Ребека Брандуейн
Сърце под маска (5)

4

Париж, 1792 г.

Женевиев Сен Жорж седеше пред тоалетната масичка и се взираше в бурканчетата с пудри и гримове. Сърцето лудо се блъскаше в гърдите й. Посегна бавно към флакона с кафяво орехово масло и ръката й потрепери.

Това тук не беше игра.

При тази мисъл страх прониза сърцето й. Досега всичко беше маскарад, преструвка, приятно прекарване на времето, което доставяше удоволствие на близките й и преди всичко на маман, която много обичаше театъра. Днес беше друго. Днес ролята, която й предстоеше да изиграе, беше жизненоважна и тя знаеше, че животът й е заложен на карта. Всичко зависеше от това, как щеше да изпълни ролята си.

Ох, поне Вашел да беше до нея! Двамата щяха да разучат текста и той щеше да й даде много ценни съвети, както бяха правили в миналото. Но близнакът й не беше тук. И слава Богу, че го нямаше! Все още имаше шанс да се е укрил на сигурно място. Да е бил предупреден навреме и писмото, което беше успяла да му изпрати от строго охраняваната градска къща, да е достигнало до него. О, сигурно го е получил! Иначе тя непременно щеше да почувства, че се е случило нещо лошо. Дълбоката тайнствена връзка между двамата близнаци досега винаги й беше позволявала да знае как е любимият й брат. Да, Вашел беше на сигурно място. Злобната отмъстителност на Клод Рамбуйе, която беше изпитало на гърба си семейство Сен Жорж, не беше успяла да го застигне. Женевиев още усещаше в носа си миризмата на смърт и разруха, която се разнасяше от този злокобен човек.

Там, където някога всички живееха доволно и щастливо, днес цареше страх и отчаяние. Младото момиче знаеше, че дори и сега, в този миг, смъртта дебне близките й и само чака момента да изгаси и последната искрица надежда, която трепкаше в душите им.

„Ще съжаляваш, че си ме отблъснала, гражданко Сен Жорж, горчиво ще съжаляваш, обещавам ти!“

Тези думи на Клод Рамбуйе биеха като с чук в слепоочията й и се свързваха в зловеща хармония с мелодията на ужаса, която от месеци насам барабанеше в сърцето й.

Тази буржоазна свиня!

Очите й се напълниха със сълзи и в гърлото заседна буца, която заплашваше да я задуши. Внезапно избухналият гняв победи безпомощността и без да осъзнава какво прави, тя блъсна тоалетната масичка и помете с длан всички шишенца и кутийки, които с трясък паднаха на пода. После изхълца и скри лице в ръцете си. Раменете й се тресяха от тревога, но и от гняв заради собственото й безсилие.

Клод Рамбуйе беше сдържал думата си. Женевиев ужасно съжаляваше и горчиво се разкайваше, че не отстъпи на желанието му. Отказа на един прост селски син да стане негова метреса и това щеше да струва живота на родителите й. Със сигурност знаеше, че ги очаква смърт.

Беше въпрос на дни Клод да се появи с хората си и да арестува Женевиев и родителите й. Щяха да разиграят обичайния фарс на съдебно дело и да предоставят главите им на жестоката Мадам Гилотина, която безмилостно вземаше все нови и нови жертви. Едва вчера следобед бяха обезглавили Арман Шарбон, приятеля й от детинство. Божичко, колко я болеше!

Дори ако хитростта, измислена от маман, успееше и Женевиев се изплъзнеше от ужасната си съдба, родителите й щяха да се простят с живота си.

— Не ни остава нищо друго, моето момиче — беше казала с усмивка маман. — Боя се, че в тази пиеса три роли са твърде много. Написана е само за една изпълнителка. Ако се включат още двама души, трагедията ще стане твърде патетична. Сама поне ще имаш някакъв шанс. Разбираш ли, Женет? Успехът на този маскарад зависи от това, всички да се преструваме, че животът следва своя обичаен ход. Докато татко и аз сме тук, Клод може би няма да заподозре нищо. Ще му казваме, че си болна и не можеш да го приемеш. Така ще спечелиш известно време, мила. А времето означава всичко!

— Как да ви оставя сами! Никога няма да го направя! — извика страстно Женевиев, но бързо се успокои. — По-добре е да остана тук и… да бъда любовница на Клод Рамбуйе.

