Ребека Брандуейн
Сърце под маска (25)

24

Женевиев трябваше да излезе навън, иначе щеше да полудее. Странно защо Джъстин се държеше така след завръщането си. Макар и не изведнъж, той се беше променил. Младата жена трепереше от страх, защото го беше лъгала в много отношения, и се опитваше да се убеди, че промяната му е само плод на фантазията й. За съжаление вече беше сигурна, че всичко е действителност.

От две седмици насам мъжът й беше толкова любезен и мил, че чак не й се вярваше. Разговаряше с нея — истински, за сериозни неща, сякаш имаше насреща си интелигентна, разумна жена, а не наивното и повърхностно същество, от ролята на което Женевиев съвсем не се беше отказала. Обграждаше я с учтивост и внимание, а вчера дори заяви, че е подредил нещата си и сделките му вървят много добре, затова ще прекарва повече време у дома си.

— Двамата трябва да се опознаем по-добре — беше казал Джъстин. — Човек не живее вечно, мила, и искам да съм сигурен, че постигнатото от мен ще бъде наследено от децата ми.

Деца! И то не едно! Това означаваше, че той възнамерява да се настани трайно в леглото й. Тази сутрин на закуска я целуна истински — с дълга, настойчива целувка, която въпреки волята й й хареса. Припомни й първата брачна целувка пред олтара и всички надежди, които беше свързвала с нея.

Много скоро, може би още тази нощ, Джъстин щеше да се появи в спалнята й и да поиска своето право. И разбира се веднага щеше да забележи, че съпругата ме не е девствена. Господи! Как ли ще реагира? Само мисълта за това я ужасяваше. Вярно, че й беше разрешил да има обожатели, но в действителност не й се вярваше, че ще приеме хладно такова поразяващо откритие. Гордостта му, самомнението му щяха за бъдат болезнено засегнати. Нямаше да се примири току-тъй, че са му сложили рога, Женевиев беше уверена в това. Сигурно щеше да се разяри толкова, че дори да предприеме стъпки за развод. Имаше място в камарата на лордовете и можеше да представи пред парламента молба за разтрогване на брака. Щеше да избухне страшен скандал и доброто й име щеше да бъде разрушено завинаги. Щеше да бъде принудена да изчезне от Англия. Може би дори Ноар щеше да се отвърне от нея след подобен скандал…

Господи, защо стигна толкова далеч с този глупав маскарад и с детинските си опити да даде урок на мъжа си? Резултатът беше една ужасяваща бъркотия. Трябваше да му каже истината още след първата нощ в Нортчърч Аби и да го помоли за прошка. Вече беше твърде късно, вече нямаше избор. Трябваше да продължи по пътя, по който беше тръгнала.

Облече пищния костюм за езда и се запъти към обора. Върху напудрените й коси беше кацнала огромна шапка, украсена с паунови пера, едно от които едва не убоде с острия си връх ухото на Джъстин, който я посрещна пред конюшнята.

— Мила моя — започна той, докато невярващо оглеждаше безвкусния й тоалет — нямам нищо против желанието ти да правиш впечатление с облеклото си, повярвай ми. Но се боя, че трябва да се разделиш с тия чудовищни шапкарски творения, защото скоро ще нараниш някого. Не съм сигурен за живота си, когато съм в близост до теб.

— Много съжалявам, Джъстин — промърмори сковано Женевиев. — Но това е последният вик на модата, а и аз страшно ги харесвам.

— Разбира се — кимна той. — Предполагам, че това е част от необходимия реквизит. Добре, добре. Желая ти приятна разходка.

Изгледа я втренчено, сякаш се готвеше да каже още нещо, но само сви рамене и се обърна да си върви.

Женевиев нареди да оседлаят кобилата, получена като подарък за сватбата, и се метна на седлото. Потегли в галоп по безлюдното плато и се замисли за току-що водения разговор. Съпругът й беше нарекъл шапките „реквизити“. Странно, какво имаше предвид? По гърба й пробягаха тревожни тръпки. Дали не беше разкрил играта й? — Не, не можеше да бъде. В такъв случай веднага щеше да й поиска обяснение.

