Патриша Корнуел
Проклетата кауза (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Вечерта се прибрах у дома, защото се нуждаех от дрехи, а и паспортът ми беше в касата. Събрах багажа си с треперещи ръце, очаквайки пейджърът ми да иззвъни. Филдинг ми се обаждаше всеки час, за да ми съобщи новините и да изрази тревогите си. Труповете в Олд Пойнт бяха по местата, където убийците ги бяха оставили, и не знаехме колко от работниците в електроцентралата са все още затворени вътре.

Спах неспокойно, охранявана от полицейска кола, паркирана на улицата. Будилникът ме стресна в пет часа. Скочих и час и половина по-късно един „Лиърджет“ ме чакаше на терминала в област Хенрико, където богатите бизнесмени от района паркираха частните си самолети. Уесли и аз бяхме учтиви, но въздържани, когато се срещнахме. Трудно ми беше да повярвам, че ще летим над океана заедно. Но още преди да ми предложат да замина за Лондон, неговото посещение в посолството там бе планирано, а и генерал Сешънс не знаеше нищо за връзката ни. Или поне аз така си представях положението, което бе извън контрола ми.

— Не съм сигурна, че се доверявам на мотива ти — обърнах се към Уесли, когато реактивният самолет потегли.

— Ами това? — добавих и се огледах наоколо. — Откога Бюрото използва лиърджети, или Пентагонът го е уредил?

— Използваме това, от което се нуждаем — отговори той. — ОЕ ни предостави всичките си ресурси, за да му помогнем в кризата, а самолетът е техен.

Белият реактивен самолет беше много красив, с високи седалки от зелена кожа, но вътре бе толкова шумно, че не можехме да говорим тихо.

— Не се ли притесняваш, че използваш нещо тяхно? — запитах.

— Те са в същото положение като всички нас. Доколкото знаем, с изключение на една-две гнили ябълки ОЕ няма никаква вина. Всъщност то и служителите му са истински жертви.

Загледахме се напред към пилотската кабина и двамата хубави пилоти, облечени в костюми.

— Освен това пилотите са наши — добави Уесли. — Проверихме всеки болт и гайка на самолета, преди да излетим. Не се тревожи. А що се отнася до идването ми с теб — изгледа ме той, — ще ти кажа отново: всичко, което става в момента, е работа. Прехвърлиха топката на ЕСЗ. Аз ще бъда нужен, когато терористите установят връзка с нас и поне можем да ги идентифицираме. Но мисля, че това няма да се случи в следващите няколко дни.

— Откъде можеш да знаеш? — запитах и сипах кафе. Уесли пое чашата си от ръката ми и пръстите ни се докоснаха.

— Знам го, защото са заети. Искат да се сдобият с онези устройства, а могат да получат само няколко на ден.

— Реакторите затворени ли са?

— Според компанията терористите затворили реакторите веднага след като завзели електроцентралата. Значи знаят какво искат и сериозно са се заели с него.

— И са двайсет човека.

— Приблизително толкова са отишли на така наречения семинар в контролната зала. Но всъщност не сме сигурни колко са в момента.

— Кога е била определена тази обиколка? — запитах.

— Компанията твърди, че са я определили през декември. Била е насрочена за края на февруари.

— Значи са изтеглили датата напред.

Не бях особено изненадана, като се има предвид случилото се напоследък.

— Да — потвърди той. — Внезапно променили датата, няколко дни преди Едингс да бъде убит.

— Звучат като отчаяни хора, Бентън.

— Да, вероятно и неспокойни и не напълно готови — съгласи се той. — Това е и добро, и лошо за нас.

— Ами заложниците? Според теб дали е възможно да ги пуснат всичките?

— Не знам за всички — отговори Уесли и се загледа през прозореца.

Лицето му имаше сериозен и мрачен вид в светлината на меките странични лампи.

— Господи — казах. — Ако се опитат да се освободят от горивото, може да стане национално бедствие. Не разбирам как мислят, че могат да успеят. Онези устройства вероятно тежат по няколко тона и са толкова радиоактивни, че могат да те убият веднага, ако се приближиш. И как възнамеряват да ги изнесат от Олд Пойнт?

— Електроцентралата е заобиколена от вода с цел да се охлаждат реакторите. А наблизо, в река Джеймс, е закотвен голям шлеп, който смятаме, че е техен.

Спомних си думите на Марино за шлеповете, които доставяли огромни сандъци в лагера на „Новите ционисти“, и запитах:

— Не можем ли да го превземем?

— Не. Не можем да превзимаме шлепове, подводници или каквото и да е друго в момента. Не и докато не освободим заложниците.

Уесли отпи замислено от кафето си. Хоризонтът се оцвети в бледозлатисто.

— Тогава най-добрият сценарий ще бъде те да си вземат това, което искат, и да си тръгнат, без да убият някой друг — предположих, макар да не мислех, че това може да се осъществи.

