Патриша Корнуел
Проклетата кауза (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Влетях в кухнята, отворих външната врата и се сблъсках с Марино. Едва не паднахме.

— Какво, по дяво… — извика той иззад товара с дърва.

— Някой дебне в двора — казах напрегнато.

Цепениците изтрополяха по пода, а Марино се затича обратно навън с изваден пистолет. Луси вече бе извадила оръжието си и също бе отвън. Бяхме готови да се справим дори с масови безредици.

— Проверете около къщата — нареди Марино. — Аз отивам там.

Върнах се, за да взема фенери, и за известно време ние с Луси обикаляхме около къщата, напрягахме очите и ушите си, но единствената гледка и звук идваха от обувките ни, хрускащи по снега. Чух как Марино спуска предпазителя на пистолета си, докато се приближаваше към нас в гъстата сянка до портата.

— До стената има отпечатъци от обувки — съобщи той.

Дъхът му излизаше на малки бели облачета.

— Наистина е странно. Водят към плажа, а после изчезват близо до водата — добави той.

После се огледа наоколо и попита:

— Имаш ли съседи, които биха могли да излязат на разходка в това време?

— Не познавам съседите на доктор Мант — отговорих. — Но те бездруго не биха стояли в двора му. А и кой нормален човек би се разхождал по плажа тази вечер?

— До коя част на двора стигат отпечатъците? — запита Луси.

— Ами, изглежда, онзи тип е прескочил оградата и е изминал около три метра навътре в двора, преди да се върне назад — отговори Марино.

Спомних си как Луси стоеше до прозореца, осветена от огъня и лампите. Вероятно натрапникът я бе видял и се беше уплашил.

После се сетих за нещо друго.

— Откъде знаем, че е бил мъж?

— Ако случайно е била жена, то направо можеш да я съжалиш — каза Марино. — Обувките й са същия размер като моите.

— Обувки или ботуши? — запитах и се отправих към оградата.

— Не знам. Подметките са с доста странна шарка — отвърна той и ме последва.

Отпечатъците, които видях, ме разтревожиха още повече. Не бяха оставени от обикновени ботуши или маратонки.

— Мили боже — казах. — Струва ми се този човек е носил водолазни ботуши или нещо подобно на тях. Погледнете.

Посочих шарката на Луси и Марино. Те бяха застанали до мен и виждаха ясно отпечатъците, осветени от фенера ми.

— Няма свод — отбеляза Луси. — Наистина приличат на водолазни ботуши. Това е странно.

Изправих се и погледнах над оградата към тъмната, вълнуваща се вода. Идеята, че някой може да е дошъл откъм морето, направо ми се струваше неприемлива.

— Можеш ли да ги снимаш? — обърнах се към Марино.

— Разбира се. Но нямам нищо, с което да направя отливки.

Върнахме се в къщата. Марино вдигна дървата и ги занесе във всекидневната, а ние с Луси насочихме вниманието си към вечерята. Имах чувството, че няма да мога да хапна нищичко, защото бях ужасно напрегната. Сипах си чаша вино и се опитах да повярвам, че натрапникът е бил чиста случайност, безобидно скиташ любител на снега или на гмуркането нощем.

Но знаех истината, поради което държах пистолета си наблизо и често поглеждах през прозореца. С мрачно настроение пъхнах лазанята във фурната. Извадих пармезана от хладилника и започнах да го стържа, после подредих смокини и пъпеш по чиниите, като добавих солидно количество шунка в порцията на Марино. Луси правеше салатата и за известно време работихме мълчаливо.

Когато най-после заговори, племенницата ми не звучеше особено щастлива.

— Наистина си се набутала в някаква каша, лельо Кей. Защо подобни неща винаги се случват точно на теб? Стоиш в това забравено от бога място, където няма аларма, а ключалките се отварят по-лесно и от кутия с кола…

— Изстуди ли вече шампанското? — прекъснах я. — Скоро ще стане дванайсет. Лазанята ще отнеме само около десет минути или петнайсет, освен ако фурната на доктор Мант не работи като всичко друго в къщата му. Тогава ще е готова някъде по същото време догодина. Никога не съм разбирала защо хората готвят лазанята с часове, а после се чудят защо е жилава и противна.

Луси ме гледаше втренчено, облегнала ножа на купата за салата. Беше нарязала достатъчно моркови и целина за цяла армия.