Женевиев реши да забрави всички грижи и да се наслади на прекрасния есенен ден. Листата на дърветата блестяха в червено и златно, слънцето изпращаше последните топли лъчи към земята и тя не искаше да си разваля удоволствието от разходката. Нямаше да се наслаждава дълго на свободата си, защото Джъстин непременно щеше да настоява да се преместят в Лондон за сезона. Пришпори коня си, свали огромната шапка и щастливо отметна глава назад. Прекрасно беше вятърът да развява косите й! Поне днес щеше да бъде безгрижна и весела. Препусна по необятната степ, обрасла с жълтуга, сръчно избягвайки бодливите храсталаци.

Скоро чу прибоя на морето, а пронизителните, жални писъци на чайките прорязаха въздуха. Женевиев обичаше морето. Можеше да прекара целия си живот в носен от вълните кораб, да върти кормилото, да управлява платната и да обикаля света. Сигурно имаше стотици прекрасни пристанища, които можеше да посети с „Кримсън Уич“. Ако Джъстин наистина беше разкрил маскарада и я отблъснеше, тя можеше да потърси Ноар и двамата щяха да обиколят света. Такъв живот не само нямаше да бъде неприятен, той щеше да бъде същинска мечта.

Женевиев замечтано вдигна очи и изведнъж се стресна. Насреща й в галоп препускаше висок мъж, възседнал кафяв жребец. Дръпна рязко юздите и закова кобилата си на място, уплашена, че е попаднала на някой разбойник. Беше оставила далеч назад ратая, който я придружаваше, и степта беше пуста. Никой нямаше да й се притече на помощ. Вгледа се в мъжа и само след секунда го позна. Сърцето й направи огромен скок, от гърлото й се изтръгна задавен вик и тя пришпори коня срещу самотния ездач. Стигна до него, скочи от седлото и се хвърли в обятията на мъжа, който реагира по същия необуздан начин.

— Вашел, мили Вашел! — изхълца Женевиев. — Господи, ти ли си наистина?

— Аз съм, кой друг! О, Женет, колко ми липсваше! Той я притисна толкова силно до себе си, че Женевиев едва си поемаше дъх. Но това нямаше значение. Брат й беше жив. Брат й беше тук.

— Хайде — прошепна тя, когато най-после се откъсна от него. — Дай да те погледам. После ще се приберем в новия ми дом. Омъжих се за Джъстин.

— Зная. Татко Ник ми каза. За Бога, Женет! — простена Вашел. — Как можа да извършиш такава глупост? Джъстин открай време си беше негодник и не ми се вярва да се е променил с годините.

— Странно е, че говориш така — промърмори примирително Женевиев. — Доскоро аз също бях убедена, че си е останал същият, но в последно време… Ела, братко, имам да ти казвам толкова неща, но първо искам да узная как успя да избягаш от Франция.

Двамата тръгнаха напред, водейки конете за юздите, и един през друг заразказваха за преживелиците си.

— Слушай, Женет — проговори възмутено Вашел, след като изслуша разказа й за последното приключение на „Кримсън Уич“. — Добре, че все пак дойдох навреме. Иначе кой знае докъде щеше да стигнеш с дързостта си. Не мога да си представя как мъдрият и уравновесен Ив-Пиер е решил да те подкрепи. Май трябва сериозно да поговоря с него. Каква каша си забъркала само! Първо се жениш за Джъстин, после кръстосваш Ламанша и продаваш контрабандни стоки и накрая се хвърляш в обятията на напълно непознат човек с лоша слава! Как можа да бъдеш толкова лекомислена! Не знаеш нищо за оня тип, дори истинското чу име. Ами ако разбереш, че е негодник и само си е поиграл с теб? Шпионите са безскрупулни типове и твоят Ноар непременно е като тях. Как е посмял да прелъсти омъжена жена! Но аз ще се разправя с него! — изръмжа Вашел, убеден, че чуждият мъж подло е използвал неопитността на сестра му.

— Вашел, по начина, по който ги представяш, нещата звучат направо отвратително — проговори с треперещ глас Женевиев. — Но не си прав, повярвай ми! Всичко е различно. Аз го обичам, той също ме обича. Сигурна съм и в него, и в себе си!

