Ребека Брандуейн
Сърце под маска (31)

30

Когато на следващата сутрин се събуди, само леката вдлъбнатина във възглавницата й напомняше, че изминалата нощ не е била лош сън, а действителност. Женевиев остана дълго неподвижна, питайки се как не е умряла от срам след дългата нощ на любовни наслади.

На таблата за закуска, донесена от Емелин, беше оставена бележка, в която Джъстин сухо съобщаваше, че е повикан спешно в едно от именията си и ще се задържи там няколко седмици.

Въпреки облекчението си, че няма да й се наложи да застане лице в лице с него, Женевиев усети палещо разочарование и дори болка. Мъжът й сигурно знаеше още снощи, че трябва да замине, но не беше споменал нищо. Освен това през цялата нощ не беше промълвил нито дума за чувствата си към нея. Всъщност какво очакваше тя? Че ще падне в краката й и ще се закълне във вечна любов? Естествено Джъстин не усещаше нужда да говори за нещо, което възприемаше само като развлечение. Без съмнение беше прекарал десетки такива нощи с любовниците си. За него нямаше никакво значение, че Женевиев му е законна съпруга. Беше удовлетворил желанията на тялото си и можеше спокойно да се посвети на сделките си.

Щом е така, и аз ще играя същата игра — каза си решително тя. Стана бързо, облече се и нареди да повикат Ив-Пиер. Щом верният слуга се появи, Женевиев му каза да се свърже веднага с Вашел, а после да подготви „Кримсън Уич“ за отплаване. Искаше да тръгне за Франция колкото се може по-скоро. Изгони Джъстин от мислите си и се постара да ги насочи изцяло към предстоящото плаване и към Ноар. Питаше се дали любовникът й я обича също така, както тя него — защото днес тя го обичаше повече от всякога.

Женевиев се съсредоточи върху подготовката на отплаването за Франция, без да обръща внимание на протестите на Ив-Пиер и брат си, нито на предложението на Вашел да я замести и този път.

— Не — отсече тя. — Вече разговаряхме по този въпрос. Ти ще се занимаеш с финансовите въпроси, Вашел. Ходи ли поне веднъж в театъра на татко Ник? Разопакова ли поне един от сандъците, които е изпратил?

— Не — призна момъкът и виновно се изчерви. — Аз… имах работа.

— Каква работа? — попита смаяно Женевиев.

— Ами аз… Запознах се с едно момиче… на село — заговори по-смело той. — И тя дойде в Лондон да ме види. Срещахме се в една чайна близо до Ковънт Гардън.

— Момиче? О, Вашел! Този път май е сериозно!

— Точно така. Иначе не бих ти споменавал за това, Женет. — Вашел пренебрежително я изгледа. — Човек не разговаря със сестра си за някакви си временни приключения. О, Женет! Много ме е страх, че ще избухне страшен скандал. Момичето е обикновена домашна прислужница. Аз много я обичам и нямам намерение да се предавам, също както и ти не можеш да се откажеш от проклетия си шпионин.

— Той не е проклет шпионин! Той е… Е, добре де, може би се занимава с тези работи, но не смей да говориш против него, Вашел! О, Дево Марио, каква бъркотия! Не мога да си представя как ще реагират мама и татко, когато узнаят каква каша сме забъркали в тяхно отсъствие — простена Женевиев. — Нищо не върви, както трябва.

— Права си, сестричке, и това е още една причина да побързаме да уредим нещата преди тяхното пристигане. Ако ги поставим пред свършен факт, те ще се примирят със станалото и може би дори ще ни подкрепят.

— Дано си прав.

В сърцето си Женевиев знаеше, че женитбата на Вашел за обикновена прислужница може би все пак щеше да мине, въпреки че беше в крещящо противоречие с обществените правила. Ала ако тя избягаше с женен мъж, скандалът щеше да бъде наистина огромен.

Не можеше обаче да продължи да живее с Джъстин след изминалата нощ. Той я беше взел като вещ, само за да задоволи собствената си похот. Ако беше проявил поне малко любов, както беше направил Ноар, сега щеше да бъде другояче. Женевиев не искаше да бъде играчка в ръцете на мъжа си. Беше му се отдала с цялото си сърце и душа, но той изобщо не се развълнува. Внезапното му отпътуване я засегна много по-дълбоко, отколкото признаваше, и сега беше сигурна, че го мрази.

Тя целуна брат си за сбогуване, вдигна гордо глава и се качи в леката двуколка, която Джъстин беше купил за нея малко след пристигането им в Лондон. Ив-Пиер шибна с камшик конете и те се понесоха в буен галоп.

Платната на „Черния Мефисто“ леко се полюляваха от нощния вятър. Джъстин Тревилин, известен още и като Дяволския капитан, се вслушваше доволно в тихите звуци и още по-силно притискаше в прегръдките си заспалата на рамото му жена. Макар че още я наричаше Руж, в сърцето му не беше останала и капчица съмнение, че тя беше собствената му съпруга, и сега едва се сдържаше да не й разкрие истината. Трябваше да мълчи, защото моментът още не беше дошъл. Трябваше му неопровержимо доказателство, което да я принуди да издаде двойната си роля, и той трябваше да го открие още преди завръщането си в Англия. Дотогава щеше да се утешава с мисълта, че представлението, което заплашваше да се превърне в трагедия, все пак ще завърши като истински фарс.