— Някой ден ще ти направя специална лазаня. Тя също е с ангинари, но със сос бешамел, а не маринара…

— Лельо Кей — нетърпеливо ме прекъсна тя, — мразя, когато правиш това, и няма да те оставя да продължиш. В момента въобще не ми пука за лазанята. Важното е, че тази сутрин си провела странен телефонен разговор. После пък е имало странно убийство, а хората на местопрестъплението са се отнесли подозрително към теб. А пък тази вечер в двора ти имаше човек, вероятно облечен в неопрен.

— Надали този човек ще се върне. Който и да е бил. Не би посмял да се захване и с трима ни.

— Лельо Кей, не можеш да останеш тук — каза тя.

— Трябва да заместя доктор Мант, а не мога да направя това, ако си стоя в Ричмънд — отвърнах и отново погледнах през прозореца над мивката. — Къде е Марино? Още ли прави снимки навън?

— Върна се преди малко — каза тя, а раздразнението й се усещаше ясно като настъпваща буря.

Влязох във всекидневната и го намерих заспал на канапето. Огънят пламтеше жизнерадостно. Очите ми се спряха на прозореца, откъдето Луси бе гледала, и отидох до него. Зад студеното стъкло дворът проблясваше като бледа луна, а снегът бе изпъстрен с отпечатъците от стъпките ни. Тухлената ограда беше тъмна и отвъд нея, там, където пясъкът се сливаше с морето, не се виждаше нищо.

— Луси е права — обади се сънливият глас на Марино иззад гърба ми.

Завъртях се към него.

— Мислех, че спиш.

— Чувам и виждам всичко, дори когато спя.

Не можах да не се усмихна.

— Изчезвай оттук. И аз гласувам за това — каза Марино и се надигна. — По никакъв начин не бих останал в тази съборетина насред това забравено от бога място. Ако нещо се случи, никой няма дори да чуе виковете ти — допълни той и ме погледна сериозно. — А докато те намерят, вече ще си напълно вкочанена. Разбира се, ако някой ураган първо не те е отнесъл в морето.

— Достатъчно — прекъснах го.

Марино взе пистолета си от масичката за кафе, стана и го пъхна в колана си.

— Можеш да изпратиш някой от заместниците си да поработи в Тайдуотър вместо доктор Мант.

— Аз съм единствената без семейство. За мен е по-лесно да се преместя, особено по това време на годината.

— Ама че дивотия. Не е нужно да се извиняваш за това, че си разведена и нямаш деца.

— Не се извинявам.

— А и не е, като да караш някого да се мести тук за половин година. Да не говорим, че ти си проклетият шеф. Ти би трябвало да нареждаш на хората си къде да отидат, независимо дали имат семейство или не. А ти би трябвало да си в собствената си къща.

— Всъщност не смятах, че идването тук ще се окаже толкова неприятно — казах. — Някои хора плащат доста пари, за да живеят в къщичка до океана.

Марино се протегна.

— Имаш ли нещо американско за пиене?

— Мляко.

— Мислех по-скоро за някоя и друга бира.

— Искам да знам защо викаш Бентън. Според мен е прекалено рано да намесваме и Бюрото.

— Аз пък мисля, че нямаш право да недоволстваш от пристигането на Бентън.

— Не се заяждай — предупредих го. — Прекалено късно е и съм твърде уморена.

— Просто съм искрен с теб — каза той, като извади цигара от пакета „Марлборо“ и я лапна. — Той ще дойде в Ричмънд. Не се и съмнявам в това. Той и жена му не са ходили никъде по празниците, затова предполагам, че вече е готов за кратко пътешествие. А това си заслужава.

Не можех да го погледна в очите и ми беше неприятно, че той знае причината за това.

— Освен това — продължи Марино — в момента полицаите от Чесапийк не са тези, които искат помощта на ФБР. Аз я искам и имам право. В случай че си забравила, аз съм началникът на участъка, където се намира апартаментът на Едингс. Що се отнася до мен, това е следствие, водено съвместно от няколко юрисдикции.

— Този случай е на Чесапийк, а не на Ричмънд — възразих. — Тялото бе намерено в Чесапийк. Не можеш да се набуташ насила в разследването им и го знаеш. Не можеш да викаш на помощ ФБР вместо тях.

— Слушай — каза Марино. — След като огледах апартамента на Едингс и открих онези неща…

Прекъснах го:

— Какви неща? Непрекъснато говориш за това, което си открил. Арсеналът му ли имаш предвид?

— Не само. Имам предвид нещо по-кофти. Още не сме стигнали до тази част — отвърна той, като ме погледна и извади цигарата от устата си. — Важното е, че Ричмънд има причина да се интересува от този случай. Затова се смятай за поканена.

