Ребека Брандуейн
Сърце под маска (3)

2

Париж, 1764 г.

Втренчил поглед в дъщерите си, които се покланяха пред завесата, Никола Дюпре се усмихна гордо и изтри сълзата от окото си. Публиката, състояща се предимно от мъже, беше скочила на крака и въодушевено аплодираше.

Близначките Доминик и Лиз-Мари бяха наистина възхитителни. И двете имаха блестящочервени коси, наситенозелени очи и снежнобяла кожа. Красотата им беше направо зашеметяваща.

Бяха осемнадесетгодишни, все още неомъжени, и Париж беше полудял по тях. Всяка вечер театърът се пълнеше с мъже, които страстно желаеха да отнемат невинността на момичетата и да се провъзгласят за техни покровители. Но Никола не напразно беше известен с името „Льо Ренар“ — Лисицата. Нямаше никакво намерение да стои и да гледа как дъщерите му стават жертва на някакви си сладострастни негодници, които идваха в театъра само за да търсят все нови и нови приключения и любовни афери.

Не, момичетата заслужаваха нещо по-добро. Ако не беше онзи горд и самонадеян Готие Бовил, проклетият им дядо, които забрани на Никола да се ожени за милата си Шериз, момичетата щяха да бъдат с аристократичен произход също като повечето благородни кавалери, които настояваха за среща с тях всяка вечер след представлението.

Никола беше твърдо решен дъщерите му да не плащат за престъпления, извършени от други. Трябваше да им намери достойни за красотата им съпрузи, за да се изпълни последното желание на майка им, поверила ги на него в последните мигове от живота си. Никола беше убеден, че Шериз е пожертвала живота си, защото е жадувала момиченцата й да имат онова, което тя самата не е могла да постигне. Той не можеше да допусне жертвата й да остане напразна.

Продължи да наблюдава трогнато дъщерите си, които събираха нахвърляните на сцената рози.

О, мила Шериз — мислеше той — и ти би се гордяла с тях, ако можеше да ги видиш. Обещавам ти, ще се погрижа да получат всичко, на което си се надявала. Вече съм възрастен, поумнях и станах доста по-силен. Днес никога не бих те изоставил, както тогава в младежкото си безгрижие, кълна ти се.

Погледът му се плъзна към зрителната зала и спря върху двама мъже, седнали в една от най-скъпите ложи. Не бяха особено различни от другите изискани господа, които се бяха събрали тази вечер в театъра, но Никола ги беше харесал още от пръв поглед. Поведението им беше по-почтително и бяха доста по-сдържани от останалите. Припомни си учтивостта и добрите им маниери, когато успяваха да се доберат до дъщерите му сред тълпата обожатели. Всяка вечер пред гримьорната на близначките се блъскаха десетки мъже и Никола с усмивка си припомни, че момичетата не бяха захвърлили букетите на двамата млади аристократи, както постъпваха с всички останали цветя, които се трупаха ежедневно.

Добре съм ги обучил, помисли с гордост бащата, и двете отлично различават истинския бисер от имитацията. Младежите наистина заслужаваха внимание. Бяха богати, силни и което беше още по-важно, достатъчно независими, за да не обръщат внимание на обществените предразсъдъци и да правят онова, което си искат, без да се боят, че обществото ще ги отхвърли. Ако решат да се оженят за две актриси, при това незаконородени, близките им сигурно ще смръщят вежди, но няма да направят нищо повече. Никой не би рискувал да си развали отношенията с хора като тях.

Никола усещаше известна загриженост, че единият е англичанин, но нямаше как. Нещастници като тях не можеха да избират, а щом искаше да омъжи добре дъщерите си, трябваше да направи известен компромис. Макар че Доминик и Лиз-Мари бяха омайващо красиви, те все пак бяха незаконородени и това оставяше отпечатък върху тях за цял живот.

А колко му се искаше да не беше така! Можеше да бъде и другояче, замисли се горчиво той и безмълвно, но с жар прокле за кой ли път починалия наскоро Готие Бовил, който не остави на внучките си нито един сантим. Как можа дъртакът да бъде толкова безсърдечен!

