Патриша Корнуел
Проклетата кауза (1)

ГЛАВА ПЪРВА

В последната сутрин на най-кървавата година във Вирджиния от Гражданската война досега запалих огъня и седнах с лице срещу тъмния прозорец. Знаех, че при изгрев слънце ще видя морето през него. Бях по халат и преглеждах годишната статистика на службата ми относно катастрофи, побои, бесения, стрелби и наръгвания, когато в пет и петнайсет телефонът иззвъня рязко.

— По дяволите — промърморих, защото изпитвах все по-малко желание да отговарям на обажданията за доктор Филип Мант. — Добре, добре.

Овехтялата му къщичка беше сгушена зад една дюна в чист крайбрежен район на Вирджиния, наречен Сандбридж, между военноморската база и националния природен резерват „Бек Бей“. Мант беше моя заместник съдебен лекар за района Тайдуотър и за съжаление миналата седмица, точно на Бъдни вечер, бе починала майка му. При нормални обстоятелства връщането му в Лондон, за да оправи семейните работи, нямаше да създаде объркване в системата на съдебните лекари във Вирджиния. Но заместничката му вече бе в отпуск по майчинство, а малко по-късно напусна и началникът на моргата.

— Домът на Мант — казах в слушалката и се загледах в разлюляваните от вятъра борове зад прозореца.

— Обажда се офицер Йънг от полицията на Чесапийк — съобщи някой, който звучеше като бял мъж, роден и отраснал на Юг. — Опитвам се да се свържа с доктор Мант.

— Той не е в страната — отговорих. — С какво мога да ви помогна?

— Вие госпожа Мант ли сте?

— Не, аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар. Замествам доктор Мант.

Гласът се поколеба, после продължи:

— Научихме за някакъв смъртен случай. Анонимно обаждане.

— Знаете ли мястото, където би трябвало да намерим тялото? — запитах, като си водех бележки.

— Споменаха затворения док за военни кораби.

— Моля? — казах учудено.

Той повтори думите си.

— За какво говорим, за някой „тюлен“?

Бях доста озадачена, защото, доколкото знаех, „тюлените“ по време на маневри бяха единствените водолази, на които бе позволено да се движат около старите кораби, закотвени в затворения док.

— Не знаем кой е, но вероятно е търсел реликви от Гражданската война.

— По тъмно?

— Госпожо, никой няма право да влиза в района, ако не е получил специално позволение. Но това никога не е пречило на хората да любопитстват. Те се промъкват в района с лодките си и винаги го правят по тъмно.

— Такъв сценарий ли ви предложи анонимният глас?

— В общи линии.

— Това е доста интересно.

— И аз мислех така.

— И тялото все още не е намерено? — запитах.

Продължавах да се чудя защо този полицай бе решил да се обади на съдебния лекар в такъв ранен час, когато все още не се знаеше със сигурност дали въобще има труп или дори изчезнал човек.

— Сега го търсим. Военните ще изпратят водолази, така че ще се справим с положението, ако се наложи. Просто исках да знаете предварително. И, моля ви, предайте на доктор Мант съболезнованията ми.

— Съболезнованията ви? — възкликнах учудено, тъй като не можах да си обясня защо полицаят търси Мант, ако знае за заминаването му.

— Чух, че майка му починала.

Почуках по листа с върха на химикалката и попитах:

— Бихте ли ми казали имената си и как мога да ви намеря?

— С. Т. Йънг.

Той ми даде телефонния си номер и затвори.

Загледах се в догарящия огън и се надигнах да сложа още дърва. Чувствах се притеснена и самотна. Искаше ми се да съм в Ричмънд, в собствения си дом със свещи на прозорците и елха, украсена с коледните играчки от миналото. Исках да слушам Моцарт и Хендел, а не виещия по покрива вятър. Зачудих се защо ли бях приела любезната покана на Мант да се настаня в дома му вместо в удобен хотел. Възобнових четенето на статистическия доклад, но мислите ми непрестанно се отплесваха встрани. Представях си ленивите води на река Елизабет, които по това време на годината щяха да са с температура под петнайсет градуса и видимост около четиридесет сантиметра в най-добрия случай.