— Страхувам се, че бях поканена още когато Едингс умря.

— Доколкото разбрах, тази сутрин не си се чувствала поканена на дока.

Не отговорих нищо, защото беше прав.

— Вероятно този гостенин в двора беше тук, за да ти покаже, че наистина не трябва да се смяташ за поканена — продължи той. — Искам ФБР да участва в случая, защото в него има повече от един обикновен удавник, изваден от реката.

— Какво откри в апартамента на Едингс? — попитах. Усетих нежеланието му да говори, когато отмести поглед от мен, но не го разбирах.

— Първо ще сервирам вечерята, а после ще седнем да поговорим — казах.

— Мисля, че ще е по-добре да почакаме до утре. Марино хвърли поглед към кухнята, като че ли Луси можеше да ни чуе.

— Марино, откога се притесняваш да споделиш нещо с мен?

— Това е различно — отговори той и разтърка лицето си. — Мисля, че Едингс се е забъркал с „Новите ционисти“ — най-после каза той.

Лазанята имаше превъзходен вкус, защото бях отцедила моцарелата върху салфетки, за да не се втечни прекалено по време на печенето, а и, разбира се, тестото беше прясно. Сервирах добре сготвената храна, която стана идеална благодарение на настъргания пармезан.

Марино изяде почти целия хляб, като го мажеше дебело с масло, слагаше шунка и го топеше в доматения сос. Луси обаче едва докосваше скромната си порция. Снегът се засили. Марино ни разказа за библията на „Новите ционисти“, която бе намерил в дома на Едингс. Зарята в Сандбридж прекъсна разговора ни. Отблъснах стола си назад.

— Полунощ е. Трябва да отворим шампанското. Чувствах се по-разстроена, отколкото предполагах, че е възможно, тъй като разказът на Марино надхвърли и най-лошите ми очаквания. През последните няколко години бях чувала доста неща за Джоуъл Хенд и последователите му — фашисти, които се наричаха „Новите ционисти“. Бяха решили да въведат нов ред, да създадат идеална страна. Винаги се бях страхувала, че кротуват зад стените на лагера си във Вирджиния, защото планират някое дивашко действие.

— Това, което би трябвало да направим, е да нахлуем във фермата на оня задник — каза Марино, като се надигна от масата. — Всъщност това трябваше да се направи много отдавна.

— Какво законно основание имаме? — попита Луси.

— Според мен, когато става дума за кретени като него, не е нужно законно основание.

— О, страхотна идея. Трябва да я предложиш на Градецки — каза Луси изморено, като имаше предвид главния прокурор на Съединените щати.

— Виж сега, познавам няколко човека в Съфолк, където живее Хенд, и съседите му твърдят, че в бърлогата му стават разни доста странни неща.

— Съседите винаги мислят, че у съседите им става нещо странно — възрази племенницата ми.

Марино извади шампанското от хладилника, а аз приготвих чашите.

— Какви странни неща? — попитах.

— Разни лодки спират на река Нансимонд и стоварват толкова големи сандъци, че им се налага да използват кранове. Никой не знае какво точно става, но няколко пъти нощем пилоти са забелязвали огромни огньове, като че ли се изпълняват окултни ритуали. Местните хора се кълнат, че непрекъснато чуват изстрели и че във фермата са извършвани убийства.

Влязох във всекидневната, защото решихме да разчистим по-късно.

— Знам за убийствата в този щат, но никога не съм чувала да споменават „Новите ционисти“ във връзка с тях, а и с каквото и да е престъпление. Никога не съм чувала и за окултните им занимания. Само за малоумните им политически идеи и смахнатия им екстремизъм. Изглежда, мразят Америка и вероятно биха се зарадвали, ако можеха да си имат своя собствена страна някъде, където Хенд да бъде крал. Или господ. Или нещо друго, за което го смятат.

— Искаш ли да го отворя? — запита Марино и вдигна шампанското към мен.

— Да, Нова година няма да стане още по-нова. А сега, обясни ми всичко подробно — казах и се настаних на канапето. — Значи смяташ, че Едингс е имал връзка с „Новите ционисти“?

— Само защото притежаваше една от библиите им, както вече ти казах — отговори Марино. — Намерих я, докато оглеждах къщата му.

— Това ли се тревожеше, че ще видя? — изгледах го изненадано.

— Тази вечер, да. Защото, ако искаш да знаеш, най-вече ме притеснява това, че тя ще я види — каза той и погледна към Луси.