Никола дълго беше живял с надеждата, че в края на краищата маркизът ще се смили над тях и ще съжали за жестокостта, с която беше разделил двамата влюбени. После се надяваше, че ще се погрижи поне за внучките си, но старецът нито веднъж не се заинтересува живи ли са децата, имат ли средства за препитание и как се чувстват. При това Никола беше сигурен, че кучетата от свитата му още преди години са разузнали какво е станало с близначките.

Известно време тримата бяха живели колкото се може по-незабелязано, защото бащата се страхуваше, че ще дойдат и насила ще му отнемат момиченцата. Много късно осъзна, че маркизът ни най-малко не се интересува от внучките си и не би страдал дори ако децата бяха последвали майка си в гроба. Съзнанието за тази жестокост не облекчи Никола, напротив, само засили огорчението му. Разбира се, той никога не би позволил да му отнемат децата, но се гневеше при мисълта, че в дома на дядо си двете щяха да имат целия необходим лукс и всички предимства на аристократичния произход.

Вместо това момичетата пораснаха под крилото на баща си и той с всички сили се грижеше да не им липсва нищо. И двете тръгнаха по стъпките му и станаха театрални актриси. Излизаха на сцената с такава самоувереност, че Никола всеки път затаяваше дъх. И бяха прекрасни изпълнителки. Доказваше го въодушевлението, с което ги посрещаше публиката.

Никола внимателно оглеждаше залата. Играеха в един от най-големите театри на Париж и това се дължеше само на собствения му ум и ловкост. Дъщерите му заслужаваха само най-доброто.

Никола въздъхна. Готие можеше да се смили над тях поне преди смъртта си и да им остави част от имуществото си. Но дори това не направи. Ужасен стар скъперник, каза си презрително той. Понякога страшно му се искаше да можеше да започне всичко отначало. Вече не беше неопитен както тогава, когато позволи да го изгонят от дома на Шериз. Днес щеше с всички сили да се бори за любовта си. Може би любимата му нямаше да загуби живота си и дъщерите му нямаше да има нужда да работят, за да изкарват хляба си.

В очите му отново проблеснаха сълзи, но този път те бяха посветени на миналото и на онова, което беше изгубил. Твърде леко се беше оставил да го сплашат. Тази мисъл само затвърди решението му, че Доминик и Лиз-Мари не бива да плащат за чужди грехове.

Очите му се върнаха на двамата мъже в ложата. Англичанинът, лорд Уилям Тревилин, беше наследник на графството Нортчърч, старо и много богато имение. Французинът, мосю Едуар Сен Жорж, беше наследник на графството Шато Сюр Мер, което не му отстъпваше по древност и богатство.

Ако Доминик и Лиз-Мари имаха щастието да се омъжат за мъже като тези, бъдещето им щеше да бъде осигурено. Никола замислено поглади брадата си, опитвайки се да намери начин да помогне на дъщерите си.

По-късно вечерта момичетата отново се срещнаха с двамата млади аристократи на вечеря в един от най-изисканите парижки клубове. Двете девойки весело се спогледаха през масата и се разбраха безмълвно, по онзи странен начин, по който разговарят с очи близнаците. Уведомиха се една друга коя кой мъж предпочита и Доминик усмихнато се обърна към лорд Уилям Тревилин, а Лиз-Мари посвети цялото си внимание на мосю Сен Жорж.

Само след няколко месеца двойната женитба шокира цяла Европа. Две незаконородени театрални актриси се омъжваха за двама от най-желаните кандидати за женитба в Англия и Франция! Сред всеобщата бъркотия само Никола оставаше невъзмутим. Той беше работил цял живот за това и беше успял да го осъществи.

Сега му оставаше да се заеме със своите собствени планове, да открие малък театър в провинцията и да очаква с радост времето, когато ще люлее на коленете си внучета и ще им купува подаръци като истински дядо.

Животът беше великолепен и си струваше да се изживее. Най-добре още отсега да купи няколко детски артистични костюма, мислеше си щастливият дядо. Внуците непременно щяха да тръгнат по неговия път и сигурно с удоволствие щяха да се преобличат и да изпълняват големи и по-малки роли за радост на родителите и роднините си.

Никола едва не плесна с ръце при тази перспектива и изтича зад кулисите да потърси Елоиз, шивачката на трупата. Главата му гъмжеше от какви ли не идеи за бъдещето, а сърцето му беше препълнено от радост.