Ребека Брандуейн
Сърце под маска (18)

17

Вашел Сен Жорж се притискаше до една от тухлените стени в тясната уличка, която минаваше зад елегантния някога Площад на победата. Беше застанал точно пред задната врата на Дом номер пет, градската къща на родителите му. Къщата беше потънала в мрак. Не се чуваше и най-малък шум. Вашел предполагаше, че там няма никой, но искаше да бъде сигурен. Огледа се внимателно и бързо пъхна ключа, който държеше в ръката си, в старата ключалка. Отвори и влезе.

Лъхна го миризма на спарено и веднага разбра, че тук доста време не са живели хора. Въпреки това реши да огледа къщата, надявайки се да открие следа или поне намек за това, какво беше станало с Женевиев и родителите му.

Извади от джоба си дълга свещ и драсна клечка кибрит. Скоро мракът се освети от трепкащо пламъче. Като не намери нищо интересно в кухнята, младежът продължи нататък и огледа едно по едно всички помещения. С ужас установи колко опустошена и разграбена е красивата и разкошно обзаведена някога къща на родителите му.

В тавана на входното антре беше пробита огромна дупка. Там някога висеше скъпоценен венециански полилей. По мраморния под още блестяха хиляди стъкълца от падналия кристал. По боядисаните в пастелни цветове стени още личаха светлите петна от висящите там картини и гоблени с неоценима стойност, които от векове бяха собственост на семейство Сен Жорж. Всички по-ценни предмети бяха откраднати с изключение на няколко, които бяха вандалски разрушени. Прекрасният севърски порцелан беше натрошен на парченца, а приборите за храна от стърлингово сребро липсваха. Тапицерията на мебелите беше изпорязана, пълнежът беше изваден и разпръснат по цялата къща. По-тежките дървени мебели, като шкафа за съдове и гардеробите, които нямаше как да бъдат изнесени, бяха натрошени на парчета. Други мебели, най-вече витрини и масички, бяха насечени и изпотъпкани. Не беше останал нито един от прекрасните турски килими.

Вашел се наведе и нежно вдигна от пода фината порцеланова чашка, която по чудо беше оцеляла. Постави я внимателно върху лавицата и се усмихна с мъка на този безсмислен жест. Семейството му никога нямаше да се върне тук, дори ако беше успяло да се изплъзне от лапите на онези, които бяха разрушили прекрасния парижки дом.

Огледа и останалите етажи. Навсякъде цареше пустота и разорение. Всички рокли на майка му и сестра му бяха отнесени кой знае къде, ковчежетата с бижута бяха опразнени. Ако мама и татко са имали някакъв шанс за бягство, непременно са щели да вземат със себе си скъпоценностите, помисли си с горчивина Вашел.

Спря и се замисли. Беше получил тайно изпратеното писмо на Женевиев и знаеше, че семейството му е наясно с опасността, която го заплашва. Запита се какво ли би направил, ако беше на тяхно място. Каза си, че родителите му първо биха се погрижили за спасението на Женевиев и едва после за своето собствено. Без съмнение бяха измислили план за бягството й, а самите те бяха останали у дома, за да й дадат време да се скрие. Женевиев със сигурност беше успяла да избяга, но какво беше станало с майка му и баща му?

Вашел се изкачи на тавана, където някога живееха слугите, и внимателно се огледа. Внезапно му хрумна нещо и издърпа големия тоалетен шкаф, поставен до стената на малката слугинска стая. Зад него нямаше нищо, но Вашел инстинктивно усети, че е на прав път, хукна по стаите и започна да размества мебелите, които стояха до стените. Най-после в спалнята на родителите си намери онова, което търсеше: зад гардероба беше пробита голяма дупка. Младият мъж се вмъкна в нея с треперещо от вълнение сърце и дори не забеляза, че златната верижка, която висеше на врата му, се откъсна и падна на пода.

Като достигна края на изкопания тунел, Вашел се изправи и доволно се огледа. Намираше се в дом номер четири, който по-рано принадлежеше на дук дьо ла Фийед. Доколкото си спомняше, семейството на дука беше едно от първите, арестувани след революцията. Родителите му бяха изкопали тунел до съседната къща и се бяха измъкнали през отвора. Естествено не бяха забравили да примъкнат на мястото му големия гардероб. Най-вероятно са се крили седмици наред в изоставената къща, докато вълненията около тайнственото им изчезване са утихнали. После са се измъкнали през задния вход, преоблечени като слуги, без никой да им обърне внимание. Ония глупаци, хората на Клод Рамбуйе, сигурно са наблюдавали само вратите на дом номер пет.