Едно нещо бе да се гмуркаш през зимата за миди в залива Чесапийк или да навлезеш на тридесет мили в Атлантическия океан, за да разгледаш потънал самолетоносач, немска подводница или други чудеса, които си заслужават обличането на неопрен. Но в река Елизабет, където военните закотвяха бракуваните си кораби, не можех да се сетя за нищо привлекателно независимо от времето. Не можех да си представя кой би се гмуркал там сам, през зимата и по тъмно, за да търси реликви или каквото и да е друго. Смятах, че обаждането щеше да се окаже шега.

Надигнах се от креслото и влязох в спалнята, където вещите ми лежаха разпилени из малкото хладно пространство. Съблякох се бързо и взех кратък душ. Още през първия си ден тук бях открила, че бойлерът не е особено щедър. Наистина никак не харесвах студената къща на доктор Мант с боровата й ламперия в кехлибарен цвят и боядисани в тъмнокафяво подове, където си личеше всяка прашинка. Моят заместник англичанин живееше в мрачната прегръдка на силния вятър и през всяка секунда в оскъдно мебелираната му къща се чувствах вледенена и притеснена от странни звуци, които понякога ме караха да се надигна в съня си и да се протегна към пистолета.

Сгушена в халата и с увита около главата кърпа, отидох да проверя стаята за гости и банята, за да се уверя, че всичко е наред за посещението на Луси, племенницата ми, която трябваше да пристигне по обед. После огледах кухнята, която беше направо мизерна в сравнение с моята. Очевидно вчера, когато ходих до Вирджиния Бийч на пазар, не бях забравила нищо, макар че щеше да ми се наложи да се оправям без преса за чесън, машина за спагети, кухненски комбайн и микровълнова печка. Започвах сериозно да се питам дали Мант някога ядеше тук и дали въобще живееше в къщата си. Поне се бях сетила да си донеса собствените прибори, а докато имах добри тенджери и ножове, можех да се справя с почти всичко.

Почетох още малко и заспах на светлината на старинната лампа. Телефонът ме стресна отново. Грабнах слушалката, а очите ми бързо се приспособиха към слънчевата светлина в лицето ми.

— Обажда се детектив К. Т. Роше от Чесапийк — каза непознат мъжки глас. — Научих, че замествате доктор Мант. Нуждая се от бързия ви отговор. Изглежда, имаме смъртен случай на гмуркач в затворения военен док и трябва да отидем и да извадим тялото.

— Предполагам, че говорите за случая, за който вашият полицай ми се обади по-рано?

Дългото мълчание бе последвано от доста странен отговор.

— Доколкото знам, аз съм първият, който ви се обажда.

— Полицай на име Йънг ми звънна в пет и петнайсет тази сутрин. Изчакайте за момент — погледнах листа с бележките си. — Инициалите му са „С“ като „Сам“ и „Т“ като „Том“.

Нова пауза, после детективът отговори със същия тон:

— Нямам представа за кого говорите, тъй като при нас няма човек с такова име.

Усетих приток на адреналин и отново се заех с бележките. Беше девет и тринадесет минути. Бях силно озадачена от чутото. Ако първият мъж не бе полицай, тогава кой беше той, защо се бе обадил и откъде познаваше Мант?

— Кога намерихте трупа? — запитах Роше.

— Около шест сутринта пазачът на дока забелязал малка лодка, закотвена зад един от корабите. Имало дълъг маркуч във водата. Изглеждало, че някой в другия му край се гмурка. Изминал цял час, но никой не се показал. Тогава ни се обадиха. Изпратихме водолаз и както казах, там имаше труп.

— Имаме ли идентификация?

— В лодката намерихме портфейл. Шофьорската книжка е на бял мъж на име Теодор Андрю Едингс.

— Журналистът? — запитах невярващо. — Този Тед Едингс?