— Не, Женет — възрази тихо, но решително майка й. — Татко ти и аз бихме предпочели да умрем, но да не гледаме как живееш с онзи негодник. Освен това никой не ни гарантира, че Клод ще ни остави на свобода дори ако приемеш отвратителното му предложение. Не, няма какво да говорим повече — настоя майката, когато Женевиев отново понечи да се възпротиви. — Двамата с татко ти вече взехме решение. Не ни остава нищо друго, миличка.

— Не! — изплака и сега Женевиев, останала сама в стаята си. — Не!

Но мама беше права. Нямаха друг избор. Трябваше да го направи. Сцената беше готова и публиката я очакваше.

Женевиев с мъка изтри зачервените си очи и се наведе да събере парчетата от пода. Вгледа се в счупените стъкла и й се стори, че те са символ на разрушения й живот. После обаче пое дълбоко въздух, извади запушалката от флакона с кафявото орехово масло и примирено го изля върху главата си. При това проклинаше наум фаталния ден, в който Клод Рамбуйе беше решил да я направи своя любовница.

Преди революцията синът на някой търговец и насън не би си помислил да обиди по такъв начин момиче от аристократично семейство. Но Клод още тогава я беше погледнал нахално на площада и я беше пожелал със страст, която с течение на времето се превърна в мания. Майка й може и да е била артистка, но Женевиев беше истинска аристократка и синът на пекаря не можеше да си представи, че ще има жена като нея.

Ала революцията промени всичко, френският обществен ред се обърна с главата надолу и хората от класата на Клод се издигнаха на много по-високо стъпало, отколкото бяха смели да мечтаят. Честолюбието на този мъж надхвърляше всички граници на съсловието му и когато неочаквано се откри възможността да стане нещо повече, той не пропусна да я използва. Влезе в градския съвет и с много хитрост и коварство успя да получи висока длъжност. Народното събрание беше в ръцете на простолюдието, което беше смъкнало от трона френските монарси и държеше краля в плен.

Скоро обаче Клод установи, че високият пост и богатството не му бяха достатъчни. Трябваше да вземе за своя любовница не някоя друга, а Женевиев Сен Жорж. Тя щеше да бъде перлата в короната му, блестящ рубин с неоценима стойност, който не можеше да се сравнява с нищо друго. За съжаление не можеше да я направи своя съпруга при сегашното й обществено положение, но Клод беше сигурен, че от нея ще излезе отлична метреса.

Женевиев трепереше от страх, тъй като много добре знаеше каква власт има този тип и колко хора е изпратил на гилотината. Въпреки това решително отклони неприличното му предложение. Как се осмеляваше да я обижда по такъв начин — нея, дъщерята на един граф! По-добре да умре, отколкото да се съгласи на такова унижение.

Клод Рамбуйе й напомняше студено, покрито със струпеи влечуго, което се плъзга напред и при мисълта да се люби с такъв човек започваше да й се повдига.

Клод беше висок и тънък — направо мършав — и синкавата бледа кожа беше така опъната върху костеливата му фигура, че приличаше на вървящ труп. Ставите му бяха остри, костите стърчаха на всички посоки, а ръцете му бяха толкова дълги, че винаги изскачаха от ръкавите на износените жакети, които носеше въпреки новопридобитото си богатство. Като че това не беше достатъчно, той ненавиждаше перуките, приглаждаше редките си тъмнокафяви коси и ги връзваше в мазна плитка на тила. Малките му черни очи блестяха и караха Женевиев да потръпва. Когато направи предложението си, я гледаше както змия гледа жертвата си, преди да се нахвърли върху нея. Струваше й се, че всеки момент между тънките му устни ще се покаже раздвоен, съскащ език. Ужасена от нахалството му, тя едва успя да намери думи, с които да му откаже, и той изсъска като същинска змия:

— Осмеляваш се да се противопоставяш, гражданко Сен Жорж? — Подигравателният глас не закъсня да й припомни, че в момента общественото й положение е застрашително ниско.

— Но аз… не мога да го направя, господине — заекна в ужас Женевиев. — Това означава за мен безчестие и разруха. Разбирате ме, нали! Освен това, още от раждането си съм сгодена за братовчеда си граф Блекхийт, лорд Джъстин Тревилин. Родителите ми са ме обещали на него и вече щях да съм омъжена, ако не бях помолила татко да ме остави за още един бален сезон в Париж — излъга тя, защото всъщност не можеше да понася братовчед си и възнамеряваше да помоли баща си да я омъжи за Арман Шарбон.

