Патриша Корнуел
Проклетата кауза (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Рано на следващата сутрин мъглата зад прозорците ми беше плътна, а в Куантико бе по-тихо от обикновено. От стрелбищата не се чуваха изстрели. Морските пехотинци, изглежда, още спяха. Докато минавах през двойната стъклена врата, водеща към фоайето с асансьорите, чух как изщраква ключалката и се отваря вратата на съседния на моя апартамент.

Натиснах бутона на асансьора и се загледах в двете агентки, облечени в строги костюми, застанали от двете страни на светла чернокожа жена, която ме гледаше вторачено, сякаш се чудеше откъде ме познава. Лорън Маккомб имаше предизвикателни тъмни очи и гледаше горделиво и нагло, сякаш само гордостта бе това, което я крепеше.

— Добро утро — казах.

— Доктор Скарпета — сериозно ме поздрави едната агентка и всички се качихме в асансьора.

Пътувахме мълчаливо до първия етаж. Усетих неприятна миризма на застояло от жената, която бе научила Джоуъл Хенд как да си направи бомба. Тя бе обута в тесни избелели джинси и маратонки. Дългата широка бяла риза не можеше да скрие впечатляващата й фигура, която сигурно бе допринесла за фаталната грешка в преценката на Едингс. Стоях зад Лорън Маккомб и агентките и оглеждах лицето й. Тя често облизваше устни, загледана във вратата, която не се отвори достатъчно бързо за мен.

Тишината беше плътна като мъглата навън. После се озовахме на първия етаж. Излязох последна от асансьора и загледах как агентките поведоха Маккомб, без да я докоснат и с пръст. Нямаше нужда да го правят, тъй като тя не се съпротивляваше. Тръгнаха надолу по коридора, после завиха в един от многобройните пасажи. Изненадах се, когато Лорън Маккомб спря и погледна към мен. Тя срещна недружелюбния ми поглед и продължи напред, с една стъпка по-близо до това, което се надявах да стане дълъг престой в затвора.

Качих се по стълбите и влязох в кафенето, където по стените висяха знамената на всички щати. Видях Уесли в ъгъла под знамето на Роуд Айлънд.

— Видях Лорън Маккомб — казах и оставих таблата си. Уесли хвърли поглед към часовника си.

— Днес ще я разпитват.

— Мислиш ли, че ще каже нещо, което би могло да ни помогне?

Той побутна солта и пипера към мен.

— Не. Прекалено късно е — простичко каза той.

Закусих бъркани яйца с препечен хляб и черно кафе и наблюдавах как младите агенти и ченгета си приготвят омлети и вафли. Някои си правеха сандвичи с бекон и наденички. Помислих си колко досадно нещо е старостта.

— Трябва да тръгваме — казах и взех таблата, защото понякога не си заслужаваше човек да си губи времето с ядене.

— Все още закусвам, шефе — отговори Уесли.

— Ядеше само бисквита, а и нея вече я няма.

— Може да си взема още.

— Няма да го направиш.

— Мисля.

— Добре. Кажи тогава — погледнах го, заинтересувана от това, което искаше да каже.

— Колко важна е тази „Книга на Хенд“?

— Много. Един от проблемите започнал с това, че Дани взел книгата и я дал на Едингс.

— Защо мислиш, че е толкова важна?

— Ти си човекът, който се занимава с профили. Би трябвало да знаеш. Книгата обяснява поведението им. Прави ги предсказуеми.

— Ужасяваща мисъл.

В девет часа минахме покрай стрелбищата на път към гаража, където ЕСЗ провеждаха точно този тип тренировки, от които щяха да се нуждаят сега. Тази сутрин те не се виждаха никъде, защото всички чакаха в Олд Пойнт, с изключение на нашия пилот — Уайт. Както винаги, той бе облечен в черен авиаторски костюм. Стоеше и ни чакаше мълчаливо до белия „Бел 222“, двумоторния хеликоптер, който също бе собственост на ОЕ.

— Здравей, Уайт — кимна му Уесли.

— Добро утро — поздрави ни той.

Качихме се в хеликоптера. Вътре имаше четири седалки, като в кабината на малък самолет. Сенатор Лорд изглеждаше напълно погълнат от четивото си, а главната прокурорка срещу него също се бе заела с документите си. Уайт ги бе взел рано от Вашингтон и изглеждаха, сякаш не са спали много през последните няколко дни.

— Как си, Кей? — запита сенаторът, без да вдигне глава.

Беше облечен в тъмен костюм и бяла риза с твърда яка. Вратовръзката му беше тъмночервена, а на маншетите на ризата му бяха закачени ръкавели с емблемата на сената. Марша Градецки носеше семпъл светлосин костюм и перли. Беше забележителна жена със силно, привлекателно лице. Макар да бе започнала кариерата си във Вирджиния, досега не се бяхме срещали.

Уесли се увери, че всички вече се познаваме, и се издигнахме в синьото небе. Летяхме над яркожълти училищни автобуси, празни по това време на деня, после сградите отстъпиха пред блатата и безкрайните гори. Слънцето проблясваше между дърветата, а когато полетяхме над Джеймс, отражението ни полетя след нас по водата.

— След минута ще прелетим над „Говернърс Лендинг“ — каза Уесли. — Това е най-големият имот на ОЕ. Брет Уест живее тук. Той е вицепрезидент, отговаря за работните операции и живее в къща за деветстотин хиляди долара. — Уесли замълча за момент, когато всички погледнахме надолу. — Сега ще я видите. Ето я. Голямата тухлена къща с басейна и баскетболното игрище отзад.

В района се виждаха много големи тухлени къщи с басейни и наскоро посадени дървета. Имаше игрище за голф и яхтклуб. Научихме, че Уест държи яхтата си там, но в момента я няма.

— И къде е този господин Уест? — запита прокурорката, докато пилотът ни завиваше на север.

— В момента не знаем — отговори Уесли, без да свали поглед от прозореца.

— Значи мислите, че е замесен в това — каза сенаторът.

— Без съмнение. Всъщност, когато ОЕ решили да открият районен офис в Съфолк, построили го върху земя, закупена от един фермер на име Джошуа Хейс.

— В неговото досие също е било проникнато — намесих се.

— Хакерът е свършил тази работа, нали? — запита Градецки.

— Точно така.

— А сега я държите под охрана.

— Да. Очевидно тя е ходила с Тед Едингс и точно заради това той се е набъркал в цялата история и са го убили — каза Уесли с безизразно лице. — Убеден съм, че Брет Уест е бил съучастник на Джоуъл Хенд от самото начало. Сега можете да видите районния офис — посочи той. — Странно или не — добави той иронично, — намира се точно до лагера на Хенд.