— Тридесет и две годишен, кестенява коса, сини очи. Така изглежда на снимката. Има ричмъндски адрес на улица „Грейс“.

Тед Едингс, когото познавах, беше криминален репортер, печелил доста награди. Работеше за „Асошиейтид Прес“. Почти не минаваше седмица, без да ми се обади за нещо. За момент се вторачих в слушалката, без да мога да мисля.

— На лодката намерихме и деветмилиметров пистолет — продължи детективът.

Заговорих сериозно:

— Самоличността му не трябва да се разкрива пред медиите или когото и да било друг, докато не бъде потвърдена.

— Вече предупредих всички за това. Не се тревожете.

— Добре. Значи никой няма представа защо този човек може да се е гмуркал във водите на затворения военен док? — запитах.

— Може да е търсил някакви останки от Гражданската война.

— Какво ви дава основание да мислите така?

— Много хора обичат да оглеждат реките за потънали топове и разни подобни оръдия — отговори той. — Добре. Значи ние отиваме да го извадим, за да не стои там долу по-дълго от необходимото.

— Не искам да го докосвате, а ако остане още малко във водата, това няма да промени абсолютно нищо.

— Какво искате да направите?

Гласът на детектива звучеше отбранително.

— Няма да знам, докато не стигна дотам.

— Е, аз не смятам, че е необходимо да идвате…

— Детектив Роше — прекъснах го, — не сте вие човекът, който да решава дали е необходимо да идвам, а и какво ще правя, когато дойда.

— Да, но задържам много хора, а днес следобед ще вали сняг. Никой не иска да стои дълго време на открито.

— Според кодекса на Вирджиния тялото е в моята юрисдикция, а не във вашата, нито пък на пожарната, спасителните служби или който и да било друг. Никой няма да докосва тялото, докато аз не наредя.

Говорех достатъчно рязко, за да разбере, че мога да се държа твърдо.

— Както вече ви казах, ще трябва да съобщя на всички спасители и хора от дока, че трябва да останат там, а те никак няма да се зарадват. Военните вече ме натискат да освободя района, преди да са се появили репортерите.

— Това не е случай на военните.

— Вие им го кажете. Това са техните кораби.

— С радост ще им го кажа. Междувременно съобщете на всички, че съм на път — казах, преди да затворя.

Осъзнах, че е възможно да минат много часове, преди да се върна в къщата, затова закачих на предната врата бележка, в която шифровано обяснявах на Луси как да влезе, ако не съм се прибрала. Скрих ключа така, че само тя да може да го намери, после натоварих лекарската си чанта и водолазния екип в багажника на черния си мерцедес. В десет без петнайсет температурата се бе покачила до три градуса, а опитите ми да открия капитан Пит Марино в Ричмънд се оказаха безуспешни.

— Слава богу — промърморих, когато телефонът в колата ми най-после иззвъня.

Грабнах слушалката.

— Скарпета.

— Привет.

— Пейджърът ти работи. Шокирана съм.

— Ако си толкова шокирана, защо по дяволите, звъниш на него?

Марино изглеждаше доволен да чуе гласа ми.

— К’во става?

— Сещаш ли се за репортера, към когото изпитваш силна неприязън? — попитах загадъчно.

Внимавах да не издавам подробности, тъй като някой можеше да чуе разговора ни.

— Кой по-точно?

— Онзи, който работи за „Асошиейтид Прес“ и редовно идва в офиса ми.

Той се замисли за момент, после каза:

— Е, каква е работата? Да не си налетяла на него?

— За съжаление май точно така ще стане. Отивам към река Елизабет. Обадиха ми се от Чесапийк.

— Чакай малко. Да не би да говориш за такава среща, за каквато си мисля? — запита той със зловещ тон.

— Страхувам се, да.

— Мили Боже.

— Имаме само шофьорска книжка, затова още не сме сигурни. Ще се гмурна, за да погледна, преди да го преместим.

— Задръж една минута — каза той. — Защо, мамка му, трябва да правиш подобно нещо? Не може ли други хора да се погрижат за това?