— Пит — заговори разумно племенницата ми, — няма нужда да ме предпазваш от всичко, макар да съм ти благодарна за това.

Той замълча.

— Каква е библията? — попитах.

— Е, не е от тези, дето ги носиш, когато отиваш на църква.

— Сатанинска?

— Не, не е такава. Поне не е като онези, които съм виждал. Не говори, че трябва да боготвориш сатаната, а и няма от онези символи, които свързваш с подобен вид библии. Но дяволски сигурно е, че не е нещо, което искаш да прочетеш, преди да си легнеш — обясни той и отново погледна към Луси.

— Къде е? — полюбопитствах.

Марино свали станиола от шампанското и разви телчето. Тапата изскочи шумно и той започна да налива шампанското по същия начин, по който наливаше бира — накланяйки чашите, за да не се образува пяна.

— Луси, би ли ми донесла куфарчето? В кухнята е — помоли той, а когато племенницата ми излезе от стаята, се обърна към мен и сниши гласа си. — Нямаше да взема библията с мен, ако знаех, че ще се видя с Луси.

— Тя вече е възрастен човек, за бога. Агент на ФБР.

— Да, но понякога откача и ти го знаеш. Не се нуждае от зловещи четива като това. Честно ти казвам, прочетох го, защото се налагаше, и се почувствах адски кофти. Изпитах желание да отида на църква, а знаеш, че обикновено не правя такива неща — каза той напрегнато.

Наистина никога не бях чувала нещо подобно от него и това ме притесни. Луси бе имала доста тежки моменти, които сериозно ме плашеха. И преди бе действала саморазрушително и неразумно.

— Нямам право да я предпазвам от това — казах, когато тя се върна във всекидневната.

— Надявам се, че не говорите за мен — каза Луси и подаде на Марино куфарчето му.

— Да, точно за теб говорим — каза той, — защото смятам, че не би трябвало да четеш това.

Ключалките на куфарчето изщракаха.

— Това си е ваш случай — спокойно каза тя. — Интересувам се от него и искам да помогна по някакъв начин, но ако държите да напусна стаята, ще го направя.

Колкото и да е странно, това бе едно от най-тежките решения, които бях взимала. Да й позволя да огледа уликата, от която исках да я предпазя, означаваше, че признавам професионализма й, а това бе твърде важно за нея. Вятърът виеше по покрива и в прозорците като обезпокоен дух. Преместих се в края на канапето.

— Можеш да седнеш до мен, Луси — казах. — Ще прегледаме библията заедно.

Библията на „Новите ционисти“ всъщност се наричаше „Книгата на Хенд“, тъй като авторът й бе вдъхновен от Бога и скромно бе кръстил ръкописа на себе си. Написана с готически шрифт на индийска хартия и подвързана с черна кожа, която бе протрита, изцапана и надписана с името на човек, когото не познавах. В продължение на повече от час ние с Луси седяхме неподвижно и четохме, а Марино обикаляше наоколо, поддържаше огъня и пушеше. Беше неспокоен като трептящия пламък на огъня.

Също като в християнската библия, авторът бе изразил мислите си в притчи, предсказания и пословици, което правеше текста по-приемлив. Точно затова обаче, четенето бе толкова трудно. Страниците бяха изпълнени с хора и образи, които нахлуваха в най-дълбоките слоеве на мозъка. „Книгата“, както започнахме да я наричаме, показваше с най-големи подробности как да убиваш, измъчваш, плашиш, тормозиш и промиваш мозъците на хората. Подробната глава относно необходимостта от погроми, включваща и илюстрации, ме накара да потреперя.

Тези жестокости ми напомниха за инквизицията и наистина в книгата бе обяснено, че „Новите ционисти“ са тук, на земята, за да задействат нова инквизиция.

Живеем в епоха, когато неверниците сред нас трябва да бъдат премахнати. И когато изпълняваме това, трябва да сме шумни и крещящи като цимбали. Трябва да усетим как слабата им кръв изстива по кожата ни, докато ги унищожаваме. Трябва да следваме Единствения към славата и дори в смъртта.

Прочетох и други заклинания и инструкции за разруха, за странни действия с изгаряне и претопяване, използвани за промяна на баланса на земята. Към края на книгата ми се стори, че зловеща тъмнина е обгърнала душата ми, а и цялата къща. Чувствах се омърсена и отвратена от мисълта, че сред нас има хора, които разсъждават по този начин.

Мълчахме повече от час и накрая Луси заговори:

— Тук се говори за Единствения и тяхната вярност към него. За човек ли става дума, или за някакво божество?