— Не. Най-добрият сценарий е да ги спрем там — отвърна Уесли и ме погледна. — Не искаме шлеп, пълен с радиоактивни материали, да плава из реките на Вирджиния или в открито море. Какво можем да направим тогава? Да ги заплашим, че ще го потопим? Освен това смятам, че ще вземат заложници със себе си. — Той замълча за момент и добави: — А накрая ще застрелят всички заложници.

Не можех да не си представя онези нещастни хора, шокирани и обзети от ужас във всеки момент, когато си поемаха дъх. Познавах физическото и психическото отражение на страха прекалено добре. Образите бяха зловещи и ме накараха да потреперя. Почувствах да ме залива вълна от омраза към хората, които се наричаха „Нови ционисти“. Стиснах юмруци.

Уесли забеляза побелелите ми кокалчета и реши, че съм се уплашила от полета.

— Само още няколко минути — успокои ме той. — Започваме да се спускаме.

Кацнахме на летище „Кенеди“, където ни чакаше друг самолет. Други двама мъже, облечени в костюми и в отлична физическа форма, ни поведоха напред. Не разпитвах Уесли за тях, защото вече знаех. Единият ни въведе в терминала на британските авиолинии, които любезно се бяха съгласили да сътрудничат на Бюрото или може би на Пентагона, осигурявайки две места на полета с „Конкорд“ до Лондон. Застанахме до гишето, където дискретно показахме документите си и заявихме, че не носим оръжие. Агентът, отговарящ за безопасността ни, ни придружи до чакалнята. Следващия път, когато го потърсих с поглед, той седеше и преглеждаше купчина вестници.

Ние с Уесли се настанихме пред огромните прозорци, гледащи към пистата, където свръхзвуковият самолет стоеше като гигантска бяла чапла, която хранеха с гориво чрез дебелия маркуч, закачен от едната й страна. Конкордът приличаше повече на ракета, отколкото на обикновен самолет, но изглежда, повечето от пътниците му вече не се впечатляваха от него. Те си сервираха сладкиши и плодове, а някои дори бъркаха коктейли „Мимоза“ и „Блъди Мери“.

Говорихме съвсем малко и постоянно оглеждахме тълпата, като държахме пред себе си вестници, също като пословичните шпиони или бегълци от правосъдието. Усетих, че вниманието на Уесли е привлечено най-вече от арабите, докато аз се притеснявах повече за хората, които изглеждаха като нас, защото си спомних онзи ден в съда, когато бях видяла Джоуъл Хенд и го бях сметнала за хубав и привлекателен. Ако в този момент той седнеше до мен и не го познавах, щях да си помисля, че е много по-подходящ за луксозната чакалня, отколкото ние с Бентън.

— Как си? — запита Уесли и отпусна вестника си.

— Не знам — отговорих раздразнено. — Е, кажи ми, сами ли сме, или приятелят ти е още тук?

В очите му проблесна смях.

— Не виждам нищо забавно.

— Значи мислиш, че тайните служби са наоколо. Или агенти под прикритие.

— Разбирам. Предполагам, че онзи човек, който ни доведе тук, е от служителите на британските авиолинии.

— Ще ти отговоря така, Кей: ако не сме сами, няма да ти кажа.

Изгледахме се сериозно за момент. Никога не бяхме пътували в чужбина заедно, а моментът сега не изглеждаше особено подходящ за това. Уесли носеше тъмносин костюм, почти черен, и обичайната бяла риза и консервативна вратовръзка. Аз бях облечена по подобен делови начин, а и двамата носехме очила. Помислих си, че изглеждаме като партньори от някоя адвокатска фирма, а когато огледах другите жени из залата, забелязах, че това, на което никак не приличам, е нечия съпруга.

Чу се шумолене на хартия, когато Уесли сгъна вестника и погледна часовника си.

— Мисля, че това е за нас — каза той и се надигна, когато повториха повикването за полет номер 2.

Конкордът събираше сто човека, разпределени в две отделения с по две седалки от всяка страна на пътеката. Украсата се състоеше от сив мокет и кожа, а прозорчетата бяха толкова малки, че не можеше да се гледа навън. Стюардесите бяха типично любезни англичанки и ако знаеха, че ние сме двамата пътници от ФБР, ЦРУ или някоя друга подобна агенция, не го показаха по никакъв начин. Единствената им грижа бяха питиетата ни. Поръчах си уиски.

— Не е ли малко рано? — запита Уесли.

— В Лондон не е — отговорих. — Там е четири часа по-късно.

— Благодаря. Ще си оправя часовника — отвърна той сухо, като че ли никога никъде не беше пътувал. — Аз ще пия бира — съобщи той на стюардесата.

— Добре, сега, когато сме в правилния часови пояс, е по-лесно да се пие — казах заядливо, без да успея да сдържа хапливостта си.

