно се запита какво ли ще е, ако я целуне. Брадичката беше енергична и решителна и като цяло братовчед й правеше впечатление на човек, който е уверен, че винаги ще получи онова, което иска.

Тази мисъл само засили нервността й, защото Джъстин съвсем не приличаше на мъж, с когато може да се флиртува. Разтревожи се, че би могъл да разкрие малкия заговор и да реагира гневно. А тя предпочиташе да умре, вместо да признае, че е чула злобните му забележки и си е послужила с тази детинска хитрост, за да го накаже. Златните клонки, които оформяха птичето гнездо, болезнено боцкаха кожата на главата й и това още повече засилваше неловкостта й. Знаеше, че довечера ще я боли глава и много й се искаше да захвърли глупашката украса от косата си.

Помисли си колко натруфена и изкуствена изглежда в сравнение с ненатрапчивата елегантност на братовчед си и настроението й се развали. Искаше да го отврати от себе си още първата вечер и знаеше, че е постигнала целта си, колкото и умело да се прикриваше той, но сега й се отщя никога да не беше прибягвала към този маскарад.

Джъстин беше висок, строен и изключително добре сложен. Жакетът в бургундскочервено със сиви ревери и маншети и масивни сребърни копчета подчертаваше широките му рамене и мускулести ръце. Под изискания възел на тъмновинената вратовръзка проблясваше колосана ленена риза с дантели на гърдите, които не можеха да скрият широкия гръден кош. Тесните панталони от сиво сукно прилягаха отлично към мощните мускулести бедра.

Джъстин беше облечен по последна мода, но никой не би го сметнал за конте. Единствените му скъпоценности бяха сребърен пръстен с печат и джобен часовник с проста сребърна верижка.

Сигурно всяка жена се прехласва по него, помисли си раздразнено Женевиев и нещо я прободе в сърцето. Опита се да си припомни всички ужаси, преживени през последните седмици, за да успокои ускорения си пулс и отново да издигне около себе си стените на омразата и ожесточението.

— Чудесно изглеждаш, Женевиев — промълви учтиво братовчед й. Ала веднага отслаби комплимента, като добави: — Не си спомням кога за последен път съм виждал такава… интересна фризура.

После я погледна по начин, който болезнено извика в съзнанието й факта, че прилича на някакъв странен домашен дух, безвкусно натруфен и смешен. Свърза погледа му с обидните забележки, които беше чула днес следобед, и твърдо реши да изиграе ролята си докрай.

— О, във Франция това е последен вик на модата. Всички дами украсяват косите си с какво ли не — отговори с подчертана небрежност Женевиев, сякаш всеки ден сядаше на масата с птиче гнездо на главата си. — Смятам, че новата мода е великолепна.

— Така ли? — осведоми се Джъстин и вдигна едната си вежда. — Тогава имаш късмет, че главата ти е останала цяла и невредима.

Женевиев с мъка се удържа да не му отговори с някоя острота. Постара се да запази празния си поглед и се престори, че не разбира иронията в думите му.

— О, да — продължи с престорена сериозност тя. — Днес във Франция убиват хората за една кора хляб. Само си помисли какво изкушение представлява цяло птиче гнездо!

— Да, действително! — промърмори Джъстин и тежко преглътна.

— Аз обаче смятам, че тази мода наистина е чудесна — извика красивото младо момиче, което до този момент е гоеше настрани, и се втурна с протегната ръка към Женевиев. — Аз съм Кити Мениринг, братовчедке Женет… О, надявам се, че нямаш нищо против да те наричам така, макар че нямаме родствени връзки. Лорд Уилям е само мой настойник.

— Да, разбира се. Леля Доминик вече ми разказа, че живееш тук. Благодарение на теб тази вечер съм облечена с чудесна златна рокля, а имам и още много великолепни дрехи.

— Няма какво да говорим за това. Подарявам ти ги с удоволствие — отговори Кити и плахо сведе към земята сините си очи. — И без това тази рокля никак не ми отиваше — призна тихо тя.

— Права си — отговори благосклонно Женевиев, защото сметна, че е редно да подпомогне усилията на леля си Доминик. — Косата ти искри като старо злато и просто е засенчвала блясъка на роклята.