— Може и така да е — отговори по-спокойно Вашел. — Но се постарай да разбереш, че историята ви няма бъдеще, мила. Ако проклетите ни английски роднини имат нещо общо, то е ужасната им упоритост и още по-ужасна гордост. Джъстин никога няма да опетни доброто си име с молба за развод. Вече си се омъжила и колкото и неприятно да ти е това — както впрочем и на мен, — трябва да живееш с него. Освен това трябва да мислим за собственото си семейство, сестричке. Графовете Сен Жорж не обичат да излагат на показ мръсното си бельо, също като Тревилин. Не е прилично, Женет.

— Зная — въздъхна тя. — Какво да правя? Не мога да се откажа от Ноар.

— Тогава разкажи всичко на Джъстин и се опитай да сключиш сделка с него. Дори и тогава ще избухне скандал — отбеляза мрачно Вашел. — По дяволите, Женет! Какво те накара да извършиш това безумие?

— Ти ли ще ме упрекваш? — извика гневно Женевиев. — Само като си помисля за глупашките ти номера! Аз поне се опитвам да помогна на мама и татко.

— Престани, Женет — разсърди се Вашел. — Не се преструвай и не ме поучавай. Можеше да разкриеш картите си пред чичо Уилям и Джъстин и да ги помолиш да ти помогнат. Всеки от двамата щеше поне да финансира хората ти, за да продължат да събират информация в Париж и да разберат къде са мама и татко. — Той поклати глава. — Бъди разумна, мила. Винаги си била дръзка и упорита. Истината е, че открай време ти се искаше да натриеш носа на Джъстин, а ето че сега сама се забърка в тази каша. Какъвто и да е съпругът ти, трябва да му признаеш едно — той съвсем не е глупав и съм уверен, че е заподозрял нещо. Как ще обясниш внезапната промяна в държанието му? Опитва се да те заблуди, за да проявиш непредпазливост и да те залови на местопрестъплението. Трябва да ти кажа, че много добре го разбирам. Все пак са му откраднали жената!

— Не вярвах, че ще доживея деня да се застъпиш за Джъстин и да се обявиш против мен! — проплака Женевиев. — Само като си помисля на каква опасност се изложих, за да те намеря… А сега! Защо ли си губих времето да се тревожа за теб? Но съм сигурна, че поне мама и татко ще ми бъдат благодарни. Не смей да спориш повече с мен, Вашел! — С рязък жест тя побърза да отхвърли обвиненията му. — Решението ми е твърдо. Ще продължа търсенето, а ако ти не желаеш да ми помагаш, можеш веднага да се върнеш в Нортчърч Аби. Сигурна съм, че леля и чичо са те посрещнали с радост и са се питали защо не си останал по-дълго при тях. Можеше просто да ми изпратиш вест и аз веднага щях да долетя, нали знаеш?

Вашел виновно се изчерви.

— Ами… истината е, че изобщо не съм виждал леля Доминик и вуйчо Уилям. Те нямат и понятие, че съм успял да стигна до Англия.

— Какво? Дори не си ги видял? — повтори смаяно Женевиев. Когато Вашел не отговори, сестра му заплашително смръщи вежди. — Какво си направил пак, ужасно момче? Как се осмеляваш да ме укоряваш, когато самият ти си затънал до гуша в неприятности? Нищо чудно, че леля и чичо не ни съобщиха за пристигането ти. А аз, глупачката, си помислих, че се искал да ме изненадаш! Хайде, отвори си устата, скъпи братко! Какви си ги забъркал пак?

Вашел се ухили и зелените му очи развеселено просветнаха.