Районният офис представляваше огромен паркинг с камиони и бензинови колонки и сглобяеми сгради с червени надписи ОЕ по покривите. Когато прелетяхме над него и малката горичка, теренът под нас внезапно се превърна в петдесетакровата местност до река Нансимънд, където живееше Джоуъл Хенд, предпазван от висока метална ограда, която според слуховете бе електрифицирана.

Лагерът му представляваше купчина малки къщи и бараки, а личният му палат бе заобиколен от високи бели колони. Но не сградите ни притесняваха, а широките дървени постройки, които приличаха на складове, построени покрай железопътните линии, водещи към масивен частен товарен док с огромни кранове над водата.

— Това не са обикновени хамбари — отбеляза прокурорката. — Какво изпращат от тази ферма?

— Или в нея — обади се сенаторът.

Напомних им за следите, които убиецът на Дани бе оставил по мокета в бившия ми мерцедес.

— Възможно е тук да съхраняват контейнерите — добавих. — Сградите са достатъчно големи, а и имат нужда от кранове и влакове или камиони.

— Това определено свързва убийството на Дани Уебстър с „Новите ционисти“ — каза прокурорката и нервно се заигра с перлите си.

— Или поне с някой, който е влизал и излизал от складовете, където държат контейнерите — отвърнах. — Микроскопичните частици уран трябва да са навсякъде, при положение че контейнерите са облицовани с уран.

— Значи този човек може да е имал уран по подметките и да не е знаел — каза сенатор Лорд.

— Без съмнение.

— Е, трябва да нападнем това място и да видим какво ще открием — предложи той.

— Да, господине — съгласи се Уесли. — Когато можем.

— Франк, досега те не са извършили нищо, което да можем да докажем — обади се Градецки. — Нямаме законно основание. „Новите ционисти“ не са поели отговорността за станалото.

— Да, познавам системата, но това е абсурдно — каза Лорд. — Струва ми се, че долу няма никой друг освен кучетата. Как ще обясниш това, ако „Новите ционисти“ не са замесени? Къде са всички? Е, мисля, че знаем, по дяволите.

Гледахме надолу към завързаните добермани, които лаеха бясно и подскачаха нервно, докато летяхме над тях.

— Господи — каза Уесли, — никога не съм мислил, че всичките може да са в Олд Пойнт.

Аз също не бях разсъждавала върху това и сега в главата ми се оформи зловеща мисъл.

— Предполагахме, че „Новите ционисти“ са поддържали броя си през последните години — продължи Уесли. — Но може и да не е така. Възможно е единствените хора тук да са били онези, които са се подготвяли за нападението.

— И това включва Джоуъл Хенд — добавих.

— Знаем, че той живее тук. Мисля, че сигурно е бил в онзи автобус. Вероятно в момента се намира в електроцентралата заедно с хората си. Той е техният лидер.

— Не — поправих го. — Техен бог.

Последва дълго мълчание. После Градецки каза:

— Проблемът е, че той е ненормален.

— Не — възразих. — Проблемът е, че е нормален. Хенд е зъл, а това определено е по-страшно.

— А фанатизмът му ще повлияе на всичко, което върши там — добави Уесли. — Ако е вътре — поправи се той. — Тогава заплахата надминава това терористите да избягат с кораб, пълен с горивни устройства. По всяко време мисията може да се превърне в самоубийствена.

— Не съм сигурна, че разбирам думите ти — обади се Градецки, която очевидно нямаше желание да ги чуе. — Мотивът е съвсем ясен.

Замислих се за „Книгата на Хенд“ и за това колко трудно бе за непосветените да разберат на какво е способен авторът й. Погледнах към прокурорката, докато летяхме над редици стари сиви танкери и товарни кораби, закотвени в Джеймс. Отдалеч изглеждаше, сякаш Вирджиния е под обсада, което в известен смисъл беше истина.

— Мисля, че никога не съм виждала това — промърмори Градецки изненадано, когато погледна надолу.

— Е, трябвало е да го видиш — отвърна сенатор Лорд. — Вие, демократите, сте отговорни за бракуването на половината военни кораби. Всъщност дори нямаме определено място, където да ги закотвим. Разхвърляни са навсякъде, представляват само призраци на предишното си „аз“ и няма да струват и петак, ако имаме спешна нужда от тях. Докато някой успее да подкара едно от тези корита, Персийският залив ще бъде вече минало и…

— Франк, схванах мисълта ти — прекъсна го тя. — Струва ми се, че тази сутрин сме изправени пред други проблеми.

Уесли си бе сложил слушалките, за да може да говори с пилота. Той го разпита за новата информация и се заслуша внимателно, загледан към Джеймстаун и ферибота. Когато свали слушалките, лицето му бе разтревожено.

— Ще пристигнем в Олд Пойнт след няколко минути. Терористите все още отказват контакт и не знаем колко смъртни случая има вътре.

— Чувам и други хеликоптери — казах. Замълчахме. Звукът от гърмящите перки се долавяше ясно. Уесли отново заговори по радиото:

— Слушайте, дявол го взел, въздушното пространство трябваше да бъде затворено. — Той замълча и се заслуша. — В никакъв случай. Никой няма право да се появява на по-малко от километър…

Прекъснаха го и той отново замълча.

— Добре, добре — вбесено каза Уесли. — Господи! — възкликна той, когато шумът се усили.

Два „Хюи“ и два „Блек Хоукс“ прогърмяха покрай нас. Уесли разкопча предпазния си колан, сякаш възнамеряваше да отиде някъде. Надигна се ядосано, премести се в другата част на кабината и се загледа през прозореца. Застана с гръб към сенатора и заговори, едва сдържайки гнева си:

— Господине, не трябваше да викате националната гвардия. Изправени сме пред твърде деликатна ситуация и не можем, повтарям, не можем да си позволим никаква намеса нито в плановете ни, нито във въздушното ни пространство. Позволете ми да ви напомня, че това е работа на полицията, а не на военните. Това е щатска…

Сенатор Лорд го прекъсна:

— Не съм ги викал. Аз съм напълно съгласен с вас.

— Тогава кой ги е повикал? — запита Градецки, която беше най-висшият началник на Уесли.

— Вероятно губернаторът ви — отвърна сенатор Лорд, загледан в мен.

По държането му усетих, че той също е бесен.

— Той би направил нещо толкова тъпо, защото единственото, което го интересува, са следващите избори. Свържете ме с кабинета му.

Сенаторът закачи слушалките на главата си и заговори, без да се интересува кой още може да чуе разговора му.

— За бога, Дик, да не си се побъркал? — запита той човека, който заемаше най-високия пост в областта. — Не, не, дори не си прави труда да ми казваш нещо подобно — рязко каза той. — Намесваш се в операцията ни и ако загубим нечий живот поради това, ще съобщя на всички кой е виновният…

Сенаторът замълча за момент и се заслуша. Изражението на лицето му беше страшно. После направи още няколко забележки, а губернаторът нареди националната гвардия да се прибере. Всъщност техните хеликоптери въобще не се приземиха, просто промениха маршрута си и се издигнаха нагоре. Минаха точно над Олд Пойнт, от чиито бетонни комини с формата на конус се издигаше пара в чистия син въздух.

