Ребека Брандуейн
Сърце под маска (35)

34

Женевиев седеше в кабината на Ноар на борда на „Черния Мефисто“ и чакаше. Корабът беше спуснал котва край брега на Брайтън, само на миля и половина от „Кримсън Уич“. Женевиев беше заповядала на хората си да се движат след „Черния Мефисто“, независимо накъде ще поеме.

Тя прехапа устни и хвърли загрижен поглед към малкия часовник, поставен на писалището. Беше почти два часът сутринта, а той не идваше. Дали не беше решил нещо друго? Екипажът му я очакваше и не повдигна възражения, когато тя настоя да почака капитана в каютата му. Не. Ноар щеше да дойде. Трябваше да дойде, защото тя беше прерязала всички пътища назад. Слава Богу, че успя да избяга от къщата на мъжа си, преди да започне да я разпитва. Сигурно щеше да побеснее от гняв и да предаде Ноар на френските власти, а нея щеше да насини от бой. Тази мисъл я накара да потрепери. Не съжаляваше, че го е напуснала. Единственото, за което я болеше, беше, че не успя със собствените си очи да се увери, че родителите й са пристигнали живи и здрави в Англия. Но Вашел непременно щеше да й прати вест.

Най-после в коридора се чуха бързи стъпки. Ноар беше дошъл! Женевиев скочи и се втурна насреща му.

— О, мили! — извика радостно тя. — Най-после дойде, любов моя! Толкова те чаках!

— Ето ме — усмихна се той и я заключи в обятията си. Целувката им беше страстна и продължителна. — Нима си си помислила, че няма да дойда? Отстъпи назад и свали тази проклета маска, мила. Искам най-после да видя истинското ти лице. Вече не е нужно да се криеш. Междувременно знам истинската ти самоличност: ти си мадам виконтесата Блекхийт, Женевиев-Анжел Сен Жорж Тревилин. — Като видя смайването на любимата си, Джъстин побърза да продължи: — Така ли е или не? Нима сега ще се опитваш да отричаш, Руж?

— Да. Не… Аз… Откъде знаеш? — заекна Женевиев.

— Намерих това в театъра на Ренар в Париж — обясни той и извади писмото от вътрешния джоб на жакета си. — Беше адресирано до теб, но го прочетох, защото се тревожех къде си отишла.

— Дай ми го!- извика сърдито тя.

— Не бързай толкова, лейди Тревилин — промърмори Ноар. Издърпа писмото от ръката й и отново го пъхна в джоба си. — Тъй като вече знам коя си, искам най-после да свалиш маската и да видя лицето ти.

Без да протестира, Женевиев развърза маската и се обърна към него. Почувства се разголена и лицето й пламна от срам.

— Направи и ти същото — подкани го тихо тя.

— Само един момент, скъпа. Остави ме да те видя. Прекрасна си — прошепна дрезгаво Джъстин. — Обичам те с цялото си сърце, Руж. Мисли за това, когато видиш лицето ми.

С тези думи мъжът пристъпи към тоалетната масичка и се обърна с гръб към нея. Женевиев не виждаше какво прави и напрежението й нарасна.

— Какво чакаш? — осведоми се любопитно тя. — Не е почтено да ме накараш да сваля маската си, а после да откажеш да сториш същото.

— Зная. Но аз трябва да сваля много повече неща, които са част от маскарада — обясни той. Дръпна със замах изкуствените мустаци и ги захвърли на леглото. Обърна се към нея и засмяно я изгледа.

Женевиев се взря в изкуствените мустаци и потрепери. Внезапно осъзна, че никога не беше виждала Ноар такъв, какъвто беше в действителност. Може би я беше мамил също така успешно, както тя мамеше съпруга си! Чу, че се плиска вода, и скоро върху леглото бяха хвърлени кърпа, напоена със сива боя, и най-после черната копринена маска.

— Готова ли си да ме видиш? — попита с мека ирония Ноар.

— Да! — отговори нервно Женевиев.

— Добре. Но първо ми обещай нещо, Руж-Женет! Закълни ми се, че никога вече няма да носиш ония чудовищни шапки, с които едва не ме уби!

— Джъстин! — извика невярващо Женевиев. — Джъстин, ти… ти си бил Ноар!

— Да, мила моя — потвърди той с типичната си английска невъзмутимост. — Боя се, че е точно така. — После продължи на безупречен френски — езика на любовта: — О, мила моя, единствена моя любов! Само да знаеш, колко съм благодарен на Господа, че аз съм аз!