Уесли се обърна към мен и ме погледна в очите.

— Май си ядосана.

— Нали се занимаваш с изготвяне на профили, лесно можеш да определиш нещо подобно.

Той се огледа дискретно наоколо, но срещу нас нямаше никой, а и на мен почти не ми пукаше кой седи отзад.

— Не можем ли да говорим разумно? — тихо запита Уесли.

— Трудно ми е да се държа разумно, Бентън, когато винаги искаш да говориш след факта.

— Не съм сигурен, че те разбирам. Струва ми се, че има някакво разминаване или съм пропуснал нещо.

Реших да му обясня.

— Всички с изключение на мен знаят за раздялата ти с Кони — казах. — Луси ми съобщи новината, защото я чула от другите агенти. Просто ми се искаше поне веднъж да ме включиш истински във връзката ни.

— Господи, иска ми се да не се разстройваш толкова.

— Не го искаш и наполовина колкото мен.

— Не ти казах, защото не исках да се повлияя от теб.

Говорехме тихо, наведени напред, така че рамената ни се докосваха. Въпреки мрачните обстоятелства усещах всяко негово движение и докосване до мен. Долавях аромата на вълненото му сако и любимия му одеколон.

— Не можеш да бъдеш включена в решението за брака ми — продължи той, когато питиетата ни пристигнаха. — Сигурен съм, че го разбираш.

Не бях свикнала да пия уиски по това време и ефектът му беше бърз и силен. Веднага започнах да се отпускам и затворих очи по време на излитането, докато реактивният самолет гърмеше във въздуха. После светът под нас изчезна и от прозорците не се виждаше абсолютно нищо. Шумът на двигателите остана силен и ни принуди да седим плътно един до друг, докато продължавахме напрегнатия си разговор.

— Знам твърде добре какво изпитвам към теб — каза Уесли. — Знам го от дълго време.

— Нямаш право — отвърнах. — Никога не си имал право.

— А ти? Ти имаше ли право да постъпиш така, Кей? Или аз бях сам в стаята?

— Аз поне не съм омъжена. Дори нямам приятел. Но наистина не трябваше да го правя.

Уесли все още пиеше бирата си и никой от нас не се заинтересува от ордьоврите и хайвера, които вероятно щяха да се окажат първата съблазън в дълга гастрономическа игра. Замълчахме за малко, преглеждайки вестници и професионални списания, както правеха почти всички останали в кабината. Забелязах, че хората в конкорда не си говореха много, и реших, че да си богат и известен или пък кралска особа, е доста скучно.

— Е, предполагам, че сме решили въпроса — започна Уесли отново и се наведе към мен.

— Кой въпрос?

Оставих вилицата, защото се хранех с лявата ръка, а той ми пречеше.

— Знаеш. За това какво трябва и какво не трябва да правим.

Ръката му докосна гърдите ми и остана там, сякаш всичко, което си бяхме казали, бе забравено.

— Да — казах.

— Да? — любопитно запита той. — Какво искаш да кажеш?

— Отговарям с „да“ на казаното от теб.

Поех си дъх и усетих как тялото ми се приближава към неговото.

— Съгласна съм с разрешаването на проблемите.

— Значи точно това ще направим.

— Разбира се — съгласих се, без да съм убедена с какво точно. — И още нещо — добавих. — Ако някога се разведеш и искаме да се виждаме, ще започнем отначало.

— Абсолютно. Това е адски разумно.

— Междувременно оставаме колеги и приятели.

— И аз това искам — потвърди той.

 

В шест и половина хвърчахме по „Парк Лейн“. Седяхме мълчаливо на задната седалка на един „Роувър“, шофиран от полицай. Наблюдавах прелитащите покрай нас лондонски светлини. Бях учудващо оживена, макар и за губила чувство за ориентация. „Хайд Парк“ приличаше на море от тъмнина, с мъгляви лампи по извитите си пътеки.

Апартаментът, където отседнахме, се намираше близо до хотел „Дорчестър“. Тази вечер около великолепния стар хотел се бяха струпали множество пакистанци, които оживено протестираха срещу посещението на техния министър-председател. Встрани имаше стотици полицаи и кучета, но нашият шофьор изглеждаше абсолютно спокоен.

— На вратата има портиер — каза полицаят и спря пред висока сграда, която изглеждаше сравнително нова. — Просто влезте и му се представете. Той ще ви настани по стаите. Имате ли нужда от помощ за багажа?

Уесли отвори вратата си и отговори:

— Благодаря. Можем да се справим сами.

Влязохме в малкото фоайе, където възрастен мъж ни се усмихна иззад полираното си бюро.

— Добре. Очаквах ви — казах той. После стана и взе багажа ни. — Просто ме последвайте към асансьора.