Вече беше сигурен, че близките му са успели да избягат и с леко сърце слезе на партера. Къщата на семейство Фийед също беше варварски ограбена и разрушена.

Вашел загаси свещта в кухнята и захвърли остатъка на пода. После се измъкна през задната врата и потъна в мрака на нощта.

 

Женевиев хвърли поглед към къщите, разположени в полукръг около Площада на победата, и загрижено прехапа устни. Впи очи във вратата на техния дом и сърцето й силно заби. Знаеше, че не биваше да идва тук, но тази вечер някаква магическа сила я теглеше към Плас Виктоар. Защо ли? — питаше се замислено тя. Какво я беше накарало да дойде тук? Клод непременно беше оставил постове край дома им. Наоколо не се виждаше жив човек, но нищо чудно пазачите да дебнат някъде в тъмнината и ей сега да дойдат да я хванат.

И какво от това! — каза си решително тя. Щом беше дошла дотук, трябваше да влезе в къщата. Знаеше от Беноа, че родителите й отдавна вече не живеят там. Но очакваше да намери оставен от тях знак, който да я насочи към по-нататъшната им съдба. Трябваше да се огледа.

Кимна на Ив-Пиер да я последва и тръгна по тъмната задна уличка към входа за кухнята.

Вратата не беше заключена. Женевиев влезе предпазливо и ноздрите й леко потръпнаха, усещайки слабия мирис на току-що изгасена свещ. Някой беше влизал в къщата малко преди нея. Сложи ръка на шпагата си и с тревога зачака очите й да свикнат с мрака.

После изтича през кухнята към трапезарията и сърцето й се сви при вида на опустошенията, причинени от Клод и хората му. Краката й стъпваха по натрошен порцелан. Само злобата беше накарала тия мъже да изпотрошат всичко, което не им беше харесало или не бяха могли да отнесат. Побесняла от гняв, Женевиев прибави още едно към списъка на престъпленията, за които се беше заклела да отмъсти един ден.

Претърси набързо къщата и разбра, че човекът, който е бил тук преди малко, вече го няма. Учудено поклати глава и се запита кой ли е бил той. В спалнята на родителите си, осветена от ярка лунна светлина, която проникваше през прозорците с откраднати завеси, тя забеляза пробитата в стената дупка и се наведе да я разгледа по-подробно. Погледът й се спря на скъсаната златна верижка, паднала на пода. Наведе се да я вземе и сърцето й подскочи от радост. Вече знаеше кой е влизал тук преди нея. Сграбчи ръката на Ив-Пиер и от очите й потекоха радостни сълзи.

— Мама и татко са избягали през тази дупка — прошепна щастливо тя. — А Вашел е бил тук преди малко! Той е открил изкопания тунел. Погледни, Ив-Пиер! — Тя вдигна верижката, после трескаво измъкна изпод доминото си своята, която напълно приличаше на първата. — Аз ги поръчах, не помниш ли! На всяка верижка виси половин монета. Като ги съберем, става цяла монета. О, Ив-Пиер! Вашел е жив! Бил е тук малко преди нас. Усещам дори миризмата на одеколона му. Брат ми е жив и е на свобода, а родителите ми също са успели да избягат. Сега трябва да ги намерим и да ги изведем от Франция. Вашел вече е сигурен, че сме успели да се спасим, и сам ще тръгне към Англия.

— Смятам, че сте права, мадам Женет — отговори спътникът й. — Хайде да си вървим. Намерихме всичко, което ни трябваше. Сега ще отидем на Гревския площад да обмислим плановете си за утре.

Двамата побързаха да се измъкнат от къщата и се запътиха към Гревския площад, където пред Отел дьо Вил беше издигната ешафод.

Скрита в сянката на дърветата, Женевиев наблюдаваше страшната Мадам Гилотина и размишляваше за кървавата й история. До революцията тази отвратителна машина не беше позната във Франция. Използвали са я в Шотландия, Англия и някои други страни за обезглавяване на престъпници от благороден произход. Жозеф-Игнас Гилотен, лекар от Сент, убедил Събранието да издаде закон, според който всички смъртни присъди се изпълняват с помощта на машината. Твърдял, че обезглавяването е абсолютно безболезнено. Изпробвали го върху множество трупове от болницата Бисетр и, доволни от резултата, построили ужасната гилотина на Гревския площад. На 25 април 1792 година Луизет, както първоначално нарекли ужасния уред, обезглавила първата си жертва, някакъв обикновен уличен крадец. Но когато екзекуциите станали всекидневие, хората нарекли машината „гилотина“ и с това увековечили името на „хуманния“ лекар.