— Много си мила — отговори със святкащи от радост очи Кити. — Макар да подозирам, че е било тъкмо обратното. О, вуйчо Уилям, тя е много красива, нали?

— Права си, мила — отговори лорд Нортчърч и тежко се облегна на бастуна си, когато се приведе да целуне племенницата си. — Навсякъде бих те познал, мила Женет, въпреки че днес си в доста необикновено облекло. — Будите сиви очи я измериха от глава до пети и Женевиев усети, че по гърба й пробягаха страхливи тръпки. Доби впечатлението, че не е успяла да го измами, и изтръпна. — Как си, Женет? Надявам се, че си добре — продължи любезно той.

— О, да, чичо Уилям. Много ти благодаря, че ме приемаш в дома си. Ще се постарая да не съм ти в тежест.

— Глупости! — възпротиви се енергично лорд Уилям. — Нортчърч Аби е и твой дом. Можеш да останеш при нас колкото желаеш.

— Мерси.

В този момент Кинси отвори вратата към трапезарията и обяви:

— Вечерята е сервирана, милорд.

— В такъв случай да отидем да вечеряме — отговори сериозно лорд Уилям и предложи ръка на Женевиев.

По време на яденето всички се стараеха разговорът да не затихва нито за миг. Водеха се сериозни дискусии, разказваха се забавни анекдоти, припомняха се весели случки от миналото. Женевиев и Кити бъбреха за разни неща, стараейки се да се опознаят по-добре. Лорд Уилям и Джъстин показаха жив интерес към политическото положение във Франция и Женевиев се постара да им разкаже всичко, което знаеше. Забележките й бяха разумни и предизвикаха учудените погледи на мъжете. Трябваше леля Доминик да се намеси и да я изгледа предупредително, за да й припомни ролята на глупаво момиче. Без да се засяга, Женевиев продължи да бъбри за какво ли не.

Джъстин млъкна и се скри зад учтивата си, хладна фасада. Женевиев скритом го поглеждаше под спуснатите си мигли.

Колко по-прости щяха да бъдат нещата, мислеше си тя, ако братовчед ми не беше изглеждал толкова добре. А сега се чувстваше привлечена от него и се сърдеше на самата себе си, че си е позволила този детински маскарад, за да му отмъсти. Много по-просто щеше да бъде, ако беше показала истинското си лице и с обичайната си хитрост и коварство го беше накарала да се влюби в нея. А когато се озовеше покорен в краката й, доволно щеше да му обърне гръб. О, не, помисли си сърдито Женевиев, мъж като Джъстин никога не би паднал на колене пред някоя жена. Беше твърде горд за това! Много по-вероятно беше да й се присмее, още повече след като узнаеше, че му е разиграла този глупав маскарад.

Ала дори при сегашните обстоятелства беше безсмислено да продължава да се прави на глупачка. Никога не е била повърхностна, безгрижна хлапачка! Утре щеше да му даде да се разбере. Щеше да признае, че предната вечер е играла роля и двамата щяха да започнат отначало. И без това скоро щяха да станат мъж и жена. Леля й вече беше засегнала тази тема и Джъстин не беше повдигнал възражения. Според разговора, който неволно беше подслушала, той не беше особено въодушевен от предстоящия брак, но по неизвестни причини нямаше намерение да се отказва от вече уговорени неща. Без съмнение чичо Уилям го беше принудил да се съгласи.

Ама че объркано беше всичко! Не й се вярваше, че наистина може да стане жена на този чужд човек, който на всичкото отгоре никак не се интересуваше от нея. Пък и тя съвсем не го желаеше, побърза да увери сама себе си Женевиев. Въпреки това мисълта, че му е напълно безразлична, дълбоко я нарани. Почувства засегната гордостта си, също и суетността си на първа красавица на Франция.

Запита се дали пък братовчед й не е влюбен в Кити, но след като наблюдава двамата в продължение на няколко минути, дойде до извода, че няма нищо такова. Държаха се по-скоро като брат и сестра. Женевиев внезапно осъзна, че Джъстин я смята за глупачка, защото не я е виждал от детството й насам. Но ако наистина щяха да се оженят, той трябваше поне да я уважава, а това беше изключено, ако продължи да поддържа този маскарад.

