Ребека Брандуейн
Сърце под маска (34)

33

Лондон, 1792 година

— Аз… аз те напускам, Джъстин — обърна се към смаяния си съпруг Женевиев и заслиза по стълбите с куфар в ръка. — Аз… Много добре знам, че ще избухне скандал, но просто не мога да постъпя другояче. Още от деня на сватбата ни съм нещастна. После в живота ми влезе… друг мъж. Обичам го и не мога да живея без него.

— Разбирам — промърмори тихо Джъстин и се извърна настрани. — Доста е… изненадващо за мен, признавам — излъга умело той и едва възпря триумфалната усмивка, която се появи на устните му. Жена му не беше напудрила косите си, лицето й също не беше гримирано.

Когато се успокои достатъчно и отново се обърна към нея, той с мъка потисна вика на възхищение, който напираше на устните му. Чак сега видя Женевиев в цялата й красота, толкова подобна на прекрасните му майка и леля. Прокле я наум за коварния номер, който му беше погодила, и си каза, че ако жена му не се беше маскирала още първата вечер, нямаше да преживеят всички тия приключения и недоразумения. Щеше от пръв поглед да се влюби в нея. Очите му се премрежиха от копнеж.

— Защо не идем в дневната, Женет? — предложи учтиво той. — Там ще можем спокойно да обсъдим решението ти. Все пак аз съм твой съпруг и намирам, че ми дължиш обяснение. Освен това има някои неща, които трябва да ти съобщя, преди да поемеш новия си… курс.

Женевиев измъчено поклати глава.

— Не ме убеждавай да остана, Джъстин, безсмислено е. Решението ми е безвъзвратно. Моля те, направи ми път. Искам да се махна от тази къща.

— Ако мислиш, че ще стоя и ще гледам как ме напускаш, ти много се лъжеш, Женет. Вече споменах, че трябва да ти съобщя нещо важно. В твой собствен интерес е да ме изслушаш. Ела в салона или ще се изложим пред прислугата, като те завлека насила!

Зелените очи изпущаха огнени искри, но Женевиев се обърна и мълчаливо го последва.

Едва затвориха вратата, когато портиерът почука и влезе в салона.

— Много съжалявам, че ви попречих, милорд, но току-що пристигна бърза вест от лейди Нортчърч. Майка ви очаква незабавен отговор.

Джъстин прегледа набързо писмото и седна до писалището да напише отговор. Надраска няколко реда, залепи плика и подаде писмото на портиера. После се обърна към жена си и на лицето му грейна усмивка.

Ала Женевиев беше изчезнала. По дяволите! Докато беше с гръб към нея, прекрасната му невярна съпруга беше избягала!

Голямата празнична среща на семействата Тревилин и Сен Жорж, които заедно с татко Ник бяха успели да се прехвърлят в Англия, беше в разгара си, когато в Лондонската къща на родителите си пристигна Джъстин. Портиерът го отведе в салона.

— Чичо Едуар! Лельо Лиз-Мари! — Младежът силно притисна двамата до себе си. — Радвам се да ви видя тук и в добро здраве!

— А мен не се ли радваш да видиш, Джъстин? — попита ухилено Никола Дюпре. — Какво ще кажеш за бедния си дядо?

— Много ми се иска да ти издърпам ушите като на дете, стари хитрецо! — отговори намръщено Джъстин, но веднага бурно го прегърна.

— Къде е Женет? — попита загрижено Лиз-Мари. — Не беше ли в къщи, когато пристигна съобщението на Доминик?

— Напротив, беше си у дома — отговори Джъстин. — Но просто не успях да й съобщя, че сте пристигнали в Лондон. Това е дълга история, затова ви моля да се разположите удобно и да ме изслушате с внимание. Всичко започна с няколко необмислени думи, които се изтръгнаха от устата ми и за съжаление бяха чути от Женевиев…

Тук разказът му беше прекъснат от втурналия се в салона портиер.

— Много съжалявам, милорд — произнесе задъхано мъжът. — Пристигна вест за лейди Доминик… Пише, че е спешно и аз реших…

— Няма нищо, Дейнсфилд — прекъсна го Доминик и разкъса плика. — Господи! — простена тя и скочи. — О, Джъстин! Бедничкият ми! Не мога да повярвам! Писмото е от Женет. Боя се, че тя… Избягала е с онзи скандално известен шпионин, когото наричат Черния Мефисто!

— Исусе! — избухна Джъстин. — Защо жените винаги пишат прощални писма?