Гилотината беше поставена върху висока платформа, която се виждаше от всички страни. Площадът винаги беше пълен с народ. Женевиев с болка помисли, че и тя можеше да бъде една от безбройните жертви. Но и сега можеше да падне в ръцете на властите, ако не се пазеше достатъчно. Огромното, излъскано до блясък острие блестеше призрачно на лунната светлина, а пред огромния дървен блок, върху който се спускаше то, беше поставен кош за отсечените глави.

Женевиев знаеше, че веднага след екзекуцията маскираният палач хващаше главата за косите и я вдигаше високо във въздуха, за да я видят всички. Понякога мозъкът на жертвата продължаваше да работи няколко секунди след обезглавяването и по лицето ясно се изписваха ужас и болка, преди очите да изскочат от орбитите си.

Но новите властници не се задоволяваха с това страховито доказателство за своята мощ. Събранието беше поръчало на мадмоазел Мари Гросхолц, художничка от Страсбург, която преди революцията служеше на кралското семейство, да изготвя посмъртни маски на жертвите на гилотината. След това ги окачваха в известния кабинет с восъчни фигури на д-р Къртис и посетители от цяла Европа се стичаха да ги разглеждат.

— Ще вземем колата на Маре, Ив-Пиер — прошепна Женевиев. — Ще се погрижим стражите да не забележат пристигането ни. Кажи на Тибо да се опита да отвлече вниманието, като вдигне шум край Сен Жак ла Бушери, съвсем близо до черковната кула. Хората ще се обърнат нататък, а ние ще действаме бързо. Трябва да бъдем точни до секунда, иначе тежко ни се пише. Татко Ник даде ли ти всичко, което ни трябваше?

— Да, капитане. Дядо ви отново ни оказа ценна помощ. Докара и циганската каруца, и костюмите. Тази нощ ще отидем да ги вземем.

— Страшен е! — ухили се Женевиев. — Надявам се, че каруцата изглежда истинска, а костюмите ще ни станат по-добре отколкото ония проклети монашески раса. Слава Богу, че шевалие Дьо ла Тур-Жоли и приятелите му бяха ужасно отслабнали и не можеха да се държат на краката си, иначе стражите непременно щяха да забележат ботушите им и да ни изловят като пилци.

Ив-Пиер вдигна рамене.

— За толкова кратко време дядо ви направи най-доброто, което можа. Никой не го подозира — поне засега. Всеки ден пише пламенни сатири срещу благородническите си прадеди в буржоазните вестници. Шпионите все още не го дебнат, ала все пак излага живота си на опасност, като ни помага.

— Да, знам, и съм му благодарна. Само че много ми се искаше да знае къде се намират мама и татко — промърмори мрачно Женевиев, но скоро лицето й просия. — Надявам се Вашел да се отбие при дядо, преди да замине за Англия. Да вървим, Ив-Пиер! Нямаме никакво време. Може би в този момент Вашел е там!

С изпълнено с надежда сърце Женевиев се затича към кея и Ив-Пиер побърза да я последва. Внимаваха да се държат в сянката, но неволно движение привлече върху тях вниманието на постовете, застанали пред кметството и около гилотината.

— Спри! Спри или ще стрелям! — изкрещя мъжът. Вдигна пистолета си и го насочи право в главата на Женевиев.

Младата жена спря, защото опасността наистина беше сериозна. Едва забележимо помръдна ръка, за да нареди на Ив-Пиер да продължи, после вдигна ръце и се запъти към поста.

— Я виж ти! Какво виждам? — изсмя се триумфално мъжът. — Маскиран младеж? Да не си бил на бал, момче? Или случайно си шпионин на роялистите? Последните дни заловихме дузина типове, които бяха решили да се сравняват с Черния Мефисто. По дяволите! Градът е пълен с тая паплач! — И той отвратено се изплю на камъните. — Извади рапирата си — бавно, и я хвърли пред краката ми.