— Много съжалявам — извини се сенаторът, който преди всичко бе истински джентълмен.

Загледахме се в десетките полицейски коли, линейки и пожарни, сателитни антени и микробусите на телевизионните екипи. Навън стояха множество хора, които сякаш се наслаждаваха на чудесния, хладен ден. Уесли ни съобщи, че сградата, пред която се бяха струпали хората, е центърът за посетители, където се намира командният пост за външния периметър.

— Както виждате — обясни той, — намира се на около половин километър от електроцентралата и главната сграда — посочи той.

— Контролната зала в главната сграда ли се намира? — запитах.

— Да. Онази триетажна тухлена постройка. Те са там. Поне повечето от тях, включително и заложниците.

— Да, точно там би трябвало да се намират, ако възнамеряват да правят нещо с реакторите, като например да ги изключат, което вече са направили, доколкото знам — отбеляза сенатор Лорд.

— Какво точно ще стане, ако извършат това? — запита прокурорката.

— Всъщност те вече са го извършили, Марша. Но съществуват и аварийни генератори, така че никой няма да остане без електричество. А и самата електроцентрала има аварийно електрозахранване — каза Лорд, който беше прочут с пламенната си защита на ядрената енергия.

От двете страни на електроцентралата се виждаха широки канали. Единият идваше от близката река Джеймс, а другият водеше към изкуствено езеро. Зад тях имаше акри с трансформатори, електрически стълбове и паркинги с много коли, повечето от които принадлежаха на хората, пристигнали за да помогнат. Стори ми се, че няма начин да проникнем в главната сграда, без да ни видят, защото всяка ядрена електроцентрала се строи съобразно с най-строгите изисквания за безопасност. А те бяха предназначени да задържат навън всеки, който не е упълномощен да влиза, и, уви, в момента това включваше точно нас. За да влезем през покрива, щеше да се наложи да пробиваме дупки в метал и бетон, а не можехме да проникнем през прозорците и вратите, без да ни видят.

Подозирах, че Уесли обмисля водата като възможен подстъп, защото водолазите на ЕСЗ можеха незабелязано да влязат в реката или езерото и да стигнат по канала до главната сграда. Изглеждаше, че те могат да доплуват на двайсет метра от вратата, през която бяха нахлули терористите, но как щяха да избягнат разкриването, когато се озовяха на брега, не можех да си представя.

Уесли не сподели плановете си, защото макар сенаторът и прокурорката да бяха съюзници, дори приятели, те също бяха и политици. Нито ФБР, нито полицията се нуждаеха от намесата на Вашингтон в тази мисия. Направеното преди малко от губернатора беше достатъчно лошо.

— Забележете голямата бяла антена, която е близо до главната сграда — каза Уесли. — Това е командният пост за вътрешния периметър.

— Мислех, че тя принадлежи на някой от телевизионните екипи — каза прокурорката.

— Тук се опитваме да установим връзка с господин Хенд и бандата му.

— Как?

— За начало, искам да поговоря с тях — отговори Уесли.

— Никой ли още не е говорил с тях? — запита сенаторът.

— Засега, изглежда, не се интересуват от разговори — поясни Уесли.

 

Хеликоптерът се приземи шумно. Репортерите се скупчиха около площадката за кацане срещу центъра за посетители. Грабнахме чантите и саковете си и слязохме в силния вятър от въртящите си перки. Уесли и аз вървяхме бързо и мълчаливо. Погледнах назад само веднъж и видях сенатор Лорд, заобиколен от микрофони. Най-могъщият адвокат на нацията ни произнесе емоционална реч.

Влязохме в центъра за посетители, чиито многобройни витрини с експонати бяха предназначени за ученици и любопитни. Сега обаче целият район бе зает от местната и щатската полиция. Ченгетата пиеха безалкохолни напитки и ядяха сандвичи и закуски, застанали до картите и скиците. Зачудих се каква ли работа може да свърши някой от нас.

— Къде е твоят пост? — запита ме Уесли.

— Трябва да е навън, при отрядите. Струва ми се, че видях хладилния камион от въздуха.

Уесли се огледа наоколо. Погледът му спря върху вратата на мъжката тоалетна, която се отвори и затвори. Марино излезе оттам, придърпвайки панталона си. Не очаквах да го видя тук. Ако не по друга причина, смятах, че страхът от радиацията ще го задържи у дома.

— Ще си взема едно кафе — каза Уесли. — Някой друг иска ли?

— Да. Направи го двойно.

— Благодаря — казах и се обърнах към Марино: — Това е последното място, където очаквах да те видя.

— Виждаш ли всички тия момчета наоколо? — запита той. — Ние сме част от обединен отряд, в който всички агенции имат представители, така че да можеш да се обадиш у дома и да съобщиш какво, по дяволите, става тук. По тая причина шефът ме изпрати тук и никак не съм доволен от това. Между другото видях приятелчето ти — Стийлс — тук. Ще те зарадвам с новината, че Роше е уволнен.

Не отговорих, защото в момента Роше беше без значение.

— Това трябва да те накара да се почувстваш по-добре — продължи Марино.

Погледнах го. Твърдата му бяла яка беше подгизнала от пот, а тежкият колан проскърцваше при всяко движение.

— Докато съм тук, ще направя всичко възможно да те държа под око. Но ще съм ти адски благодарен, ако не се набуташ в мерника на някой кретен със снайпер — допълни той и приглади коса с огромната си, дебела ръка.

— И аз ще съм ти благодарна, ако ти не постъпиш така. Трябва да отида да проверя моите хора — казах. — Виждал ли си ги?

— Да. Видях Филдинг в големия фургон, дето ви подариха хората от погребалното бюро. Приготвяше си яйца в кухнята, като че ли е на къмпинг или нещо подобно. Там е и хладилният камион.

— Добре. Знам точно къде са.

— Ще те заведа, ако искаш — предложи той с безразличие, сякаш въобще не му пукаше.

— Радвам се, че си тук — казах, защото знаех, че и аз съм една от причините, независимо какво твърдеше Марино.

Уесли се върна с кафетата и хартиена чиния с понички. Марино си сервира закуска, а аз се загледах през прозореца към ясния, студен ден.

— Бентън — казах, — къде е Луси?

Той не отговори. Най-ужасните ми страхове се потвърдиха.

— Кей, всички имаме да вършим работа — каза той мило, но недвусмислено.

— Разбира се — потвърдих и оставих чашата с кафе, защото нервите ми бездруго бяха в ужасно състояние. — Ще отида да видя как стоят нещата.