Качихме се на петия етаж, където той ни въведе в тристаен апартамент с големи прозорци, ярки дамаски и африкански украси. Стаята ми беше удобна, с типичната английска вана, достатъчно голяма, за да се удавиш в нея, и клозет с казанче с верига. Мебелировката беше викторианска, с дъсчени подове, покрити с поовехтели турски килими. Отидох до прозореца и включих радиатора на най-силно. Загасих лампите и се загледах към преминаващите коли и тъмните дървета в парка, полюлявани от вятъра.

Стаята на Уесли се намираше в далечния край на коридора. Не го чух да влиза, докато не заговори:

— Кей?

Беше застанал до вратата. Чух леко потропване на лед.

— Който и да живее тук, си е направил чудесен запас от скоч. Казаха ми, че можем да се възползваме от него.

Уесли влезе и остави чашите на перваза на прозореца.

— Да не се опитваш да ме напиеш? — попитах.

— В миналото никога не се е налагало да го правя.

Той застана до мен. Пиехме и гледахме през прозореца, облегнати един на друг. В продължение на дълго време говорихме тихо и спокойно. После той погали косата ми и ме целуна по ухото. Аз също го докоснах и усетих как страстта ни се задълбочава все повече.

— Толкова много ми липсваше — прошепна той, когато се съблякохме.

Любихме се, защото не можехме да се въздържим. Това беше единственото ни извинение, макар да знаех, че в съда не биха го уважили. Раздялата ни беше адски трудна, затова сега цяла нощ не можехме да се наситим един на друг. Заспах на разсъмване, а когато малко по-късно се събудих, той беше изчезнал, сякаш всичко бе само сън. Лежах под пухения юрган, а пред очите ми се въртяха бавни, лирични образи. Под клепачите ми танцуваха светлини и ми се струваше, че ме люлеят, сякаш отново бях малко момиченце, а баща ми не умираше от болест, която не можех да разбера.

Никога не успях да се съвзема от смъртта му. Предполагам, че отношенията ми с останалите мъже бяха силно повлияни от това. Те напомняха на танц, в който се движех бавно и изведнъж се озовавах в тиха, празна стая, съвсем сама. Осъзнах колко много си приличаме ние с Луси. И двете обичахме тайно и не искахме да говорим за болката.

Облякох се и излязох от спалнята. Намерих Уесли във всекидневната. Пиеше кафе и гледаше навън към облачния ден. Беше облечен в костюм и не изглеждаше ни най-малко уморен.

— Кафето е готово — каза той. — Да ти сипя ли?

— Благодаря, аз ще си взема — казах и влязох в кухнята. — Отдавна ли стана?

— Преди малко.

Той правеше много силно кафе. Сетих се, че не знам почти нищо за домашните му навици. Не бяхме готвили заедно или ходили на почивка, макар да знаех, че има доста неща, които и двамата харесваме. Върнах се във всекидневната и оставих чашата си на перваза, защото исках да погледам парка.

— Как си? — запита Уесли и ме погледна.

— Чудесно. А ти?

— Не изглеждаш чудесно.

— Винаги казваш подходящото нещо.

— Изглеждаш, сякаш не си спала много. Това имах предвид.

— Всъщност може да се каже, че въобще не съм спала, но ти си виновен за това.

Той се усмихна.

— Аз и умората от полета.

— Умората, причинена от вас, специален агент Уесли, е по-страшна.

Навън движението вече бе доста оживено. От време на време улиците се огласяха от оглушителния вой на английските клаксони. В ранното студено утро хората вървяха забързано по тротоарите, а някои тичаха. Уесли се надигна от стола си.

— Тръгваме след малко — каза той, погали ме по врата и ме целуна. — Трябва да си намерим нещо за ядене. Чака ни дълъг ден.

— Бентън, не ми харесва да живея по този начин — отвърнах и затворих вратата.

Тръгнахме по „Парк Лейн“ към хотел „Дорчестър“, където все още стояха няколко пакистанци. После поехме по улица „Моунт“ към „Саут Одли“, където намерихме отворен малък ресторант, наречен „Ришо“. Вътре видяхме екзотични френски сладкиши и шоколади, достатъчно красиви, за да бъдат представени на изложба. Хора, облечени в делови костюми, седяха и четяха вестници до малките масички. Пих портокалов сок и огладнях. Сервитьорката — филипинка, изглеждаше озадачена от факта, че Уесли закусва само препечени филийки, докато аз си поръчах бекон с яйца, гъби и домати.

— Ще си разделите ли омлета? — запита тя.

— Не, благодаря — усмихнах се.

Малко преди десет продължихме по „Саут Одли“ към „Гросвенър Скуеър“, където се намираше американското посолство, мрачен гранитен блок в архитектурния стил на петдесетте години, украсен с огромен бронзов орел на покрива. Охраната беше солидна, навсякъде сновяха енергични пазачи. Показахме паспортите и препоръките си и ни снимаха. Най-после ни заведоха до втория етаж, където трябваше да се срещнем със старшия аташе на ФБР, или както го наричаха в Англия — „легат“. Ъгловият офис на Чък Олсън разкриваше великолепна гледка към хората, които чакаха на дълга опашка за визи и зелени карти. Той самият беше набит мъж в тъмен костюм, а късо подстриганата му коса беше почти толкова побеляла, колкото тази на Уесли.