Женевиев се подчини с треперещи ръце. Оръжието падна с трясък на каменната настилка и звънът му прозвуча в ушите й като надгробна камбана. Без да я изпуска от очи, мъжът се наведе да го прибере.

— Какво ще кажеш за своя защита, момче? Нищо? Май си глътнал езика, а? — Постът се изсмя и сви рамене. — Е, добре. Ще те отведа при гражданина Рамбуйе. Съмнявам се, че съм заловил истинския Мефисто, но трябва да бъдем предпазливи. Последното пиленце, което ми падна в ръчичките, носеше в джоба си граната. Решил да вдигне във въздуха кметството. Доколкото си спомням, намери заслужения си край преди няколко дни. Тук, на този площад. — Постът посочи към гилотината и прокара пръст по шията си. — Млади или стари, ножът на доктора не преви разлика. Рано или късно всеки си получава заслуженото. За теб май ще бъде доста рано. А сега тръгвай — заповяда рязко той и заплашително насочи пистолета към гърдите й.

Женевиев се обърна и бавно се насочи към кметството. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Щяха да я предадат на Клод Рамбуйе и с нея беше свършено. Огледа внимателно площада и установи, че останалите стражи се тълпят около пристигналата току-що карета на един от членовете на правителството, спряла в северния край на площада. Никой не беше забелязал, че постът е заловил шпионин. Трябваше да намери начин да се изплъзне. Но мъжът, сякаш отгатнал мислите й, заби пистолета си в гърба й.

О, Света Дево, смили се над мен! — помоли се с цялото си сърце младата жена. Изглежда, небето моментално се отзова на молбата й, защото здрава ръка сграбчи откъм гърба поста, затисна устата му, а другата ръка се сключи около врата му. Мъжът толкова се уплаши, че в първия момент не можа да реагира, а когато почна да се отбранява, вече беше много късно. Силните пръсти стиснаха шията му, завъртяха я и вратът му се строши. Безжизненото тяло се свлече на паважа.

— Ноар! — прошепна слисано Женевиев.

Шпионинът, известен в цяла Франция под името Черния Мефисто, се ухили и зъбите му проблеснаха под черната копринена маска.

— Ноар? Значи така си ме нарекла, Руж? — прошепна развеселено той. — Много ми харесва. Да вървим! Побързай!

Той вдигна рапирата й, остави до трупа черна копринена маска, хвана ръката на Женевиев и я повлече след себе си през площада. Изтичаха до кея и скочиха в малката лодка, привързана до едно дърво. Мъжът набързо издърпа въжето, взе греблата и загреба към Рив Гош. Пантите бяха смазани, греблата обвити с кожа, и лодката леко и безшумно се плъзгаше по вълните.

— Къде ме водиш? — попита тихо Женевиев. — Имам работа, освен това хората ми ме очакват.

— След малко ще се присъединиш отново към тях — отговори небрежно Ноар. — Искам да те запозная с един приятел, който ще те скрие в театъра си. Там ще бъдеш на сигурно място. Ще изчакаме да затихне шумът около убийството. Приятелят ми е артист и пише за буржоазния вестник „Ла Лам“. В действителност е верен привърженик на краля и работи за нас. Известен е под името „Ренар“.

Женевиев едва не извика. В цял Париж имаше само един артист, достатъчно хитър и дързък, за да получи този прякор, и това беше дядо й. По дяволите! Татко Ник явно беше свързан с всички противници на новия режим. Трябваше да му даде знак да не разкрива самоличността й пред Ноар. Все още нямаше доверие в този странен мъж, който се изпречваше на пътя й. Макар че беше спасил живота й, не можеше да се разкрие пред него. Ако узнаеше името й, можеше да го издаде на Клод при мъченията.

И двамата мълчаха, защото много добре знаеха, че водата разнася надалеч дори най-слабия шум. Тишината се нарушаваше само от лекия плясък на греблата, които равномерна се потапяха във водата. Най-после бегълците достигнаха Рив Гош. Ноар завърза лодката и двамата с Женевиев се покатериха на улицата. Изтичаха през Рю Дофин към виещата се нагоре уличка, по която се изкачиха на булевард Сен Жермен. Тук, недалеч от Сен Жермен де Пре, най-старата църква на Париж, се намираше Театър Дюпре, светилището на татко Ник.

Двамата се облегнаха на стената, за да си поемат дъх. Фигурите им едва се различаваха в мътната светлина на уличните лампи. След минута, когато дишането й се успокои, Женевиев благодарно се обърна към Ноар.