— Почакай — обади се Марино и захапа втората поничка.

— Ще се оправя.

— Да — каза той. — Обаче искам да съм сигурен.

— Трябва да внимаваш навън — посъветва ме Уесли.

— Знаем, че на всеки прозорец има човек. Могат да започнат да стрелят, когато си поискат.

Погледнах към главната сграда и отворих стъклената врата, която водеше навън. Марино тръгна след мен.

— Къде е ЕСЗ? — попитах.

— Там, където не можеш да ги видиш.

— Не ми разказвай гатанки. Не съм в настроение.

Тръгнах бързо напред. Не се виждаше и следа от тероризъм или жертви и това изпитание приличаше на учебна тревога. Пожарните, хладилните камиони и линейките изглеждаха като част от учение и дори Филдинг, който подреждаше комплекти за бедствени ситуации в белия фургон, не ми се виждаше реален. Той отваряше един от сините военни кашони с надпис ОГСЛ, в който имаше всичко — от осемнайсетсантиметрови игли до жълти пликове, предназначени да съхраняват личните вещи на мъртвите. Заместникът ми ме погледна, сякаш бях стояла до него през цялото време.

— Имаш ли представа къде са колчетата? — запита той.

— Би трябвало да са в отделен кашон, заедно с брадвичките, клещите и металните траверси — отговорих.

— Да, ама не знам къде са.

— А къде са жълтите чували за трупове? — запитах и огледах кашоните, натрупани във фургона.

— Предполагам, че ще трябва да ги взема от ФАСБ — каза той.

Ставаше дума за Федералната агенция за справяне с бедствия.

— Къде са те? — попитах, тъй като наоколо имаше стотици хора от различните агенции.

— Излез навън и ще видиш фургона им директно вляво, до момчетата от Форт Лий. ФАСБ носят и подплатени с олово костюми.

— Моли се да не ни се наложи да ги използваме — казах.

Филдинг се обърна към Марино:

— Какви са новините за заложниците? Знаем ли колко човека има вътре?

— Не сме сигурни, защото не сме наясно колко служители е имало в сградата по време на нападението — отговори Марино. — Но малко хора са били на смяна, което със сигурност е било част от плана. Освободили са тридесет и двама. Смятаме, че в момента държат около дузина. Не знаем колко са все още живи.

— Господи! — ядосано поклати глава Филдинг. — Ако ме питаш мен, всички тези задници трябва да ги застрелят още тук.

— Е, аз лично няма да споря с теб — съгласи се Марино.

— В този момент — каза Филдинг — сме готови да се справим с петдесет души. Това е максимумът за фургона и моргата в Ричмънд, която вече е доста пълна. А ако имаме нужда от допълнително място за съхранение, медицинският колеж също е мобилизиран.

— Предполагам, че зъболекарите и рентгенолозите също — казах.

— Да. Дженкинс, Вернер, Силвърбърг и Ролинс. Всички чакат обаждане.

Усетих миризма на яйца и бекон. Не знаех дали съм гладна, или ми става лошо от нея.

— Ще държим връзка по радиото, ако имаш нужда от мен — казах и отворих вратата на фургона.

— Не бързай толкова — изропта Марино, когато излязохме навън.

— Провери ли подвижния команден пост? — попитах. — Голямата бяла антена? Видях я, когато пристигахме.

— Мисля, че не трябва да отиваме там.

— Аз пък възнамерявам да отида.

— Док, това е вътрешният периметър.

— Там са хората на ЕСЗ.

— Хайде първо да попитаме Бентън. Знам, че искаш да видиш Луси, но, за бога, помисли малко.

— Мисля, но искам да видя Луси.

С всяка изминала секунда се ядосвах все повече на Уесли. Марино постави ръка на рамото ми и ме спря. Намръщихме се един срещу друг.

— Док, изслушай ме. Това, което става, не е лично — каза той. — Никой не се интересува дали Луси е твоя племенница или не. Тя е шибан федерален агент, а Уесли не е задължен да ти докладва за всичко, което тя върши.

Не казах нищо, защото знаех истината.

— Затова не трябва да му се ядосваш — продължи Марино. — Ако искаш да знаеш, на мен също тази история не ми харесва. Не бих могъл да понеса нещо лошо да се случи на Луси. Не знам какво бих направил, ако нещо стане с някоя от вас двете. А в момента съм така уплашен, както никога през целия си шибан живот. Но трябва да си върша работата, а и ти също.

— Тя е във вътрешния периметър — казах.

Марино замълча за момент, после каза:

— Хайде, док. Ела да поговорим с Уесли.

Не можахме да го направим, защото, когато влязохме в центъра за посетители, той говореше по телефона. Тонът му бе абсолютно спокоен, но позата му издаваше напрежението му.

— Не предприемайте нищо, докато не дойда. Важното е те да знаят, че идвам — бавно каза той. — Не, не, не. Не го правете. Използвайте високоговорител, за да не се налага някой да се доближава.

Уесли погледна към нас с Марино и продължи:

— Просто се дръжте. Кажете им, че идва ваш човек, който веднага ще им осигури телефон за свръзка. Добре.

Той затвори и се отправи към вратата. Ние тръгнахме след него.

— Какво става, по дяволите? — запита Марино.

— Искат връзка с нас.

— Как са я поискали? Да не са изпратили писмо?

— Един от тях изкрещял през прозореца — отговори Уесли. — Доста раздразнени са.

Минахме покрай площадката за хеликоптери, която сега беше празна. Сенаторът и прокурорката си бяха отишли.

— Значи досега не са имали телефон? — запитах изненадано.

— Изключихме телефоните в сградата — отговори Уесли. — Трябва да получат телефон от нас, а допреди минута не искаха такъв. Сега внезапно го пожелаха.

— Значи има проблем — отбелязах.

— И на мен така ми се струва — задъхано потвърди Марино.

Уесли не отговори, но долових, че е ужасно нервен. Рядко нещо успяваше да го докара до това състояние. Тесният път ни поведе между морето от хора и коли, чакащи, за да помогнат. Бежовата сграда се извиси пред нас. Подвижният команден пост, паркиран на тревата, проблясваше на слънцето. Комините и каналът за охлаждане бяха толкова близо, че можех да ги уцеля с камък.

Не се съмнявах, че „Новите ционисти“ ни държат на прицел и ако решат, могат да дръпнат спусъка и да ни очистят един по един. Прозорците, през които смятахме, че ни гледат, бяха отворени, но не видях нищо зад мрежите.

Отидохме отпред, където няколко полицаи и агенти в цивилни дрехи стояха около Луси. Сърцето ми едва не спря, когато я видях. Беше облечена в черен анцуг и ботуши, обкичена с кабели, както когато я видях в АИП, само дето този път носеше две ръкавици. Тото стоеше на земята, а дебелият му врат бе свързан към макара с оптичен кабел, който изглеждаше достатъчно дълъг, за да стигне до Северна Каролина.