— Радвам се да се запознаем — каза той и се ръкува с нас. — Моля, седнете. Бихте ли искали кафе?

Уесли и аз седнахме на канапето срещу бюрото, което бе абсолютно голо, с изключение на бележник и няколко папки. Върху корково табло зад главата на Олсън бяха забодени рисунки, които вероятно бяха изработени от децата му, а над тях висеше голяма емблема на ФБР. Виждаха се няколко рафта с книги и дипломи, но останалата част от офиса представляваше семпло работно място на зает човек, който не се впечатлява от работата или от себе си.

— Чък — започна Уесли, — сигурен съм, вече знаеш, че доктор Скарпета е нашият консултант съдебен лекар. Тук е по определена нейна работа, но ако се наложи, можем да я повикаме по-късно.

— Дано не се налага — отвърна Олсън, който знаеше, че ако някъде в Англия или Европа стане ядрена катастрофа, щяха да ме викнат, за да помагам в справянето с хиляди мъртъвци.

— Чудех се дали ще можеш ясно да й обясниш тревогите ни — продължи Уесли.

— Ами ето това е очевидното — обърна се Олсън към мен. — Около една трета от електричеството в Англия се произвежда с ядрена енергия. Тревожим се от подобен терористичен удар, защото не знаем дали вече не е планиран от същите хора.

— Но корените на „Новите ционисти“ са във Вирджиния — възразих. — Да не би да смятате, че имат международни връзки?

— Те не са движещата сила в този случай — отговори той. — Не са хората, които искат плутоний.

— Кой тогава го иска? — запитах.

— Либия.

— Мисля, че това отдавна се знае.

— Да, но сега става — намеси се Уесли. — Става в Олд Пойнт.

— Както без съмнение знаете — продължи Олсън, — Кадафи иска ядрени оръжия от дълго време, но всичките му опити бяха провалени. Изглежда, най-после е открил някакъв начин. Намерил е „Новите ционисти“ във Вирджиния, а със сигурност и тук има екстремистки групи, които може да използва. Ние имаме и много араби.

— Откъде знаете, че става дума за Либия? — попитах.

Уесли отговори:

— Прегледахме телефонните записи на Джоуъл Хенд. Те включват много обаждания, най-вече до Триполи и Бенгази, направени през последните две години.

— Но не знаете дали Кадафи опитва нещо и тук, в Лондон.

— Страхуваме се от това, че можем да бъдем твърде уязвими. Лондон е отправната точка за Европа, САЩ и Близкия изток. Огромен финансов център. А фактът, че Либия краде огън от САЩ, не означава, че самите Щати са целта.

— Огън? — запитах.

— Като в мита за Прометей. „Огън“ е нашият код за плутоний.

— Разбирам — кимнах. — Това, което казвате, е логично. Как мога да ви помогна?

— Ами налага се да изследваме мозъка на тази история. Заради това, което става сега и може да стане и по-късно — отговори Олсън. — Трябва да разберем как разсъждават терористите, а това очевидно е работа на Уесли. Вашата е да се сдобиете с информация. Доколкото разбрах, тук живее ваш колега, който може да се окаже полезен.

— Можем само да се надяваме на това — казах. — Но все пак възнамерявам да поговоря с него.

— Какво ще кажеш за безопасността? — запита Уесли. — Не трябва ли да й назначим телохранител?

Олсън ме изгледа любопитно, преценявайки силата ми, като че ли бях някакъв предмет или боксьор, който щеше да се качи на ринга.

— Не — отговори той. — Мисля, че тя е в пълна безопасност тук, освен ако ти имаш други сведения.

— Не съм сигурен — отвърна Уесли и също ме погледна. — Вероятно ще е най-добре да изпратим някой с нея.

— В никакъв случай — възпротивих се. — Никой не знае, че съм в Лондон. Бездруго доктор Мант вече е стреснат, ако не и уплашен до смърт, и със сигурност няма да иска да ми се довери, ако не съм сама. А тогава цялата идея на пътуването ни отива по дяволите.

 

— Добре — неохотно се съгласи Уесли. — Стига да знаем къде си. Ще трябва да се срещнем тук не по-късно от четири, ако искаме да си хванем самолета.

— Ще ти се обадя, ако нещо ме задържи — казах. — Тук ли ще бъдеш?

— Ако не сме, секретарката ми ще знае къде да ни намери — отговори Олсън.