— Мерси — проговори сериозно тя и се вгледа в мъжа, който беше влязъл в живота й по толкова необичаен начин. — Ти ми спаси живота.

— Да. Слава Богу, че тъкмо бях отишъл да потърся в Отел дьо Вил някои документи, които ми… трябват. — Той потупа вътрешния джоб на жакета си, където беше скрил откраднатите документи. — Но сега ми обясни какво търсеше ти там и как онзи усърден пазач можа да те залови.

— Нали ти казах — отговори неохотно Женевиев. — Имах работа. Постът ме видя случайно. Развълнувах се малко и проявих непредпазливост. Това няма да се повтори, уверявам те.

— Надявам се. О, Руж! Знаеш ли изобщо в каква опасна игра си се впуснала? Не искаш ли поне да ти помогна? След нощта в Консиержерията непрекъснато мисля за теб. Направо ме омагьоса, червена вещице. Вече съм сигурен, че наистина си магьосница…

Женевиев затаи дъх. Главата му се сведе към нейната, ръцете му обхванаха страните й, устните му се приближаваха към нейните.

Не бива да прави това, мислеше си трепереща тя. Нима не вижда колко съм объркана! Отчаяно се опита да си представи лицето на съпруга си, но когато устните на чуждия мъж докоснаха нейните, образът на Джъстин избледня и се разнесе като мъгла. Женевиев забрави всичко около себе си. Остана само този мъж — с търсещите устни и властното си присъствие, което я изпълваше цялата. Горчиво, болезнено чувство на вина опари сърцето й и тя се опита да се изплъзне от горещата прегръдка на Ноар. Но мъжът беше силен и твърдо решен да се наслади докрай на меките устни, които въпреки волята на жената се разтваряха да го посрещнат.

Женевиев престана да се противи на сърцето си. Макар че много й се искаше да бъде другояче, тя желаеше с душа и тяло този шпионин, на когото не знаеше дори истинското име. Искаше целувката му да трае цяла вечност, искаше много повече от една целувка.

Господи! Какво правеше той с нея? Защо преставаше да мисли, когато се озовеше в обятията му? Защо се превръщаше в лекомислено същество без капка здрав разум, затова пък препълнено с парещи чувства?

Устните му трескаво изследваха нейните. Езикът му се плъзна навътре и той целият се разтрепери, когато усети влажната, мамеща сладост на устата й. Прекрасно, наистина прекрасно…

Ноар вече не се владееше. Устните му се преместиха към бузите и слепоочията й. Пръстите му нетърпеливо развързаха панделката и буйната червена коса се разпиля по раменете й. Притисна я силно до себе си и в тялото му пламна изгарящо желание. Ръцете му трескаво замилваха косите й. Ах, как му се искаше да смъкне от раменете й мъжките дрехи и да открие под тях прекрасното женско тяло! Забеляза, че е пристегнала гърдите си и нежно помилва плата, под който туптеше сърцето й. Притисна бедрата си до нейните, ръцете му се спуснаха надолу, за да обхванат твърдото й задниче и да го притеглят към тялото му.

— Руж! Руж! — шепнеше в ухото й предрезгавелият му глас. — Какво правиш с мен? Щом съм с теб, забравям целия свят и мисля единствено за теб — призна той и сърцето му направи луд скок. — Искам те! Бог да ми е на помощ, но е така! Да вървим, защото ще те взема тук, насред улицата. Ренар ще ни намери място, където да се скрием.

— Много искам да остана с теб, Ноар, но не мога — прошепна измъчено Женевиев. Прехапа устни и лицето й се разкриви от болка. — Аз… аз съм омъжена. Мъжът ми… той изобщо не се интересува от мен, но…

— Тогава сигурно е сляп или е последен глупак! — изсъска извън себе си Ноар, но гласът му веднага се смекчи. — Мила моя, няма никакво значение, че сме двойно прокълнати. Аз също съм женен — призна с болка той. — Жена ми е също така безсърдечна и студена като твоя мъж. Нима трябва да пазим клетвите, които ни карат само да страдаме? Нима трябва с лека ръка да отхвърлим щастието, което намерихме?