От друга страна, размишляваше тя, докато в съзнанието й бавно се оформяше някакъв план, ако продължи да я смята за глупава хлапачка и след като се оженят, той няма да има никаква причина да се сближава с нея. Ще я остави на спокойствие и тя ще има достатъчно време да преследва собствените си цели. Това означаваше, че ще може да идва и да си отива, когато си поиска. Ще се преструва, че прекарва дните и нощите си в безкрайни приеми, игри на карти и всякакви други забавления. А Джъстин въобще няма да си даде труд да провери дали наистина е присъствала там. Това ще бъде прекрасно прикритие за капитан Лафол. Никой никога няма да заподозре, че зад страшния капитан се крие една дама от доброто общество, помисли си развеселено Женевиев и едва не се изсмя с глас. Ако Джъстин узнае нещо за истинските й намерения, сигурно ще разруши в зародиш оформящия се план за спасение на родителите й. В никакъв случай няма да позволи жена му да се занимава с контрабанда и да разменя стоки между Англия и Франция. При никакви обстоятелства Женевиев не можеше да рискува някой от шпионите, внедрени в Англия, да я изобличи пред френското правителство. О, идеята беше наистина чудесна! Джъстин щеше окончателно да се отдръпне от нея, но сега беше важно да спаси живота на родителите си, а не да спечели сърцето на някакъв си мъж.

Главата й се замая от радост и тя удвои усилията си да покаже на скъпия си братовчед за каква глупава млада личност смятат да го оженят.

След вечеря дамите се оттеглиха в малкия салон и оставиха господата да изпият по чаша портвайн. Женевиев с удоволствие би подслушала какво си говорят мъжете зад затворените врати на трапезарията, но това беше невъзможно. Неохотно последва леля си и Кити и почти не чуваше оживения им разговор. Вслуша се едва когато Кити с въодушевление заразказва за Черния Мефисто или така наречения Шпионин.

Във Франция тази личност също беше в устата на всички, макар че никой не знаеше нищо за нея. Бяха дали на тайнствения мъж името Черния Мефисто, защото повечето хора мислеха, че е сключил пакт с дявола. Цялата му дейност беше насочена срещу новите господари на Франция. Вредеше им колкото можеше и на всичкото отгоре оставяше на всяко място, което беше посетил, черна копринена маска като визитна картичка.

Носеха се слухове, че се сдобил с редица важни сведения, които предал на англичаните. И двете страни се страхуваха, че войната е предстояща и се стремяха да изтръгнат една от друга колкото се може повече военни тайни. Освен това Шпионинът разкри някои неща, които поставяха новите властници във Франция в изключително неловко положение. Правителството отчаяно се мъчеше да запуши всички дупки, от които изтичаше информация, но въпреки това Англия научаваше подробности за важни заповеди, стратегически планове, тактики и още много нещо, които по неуловими пътища попадаха в ръцете на Черния Мефисто и оттам у стария неприятел на Франция. Твърдеше се дори, че Шпионинът на три пъти с планирал и със собствените си ръце е успял да измъкне от Франция видни представители на френската аристокрация, които били осъдени на смърт.

Френските благородници виждаха в негово лице герой и правеха всичко, за да му помагат. Властите обаче го смятаха за един от най-опасните си врагове, които на всяка цена трябваше да бъдат унищожени.

— И аз съм чувала за този човек — намеси се в разговора Женевиев. — Говорят, че Събранието дава награда за главата му. Непрекъснато му поставят капани, но той винаги се изплъзва. Шпионите на правителството са безсилни.

— Казват, че отлично умеел да се предрешава — разказа Кити. — Питам се кой ли е той всъщност.

— В моята страна разказват, че е френски емигрант, който успял да се изплъзне от ръцете на новите властници и продължава да работи за възстановяването на короната — отвърна Женевиев. — Други обаче твърдят, че заема висок пост в републиканското правителство и го предава.

— Ето, виждаш ли! — засмя се Кити. — Този човек е чудесен артист, защото в Англия разправят, че е англичанин и работи във външното министерство.

— Кой? — попита Джъстин, който тъкмо влизаше в малкия салон. Без да бърза, се насочи към сребърната табла, поставена на овална масичка, наля си коняк в кристална чаша и седна в креслото до Женевиев.

— Говорим за Черния Мефисто — отговори оживено Кити.