Слязох във фоайето, където водата се изсипваше шумно във фонтана, а бронзовата скулптура на Линкълн се изправяше гордо на стената, обградена от портретите на бивши президенти на САЩ. Пазачите преглеждаха строго паспорти и посетители. Пуснаха ме да мина, загледани хладно в мен. Усетих как очите им ме проследиха до вратата. Навън бе студена, влажна сутрин. Махнах на едно такси и дадох на шофьора адрес в „Белгрейвия“ близо до площад „Итън“.

Старата госпожа Мант бе живяла в „Ебъри Мюс“, в триетажна къща, разделена на апартаменти. Постройката беше с гипсова мазилка и червени комини, издигнати нависоко по керемидения покрив. По первазите на прозорците се виждаха саксии с нарциси, минзухари и бръшлян. Изкачих се по стълбите до втория етаж и почуках на вратата. Тя бе отворена бързо, но не от заместника ми. Едрата жена, срещу която се озовах, изглеждаше не по-малко объркана от мен.

— Извинете — казах. — Предполагам, че апартаментът вече е бил продаден…

— Не, съжалявам. Въобще не е обявен за продан — отговори тя твърдо.

— Търся Филип Мант — продължих. — Очевидно съм сгрешила.

— О — прекъсна ме тя. — Филип е моят брат — усмихна се тя дружелюбно. — Току-що отиде на работа. Изпуснахте го за секунди.

— На работа? — запитах.

— Да, винаги тръгва по това време. За да избегне натовареното движение. Макар да мисля, че това всъщност не е възможно.

Тя се поколеба, осъзнала внезапно, че пред нея стои напълно непознат човек.

— Мога ли да му предам кой го е търсил?

— Доктор Кей Скарпета — отговорих. — На всяка цена трябва да се видя с него.

— Разбира се — доволно, макар и изненадано каза тя.

— Чувала съм го да говори за вас. Той много ви харесва и страхотно ще се зарадва, че сте дошли. Какво ви води в Лондон?

— Никога не пропускам възможността да дойда тук. Можете ли да ми кажете къде да го намеря?

— Естествено. В моргата „Уестминстър“ на улица „Хорсфери“.

Тя отново се поколеба и ме погледна объркано.

— Мислех, че ви е казал за това.

— Да — усмихнах се. — Аз наистина се радвам за него. — Не бях сигурна за какво говоря, но тя изглеждаше много доволна.

— Не му казвайте, че отивам там — продължих. — Искам да го изненадам.

— О, това е чудесно. Той страхотно ще се зарадва.

Хванах друго такси и се замислих върху току-що чутото. Независимо каква бе причината за стореното от Мант, не можех да не му се ядосам.

— В кабинета на съдебния лекар ли отивате, госпожо? — запита ме шофьорът. — Това е онази сграда там. — Той посочи през отворения прозорец към красива тухлена къща.

— Не. Отивам в моргата — отговорих.

— Добре. Ето тук е. Хубаво е, че все пак влизате вътре сама, а не ви носят — грубо се захили той.

Шофьорът паркира пред малка според лондонските стандарти сграда и аз извадих парите си. Постройката беше тухлена с гранитен цокъл и странен парапет на покрива. Беше заобиколена с ограда от ковано желязо, боядисано в ръждив червен цвят. Според датата на табелката до входа, моргата беше повече от стогодишна. Помислих си колко ужасно е било да си патолог в онези дни. Имало е твърде малко улики, които да разкажат историята, и се зачудих дали хората в миналото не са лъжели по-малко.

Приемната на моргата беше малка, но приятно обзаведена, като типичното фоайе на нормална служба. Зад отворената врата имаше дълъг коридор и тъй като не видях никого, се отправих натам в момента, когато от една от стаите излезе жена, стиснала няколко големи книги в ръка.

— Съжалявам — каза тя стреснато. — Не можете да влизате там отзад.

— Търся доктор Мант — съобщих.

Жената беше облечена в дълга широка рокля и пуловер и говореше с шотландски акцент.

— Мога ли да му съобщя кой иска да се види с него? — любезно запита тя.

Показах й документите си.

— О, много добре. Той сигурно ви очаква.

— Не мисля така — отговорих.

— Разбирам — отвърна жената и объркано премести книгите в другата си ръка.

— Той работеше заедно с мен в Щатите — казах. — Бих искала да го изненадам, затова предпочитам да ми кажете къде мога да го намеря.

— В момента би трябвало да е в залата за аутопсии. Минете през тази врата. — Тя кимна към нея. — Ще видите съблекалните вляво от главната зала. Там има всичко, от което се нуждаете. После завийте наляво през следващата врата и точно зад нея. Ясно ли е? — усмихна се тя.

— Благодаря ви.