— По-разумно ще е да му залепим приемателя — предложи племенницата ми на мъжете, които не можеше да види заради маската на очите си.

— Кой има лепенка?

— Изчакай.

Мъж в черен гащеризон бръкна в голяма кутия с инструменти и подхвърли на съседа си ролка скоч. Той откъсна няколко ленти и закрепи приемателя към вилката на обикновен черен телефон, хванат здраво от дръжките на робота.

— Луси — заговори Уесли. — Аз съм — Бентън. Тук съм.

— Здрасти — бързо отвърна тя и усетих колко е нервна.

— Веднага щом им предадете телефона, аз започвам да говоря. Просто искам да знаеш какво правя.

— Готови ли сме? — запита тя, без да забележи присъствието ми.

— Хайде — каза Уесли напрегнато.

Луси докосна един бутон на ръкавицата си и Тото оживя с тихо бръмчене. Едното му око се завъртя, като че ли фокусираше обектива на фотоапарат. Главата му се завъртя, когато Луси натисна следващото копче. Всички наблюдаваха безмълвно раздвижването на създанието на племенницата ми. То тръгна напред, стиснало здраво телефона, а оптичният и телефонният кабел се развиха от макарите си.

Луси мълчаливо управляваше движенията на Тото, като диригент на оркестър, с протегнати напред ръце. Роботът потегли по чакъла и през тревата и се отдалечи от нас. Един от агентите ни раздаде бинокли. Минавайки по тротоара, Тото достигна до четирите циментови стъпала, водещи към стъклената предна врата на сградата, и спря. Луси си пое дъх дълбоко и продължи да насочва металния си приятел. Докосна ново копче и дръжките му се протегнаха напред. После бавно ги отпусна и остави телефона на второто стъпало. Тото се отдръпна назад и се обърна. Луси започва да го насочва обратно към нас.

Роботът бе изминал съвсем кратък път, когато стъклената врата се отвори и брадат мъж в бежов панталон и пуловер изскочи от нея. Той грабна телефона и изчезна обратно вътре.

— Добра работа, Луси — похвали я Уесли, който звучеше облекчено. — Добре, обадете се сега, дявол ви взел — заговори той на враговете. — Луси — добави Уесли, — когато сте готови, идвайте.

— Добре — отвърна тя, а ръцете й продължиха да управляват движенията на Тото.

Марино, Уесли и аз се качихме по стълбите към подвижния команден пост, тапициран в синьо и сиво, с малки маси между седалките. Имаше малка кухня и баня, а прозорците бяха затъмнени, така че да се вижда само отвътре навън. Техническото оборудване беше разположено отзад, а над нас пет телевизора предаваха тихо програмите на големите канали и Си Ен Ен. Червеният телефон на масата зазвъня, докато вървяхме към него. Звучеше настойчиво и нагло и Уесли се затича, за да го вдигне.

— Уесли — каза той, загледан през прозореца, и натисна две копчета Л за да включи високоговорителя и за да запише разговора.

— Имаме нужда от лекар — каза някакъв глас.

Звучеше като глас на бял мъж, южняк. Дишаше тежко.

— Добре, но ще трябва да ми кажете и още нещо.

— Не се ебавай с мен! — изкрещя гласът.

— Слушай — спокойно отвърна Уесли. — Не се ебаваме, ясно ли е? Искаме да помогнем, но се нуждаем от малко повече информация.

— Той падна в басейна и изпадна в нещо като кома.

— Кой?

— Какво значение има кой, по дяволите?

Уесли се поколеба.

— Той умира, а ние сме минирали цялото място. Разбирате ли? Ще ви взривим, ако не направите нещо веднага!

Знаехме кого има предвид, затова Уесли не попита отново. Нещо се бе случило на Джоуъл Хенд, а аз не исках дори да си представя какво могат да направят последователите му, ако той умре.

— Говори — каза Уесли.

— Той не може да плува.

— Чакай да се уверя, че разбирам. Значи някой почти се е удавил?

— Слушай. Водата е радиоактивна. В нея имаше горивни устройства, ясно ли е?

— Бил е в един от реакторите, така ли?

Мъжът изкрещя отново:

— Престани с тия въпроси, мамка ти, и намери някой да помогне! Ако той умре, всички ще умрат. Разбираш ли?

В същия момент се чу силен изстрел откъм сградата. Всички замръзнаха. Чухме и плач в далечината.

— Ако ме накараш да чакам още една минута — съобщи развълнуваният глас, — още някой ще бъде убит.

Пристъпих по-близо до телефона и преди някой да успее да ме спре казах:

— Аз съм лекар. Трябва да разбера какво точно е станало, когато той е паднал в басейна на реактора.

Мълчание. После мъжът каза:

— Почти се удави. Опитахме са да изпомпаме водата от него но вече беше в безсъзнание.

— Погълнал ли е вода?

— Не знам. Възможно е. От устата му излезе малко.

Човекът се раздразни още повече.

— Но ако не направите нещо, госпожо, ще превърна Вирджиния в шибана пустиня.

— Ще ви помогна — успокоих го. — Но трябва да ви задам още няколко въпроса. Какво е състоянието му сега?

— Както вече ви казах, в безсъзнание е.

Прилича на кома.

— Къде го държите?

— В стаята с нас — ужасено отвърна той. — Не реагира на нищо, независимо какво се опитваме да направим.

— Ще трябва да ви донеса много лед и медикаменти — казах. — Нужни са няколко курса, освен ако не получа помощ.

— По-разумно ще е да помогне някой друг, а не ФБР — отново повиши тон той.

— Аз съм лекар, а наоколо има много мои колеги — казах. — Ще дойда да ви помогна, но само ако не ми създавате затруднения.

Той замълча, после каза:

— Добре. Но ще дойдете сама.

— Роботът ще ми помогне да ви донеса нещата. Същият, който ви донесе телефона.

Той затвори и аз го последвах. Уесли и Марино ме гледаха така, сякаш бях извършила убийство.

— В никакъв случай — каза Уесли. — Господи, Кей! Побърка ли се?

— Няма да ходиш там, дори ако се наложи да те арестувам — включи се и Марино.

— Трябва — казах простичко. — Той ще умре — добавих.

— Точно това е причината, поради която не можеш да ходиш там — възкликна Уесли.

— Той има остра криза, защото е погълнал от водата в басейна — казах. — Не може да бъде спасен. Скоро ще умре, а мисля, че всички знаем какви ще бъдат последствията. Хората му вероятно ще взривят всички експлозиви.

Погледнах сериозно към Уесли. Марино и командира на ЕСЗ.