— Трябва да го видя, преди да го преместят — повторих.

Марино звучеше раздразнен и недоволен, тъй като имаше навика да се отнася с мен доста покровителствено. Нямаше нужда да казва и дума, за да разбера какво си мисли.

— Просто смятах, че би искал да хвърлиш един поглед на дома му в Ричмънд — казах.

— Да. Това е дяволски сигурно.

— Не знам какво ще открием.

— Е, по-разумно ще е, ако ги оставиш те да го открият.

В Чесапийк поех по отбивката за река Елизабет, после завих наляво по улица „Хай“. Минах покрай тухлени църкви, автокъщи за използвани коли и фургони. Зад градския затвор и полицията се виждаха военни бараки, чиято грозота бе подсилена от потискащата гледка на огромния двор за боклуци, заобиколен от ръждясала ограда, покрита с бодлива тел. В средата на голямото пространство, засипано с метални отпадъци и обрасло с плевели, имаше електростанция, която очевидно гореше боклуци и въглища и снабдяваше дока с енергия, за да провежда унилата си, мудна дейност. Днес комините и железопътните линии бяха потънали в тишина. Крановете също не работеха. Все пак беше Нова година.

Продължих напред към мрачното панелно управление, зад което се намираха дългите, павирани пристани. При портала млад мъж в цивилни дрехи и фуражка излезе от будката. Спуснах прозореца и се загледах в тъмните облаци по небето.

— Това е забранен район — съобщи ми той с безизразно лице.

— Аз съм доктор Кей Скарпета, главен съдебен лекар — представих се и извадих месинговата значка, която символизираше юрисдикцията ми върху всяка внезапна, необяснима или насилствена смърт в щат Вирджиния.

Той се наведе и разучи документите ми. Погледна няколко пъти лицето ми и после се вторачи в колата.

— Значи вие сте главният съдебен лекар? — запита той. — Защо тогава не карате катафалка?

Бях чувала същото и преди и затова отговорих търпеливо:

— Хората, които работят в погребалните бюра, карат катафалки. Аз не работя в погребално бюро. Аз съм лекар.

— Имам нужда от още някакъв документ за самоличност.

Дадох му шофьорската си книжка. Не се съмнявах, че след като ме пуснеше да мина, отново щях да се натъкна на подобни спънки. Пазачът отстъпи назад и вдигна портативното радио към устата си.

— Номер единайсет до номер две — каза той, като се обърна с гръб към мен, като че ли щеше да довери нещо тайно по телефона.

— Две — долетя неясен отговор.

— Тук при мен има някаква доктор Скайлета.

Досега не бях чувала някой да произнася името ми толкова неправилно.

— Разбрано. Чакаме я.

— Госпожо — обърна се пазачът към мен, — просто продължете напред и ще намерите паркинга вдясно — посочи той. — Трябва да оставите колата си там и да отидете пеша до кей номер две, където ще намерите капитан Грийн. Той е човекът, с когото трябва да се видите.

— А къде да намеря детектив Роше? — запитах.

— Трябва да се видите с капитан Грийн — повтори той. Затворих прозореца си, а пазачът отвори вратата. На нея бяха закачени множество надписи, предупреждаващи, че влизам в промишлен район, където се изисква предпазен екип, а паркирането е на моя отговорност. В далечината мътни сиви танкери, товарни кораби, фрегати и съдове на подводни криле нарушаваха линията на хоризонта. На втория кей се бяха събрали полицейски коли, линейки и малка група мъже.

Паркирах колата си, както ми бе наредено, и тръгнах бързо към тях. Всички ме гледаха втренчено. Бях оставила лекарската чанта и водолазния екип в колата и сега бях просто жена на средна възраст, обута в туристически обувки, вълнен панталон и светлозелено войнишко яке. В момента, когато стъпих на кея, изискан, посивял мъж в униформа ме пресрещна, като че ли бях влязла без разрешение. Той застана пред мен, без да се усмихне.