— Не зная. Просто не зная — изхълца задавено Женевиев. — Дори ако станем любовници, за нас няма бъдеще, Ноар. Обвързани сме до края на живота си. Не искам да страдам, но сега просто не съм в състояние да мисля. Моля те, Ноар, недей! Още е много рано. Животът на толкова хора зависи от нас. Я виж къде сме застанали — на най-широкия булевард! Всеки може да ни види.

— Права си, разбира се, че си права — промърмори мрачно той и в сивите очи се изписа истинска мъка. — Боя се, че загубих разума си. Близостта ти ме обърка напълно. Но поне ела с мен в театъра, Руж. Там сме на сигурно място. Няма да те притеснявам повече, обещавам ти.

— Добре — съгласи се тихо тя. Беше объркана повече и от него, но не посмя да му го каже, защото при следващото му настояване щеше да направи всичко, каквото искаше. Нямаше сили да му се противопостави още веднъж.

Двамата безмълвно влязоха в театъра, в който Женевиев беше прекарала толкова часове преди революцията.

Когато входът към сцената се затвори зад тях, двамата спряха, докато очите им привикнат с мрака. Зад сцената беше запалена само една свещ. Театърът беше пуст и двамата се запътиха към малкия кабинет на Никола Дюпре, разположен зад кулисите.

Ноар очевидно идваше често тук, защото водеше Женевиев напред, без да се оглежда. Младата жена реши да попита дядо си на колко още привърженици на краля помага тайно, защото не искаше да се срещне при него с хора, които можеха да я познаят.

При мисълта за екипажа тя скришом се огледа наоколо. Сърцето й трепна, защото хората й може би бяха наблизо. Ала не видя никого и се ослуша дали мъжете не се ровят в натрупаните реквизити. Не се чуваше обаче никакъв шум, който да издаде присъствието им, и Женевиев въздъхна облекчено. Не искаше никой от тях да се среща с Ноар, най-малко Ив-Пиер. След нощта в Консиержерията беше принудена да му обясни закъснението си и естествено беше премълчала, че Ноар я е целувал. Боеше се, че Ив-Пиер, който я познаваше от детските й години, ще прочете нещо по лицето й и тогава непременно ще извика Ноар на дуел, за да защити накърнената й чест.

Когато стигнаха до кабинета, Ноар тихо почука на затворената врата.

— Кой е? — обади се отвътре рязък глас, който Женевиев безпогрешно разпозна.

— Двама приятели на Луи Бурбонски, Ренар — отговори тихо Ноар.

— Влезте.

Ноар отвори вратата и двамата с Женевиев влязоха в стаичката, която служеше като кабинет.

Никола Дюпре седеше на стола зад бюрото. Пред него беше поставена газова лампа с намален до крайност пламък. При вида на влезлите старецът отмести настрани книгата, разтворена пред него, и широко разтвори зелените си очи. Скочи и бързо заобиколи писалището. Насочи се с разтворени ръце към Ноар, за да го поздрави.

— Каква приятна изненада…

— Дяволският капитан, както може би си припомняте от предишните ни срещи, Ренар — прекъсна го остро Ноар и не му позволи да се обърне към него с истинското му име.

Младата жена изпитателно се вгледа в двамата мъже и веднага осъзна две неща: първо, че Ноар имаше кораб, с помощта на който отнасяше тайните си послания в Англия, и второ, дядо й знаеше кой е той в действителност. Беше сигурна в това.

— Разбира се — съгласи се учтиво Никола и усмихнато склони глава. Скоро обаче усмивката изчезна и отстъпи мястото си на дълбок размисъл. Поглади нервно червената си брада, прошарена с много сиви кичури, и въпросително вдигна вежди.

— И кой още?

— Капитан Лафол, Ренар — отговори бързо Женевиев и с едва забележимо кимане на глава го помоли да мълчи.

За нейно учудване в очите на дядо й се изписа моментна обърканост. Само след миг обаче лицето му отново просия и той ги покани да седнат.

— Двама от особените ми любимци, това поне е ясно — промърмори с едва сдържан смях той.

И Ноар, и Женевиев го изгледаха мрачно.

— Нима познавате Руж, Ренар? — осведоми се смаяно Ноар и очите му бдително просветнаха.

— Ако под Руж разбирате капитан Лафол — отговори сухо Никола и изпитателно изгледа внучката си. — Тогава трябва да ви отговоря с да. — Той кимна и с подчертано равнодушие вдигна рамене. — Срещали сме се по-рано, нали, мадам?