— Не разбирате ли? Четох книгата им. Той е техният месия. Хората му няма да си тръгнат просто ей така, когато той умре. Цялата работа ще се превърне в самоубийствена мисия, както предрече — отново приковах очи в Уесли.

— Не сме сигурни, че ще постъпят така — възрази той.

— И си готов да рискуваш?

— А какво ще стане — намеси се Марино, — ако Хенд се свести, познае те и съобщи на задниците си коя си? Тогава какво?

— Няма да се свести.

Уесли се загледа през прозореца. В командния пост не беше горещо, но той изглеждаше така, сякаш е лято. Ризата му беше мокра от пот, по челото му бяха избили капки. Не знаеше как да постъпи. Аз имах идея и не мислех, че може да се появи и друга.

— Чуй ме — казах. — Не мога да спася Джоуъл Хенд, но мога да ги накарам да мислят, че не е мъртъв.

Всички се вторачиха в мен. Марино запита:

— Какво?

— Той може да умре всеки момент — казах развълнувано. — Трябва да вляза вътре още сега и да ви оставя достатъчно време, за да проникнете там.

— Не можем да влезем там — възрази Уесли.

— Щом аз вляза, може и вие да успеете — казах. — Можем да използваме робота. Ще го вкараме вътре, а той може да ги заслепи за достатъчно време, за да успеете да нахълтате. Знам, че имате оборудването, необходимо, за да се осъществи това.

Уесли загледа мрачно, а Марино — разтревожено и нещастно. Разбирах как се чувстват, но също така знаех и какво трябва да се направи. Отидох до най-близката линейка и взех от санитарите това, от което се нуждаех. Другите отидоха да търсят лед. После Тото и аз потеглихме напред, а Луси остана да направлява рожбата си.

Роботът носеше двайсет килограма лед, а аз отговарях за сандъка с медикаментите. Вървяхме към предната врата на Олд Пойнт, сякаш бе напълно обикновен ден и посещението ни бе нормално. Не мислех за хората, които ме държаха на прицел. Отказвах да си представям експлозивите или шлепа, натоварен с материал, който можеше да помогне на Либия да си произведе атомна бомба.

Когато стигнахме до вратата, тя се отвори веднага от същия брадат мъж, който преди малко се бе появил, за да прибере телефона.

— Влизайте — каза той мрачно, без да свали пушката от рамото си.

— Помогни ми с леда — отговорих не по-малко заядливо.

Той се втренчи в робота, който държеше петте торби. Гледаше го страхливо, сякаш Тото беше питбул, който внезапно може да се хвърли към него и да го нарани. После той се протегна към леда, а Луси накара приятеля си чрез оптическия кабел да му го подаде. После влязохме в сградата и вратата се затвори. Видях, че обезопасеният район бе унищожен. Рентгеновите апарати и другите скенери бяха изтръгнати от местата си и простреляни. Виждаха се капки кръв и следи от влачене, а когато последвах брадатия зад ъгъла, усетих миризма на трупове, още преди да видя закланите пазачи, струпани на зловеща, кървава купчина в края на коридора.

В гърлото ми се надигна горчилка, когато минахме през червената врата и бръмченето на машините ме разтърси. Не можах да чуя нищо от думите на брадатия, който беше от „Новите ционисти“. Забелязах големия черен пистолет на колана му и си помислих за Дани и 45-калибровият, който го бе убил. Качихме се по железните стълби, боядисани в червено. Не поглеждах надолу, защото главата ми щеше да се замае. Той ме поведе по тесен пасаж към врата, която бе много тежка и изпъстрена с надписи. Бандитът набра номера на кода. От леда закапа вода по пода.

— Прави това, което ти кажат — дочух, докато влизахме в контролната зала. — Разбра ли? — бутна ме той с пушката си.

— Да — отговорих.

Вътре имаше около дузина мъже, облечени в анцузи и якета, въоръжени с автомати и карабини. Бяха развълнувани и ядосани и изглеждаха напълно безразлични към съдбата на десетината заложници, седнали на пода с опрени в стената гърбове. Ръцете на заложниците бяха завързани отпред, а на главите им бяха нахлузени калъфи от възглавници. През прорезите за очите се виждаше страхът им. Отворите за устите им бяха мокри от слюнка и те дишаха забързано и тежко. Забелязах кървави следи по пода, само че тези бяха пресни и водеха зад колоната, където бе изхвърлена последната жертва. Зачудих се колко ли трупа ще открия по-късно, ако и моят не бъде между тях.

— Ето тук — нареди придружителят ми.

Джоуъл Хенд лежеше по гръб на пода, покрит със завеса, очевидно свалена от прозореца. Беше невероятно блед и все още мокър от басейна, където бе погълнал водата, която щеше да го убие, независимо от усилията ми да го спася. Припомних си светлото му лице с плътни устни от деня, когато го бях срещнала в съда. Сега обаче изглеждаше подут и по-стар.

— От колко време е така? — запитах брадатия.

— Около час и половина.

Той се разхождаше нервно и пушеше. Не искаше да ме погледне в очите. Държеше неспокойната си ръка върху цевта на пушката, насочена към главата ми. Оставих сандъка с медикаментите, завъртях се и го погледнах.

— Не насочвай това към мен — казах.

— Млъкни.

Той спря и ме загледа, сякаш бе готов още сега да ми пръсне черепа.

— Тук съм, защото ме повикахте. Опитвам се да помогна — казах рязко, без да отмествам поглед от стъклените му очи. — Ако не искате да ви помогна, застреляйте ме или ме пуснете да си ходя. Нито едно от двете обаче няма да ви помогне. Опитвам се да спася живота му и няма нужда да ме разсейваш с проклетата си пушка.

Брадатият не знаеше какво да каже. Облегна се неспокойно на колоната, която имаше достатъчно бутони за управление на космически кораб. Видеоекраните по стените показваха, че и двата реактора са изключени, а райони, осветени в червено, ни предупреждаваха за проблеми, които не разбирах.

— Хей, Утън, по-спокойно — обади се един от хората му и запали цигара.

— Хайде сега да отворим торбите с леда — казах. — Иска ми се да имахме вана, но нямаме. Забелязах няколко книги по рафтовете, а и изглежда, до факса има купчини с хартия. Донесете всичко, което може да ни помогне да го оградим.

Мъжете ми донесоха различни дебели справочници, купчини хартия и куфарчета, които вероятно принадлежаха на заложниците. Оформих правоъгълна ограда около Хенд, сякаш работех в двора си и правех лехи. После го покрих с двайсет килограма лед, като оставих открити само лицето и едната му ръка.

— Това пък какво ще помогне? — запита мъжът, наречен Утън, който звучеше като човек от Запада.

— Той е бил изложен на силна радиация — обясних. — Имунната му система е унищожена и единственият начин да спрем това е да забавим целия процес.

