Ребека Брандуейн
Сърце под маска (32)

31

Едуар и Лиз-Мари Сен Жорж конвулсивно стискаха между пръстите си гладките плоски камъчета, с които несръчно търкаха оковите, пристегнали китките им. Бяха минали седмици, преди да изработят в подробности плана за бягство и да си набавят помощни инструменти за осъществяването му. Едва сега, в тази късна вечер, усилията им щяха да дадат плод — или двамата щяха да намерят смъртта си при този отчаян опит за бягство.

През безкрайно дългите дни на пленничеството си двамата се свиваха един до друг в единичната килия, разположена в близост до скандално известната Рю дьо Пари, търсейки утеха в близостта си и тихо обсъждаха стъпките, които трябваше да предприемат, за да възвърнат свободата си.

Бяха минали седмици, а те все още седяха в килията и чакаха да ги отведат пред съда. Много им се искаше да узнаят причината. Най-после намериха обяснението. Един следобед в килията влезе непознат мъж, който свали железните вериги, завърза ги с дебели въжета и ги отведе в кабинета на Клод Рамбуйе. Там бяха подложени на безмилостен разпит за съдбата на дъщеря им. Едва тогава двамата узнаха, че детето им е успяло да се измъкне от Франция, и най-после проумяха защо все още не бяха се простили с живота си.

В сърцата им покълна нова надежда. След едно от оскъдните яденета успяха незабелязано да откраднат лъжица. Нощем, когато дори и стражите заспиваха, двамата се заемаха да я острят о каменните стени на килията. После извадиха с големи усилия два малки, здрави камъка от ронещата се мазилка и също ги заостриха на камъните, докато заприличаха на древни каменни острия. Скриха примитивните си инструменти и зачакаха.

Клод Рамбуйе ги повика още веднъж, но за тяхно голямо облекчение всичко мина като предишния път. Докато стояха в кабинета му, мъжът и жената запомниха всяка подробност от обстановката, влизането и излизането на постовете и на агентите, които носеха съобщения. Когато ги отведоха обратно в килията им, двамата с нетърпение зачакаха следващия разпит.

Ето че отново седяха безмълвни в кабинета му, а пръстите им трескаво опипваха острите камъчета, подготвени специално за този случай. Клод крещеше като бесен и изобщо не забелязваше нервните им движения. В стаята нямаше никой, който би могъл да го насочи към намеренията на двамата затворници.

Най-после оковите бяха прерязани, но Едуар и Лиз-Мари продължиха да седят тихо по местата си, изчаквайки Клод да им обърне гръб. В следващия миг и двамата скочиха като по команда. Едуар повали Клод на земята и двамата се затъркаляха в ожесточена борба. Лиз-Мари сграбчи тежкия бюст, който красеше бюрото, и го стовари право в тила му, преди да е успял да извика за помощ. Когато се увериха, че Клод е в безсъзнание и ще остане доста дълго в това състояние, двамата го повлякоха по пода и го скриха зад грамадното писалище. После на пръсти се промъкнаха към вратата, която водеше навън, и тревожно се вслушаха в долитащите шумове. Всичко беше нормално. Разбирайки се само с очи, двамата заеха места до вратата и зачакаха.

Скоро се почука. Едуар неясно промърмори: „Влез“ и в стаята забързано се втурна един от постовете. Графът го повали със силен юмручен удар и мъжът се строполи в несвяст на пода. Лиз-Мари нахлупи шапката му и облече сивата униформа. След тридесет мъчителни минути в кабинета влезе втори пост, когото сполетя същата съдба като колегата му. За щастие беше грамаден мъж и дрехите му станаха като по мярка на представителния Едуар.

Преоблечени като жандарми, затворниците спокойно преминаха коридора, слязоха по задната стълба и потънаха в уличките на Париж.

Клод Рамбуйе измъчено простена и си наля голяма чаша коняк. Отпусна се на дивана в жилището си и внимателно разтърка мястото, където го беше улучила Лиз-Мари. Главата му бучеше. Освен отворената рана, за спомен му беше останала и голяма подутина. Имаше късмет, че беше останал жив. Кой би повярвал, че гражданката Сен Жорж, отслабена от лишенията на затвора, беше в състояние да му нанесе такъв страшен удар! Цяло чудо, че не беше пробила черепа му…

По дяволите, рече си мрачно той, жената ще си плати за това — и то скоро! Хората му вече претърсваха Париж и непременно щяха да заловят бегълците. Щеше да се погрижи нахалните аристократи никога вече да не успеят да му се изплъзнат.

Клод затвори очи и умората надделя. Заспа като пребит и дори не чу как един от прозорците на спалнята му бе пробит с железен кол.