— Мога ли да ви помогна? — запита той с тон, който сякаш казваше: „Спри!“

Вятърът разроши косата и зачерви бузите му. Отново обясних коя съм.

— А, добре.

Определено звучеше така, като че ли не мисли това, което казва.

— Аз съм капитан Грийн от Следствената служба на военноморските сили. Наистина трябва да се заемем с това. Слушай — заговори той на някого, като ми обърна гръб, — трябва да разкараме тези…

— Извинете. Значи вие сте от ССВС? — прекъснах го, защото възнамерявах да изясня всичко още сега. — Доколкото знам, този док не принадлежи на армията. А ако е неин, то аз не би трябвало да съм тук. Случаят трябва да си е ваш, а тялото да се аутопсира от военни патолози.

— Госпожо — отвърна той, като че ли бях изчерпила търпението му. — Този док принадлежи на цивилен предприемач. Следователно той не е военна собственост. Но ние имаме очевиден интерес, защото, изглежда, някой се е гмуркал без разрешение около нашите кораби.

— Имате ли представа защо някой би извършил подобно нещо? — запитах, като се огледах наоколо.

— Някои търсачи на съкровища смятат, че ще намерят топове, стари корабни камбани и какво ли не тук.

Стояхме между товарния кораб „Ел Пасо“ и подводницата „Експлойтър“, и двете неподвижни и ръждясващи в реката. Водата приличаше на капучино и осъзнах, че видимостта щеше да е по-лоша от това, което очаквах. Близо до подводницата имаше водолазна платформа, но не видях и следа от жертвата или спасителите и полицаите, които би трябвало да работят върху смъртта й. Запитах Грийн за това, докато вятърът, който духаше откъм водата, смразяваше лицето ми, но неговият отговор бе отново да ми обърне гръб.

— Слушай, не мога да седя тук цял ден и да чакам Стю — каза той на мъж, облечен в гащеризон и мърляво скиорско яке.

— Можем да довлечем тук задника на Бо, капитане — отговори мъжът.

— По никакъв начин — възпротиви се Грийн, който очевидно познаваше добре работниците от дока. — Няма смисъл да го викаме.

— По дяволите — каза друг мъж с дълга, сплъстена брада. — Всички знаем, че толкова късно сутринта няма да е трезвен.

— На това му се вика „Присмял се хърбел на щърбел“ — каза Грийн и всички се засмяха.

Брадатият имаше лице като суров хамбургер. Той ме погледна хитро, докато палеше цигара, като я заслоняваше от вятъра с голите си, загрубели ръце.

— Не съм пил нищичко от вчера. Дори вода — закле се той, а приятелите му отново се захилиха. — По дяволите, студено е като гърдата на вещица — сви се той. — Трябваше да облека по-дебело палто.

— Абе студено му е на оня там долу — обади се друг работник, чието чене тракаше, докато говореше за мъртвия водолаз. — На онова момче наистина му е студено.

— Той вече не усеща студа.

Успях да потисна нарастващото си раздразнение и се обърнах към Грийн:

— Знам, че нямате търпение да започнете, а и аз също. Но не виждам никакви полицаи и хора от спасителната служба. Не видях лодката, нито района, където се намира тялото.

Почувствах дузина погледи върху себе си и огледах обветрените лица на хората, които приличаха на малка банда пирати, облечени в модерни дрехи. Не бях поканена в тайния им клуб и това ми напомни за миналото, когато подобна грубост и отблъскване ме караха да плача.

Най-после Грийн отговори:

— Полицаите са вътре и говорят по телефона. В главната сграда, онази с голямата котва отпред. Водолазите вероятно също са вътре, за да се стоплят. Спасителният отряд е на площадката от другата страна на реката, където ви чакат. Може да ви заинтересува това, че на същата площадка полицаите намериха пикап и ремарке, които вероятно са принадлежели на починалия. Последвайте ме — каза той и тръгна. — Ще ви покажа мястото, което ви интересува. Разбрах, че възнамерявате да влезете във водата с другите водолази.