Отворих сандъка с медикаментите, извадих голяма игла и я вкарах в ръката на умиращия им лидер. После я закрепих с лепенка. Свързах я със система, която не съдържаше друго освен физиологичен разтвор, безвреден солен разтвор, който не можеше да направи абсолютно нищо.

Хенд беше почти мъртъв. Сърцето ми заби усилено, когато огледах потните мъже, вярващи, че човекът, когото се преструвах, че спасявам, е Господ. Единият беше свалил пуловера си. Долната му фланелка беше почти сива, а ръкавите й — свити от многобройните пранета. Няколко от терористите имаха бради, а останалите не се бяха бръснали дни наред. Зачудих се къде ли се намираха жените и децата им. Помислих си за шлепа в реката и за това, което става в останалите части на електроцентралата.

— Извинете — тихо се обади треперещ глас и разбрах, че поне един от заложниците е жена. — Налага ми се да отида до тоалетната.

— Мулен, заведи я. Не ми се иска някой да се накенза тук.

— Извинете, но и аз трябва да отида — каза друг от заложниците, който беше мъж.

— Аз също.

— Добре, един след друг — нареди Мулен, който беше млад и огромен на ръст.

Научих поне едно нещо, което ФБР все още не знаеше. „Новите ционисти“ не възнамеряваха да освободят останалите заложници. Терористите имаха навик да поставят качулки върху главите на жертвите си, защото бе по-лесно да убиеш човек, чието лице не виждаш. Извадих нов флакон с физиологичен разтвор и инжектирах петдесет милиграма в системата на Хенд, сякаш му давах нова вълшебна доза.

— Как е той? — запита един от терористите, докато водеше следващия заложник към тоалетната.

— В момента е стабилизиран — излъгах.

— Кога ще се свести? — запита друг.

Премерих пулса на лидера им. Беше толкова слаб, че едва го открих. Внезапно брадатият клекна до мен и опипа врата на Хенд. Зарови пръсти в леда и притисна сърцето му. После вдигна очи към мен. Беше уплашен и вбесен.

— Не усещам нищо! — изкрещя той със зачервено лице.

— Не би трябвало да усещаш. Важно е да го държим изстуден, за да можем да задържим скоростта, с която радиацията уврежда кръвта и органите му — обясних. — Той получава масивна доза диетилентриаминова петвалентна оцетна киселина. Съвсем жив е.

Мъжът се изправи и пристъпи по-близо до мен, с пръст върху спусъка на пистолета си.

— Откъде да знам, че не се ебаваш или не влошаваш състоянието му?

— Няма откъде — отговорих кротко, без да показвам емоции, защото бях приела, че днес щях да умра, и не се страхувах от това. — Нямаш избор, освен да повярваш в това, което правя. Забавих значително метаболизма му. Но той няма скоро да се свести. Просто се опитвам да запазя живота му.

Терористът отмести очи от мен.

— Хей, Мечок, по-спокойно — обади се един от приятелите му. — Остави жената на мира.

Останах коленичила до Хенд. Течността в системата му се процеждаше бавно, а ледът се топеше и течеше по пода. Прегледах го няколко пъти, като си водех бележки, така че изглеждах загрижена за състоянието му. Не успях да се въздържа и няколко пъти погледнах през прозореца, мислейки за колегите си. Към три следобед органите на Хенд отказаха да действат, също като последователи, които вече не се интересуват от него. Джоуъл Хенд умря без звук или жест, а ледената вода продължи да се стича на малки вадички по пода.

— Имам нужда от още лед и лекарства — казах.

— А после какво? — приближи се Мечката.

— После ще трябва да го закарате в болница.

Никой не отговори.

— Ако не ми доставите нещата, от които се нуждая, не мога да направя нищо повече за него — казах спокойно.

Мечката отиде до бюрото и грабна телефона. Съобщи, че се нуждаем от лед и лекарства. Осъзнах, че Луси и екипът й трябва да се задействат веднага, или аз ще бъда застреляна. Отдръпнах се от Хенд и го огледах внимателно. Зачудих се как бе възможно да има такава власт над хората си. Но всеки мъж в стаята и другите при реактора бяха готови да убиват заради него. Всъщност вече го бяха направили.

— Роботът носи нещата. Ще изляза да ги взема — каза Мечката и погледна през прозореца. — Идва насам.

— Ако излезеш навън, вероятно ще ти прострелят задника.

— Не и докато тя е тук — изгледа ме Мечката с налудничавия си, изпълнен с омраза поглед.

— Роботът може да ви донесе нещата тук — изненадах ги.

Мечката се изсмя.

— Помниш ли всички онези стълби? Мислиш ли, че тоя тенекиен боклук може да се изкачи по тях?

— Може, разбира се — казах и се надавах това да е вярно.

— Хей, накарай го да донесе лекарствата тук, за да не се налага да излизаме — обади се един от терористите.

Мечката отново звънна на Уесли.

— Накарайте робота да донесе нещата в контролната зала. Ние няма да излезем — съобщи той и затръшна слушалката, без да осъзнава какво бе направил току-що.

Помислих си за племенницата ми и се помолих за нея, защото знаех, че това щеше да е най-трудната й задача досега. Внезапно усетих дулото на пистолет в тила си и подскочих.

— Ако го оставиш да умре, ти също си мъртва. Разбра ли, кучко?

Не помръднах.

— Скоро ще отплаваме оттук, а той трябва да е с нас.

— Стига да ми осигурите медикаментите, ще го запазя жив — отвърнах кротко.

Той свали пистолета от врата ми, а аз инжектирах последния флакон физиологичен разтвор в системата на мъртвия им водач. Вадички пот течаха по гърба ми, престилката ми бе подгизнала. Представих си Луси, застанала пред подвижния команден пост, издокарана в екипа за виртуална реалност. Виждах как движи ръцете и пръстите си и пристъпва напред, способна да разчете всеки сантиметър от терена с помощта на оптичния кабел. Съсредоточените й действия бяха единствената надежда, че Тото няма да се заклещи в някой ъгъл или няма да падне някъде.

Терористите стояха до прозореца и коментираха, загледани в робота, който се изкачи по пътеката за инвалиди и влезе вътре.

— И аз искам да си имам такъв робот — обади се един от тях.

— Прекалено глупав си, за да се научиш да го използваш.

— Не е вярно. Това бебче не е управлявано с радио. Нищо, контролирано от радио, не може да работи тук. Имаш ли представа колко дебели са стените?

— Такъв робот може да ти носи дървата, когато времето е кофти.

— Извинете, трябва да отида до тоалетната — тихо каза един от заложниците.

— Мамка му. Писна ми вече.

Напрежението ми стана почти непоносимо, когато си помислих какво ще стане, ако те излязат навън и не се върнат, докато Тото се появи.