Женевиев беше закрепила въжето си на покрива и сега предпазливо се спусна към жилището на Клод. Скочи на пода, гъвкава като котка. Сви се под прозореца и не смеейки дори да диша, огледа голямото празно помещение. Когато очите й свикнаха с мрака и се увери, че в къщата както и преди цари тишина, тя безшумно отвори вратата на спалнята, излезе в коридора и на пръсти се промъкна към дневната. Там намери Клод, заспал на дивана.

Огледа набързо останалите стаи и с облекчение установи, че къщата беше празна. Персоналът беше освободен за през нощта. Двамата с Клод бяха сами.

Провери дали външната врата е зарезена, после тихо примъкна към нея малкия скрин, който стоеше наблизо. Така входът към жилището беше барикадиран и постовете, които охраняваха кметството, нямаше лесно да проникнат вътре, ако Клод успееше да изкрещи за помощ.

Като приключи с подготовката, Женевиев се върна в дневната, извади камата си и се изправи над спящата фигура.

Клод почувства студеното острие на гърлото си и скочи като ужилен. Сънят веднага отлетя от очите му. Замята се като луд и се опита да се изправи.

— Какво, по дяволите…

— Ако ти е мил животът, сега ще мълчиш! — изсъска Женевиев и го сграбчи за косата. Дръпна главата му назад и притисна острието в гърлото му, за да придаде убедителност на думите си. — Не мърдай, защото ще ти разпоря гърлото, нещастнико!

Въпреки твърдия глас и не особено приличните думи, Клод веднага разбра, че насреща му беше застанала жена.

— Коя… коя си ти? — заекна страхливо той, защото нападателката се криеше зад страничната облегалка на дивана. — И какво искаш от мен?

— О, аз наистина съм смаяна, Клод — произнесе с добре изиграна изненада Женевиев. — Как можа да ме забравиш толкова бързо! А аз си мислех, че не желаеш нищо по-силно от това да ме направиш своя метреса. Нима не ме позна? През цялото време се стараех да ти напомням за себе си. Такива хубави стихотворения ти пращах…

— Червената вещица — процеди през зъби Клод. — Вече знам коя си в действителност. Не си въобразявай, че си кой знае какво, гражданко Сен Жорж!

— О, ти наистина ме познаваш! Много жалко, мосю! Аз пък се надявах да ви изненадам. Но това не променя нещата. — Женевиев вдигна рамене. — Вече съм виконтеса Блекхийт. Омъжих се за братовчед си. Както вероятно си спомняш, ти се опита да ме принудиш да се откажа от него и да стана твоя любовница. Дошла съм да те убия, Клод — заяви решително тя. — Но първо ми кажи какво направи с родителите ми.

— Сигурен съм, че няма да ми повярваш — започна мрачно мъжът, защото не виждаше смисъл да я лъже. — Тази вечер избягаха от кабинета ми.

— Прав си — отговори хладно Женевиев. — Наистина не ти вярвам. Какво направи с тях, мръснико? — изкрещя тя, дръпна главата му назад и острието болезнено одраска гърлото му.

— Казах ти вече! За Бога! Говоря истината, гражданко! Успели да си направят две острия от камъните в килията. Тази вечер ги повиках на разпит в кабинета си, а те прерязаха въжетата на китките си и ме нападнаха. Удариха ме по главата с големия бюст на гражданина Бонапарт, поставен на бюрото ми, и аз паднах в безсъзнание. После се справиха и с двама от постовете, откраднаха им униформите и офейкаха. Това е истината! Ако не ми вярваш, погледни цицината на тила ми. Ще ми остане за спомен от майка ти.

Женевиев с отвращение опипа главата му и за свое изумление наистина откри голяма подутина.

— О, Клод! Ти си бил наистина глупак! — изсмя се тя. — Измамих те не само аз, а и цялото ми семейство!

За съжаление триумфът отслаби бдителността й и Клод не закъсня да се възползва от ситуацията. Внезапно я сграбчи за китките и така брутално изви ръцете й, че Женевиев не можа да реагира. Преметна я през глава на дивана и я просна върху възглавниците. Скочи и се озова отгоре й. Младата жена отчаяно се опита да го прободе с камата, но Клод я изби от ръката й и тя падна някъде на пода. Женевиев се отбраняваше отчаяно, но въпреки мършавата си фигура Клод притежаваше учудваща физическа сила и скоро сломи съпротивата й.

— Сега ще ти дам да се разбереш, високомерна кучко — измърмори той и дъхът му се ускори. — Ще ти дам добър урок. Дълго ще има да ме помниш.

Държейки с едната си ръка главата й, с другата разкъса доминото и ризата и като бесен задърпа плата, с който бяха увити гърдите й. Когато най-после успя да разголи предизвикателните млади гърди, той се забрави и притисна устни между тях. Започна да мляска и смуче и Женевиев едва не припадна от отвращение. Затропа с юмруци по гърба му, но той не й обръщаше внимание. С ужас разбра, че усилията й са безплодни и безволно отпусна ръце.