— Ах, Кит! — простена Джъстин. — Стига сме говорили все за този досаден тип. Моля те, престани. Никой не знае съществува ли изобщо такъв човек. Човек не може да поиграе карти с най-добрите си приятели, без да се наслуша на най-невероятни истории за приключенията му. Омръзнал ми е до смърт. С глупостта си може да накара и най-смелия мъж да си остане в къщи.

— Ти разбира се не си като него — ядоса се веднага Кити. — Господи! Не ни разваляй настроението с проклетото си равнодушие. Върви и си потърси нещо, което да те забавлява, защото искаме да продължим разговора си. — Тя отново се обърна към Женевиев: — Наистина не ти завиждам, мила. Сигурна съм, че на света няма по-скучен човек от бъдещия ти съпруг.

— Нали няма да се оженя за теб, Кит? — изръмжа несдържано Джъстин. — Освен това Женет не е диваче като теб.

— О, аз също обичам да се забавлявам — отговори безгрижно Женевиев, влязла отново в ролята на глупавичко момиче. — Надявам се, че няма да имаш нищо против развлеченията ми, Джъстин. Няма да те карам да ме придружаваш.

— Слава Богу — отговори мрачно той. — Предпочитам вечерите в своя клуб.

— Я се дръж по-прилично, Джъстин! — намеси се енергично Доминик. — Освен нашето семейство Женевиев не познава никого в Англия, затова ти ще я придружаваш навсякъде и ще я въведеш в обществото, както е редно.

— И насън не би ми хрумнало да занемарявам Женет, маман — отговори по-спокойно Джъстин. — Но всеки мъж има нужда да остане сам със себе си и се надявам, че и ти, и Женет много добре го разбирате. А сега ме извинете, ако обичате. Имам да уреждам някои делови въпроси, а и татко желае да поговори с Женевиев в кабинета си. — Обърна се към Женевиев и продължи: — После бих желал та те видя за миг насаме, мила моя.

Женевиев беше сигурна, че любезността му е предназначена само за ушите на леля й, но не възрази и леко склони глава в знак на съгласие.

— Моля те да ме извиниш, лельо Доминик. Ще отида да видя какво желае чичо Уилям.

— Разбира се. Ще се видим утре сутринта, миличка.

— Много добре. Лека нощ, лельо. Лека нощ, Кити. — Женевиев се усмихна мило и излезе от малкия салон. Тръгна по дългите извити коридори към кабинета на чичо си, мислейки за какво ли е решил да й говори толкова късно.

Почука тихо и като чу приглушеното: „Влез“, натисна правата и пристъпи вътре.

— Ела, Женет. — Уилям вдигна очи от писалището си и я покани да седне. — Много мило от твоя страна, че веднага се отзова на поканата ми.

После заговори за незначителни неща, докато Женевиев нервно се въртеше на големия стол. Накрая се покашля и изпитателно я изгледа. Будните сиви очи сякаш я пронизаха.

— Мила моя — започна с усмивка Уилям, — помолих те да дойдеш при мен, за да те поздравя за прекрасно разиграното представление тази вечер. Ти си наистина чудесна артистка.

— Аз… изобщо не разбирам за какво говориш, чичо Уилям — заекна Женевиев. — Държах се както винаги, уверявам те.

— Така ли? — Лорд Уилям вдигна вежди с превъзходно изиграна изненада. После извади лорнета от джоба на жилетката си и се зае грижливо да го изтрива с копринената си кърпичка. — Слушай, мила Женевиев — продължи меко той и произнасянето на цялото й име беше предупреждение, че няма смисъл да се преструва пред него. — Нима ме смяташ за толкова глупав? Не, не си прави труда да ми отговаряш. Джъстин никога не е виждал майка си на сцената и това извинява до известна степен липсата му на въображение. Но на млади години — защото и аз съм бил млад, независимо дали го вярваш или не — имах удоволствието многократно да наблюдавам играта на Доминик и Лиз-Мари. Чудесна двойка бяха — припомни си с меланхолична усмивка Уилям. — Красиви и жизнени като никои други. Замайваха ме с присъствието си … също както и сега. — Гласът му пресекна, потопен в спомените за миналото. Но след кратко мълчание отново заговори:

— Всъщност това няма значение. — Разтърси глава, за да се върне в настоящето. — Къде бяхме спрели? А, да… Татко Ник, онзи стар негодник, много обичаше Шекспир и имах честта няколко пъти да гледам „Сън в лятна нощ“. Жена ми харесваше много ролята на Титания, кралицата на елфите. Ако не се лъжа — а съм сигурен, че не се лъжа, бих заявил, че твоето представление може да се мери дори с изпълнението на Доминик.