— Хей, просто го накарай да почака. Иска ми се да затворим тези прозорци. Ужасно е студено.

— Е, в Триполи няма да се радваш на такъв чист, прохладен въздух. Наслаждавай му се, докато може.

Терористите се разсмяха весело. В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе мъж, когото не бях виждала преди. Беше тъмнокож, с брада, облечен в анцуг и дебело яке. Изглеждаше ядосан.

— Имаме само петнайсет устройства в контейнерите на шлепа — заговори той авторитетно със силен акцент. — Трябва да ни дадете още време.

— Петнайсет никак не е малко — отвърна Мечката, който очевидно не се притесняваше от мъжа.

— Имаме нужда най-малко от двайсет и пет! Такава беше уговорката ни.

— Никой не ми е казал подобно нещо.

— Той знае. — Брадатият погледна към трупа на Хенд на пода.

— Да, ама в момента той не може да обсъди въпроса с вас — каза Мечката и стъпка фаса си.

— Не разбирате ли? — вбесено запита чужденецът. — Всяко устройство тежи един тон. Кранът трябва да го извади от басейна на реактора и да го прибере в контейнера. Това е много бавен и труден процес. Изключително опасен. Обещахте ни поне двайсет и пет устройства. Сега бързате и ставате непредпазливи заради него. — Той посочи ядосано към Хенд. — Имахме уговорка!

— Единствената ми уговорка е да се грижа за него. Трябва да го закараме на шлепа и да вземем докторката с нас. А после трябва да го заведем в болница.

— Това са глупости! Той изглежда вече мъртъв! Вие сте напълно откачени!

— Не е мъртъв.

— Виж го. Бял като сняг и не диша. Мъртъв е!

Те започнаха да си крещят. Ботушите на Мечката изтропаха шумно по пода. Той се приближи до мен и запита:

— Не е мъртъв, нали?

— Не — отговорих.

По лицето му се стичаше пот, когато извади пистолета си и го насочи към мен. После взе на прицел заложниците. Те се свиха разтреперани, а един от тях заплака.

— Не, моля ви! Моля ви! — завика заложникът.

— Кой искаше да ходи до кенефа? — изръмжа Мечката. Те мълчаха, клатеха покритите си с качулки глави и гледаха ужасено с широко отворени очи.

— Ти ли беше? — извика Мечката и насочи пистолета към разплакания.

Вратата на контролната зала бе отворена. Дочух бръмченето на Тото по коридора. Той се изкачи по стълбите и тръгна към нас. Щеше да е тук след секунда. Извадих дългия метален фенер, създаден от ЕСЗ, който племенницата ми бе пъхнала в сандъка с медикаментите.

— Мамка му, искам да знам дали е мъртъв — обади се един от терористите.

Разбрах, че играта свършва.

— Ще ви покажа — казах спокойно.

Бръмченето се усили. Насочих фенера към Мечката и натиснах копчето. Той изпищя ужасено от заслепяващия удар и притисна ръце към очите си. Размахах фенера като бейзболна бухалка. Костите на китката му изпукаха и пистолетът падна на пода. Роботът влезе в стаята с празни ръце. Хвърлих се по корем на пода и покрих очите и ушите си колкото се може по-добре. Стаята експлодира в заслепяваща бяла светлина, когато от главата на Тото избухна зашеметяваща бомба. Чуха се писъци и проклятия. Терористите сляпо се блъскаха в колоните и един в друг и не видяха как дузини агенти от ЕСЗ нахлуха в залата.

— Замръзнете на място, кретени!

— Мирно, или ще взривя скапаните ви мозъци!

— Никой да не мърда!

Не помръднах от ледения гроб на Джоуъл Хенд, когато хеликоптерите прогърмяха отпред, а краката на спускащите се с въжета агенти разбиха прозорците. Изщракаха белезници и оръжия изтрополиха по пода, сритани встрани. Чух плачещи хора и осъзнах, че това са заложниците, които вече бяха освободени.

— Всичко е наред. Вече сте в безопасност.

— О, Господи! Благодаря ти, Господи!

— Хайде, трябва да излезем оттук.

Почувствах хладна ръка върху врата си и разбрах, че някой проверяваше дали съм жива.

— Лельо Кей? — чух разтреперания глас на Луси.

Завъртях се, надигнах се бавно и седнах. Ръцете и едната страна на лицето ми бяха мокри и изтръпнали. Огледах се замаяно. Треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха. Луси клекна до мен с пистолет в ръка. Очите й обиколиха залата. Останалите агенти в черни екипи извеждаха навън последните пленници.

— Хайде, позволи ми да ти помогна — каза тя.

Луси ми подаде ръка. Мускулите ми трепереха, сякаш щях да получа инфаркт. Не можех да се стопля, а в ушите ми не спираше да звънти. Изправих се и видях Тото до вратата. Очите му бяха обгорени, а горната част на главата му липсваше. Стоеше тихо и никой не му обръщаше внимание. Агентите извеждаха „Новите ционисти“ навън.

Луси погледна към вледененото тяло на пода, водата, спринцовките и празните флакони физиологичен разтвор.

— Господи — каза тя.

— Безопасно ли е да се излезе навън? — запитах. — Току-що завзехме целия район и шлепа. В същото време, когато нахлухме в контролната зала. Наложи се да застреляме няколко човека, защото не искаха да пуснат оръжията си. Марино уцели единия на паркинга.

— Марино е застрелял един от тях?

— Наложи се — отговори Луси. — Смятаме, че сме пипнали всички — около трийсет човека, — но все още проверяваме. Това място е минирано с експлозиви. Хайде да тръгваме. Можеш ли да вървиш?

— Разбира се.

Развързах подгизналата престилка и я свалих, защото не можех повече да я търпя. Метнах я на пода, свалих ръкавиците и бързо излязохме от контролната зала. Луси свали радиото от колана си. Ботушите й изтропаха по стълбите, които Тото бе изкачил толкова добре.

— Номер двайсет до подвижен екип едно — каза тя.

— Едно слуша.

— Излизаме. Всичко наред ли е?

— При вас ли е онази личност? — разпознах гласа на Бентън Уесли.

— Да, господине. Личността е много добре.

— Слава богу — чу се необичайно емоционално възклицание. — Кажи на личността, че я чакаме.

— Разбрано, господине — отговори Луси. — Мисля, че личността го знае.

Минахме бързо покрай труповете и съсирената кръв и завихме към фоайето, което вече не можеше да задържи никого вън или вътре. Луси отвори стъклената врата. Следобедното слънце бе толкова силно, че трябваше да закрия очите си. Не знаех накъде да тръгна и се чувствах нестабилна на краката си.

— Внимавай за стъпалата — каза Луси и ме прегърна през кръста. — Лельо Кей, просто се дръж за мен.