— Сгодена за половин англичанин, на всичкото отгоре проклет кучи син! — изфуча Клод. — Това обаче не те спря да насърчаваш ухажванията на цяла тълпа аристократи, нали!

— Но моля ви, мосю! Това бяха само незначителни флиртове. Цял свят знае, че ще се омъжа за братовчед си.

— А аз ти казвам, че няма да го направиш, гражданко Сен Жорж! Давам ти четиринадесет дни да вземеш решение. След две седмици ще пишеш на англичанина и ще развалиш годежа. А после ще ми станеш любовница — завърши самодоволно той.

— Умолявам ви, мосю! Не мога да направя такова нещо. Не е почтено да ми предлагате да бъда ваша любовница. Това означава позор за мен и семейството ми.

— Очаква ви нещо много по-страшно, ако не се съгласиш — прекъсна я остро Клод. — Предупреждавам те: ще съжаляваш, че ми отказа, гражданко Сен Жорж. Горчиво ще съжаляваш, обещавам ти!

С тази последна злобна забележка Клод посегна към шапката, ръкавиците и бастуна, изскочи от стаята й и тресна след себе си вратата.

Преди три дни маман предложи да му изиграят този номер.

— Смятам, че дори татко Ник би бил доволен от подобен маскарад — заяви Лиз-Мари, след като й описа плана си.

Татко Ник, както го наричаха двете дъщери и внуците му, беше известен с блестящия си външен вид, с внезапните си избухвания и страхотни номера. Говореше се, че пребил някакъв колега, когато онзи забравил текста си. Женевиев се възхищаваше от него и много й се искаше да играе в някоя от пиесите му, макар че той избухваше в гняв дори при най-малкия намек за това.

— Не, не и не! — отговаряше сърдито той. — Работих дълго и упорито само за да махна дъщерите си от сцената и нямам намерение да правя внуците си актьори.

Женевиев беше запозната с историята на живота му, но всеки път я слушаше с удоволствие: На осемнадесетгодишна възраст мама и леля Доминик дебютирали в един парижки театър под ръководството на татко Ник и завладели с щурм цяла Франция. Кавалерите обсаждали сцената и твърдели, че дори троянската Елена не можела да се сравнява по красота с близначките. Но намеренията и надеждите, с които преследвали момичетата, съвсем не били почтени. Само че татко Ник не ги изпускал от очи. Въпреки петното върху името им той бил решен да омъжи дъщерите си за най-добрите мъже.

Така и станало. Лиз-Мари завоювала благоразположението на мосю графа дьо Шато Сюр Мер, Едуар Сен Жорж. Доминик харесала неговия приятел и партньор лорд Уилям Тревилин, ърл на Нортчърч, и спечелила сърцето му.

Браковете предизвикали голям шум в цяла Франция. Сестрите дълго плакали и не могли да се утешат от раздялата. Макар и разделени от Ламанша, те често си ходели на гости.

След година се появило на бял свят първото и единствено дете на Доминик, синът й Джъстин. Едва след единадесет години — когато Лиз-Мари, макар и с мъка, се била примирила, че няма да има деца, — се родили близнаците Вашел и Женевиев. Сестрите били толкова радостни, че веднага решили да оженят децата си. А сега Клод Рамбуйе беше побеснял от гняв заради този отдавнашен годеж и беше заповядал на Женевиев да го развали.

Щом трябва някой да умре, нека това бъда аз, мислеше си Лиз-Мари. Вашел и Женевиев трябваше да живеят.

Майката нямаше вест от сина си, знаеше само, че е успял да се укрие. Женевиев беше уверена в това, а Лиз-Мари отлично знаеше колко е тясна връзката между близнаците и как се разбират и от разстояние. И през ум не й минаваше да поставя под въпрос твърденията на дъщеря си. Сега обаче беше заплашен животът на момичето й. Майката не можеше да допусне то да стане жертва на простак като Клод Рамбуйе, също както на времето татко Ник не позволи на дъщерите си да се свържат с обикновени мъже. Нямаше да позволи дъщеря й да стане любовница на човек с толкова долен произход.

Когато й хрумна отличен план как да запази дъщеря си от лапите на това чудовище, Лиз-Мари въздъхна облекчено.