В съблекалнята навлякох терлици, ръкавици и маска. Облякох и широка престилка, за да не вмирисвам дрехите си. Минах през покрита с плочки зала, където блестяха шест маси от неръждаема стомана и стена с бели хладилници. Лекарите носеха сини униформи и, изглежда, имаха доста работа тази сутрин. Почти не ме погледнаха, когато минах покрай тях. В края на коридора открих заместника си, обут във високи гумени ботуши, работещ върху ужасно разложено тяло, което вероятно бе престояло дълго време във вода. Вонята беше отвратителна. Затворих вратата зад себе си.

— Доктор Мант — казах.

Той се обърна и за момент като че ли не знаеше коя съм или къде се намираме. После ме изгледа шокирано.

— Доктор Скарпета? Мили Боже, проклет да съм.

Той слезе тежко от стъпалото, защото беше човек с доста солидни размери.

— Толкова съм изненадан. Направо нямам думи! — Мант заекваше, а очите му се изпълниха с ужас.

— Аз също съм изненадана — казах сериозно.

— Предполагам, че е така. Елате. Не е нужно да говорим тук, в компанията на този доста зловещ удавник. Вчера следобед го намерили в Темза. Прилича на намушкване с нож, но още не сме установили самоличността му. Да отидем в кафенето — нервно избъбри той.

Филип Мант беше очарователен възрастен господин, с гъста бяла коса и дебели вежди над умни светли очи. Невъзможно бе да не го харесаш. Той ме поведе към банята, където дезинфекцирахме краката си, свалихме ръкавиците и маските и ги пъхнахме в кофа за боклук. После отидохме в кафенето, което гледаше към паркинга отзад. Както и всичко друго в Лондон, застоялият дим в стаята сигурно също имаше дълга история.

— Мога ли да ви предложа нещо освежително? — запита Мант и извади пакет „Плейърс“. — Знам, че вече не пушите, и затова не ви предлагам цигара.

— Не искам нищо освен няколко отговора — отвърнах.

Ръцете му трепереха леко, докато палеше цигарата си.

— Доктор Мант, какво, за бога, правите тук? — започнах. — Трябваше да сте в Лондон, защото в семейството ви имало смъртен случай.

— Така беше. Съвпадение.

— Съвпадение? — запитах. — И какво означава това?

— Доктор Скарпета, бездруго възнамерявах да напусна. После майка ми почина и това ме накара бързо да взема решение и да тръгна.

— Значи не сте имали намерение да се върнете? — запитах засегнато.

— Ужасно съжалявам, но не. Нямах — отговори той и деликатно изтърси пепелта от цигарата си.

— Можехте поне да ми съобщите за това, за да мога да започна да търся човек за мястото ви. Няколко пъти се опитвах да се свържа с вас.

— Не ви казах и не ви се обадих, защото не исках те да знаят.

— Те? — запитах и думата сякаш увисна във въздуха. — Кого точно имате предвид, доктор Мант?

Мант седеше и пушеше с кръстосани крака и увиснало върху колана шкембе. Той ме погледна безизразно и отговори:

— Нямам идея кои са те, но те със сигурност знаят кои сме ние. Това е, което ме плаши. Мога да ви кажа кога започна всичко. Тринадесети октомври. Не знам дали си спомняте случая.

Нямах дори бегла представа за какво говори.

— Аутопсията беше извършена от лекарите на флотата, защото смъртта бе настъпила в техния док в Норфолк.

В главата ми се появи смътен спомен.

— Човекът, който случайно паднал в сухия док?

— Точно той.

— Прав сте. Това беше случай на флотата, а не наш — казах и зачаках това, което подозирах, че ще чуя. — Разкажете ми какво общо има това с нас.

— Нали разбирате, спасителният отряд направил грешка — започна той. — Вместо да закарат трупа във военната болница в Портсмут, те го донесоха в моя кабинет, а младият Дани не знаеше нищо за случая. Той започнал да взима кръв, да попълва документите, изобщо да върши обичайната работа. Но открил нещо твърде необичайно в личните вещи на починалия.

Осъзнах, че доктор Мант не знае за Дани.

— Жертвата имала брезентова торба — продължи той. — Спасителите просто я поставили върху трупа и покрили всичко с чаршафа. Колкото и глупаво да е, ако не беше станала цялата разправия, ние въобще нямаше да разберем нищо.

— Какво да разберете?

— В този човек имаше екземпляр от една доста зловеща библия. По-късно научихме, че е свързана с някакъв култ. „Новите ционисти“. Ужасно нещо. В книгата подробно се описваха мъчения, убийства и други подобни зверства. Кошмарно нещо според мен.

— „Книгата на Хенд“ ли се наричаше? — запитах.

— Да — оживи се той. — Точно така.

— В черна кожена подвързия?

— Така мисля. Имаше напечатано име, но странно защо, не беше името на починалия. Шапиро или нещо подобно.

— Дуейн Шапиро.

— Разбира се — потвърди Мант. — Значи вече знаете за това.

— Знам за книгата, но не и защо е била в онзи човек, защото със сигурност той не е бил Дуейн Шапиро.