Както обикновено, когато искаше да смути някого, лордът вдигна лорнета си и изпитателно изгледа Женевиев.

— А сега, мила — продължи сухо той, — предлагам да разкриеш пред мен целта на прелестния малък маскарад, който ни устрои тази вечер. — Когато Женевиев не отговори, Уилям си позволи дори да се засмее. — Хайде, мила — проговори по-любезно той. — Не съм чак такова чудовище, за каквото ме смяташ.

Младата жена смаяно вдигна поглед и видя веселите пламъчета в будните сиви очи. Част от страха, изпитван досега, внезапно изчезна.

— О, чичо — призна сломено тя, — вярно е, че всъщност аз не съм чак такава глупачка! Но не исках да измамя теб, а Джъстин…

— Защо, мила моя?

— Защото… защото… ами, аз бях излязла на балкона и без да искам… без да искам, чух разговора ви днес следобед и…

— Достатъчно. Няма нужда да продължаваш — прекъсна я натъртено лорд Уилям и вдигна ръка. — Решила си да потвърдиш мнението на Джъстин, който и без това те смята за малка глупачка.

— Да, точно така — промърмори Женевиев. Беше засрамена и малко уплашена, че чичо й е прозрял истината.

— Не се срамувай, Женет — укори я през смях лорд Уилям. — Все ми е едно какво смяташ да правиш с моя син. Ще му бъде от полза да получи малък урок. Освен това мъжете се възхищават на жени, които умеят да запазят за дълго ореол на тайнственост около себе си и непрекъснато ги изненадват. Аз в никакъв случай нямам намерение да те издавам. Не се бой.

— Ти май умееш да четеш мислите на хората, чичо? — попита усмихнато Женевиев.

— Често ме обвиняват в това — отговори със задоволство лорд Уилям. — Смятам, че това е една много полезна дарба. Виж какво, Женет — продължи сериозно той, — от поведението ти тази вечер заключих, че ти не си особено въодушевена от женитбата с моя син, както за съжаление и той. Въпреки това откровено ще ти кажа, че не виждам друга възможност. Няма съмнение, че именията на баща ти и тези на Вашел са конфискувани от френското правителство и макар че аз успях да спася голяма част от парите на Едуард, имуществото ти вече не е онова, което беше. Ако баща ти успее да избяга от Франция, надали ще може да осигури на семейството си досегашното благосъстояние. Не искам да бъда жесток, мила моя, но ти трябва да погледнеш фактите в очите, колкото и неприятни да са те. Ти си емигрант, без пари и без родина — а това не е особено утешително за едно младо момиче. Имаш три възможности: да се омъжиш за човек, който не ти подхожда по обществено положение и да поемеш всички рискове на подобен неравен брак; второ, да си потърсиш работа и да се обречеш на мизерно и мрачно съществувание; и трето, да останеш при нас в Нортчърч Аби, където си винаги добре дошла. Ако обаче желаеш да създадеш семейство и да възпиташ децата си в обичайния за нашата класа стил на живот, трябва да се омъжиш за Джъстин. Освен това смятам — продължи развеселено той, — че вие двамата си подхождате много повече, отколкото можете да предположите.

С тази обезпокоителна забележка лорд Уилям приключи рязко разговора и я отпрати, без да дава по-нататъшни обяснения. Когато напусна кабинета му, Женевиев беше смутена, сърдита и потисната едновременно. Досега се тревожеше единствено за родителите си и не обръщаше внимание на жестоката действителност. Днес чичо й внезапно й отвори очите и тя с болка проумя в какво безизходно положение е изпаднала. Женитбата й с Джъстин вече щеше да послужи не само за осъществяване надеждите на леля й — тя беше единствената възможност Женевиев да осигури бъдещето си.

Младата жена се почувства толкова сломена, че дори не чу смеха, с който я изпрати чичо й Уилям.