— Да, и се надявам да се срещаме и в бъдеще. Хората ми бяха ли тук?

— Да, рано тази вечер. Много се уплашиха, като узнаха за задържането ви. Веднага измислиха дързък план за освобождаването ви, затова е най-добре да отидете веднага на уреченото място. Смятам, че шумът, който се е вдигнал около бягството ви, е заглъхнал и вече сте в безопасност. Освен това взех всички предвидени от вас мерки. Идете да проверите лично. Доколкото чух, миналия път сте имали известни трудности. Надявам се днес дрехите да са ви по-удобни.

— Сигурна съм в това, Ренар — отговори усмихнато тя.

— О, за малко щях да забравя да ви предам едно съобщение, мадам — плесна се по челото Никола. — Зная колко ще се радвате да чуете, че скоро ме посети вашият добър приятел… Нали ме разбирате? Остави вест за вас: Чакай ме на далечния бряг. Там ще намериш половината от монетата си.

— Мерси, Ренар! Толкова съм ви благодарна! — извика Женевиев и в очите й нахлуха радостни сълзи. Отлично беше разбрала думите му. Вашел беше идвал и беше съобщил, че тръгва към Англия.

— Така си и мислех, че ще ви зарадвам. Нашият приятел не биваше да остава тук, защото шпионите бяха по петите му. За другите двама… приятели, които търсите, мога само да ви кажа, че не се знае нищо — въздъхна угрижено Никола и затвори очи, за да се овладее. — Много съжалявам. Ще продължа търсенето.

— Мерси, Ренар. Време е да вървя — отговори бързо Женевиев и част от радостта й от щастливото избавление на Вашел се стопи при горчивия факт, че родителите й все още бяха в неизвестност.

Скрили са се някъде, помисли си с надежда тя. Вярваше, че са на сигурно място. Много й се искаше да протегне ръка и да докосне милия си дядо, но не посмя да го пори. Този интимен жест непременно щеше да събуди подозрението на Ноар. Вместо това тя се обърна към едрия маскиран мъж, който стоеше безмълвно до нея.

— Ноар, искам да кажа Дяволския капитан, нали така беше? — осведоми се тя и в гласа й прозвуча лека ирония. — Много ви благодаря за помощта. Сигурна съм, че пак ще се срещнем.

— Разчитайте на мен, капитан Лафол — отговори той и впи очи в нейните. — Още не сме свършили един с друг.

Женевиев поклати глава и се изчерви от смущение. Ноар не можеше да знае колко е близка с татко Ник. Слава Богу, не беше вероятно Джъстин да дойде във Франция и да потърси дядо си. Иначе татко Ник може би щеше да се сметне задължен да го осведоми за приключенията на съпругата му. Затова само го изгледа многозначително и излезе навън. Затвори вратата след себе си и спря, заслушана в гласа на Ноар, който едва я изчака да излезе.

— Руж си отиде и вече няма защо да се крием — заговори хладно той. — Разбрах, че знаеш истинското й име и искам веднага да ми го кажеш. Трябва да знам коя е тя.

— Ето откъде духал вятърът — промърмори развеселено Никола и вдигна вежди. — Ти си женен, момчето ми, не го забравяй. Какво ще каже жена ти, ако узнае, че си си изгубил ума по тази червенокоса вещица?

— Нищо! — изсъска сърдито Ноар. — Тя не се интересува от мен.

— Така ли? — осведоми се небрежно Никола и Ноар още повече се ядоса.

— Щом ти казвам! — изръмжа той, не разбирайки защо старият мъж е толкова развеселен.

— Хм… Дори ако е така, позволи ми да запазя за себе си своята малка тайна. Няма да я кажа дори и на теб. А сега върви, Дяволски капитане! Ха-ха! Ама че име! — изсмя се Никола. — Много ти подхожда, също като на капитан Лафол. Е, какво чакаш? Изчезвай от театъра ми! Току-що ми хрумна чудесна идея за нова пиеса, нещо като Шекспировата „Комедия от грешки“. Ха-ха! Сигурен съм, че ще стане прекрасна.

Тъй като все още не разбираше какво развеселява толкова Никола, Ноар рязко се обърна и без да се сбогува, излезе навън. Женевиев едва успя да се мушне зад кулисите. Изчака го да се скрие в мрака, после подаде глава и с учудване видя, че дядо й, застанал на прага на кабинета, е отметнал глава назад и раменете му се тресат от смях.