Всяка сутрин при тях идваше Бърт Онфрой, момичето на млекаря. Женевиев щеше да се смени с него и да се махне от къщи. Лиз-Мари не се тревожеше за Бърт, защото тя си беше малко смахната и нямаше да разбере нищо. Ролята й беше само на статистка. Женевиев обаче не биваше да греши.

Нервна както преди всяко представление, Лиз-Мари почука на вратата и влезе в стаята на дъщеря си.

В овалното огледало над тоалетната масичка Женевиев видя загриженото лице на майка си. Обърна се бавно и я погледна в очите.

— Е, маман? — попита предпазливо тя и пое дълбоко въздух. — Как ти харесвам в новата роля?

Мадам графинята дьо Шато Сюр Мер, Лиз-Мари Бовил Сен Жорж, внимателно огледа дъщеря си. После, въпреки тревогата, по лицето й се появи усмивка.

— Мисля… — започна тя, но се прекъсна и пое дълбоко въздух. — Мисля, че дори татко Ник би се възхитил от теб, ако можеше да те види.

Женевиев наистина беше преобразена. Дългата медноцветна коса беше загубила блясъка си и висеше на две мазни плитки, свързани с мръсни панделки. Безупречната кадифена кожа, наследена от майката, сега беше добила цвят на орех, сякаш момичето беше прекарало целия си живот на слънце. Леко скосените бадемовидни очи бяха умело изправени с черен молив и очните ябълки изглеждаха големи и кръгли като копчета. Наситенозеленият цвят на зениците беше заменен с някаква безлична сиво-кафява сянка. Дръзко вирнатото носле беше удебелено с помощта на малко глина и изкусно приготвена смес от боя и пудра. Скулите бяха хлътнали и покрити с огромни тъмни лунички. Пълните червени устни бяха наново изрисувани и видът им беше променен изцяло. Сега изглеждаха тънки и бледи. Фигурата на Женевиев също беше преобразена. Дръзките млади гърди бяха стегнати в тъмно елече, а тънките бедра бяха подплатени с няколко възглавнички.

Младото момиче не се движеше с обичайната за него прелестна гъвкавост, а пристъпваше тежко с издадено напред ляво рамо и сведена глава.

Дори Лиз-Мари едва успя да познае красивата си дъщеря в тази тромава селянка.

— От теб щеше да излезе велика артистка, миличка. Отлично имитираш Бърт! — извика майката.

При по-нормални обстоятелства Женевиев щеше да се зарадва неимоверно много на похвалата на майка си, но като си помисли колко много зависи този път от превъплъщението й, в гърлото й заседна буца.

— О, маман! — изплака тя. — Сигурна ли си, че трябва да изиграя тази роля? Моля те, нека остана тук. Голяма работа, че ще стана любовница на Клод Рамбуйе! Не ме интересува, че ще разбия живота си! Ще изтърпя какво ли не, само и само да не се разделям с татко и теб. А като си представя какво ще ви се случи, когато онзи негодник открие измамата…

— Тихо! Не говори повече, момичето ми. Нали не искаш да помисля, че имаш слаби нерви. Вече обсъдихме този въпрос. Нямаме друг избор. Хайде, ела, миличка. Публиката те очаква.

Когато двете влязоха в кухнята, Бърт вече беше пристигнала и страхливо събличаше кърпените си дрешки. Като видя двете жени, момичето трепна и скри лице в ръцете си. Но веднага се успокои, защото позна мадам графинята и дъщеря й.

— Побързай, Бърт — подкани я Лиз-Мари и загрижено погледна през прозореца, за да се увери, че пазачите все още не са забелязали колко дълго се е забавило тази сутрин момичето на млекаря.

Трескаво помогна на дъщеря си да се преоблече, после се отдръпна крачка назад, измери я с последен критичен поглед и промълви:

— А сега изтичай да се сбогуваш с баща си, Женет!

Женевиев нямаше нужда от напомняне, че всяка минута е ценна. Затича се колкото се може по-бързо в грубите ботушки на момичето, които й бяха големи и я спъваха, макар че ги бяха натъпкали с хартия.

— Татко! — извика тя. — Татко!

Мосю графът дьо Шато Сюр Мер, Едуар Сен Жорж, влезе забързано в кухнята. Лицето му беше белязано от тревога за любимото дете, но той разтвори ръце и Женевиев се сгуши в обятията му. Бащата я притисна до себе си и нежно целуна косите й.