— Ей сега ще ти се изповядам. Бях на път към Нортчърч Аби, когато насреща ми се зададе каретата на вуйчо Уилям. Нали знаеш колко е грамадна и старомодна, познава се отдалеч. Беше късна вечер и бях сигурен, че вуйчо не е в каретата. Знам, че не обича светски развлечения и предпочита да прекарва вечерите в къщи. Помислих, че в каретата е Джъстин, и реших да се позабавлявам. Престорих се на крадец и го нападнах. Възнамерявах да прибера само сребърния му часовник, защото знам колко държи на него, а после да го върна на вуйчо Уилям. Спрях каретата, насочих пистолета към кочияша и слугата и ги принудих да се скрият в храстите, после с трясък разтворих вратата. Уплаших се до смърт, защото внезапно се озовах лице в лице с две непознати млади жени, които никога преди не бях виждал. Едната се оказа подопечна на лорд Уилям, някоя си мис Мениринг, суха и мършава като смъртта. Освен това плаха и скована до немай къде. Но Принда, слугинята, беше същински скъпоценен камък! Не можех да я ограбя, затова поисках да се откупи с целувка. Онази глупачка мис Мениринг изпадна в истерия и накрая падна в несвяст. Кой знае, може би я беше яд, че не поисках целувка и от нея. Целунах момичето и офейках. Нали разбираш сега защо не посмях да се появя пред очите на вуйчо Уилям? Разбери ме, Женет, няма да понеса някоя от дългите му и скучни до смърт проповеди! А точно това ме очакваше…

— Заслужил си го — отговори укорно Женевиев. — Но не проумявам как така си изплашил до смърт бедната Кити. Тя съвсем не е суха и скована, както я описваш. Напротив, тя е много мила и жизнена. Не знам какво ще излезе от теб, скъпи братко, ако не изоставиш проклетите си шегички!

— Не смей да ме упрекваш, Женет! — изкрещя разярено Вашел. — Моите номера изобщо не могат да се сравняват с твоята глупост!

— Прав си — призна неохотно Женевиев. — И двамата сме попаднали в капан. Трябва сериозно да се замислиш как да решим проблемите си. Ако не ми помогнеш, вече… вече няма да говоря с теб!

Вашел вдигна вежди.

— Добре, от мен да мине. Признавам, че нямам нищо против да натрием носа на Джъстин, но поне пред мен не смей да разиграваш комедии!

— Разбира се, че не. Но какво ще правим? Не разбираш ли, че трябва да спасим родителите си?

— Така е, и аз ще се заема с тази работа — отговори мрачно Вашел. — Не ми е необходимо твоето присъствие, Женет. Поемам командата на „Кримсън Уич“, заминавам за Франция и започвам да ги търся. Никога нямаше да напусна Париж, ако знаех, че двамата не са успели да избягат. Очаквах да намеря и трима ви в Англия. А ти, сестричке, ще си останеш у дома и ако искаш, ще продължиш детинския си маскарад.

— Няма да го направя! Шалупата е моя! Капитанът съм аз! — отговори твърдо Женевиев. — По-добре е ти да стоиш тук. Ще продаваш стоките и ще влагаш печалбата на сигурно място. Нали знаеш, че не мога да се занимавам със сделки, братко? Пък и банкерите не желаят да си имат работа с жени. Чичо Уилям е успял да спаси част от имуществото на баща ни и наш дълг е да го запазим и умножим.

Вашел кимна.

— Татко Ник ми даде същото поръчение. Разказа ли ти какво прави във Франция?

— Не.

— Без знанието на властите е скрил на сигурно място повечето неща от Шато Сюр Мер и градската къща в Париж. Събрал е всичко, което Клод и хората му не са успели да отмъкнат. Спасил е дори няколко ценни картини и други предмети на изкуството. Опаковал ги е в сандъци, декларирал ги е като реквизити и ги е изпратил на адреса на някакъв театър в Лондон, който е купил преди няколко месеца. Щом не искаш да те заместя на кораба, ще замина за Лондон да продам картините. Така ще имаме достатъчно пари да купим хубава къща някъде на село, където да подслоним мама и татко, щом успеем да ги спасим. Не ми се вярва, че някой от нас ще пожелае да се върне във Франция, докато на власт е простолюдието.

— Прав си — промълви замислено Женевиев. — Значи уговорихме се. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да открия мама и татко и да ги измъкна от Франция. Не разбирам защо татко Ник не ми е разказал нищо за находките си. Щом е могъл да изпрати тук толкова ценни картини, сигурно ще намери и други ценни стоки, които мога да продам в Англия.