Мант замълча и разтърка лицето си.

— Струва ми се, че името му беше Катлет.

— Може да е бил убиецът на Дуейн Шапиро — казах. — Възможно е библията да е била у него точно по тази причина.

Докторът не знаеше.

— Също така не знам какво стана с книгата, след като Дани я намери — каза той. — Когато осъзнах, че имаме случай на военните в нашата морга, накарах Дани да закара трупа в Портсмут. Очевидно вещите на този нещастник също трябваше да потеглят с него.

— Но Дани е запазил книгата — казах.

— Страхувам се, че да — отвърна Мант, наведе се и загаси цигарата си в пепелника на масичката.

— Защо го е направил?

— Влязох случайно в кабинета му и я забелязах. Попитах го защо е у него. Обяснението му беше, че след като на книгата е напечатано името на друг човек, тя може случайно да е била прибрана от местопрестъплението. Според него торбата също можеше да е на друг човек.

Мант замълча за момент, после добави:

— Нали разбирате, Дани беше нов и смятам, че е допуснал съвсем честна грешка.

— Отговорете ми, докторе — казах, — по това време в офиса идваха ли разни репортери? Например някой друг разпитвал ли е за човека, смазан в дока?

— Да, господин Едингс. Спомням си, защото той искаше да научи всяка подробност, а това доста ме озадачи. Доколкото знам обаче, по-късно той не написа нищо по въпроса.

— Дали Дани е говорил с Едингс?

Мант се замисли.

— Струва ми се, че ги виждах да си говорят. Но младият Дани знаеше добре, че не трябва да го цитират.

— Възможно ли е той да е дал на Едингс книгата, при положение че Едингс е работел върху история за „Новите ционисти“?

— Всъщност не знам. Не видях книгата повече и реших, че Дани я е върнал на флотата. Как е той между другото? Липсва ми. Как е коляното му? Наричах го „Скокльо“ — засмя се Мант.

Не отговорих на въпроса му и дори не се усмихнах.

— Разкажете ми какво стана след това. Какво ви уплаши?

— Странни неща. Започнаха да ми мълчат по телефона. Усетих, че ме следят. Шефът на моргата, както знаете, напусна без обяснение. Един ден отидох на паркинга, а по цялото предно стъкло на колата ми имаше кръв. Взех проба в лабораторията и се оказа, че е от крава.

— Предполагам, че сте се срещали с детектив Роше — казах.

— Уви, да. Никак не го харесвам.

— Той опитвал ли се е да получи някаква информация от вас?

— Отбиваше се понякога. Не за аутопсиите, разбира се. Страхуваше се от тях.

— Какво искаше да научи?

— Смъртта, за която говорихме. Задаваше въпроси за човека.

— Разпитва ли ви за личните му вещи? За торбата, която случайно е пристигнала в моргата заедно с трупа?

Мант се опита да си припомни.

— Сега, когато помагате на жалката ми памет, ми се струва, че ме разпитва за торбата. Доколкото си спомням, отпратих го към Дани.

— Е, очевидно Дани не му я е дал — казах. — Или поне не му е дал книгата, защото тя попадна по-късно в наши ръце.

Не му разказах как, защото не исках да го тревожа.

— Проклетата книга сигурна е адски важна за някого — отсъди той.

— Дори повече, отколкото си мислех — отговорих. Замълчах, а той запали нова цигара. После запитах:

— Защо не ми казахте? Защо избягахте, без да споменете и дума?

— Честно казано, не исках и вие да се замесвате в това. А и всичко звучеше направо фантастично.

Той поспря. По лицето му личеше, че се досеща за другите ужасни случки, станали, откак бе напуснал Вирджиния.

— Доктор Скарпета, не съм млад вече. Искам само да си върша работата спокойно, преди да се пенсионирам.

Не исках да го критикувам допълнително, защото го разбирах. Не го обвинявах и се радвах, че бе избягал, защото вероятно така бе спасил живота си. Колкото и иронично да звучеше, той наистина не знаеше нищо важно и ако го бяха убили, щеше да е съвсем напразно, както убийството на Дани.

После му разказах историята с Дани. Опитах се да отблъсна назад в мислите си образите на яркочервената шина и локвите кръв, на листата и калта, полепнали по разбитата глава. Спомних си сияйната усмивка на Дани. Знаех, че никога няма да забравя малката бяла кесия, която бе изнесъл от кафенето на хълма, където кучето не бе спряло да лае почти през цялата вечер. Винаги щях да виждам тъгата и страха в очите му, когато ми помагаше с аутопсията на Тед Едингс, когото бе познавал. Двамата млади мъже невнимателно се бяха повели един друг към зловещата си смърт.

— Мили Боже! Горкото момче! — бе всичко, което Мант успя да каже.

Той покри очите си с носната си кърпа, а когато го напуснах, продължаваше да плаче.