Тялото й се извиваше под неговото, пръстите й се вкопчваха в килима в отчаян опит да намерят средство за отбрана. Най-после напипа нещо твърдо и остро. Господи! Дали това не беше камата й?

— Света Дево, дано е тя! — помоли се с цялото си сърце Женевиев. Съсредоточи цялото си внимание върху лявата си ръка, протегна се колкото се може по-незабелязано и пръстите й напипаха дръжката на камата. Дланите й овлажняха от напрежение. Продължи да лежи безмълвно и да понася грубите милувки на Клод, изчаквайки удобния момент.

Най-после мъжът се надигна и посегна да свали панталоните й. Беше полудял от възбуда и дори не забеляза проблясването на стоманата над главата си. Женевиев замахна като в транс и безмилостно заби острието дълбоко във врата му.

От вратната артерия веднага избликна кръв и изпръска лицето й. Клод втренчи очи в нея с израз на ужас и болка, после бавно се повали настрани и се строполи на пода. Свинските му очички я изгледаха обвинително и се изцъклиха.

— Татко Ник! Татко Ник! — отекваше гласът на Джъстин в пустия, тъмен театър. Навсякъде цареше тишина. Посетителят смръщи чело и внимателно си проправи път през натрупаните по сцената реквизити. — Татко Ник! повика още веднъж той и заудря с юмруци по вратата на кабинета, но и този път не получи отговор. Най-после разтвори вратата и се втурна вътре.

В стаичката нямаше никого. И тук, както навсякъде, всичко беше преобърнато с главата надолу. Книги, ръкописи и документи бяха разхвърляни по пода, сандъците с костюми бяха строшени и преобърнати. Единствено газената лампа все още светеше. Очевидно в бързината някой беше забравил да я загаси.

Какво, по дяволите, беше станало тук? Джъстин беше много разтревожен. Дали властите не бяха разкрили тайните му занимания? Дали го бяха заловили, или старият хитрец беше успял да се изплъзне? Джъстин не знаеше. Едно беше сигурно: нещата се бяха объркали и той бързо трябваше да разбере какво точно е станало, ако не искаше роднините му да паднат под ножа на мадам Гилотина.

Тук нямаше нищо, което би могло да му помогне в търсенето на истината. Трябваше да отиде в жилището на татко Ник и да потърси някакъв знак.

Размишлявайки така, Джъстин се наведе да изгаси горящата лампа, поставена в ъгъла на бюрото. Внезапно забеляза малък плик, полускрит под абажура. Беше адресиран до капитан Лафол, но Джъстин безцеремонно разкъса плика и прочете оставеното в него съобщение:

Мила капитан Лафол,

Заминавам за Англия на посещение при цялото си семейство. Съветвам ви без бавене да се присъедините към нас.

Сърдечни поздрави от Ренар

PS. Ако все още не си разбрала, скъпа моя, съпругът ти Джъстин и любимият ти Ноар са едно и също лице.

PPS. Дяволски капитане, как така се осмелявате да четете чужди писма!

Джъстин избухна в смях и се смя, докато от очите му потекоха сълзи. После отново стана сериозен и внимателно препрочете писмото. Татко Ник беше проявил обичайната си предпазливост и не беше разкрил нито самоличността на Женевиев, нито роднинската им връзка. А какво искаше да каже с думите, че ще посети „цялото“ си семейство? Разбира се! Чичо Едуар и леля Лиз-Мари бяха успели да избягат и вече бяха на път към Англия! Татко Ник и Вашел също бяха с тях. Вероятно самите те бяха причинили бъркотията в театъра, бързайки да се преоблекат и да опаковат някои важни документи. Джъстин знаеше, че татко Ник съхранява в театъра всички спасени семейни ценности, и бъркотията само потвърди подозренията му.

Пъхна писмото във вътрешния джоб на жакета си и загаси лампата. Трябваше да се върне колкото се може по-бързо на борда на „Черния Мефисто“.

Излезе от кабинета и тъкмо изтича през сцената, когато вратата на театъра се разтвори с трясък. Джъстин с ужас видя насреща си собствената си съпруга. Младата жена едва си поемаше дъх. Хълцания разтърсваха тялото й. Дрехите й бяха разкъсани и опръскани с кръв, лицето й беше побеляло като платно.

— О, Ноар! — прошепна тя и се олюля.

— Руж! — изкрещя извън себе си мъжът и се втурна да я подкрепи. — Господи! Какво стана? Защо си тук? Ранена ли си?

— Не — поклати глава Женевиев и се отпусна в силните му ръце. — Кръвта е на Клод. Аз… аз го убих! Да изчезваме оттук, бързо! Моите… роднините на Ренар са избягали. Сигурно вече са на път към Англия. Да бързаме, Ноар! Стражите на Отел дьо Вил са по петите ми.

— Да вървим! — отговори спокойно Джъстин.