Преди да успее да се извини за неприличната си забележка или поне да я обясни, защото това съвсем не беше реакцията, която очакваше от него развълнуваната му майка, вратата към салона се разтвори с трясък и вътре се втурна разплаканата Роуз.

— О, милейди! — изхълца тя. Спря насред стаята и се опита да си поеме въздух. — Милейди, толкова съжалявам, но… Господ да ни е на помощ! — Тя протегна към Доминик треперещата си ръка, в която стискаше дълго писмо. — Мис Мениринг е избягала от къщи!

— Кити? — извика невярващо лейди Нортчърч. — Невъзможно! — Тя грабна писмото и започна да чете.

— Ето! Какво ви казвах аз! — намеси се триумфално Джъстин. — Жените винаги оставят писма. Това е същински заговор…

Тази прекалена липса на съчувствие към измъчените й нерви беше твърде много за лейди Доминик. Тя се олюля и се отпусна в несвяст на дивана. Мина доста време, преди Лиз-Мари да успее да я върне в съзнание с помощта на шишенце ароматни соли. Дори тогава лейди Нортчърч захълца и заяви, че няма да преживее страшния шок.

— Хайде, хайде, скъпа — изръмжа мрачно лорд Уилям. — Сигурен съм, че скоро всичко ще се изясни.

— О, Уилям, как можеш да бъдеш толкова спокоен! — простена съпругата му и избърса сълзите си с копринена кърпичка. — Първо милата ни Женет се измъква с някакъв си шпионин, после сладката Кити избягва от къщи с човек, поставен извън закона. За Черния Мефисто вече сме чували, но онзи тип — тя го нарича Кравата — ни е напълно непознат! — Доминик безпомощно захълца.

— Крава ли? — промърмори смаяно Уилям.

— Точно така е написано в писмото. Прочети го сам, ако не ми вярваш. Моята малка, сладка Кити е избягала с разбойник, известен под името „Френската крава“. Освен това твърди, че няма защо да се тревожим, понеже онзи човек си мислел, че тя е прислужница в нашия дом, следователно не я искал само заради парите й. Вече нищо не разбирам! Света Дево, помогни ми! Френската крава! — Доминик беше на края на силите си. Тя се отпусна на дивана и започна да си вее с кърпичката.

— По дяволите! — изруга Джъстин и се плесна с длан през челото, осенен от внезапно прозрение. — Вашел! Ето как Женет успя да бъде на две места едновременно. Как можах да бъда толкова глупав! По дяволите! Вашел! Само почакай да ми паднеш в ръчичките!

— Да, и аз мисля, че трябваше да бъдеш малко по-съобразителен, синко — отбеляза сухо лорд Уилям. — Не ти ли казах, че оня непоправим нехранимайко Вашел няма да закъснее да се появи.

— Но той е в Англия вече от месеци — намеси се усмихнато Никола и двамата мъже мрачно го изгледаха.

— Ето че всичко се изясни, мила — проговори меко лорд Уилям и потупа рамото на жена си. — Изтрий сълзите си. Нали ти казах, че всичко ще се оправи? Женет не е напуснала Джъстин, защото именно нашият син е Черният Мефисто, макар че тя не знае нищо за самоличността му. Снаха ни мисли, че Черният Мефисто е Дяволският капитан, мъжа, когото тя нарича Ноар. А Кити не е избягала с престъпник, а с племенника ни Вашел. Би трябвало да знаеш, че на френски името му означава „теленце“. Без съмнение именно Вашел е нападнал каретата ми. Тогава Кити се беше преоблякла като прислужница, спомняш ли си? Струва ми се, че вече всичко ни се изясни.

— Ела тук, Уилям — изсъска лейди Доминик и от очите й изскочиха искри. — Наведи се към мен, ако обичаш. Имам голямото желание да ти залепя една хубава плесница.

— С удоволствие, скъпа, но първо трябва да върна у дома Кити и Вашел. Сигурно са на път към Гретна Грийн и трябва да препускам с всички сили, защото държа да организираме почтена сватба тук, в Нортчърч Аби. — Той нетърпеливо изгледа Джъстин. — Какво се мотаеш още, синко? Върви да прибереш жена си! И, за Бога, този път не премълчавай нищо!

— Така значи! — извика възмутено Доминик, когато съпругът и синът й изхвръкнаха от стаята без по-нататъшни обяснения. — Май не само простолюдието във Франция е полудяло, а и целият останал свят!