— За Хенд, който вероятно се мисли за някакъв шибан Исус Христос — каза Марино и наля още шампанско. — Помниш ли онзи път, когато го видяхме в съда? — обърна се той към мен.

— Надали скоро бих могла да го забравя — отговорих.

— Той пристигна с целия си антураж, включително един вашингтонски адвокат, който имаше огромен златен джобен часовник и бастунче със сребърен връх — обясни Марино на Луси. — Хенд носеше скъп моден костюм, а русата му коса бе завързана на конска опашка. Пред съда стояха сума ти жени, които искаха да го видят, като че ли е Майкъл Болтън или нещо подобно, представяш ли си?

— За какво беше в съда? — попита Луси и погледна към мен.

— Беше попълнил молба да му разрешат да огледа един случай, но прокурорът му бе отказал, затова той се яви пред съдия.

— Какво искаше?

— Опитваше се да ме принуди да му предам копия от смъртния акт на сенатор Лен Купър.

— Защо?

— Твърдеше, че покойният сенатор е бил отровен от политическите си врагове. Всъщност Купър умря от остър кръвоизлив, предизвикан от мозъчен тумор. Съдията също не уважи молбата на Хенд.

— Предполагам, че Джоуъл Хенд не те обича много — каза Луси.

— Сигурно е така — съгласих се, после погледнах книгата, оставена на масичката за кафе, и запитах Марино.

— Името на корицата. Знаеш ли кой е Дуейн Шапиро?

— Тъкмо това смятах да ти обясня — отвърна той. — Това поне научихме от компютъра. Живял в лагера на „Новите ционисти“ в Съфолк до миналата есен, когато избягал оттам. Около месец по-късно бил убит в Мериланд, когато се опитвали да откраднат колата му.

Замълчахме за момент. Стори ми се, че тъмните прозорци на къщата приличат на зловещи квадратни очи. После запитах:

— Заподозрени или свидетели?

— Абсолютно никой.

— Как Едингс се е снабдил с библията на Шапиро? — попита Луси.

— Очевидно това е най-трудният въпрос — отговори Марино. — Може Едингс да е говорил с него но някое време или пък с роднините му. Това определено не е копие, а още в самото начало на книгата се казва, че не трябва да изпускаш библията от ръцете си. А пък ако някога те пипнат с нечия чужда книга, можеш да целунеш задника си за сбогом.

— Всъщност точно това се е случило и на Едингс — каза Луси.

Не можех да търпя близостта на книгата до нас и ми се искаше да я хвърля в огъня.

— Това не ми харесва — казах. — Ама никак не ми харесва. Луси ме изгледа любопитно.

— Не ставаш суеверна, нали?

— Тези хора общуват със злото — отвърнах. — А аз признавам, че по света има зло и не трябва да се отнасяме пренебрежително към него. Къде точно в дома на Едингс намери тази зловеща книга? — попитах Марино.

— Под леглото му.

— Сериозно.

— Абсолютно сериозен съм.

— И сме сигурни, че Едингс е живял сам?

— Така изглежда.

— А семейството му?

— Бащата е починал. Брат му живее в Мейн, а майка му — в Ричмънд. Всъщност доста близо до твоята къща.

— Говори ли с нея? — запитах.

— Отбих се, за да й съобщя лошите новини. Попитах я дали можем да огледаме дома на сина й по-подробно, което ще направим утре — каза Марино и погледна часовника си. — Май по-правилно е да кажа днес.

Луси стана и отиде до камината. Седна на перваза, облегна лакът на коляното си и подпря брадичката си с ръка. Зад нея жарта пламтеше в дълбоко легло от пепел.

— Откъде знаем, че тази библия въобще е на „Новите ционисти“? — запита тя. — Според мен единственото, което знаем, е, че е на Шапиро. Как можем да сме сигурни откъде той се е сдобил с нея?

— Шапиро е бил техен човек само допреди три месеца — отговори Марино. — Чувал съм, че Хенд не е особено благосклонен към хора, които искат да го изоставят. Позволи ми да те попитам нещо: колко бивши нови ционисти познаваш?

Луси не можа да отговори. Аз също.

— Той има последователи поне от десет години насам. И никога не сме чули нищо за някой, който го е напуснал? — продължи Марино. — Как, по дяволите, можем да знаем кого точно е погребал във фермата си?

— Как е възможно никога преди да не съм чувала за него? — зачуди се Луси.

Марино се надигна, за да допълни чашите ни.

— Защото никога не са ви преподавали за хора като него в университета — каза той.