При тази мисъл очите му се плъзнаха с усмивка по голото тяло на Руж — трябваше да внимава винаги да я нарича така. Приличаше му на котка, която току-що е изпила до дъно купичка сметана. Кожата й беше влажна от пот и мъжът не можа да се сдържи да не я погали. Не, не се мамеше. Това беше същата онази жена, с която се беше любил доста брутално по-миналата нощ. Сега си казваше, че не е бил достатъчно нежен. Но това беше необходимо, за да не й напомни твърде много за Ноар. Добре направи, че предизвика у нея угризения на съвестта, като й припомни връзването за леглото и играта с копринения шал. Шокираният израз на лицето я издаде. От този момент нататък със сигурност знаеше, че жена му и Руж са едно и също лице. Иначе никога нямаше да се поддаде на желанията си.

След нощта, в която осъществи съпружеските си права, Джъстин неохотно се измъкна рано-рано от леглото на жена си и се върна в спалнята си. Облече се набързо и тъкмо заслиза надолу по стълбата, когато го пресрещна лакеят със сребърна табла в ръка, на която имаше бързо писмо. Джъстин набързо го прочете и от устата му се изтръгнаха някои не особено прилични ругатни. След няколкоседмични издирвания приятелят му Паркър най-после беше попаднал по следите на чичо Едуар и жена му. Клод Рамбуйе беше успял да ги залови и ги държеше затворени в Консиержерията. Бяха изолирани от останалите затворници, освен това кой знае по какви причини все още не бяха изправени пред съда. Накрая Паркър пишеше, че времето им изтича.

Трябваше да се бърза. Джъстин веднага извести екипажа си и бързата му двуколка се понесе в галоп към Брайтън. Там вече го очакваше „Черният Мефисто“ с вдигнати платна, готов да отплава към Франция. Хвърлиха котва край Диеп и Джъстин се приготви да слезе на сушата с една от корабните лодки. Обръщайки поглед към морето, той забеляза на хоризонта очертанията на „Кримсън Уич“, която също пътуваше към френския бряг. Даде сигнал с флага си и след като шалупата се приближи и хвърли котва, Руж скоро се качи на борда на шхуната, придружена от своя стюард.

Двамата бяха щастливи да се видят отново и без бавене се оттеглиха в каютата му. Сега Джъстин въздъхна, защото знаеше, че не бива да остават дълго близо до френския бряг, където пограничните корабчета можеха лесно да ги забележат и да ги обстрелват.

— Руж, колкото и да ми е омразна мисълта, че трябва да се разделим, искам да ти кажа, че е крайно време да се върнеш на своя кораб — проговори решително той. — Имам доста работи за уреждане през следващите дни. Някои… роднини … на Ренар са затворени в Консиержерията. — Опита се да й съобщи истината, защото я обичаше и не искаше тя да се тревожи и по-нататък за родителите си. Той щеше да ги спаси и да ги измъкне от Франция. — Ще подготвя всичко за освобождаването им.

При тези думи Женевиев пое дълбоко въздух и сърцето й подскочи. Погледна го, не знаейки дали да се надява или да трепери от страх.

— Какви са тези хора? — попита колебливо тя.

— Мосю графът дьо Шато Сюр Мер и съпругата му — отговори спокойно Ноар. Заболя го, като видя смъртната бледност, покрила лицето й. — Опитали се да избягат, но писмото, което изпратили на Ренар, за да го помолят за помощ, било заловено от Клод Рамбуйе. Веднага ги хванали и сега онзи негодник ги държи в отделни килии. Още не ги е изправил пред съда, макар че не ми е ясно защо. Ще намеря начин да ги освободя. Няма да оставя Ренар да се мъчи сам.

Женевиев с всички сили се опитваше да запази спокойствие въпреки силното си вълнение. Ръцете й трепереха, а стомахът й се беше свил на топка. Много добре знаеше защо Клод още не е пратил родителите й на гилотината. Искаше да я залови и да я принуди да легне в леглото му, за да спаси живота на родителите си.

— Моля те — прошепна тя и впи очи в маскираното лице на любимия си. — Нека дойда с теб. Ще ти помагам. Много ми се иска да сторя нещо за Ренар. В миналото често ми е помагал…

Джъстин поклати глава.

— Съжалявам, Руж, но не мога да го допусна. Начинанието е опасно и не искам да паднеш в лапите на Клод Рамбуйе. Ти го подигра със стихотворенията си и го направи за посмешище пред цял Париж. Никога няма да ти го прости, нали знаеш? Във Франция вече е обявена награда за главата ти, а на жандармите е раздаден твой портрет, който между другото е много сполучлив. Окачили са го дори по стените.

— Откъде знаеш? — попита Женевиев, после криво се усмихна. — Всъщност нали си шпионин. Професията ти е да знаеш тези неща…

— Така е. Довери ми се, Руж. По изключение този път се постарай да ме послушаш. Искам да останеш тук. Заповядай на хората си да насочат „Кримсън Уич“ към Ламанша и чакай там да се върна с „Черния Мефисто“. Довери ми се — повтори настойчиво той. — Обичам те истински.

— Аз също те обичам — отговори пламенно тя.

— Тогава не стъпвай на френска земя. Остани тук и ме чакай. Обещай ми, че ще го направиш.

— Обещавам — промърмори Женевиев, макар много добре да знаеше, че няма да изпълни обещанието си.