— Така… Време е, Женет — произнесе задавено той.

— Да, татко.

Женевиев едва успя да преглътне горчивите, парещи сълзи на отчаяние, които напираха в очите й. Никога досега не беше виждала баща си толкова потиснат и изтощен. Енергичният и весел човек, когото познаваше, беше отстъпил мястото си на някакъв сломен, унил старец. Никой не би повярвал, че това е същият горд аристократ, който смело се противопостави на всички обществени предразсъдъци и направи незаконородената театрална актриса своя съпруга. Никой не би познал в негово лице щедрия домакин и галантен кавалер, който беше душата на всяка забава.

В този момент Женевиев усети в сърцето си още по-дива омраза към Клод Рамбуйе, чудовището, което беше отнело целия кураж на милия й баща. Как да напусне човека, когото толкова обичаше, когото боготвореше още от детинство! Беше ясно, че раздялата къса сърцето му. Синът му беше изчезнал, сега си отиваше и дъщеря му.

— Аз… Ще се моля за теб, дъще — промърмори Едуар и притисна Женевиев още по-силно до себе си, за да не види тя сълзите, които замъгляваха очите му. Лиз-Мари стоеше до тях и с болка гледаше любимия си съпруг — мъжа, който преди много години беше завладял завинаги сърцето й.

— Аз също, татко — отговори Женевиев и опря глава на широките му гърди, където толкова често беше търсила съвет и утеха.

— Тази нощ, когато всички заспят, ще изпратя Ив-Пиер във фермата на Онфрой, за да те изведе оттам — продължи бащата. — Не тръгвай сама, Женет. Страх ме е за теб. Пътищата са несигурни в тия страшни времена. — След малко добави: — Ако случайно срещнеш брат си, кажи му… — Той се покашля. — Кажи му…

— Зная, татко. — Женевиев побърза да му спести мъчението, защото знаеше, че баща й не вярва да види отново децата си и му се иска да се сбогува с тях завинаги, но не смее. — Всичко ще му кажа. — После с натежало от болка сърце се отдръпна от него и се обърна към майка си. — Мамичко!

Но младото момиче смело преглътна сълзите си. Нямаше време за дълги прегръдки. Вкопчи се за миг в майка си и вдъхна дълбоко сладкия аромат на парфюма й. Познаваше този дъх на върбинка, откак се помнеше. Той се носеше от меките копринени кърпички, които Лиз-Мари слагаше на челцето й, когато гореше в треска. Ароматът оставаше дълго след майката в тъмната детска стая и гонеше всички зли призраци. Когато сутрин се будеше с радостно сърце, ароматът се смесваше със слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците, когато Лиз-Мари разтваряше завесите, за да поздрави новия ден.

— О, маман — пошепна с тъга Женевиев. Майката решително се отдръпна.

— Това е най-тежката роля в живота ти, мила. Знам, че ще я изпълниш отлично. — Лиз-Мари се опита гласът й да звучи нормално, но не успя да прикрие лекото му треперене.

Сълзите едва не я задушиха, когато момичето кимна смело и се опита да се усмихне. Женевиев се обърна към Бърт, която стоеше плахо в ъгъла и очевидно не се чувстваше добре в копринения й халат.

— Безкрайно съм ти задължена за помощта, Бърт — каза тя. — Обещавам, че няма да ти сторят нищо лошо. Ако открият измамата, мама и татко ще поемат вината върху себе си.

— Аз… Разбирам ви, мамзел — промърмори Бърт и направи реверанс.

Женевиев погледна за последен път родителите си и сърцето й се сви от болка. Винаги щеше да ги запомни така: хванати за ръка, двамата стояха плътно един до друг и безпомощно гледаха как дъщерята изчезва от живота им, знаейки, че надали ще я вадят отново.

— Ще ти стискам палци, Женет — прошепна ободряващо Лиз-Мари. Старата формула, с която артистите си желаеха успех преди представление.

— Ще направя всичко, което трябва, маман — обеща сериозно Женевиев. — Вярвай в мен. Обичам те. Обичам и двама ви с цялото си сърце. Сбогом, скъпи мои. Довиждане.

После решително вдигна празните кани за мляко и пое дълбоко въздух, за да успокои лудото биене на сърцето си. Излезе навън и примигна срещу яркото утринно слънце, решена да се справи с Клод Рамбуйе и хората му.