— Точно така — отговорих и тръгнах с него по кея.

— Въобще не разбирам какво очаквате да видите.

— Отдавна се научих да не очаквам нищо, капитан Грийн.

Минахме покрай стари кораби и забелязах много метални тръби, които излизаха от тях и влизаха във водата.

— Какво е това? — попитах.

— КП — катодни предпазители — отговори той. — Заредени с електричество, за да намалят корозията.

— Надявам се, че са изключени.

— Електротехникът е на път насам. Ще изключи целия док.

— Значи гмуркачът може да се е натъкнал на КП. Вероятно не е лесно да ги видиш.

— Няма значение. Токът е много слаб — каза той, като че ли всеки би трябвало да знае това. — Все едно да те удари ток от деветволтова батерия. КП не го е убило. Можете да изключите това от списъка си.

Спряхме на края на кея, където се виждаше задната част на частично потопената подводница. На по-малко от шест метра от нея беше закотвена тъмнозелена алуминиева лодка. От компресора излизаше дълъг черен маркуч, който беше нагласен във вътрешната тръба от страната на пътника. Подът на лодката бе покрит с инструменти, водолазно оборудване и други предмети, за които подозирах, че са били небрежно прегледани от някого. Направих всичко възможно, за да потисна гнева си.

— Вероятно просто се е удавил — каза Грийн. — Почти всяка смърт на гмуркач, която съм виждал, е от удавяне. Умираш в плитка вода като тази, няма какво друго да бъде.

— Това оборудване определено ми се вижда необичайно — казах, като не обърнах внимание на медицинските му заключения.

Той се загледа в лодката, едва раздвижвана от теченията.

— Наргиле. Да, това е необичайно тук.

— Работеше ли, когато намерихте лодката?

— Нямаше бензин.

— Какво можете да ми кажете за него? Любителска направа?

— Фабрична — отвърна той. — Пет конски сили бензинов компресор, който всмуква въздух през маркуч с ниско налягане, свързан с двустепенен регулатор. Може да е останал долу четири-пет часа. Докато е имало гориво.

Грийн продължаваше да гледа встрани.

— Четири-пет часа? Защо? — погледнах го учудено. — Мога да го разбера, ако събирате омари или рапани, но тук?

Той мълчеше.

— Какво има долу? — запитах. — И не ми казвайте, че са останки от Гражданската война, защото и двамата знаем, че тук не се намират такива.

— В действителност долу няма абсолютно нищо.

— Да, но той е смятал, че има нещо.

— За негово съжаление мислел е погрешно. Вижте тези облаци. Със сигурност ще го отнесем — каза той и вдигна яката на палтото си. — Предполагам, че сте дипломиран водолаз.

— От много години.

— Ще трябва да видя картата ви.

Погледнах към лодката и подводницата, като се чудех колко ли точно затруднения възнамеряваха да ми създадат тези хора.

— Трябва да носите картата, ако възнамерявате да влизате във водата — продължи той. — Мисля, че би трябвало да го знаете.

— А пък аз мислех, че военните не управляват този док.

— Знам правилата тук. Няма значение кой управлява — вторачи се в мен Грийн.

— Разбирам — казах, като отвърнах спокойно на погледа му. — Предполагам, че ще имам нужда от разрешение, за да паркирам колата си на този кей, за да не ми се налага да нося оборудването си половин километър.

— Наистина имате нужда от разрешение, за да паркирате на кея.

— Е, аз пък нямам такова. Не нося и водолазната си карта, нито дори лиценза да практикувам медицина във Вирджиния, Мериланд или Флорида.

Говорих гладко и кротко. Грийн разбра, че не може да ме разстрои и това го вбеси допълнително. Той примигна няколко пъти и долових омразата му.

— Това е последният път, когато ви моля да ми позволите да си свърша работата — продължих. — Тук има неестествена смърт, която е в моята юрисдикция. Ако предпочитате да не ми сътрудничите, с радост ще повикам щатската полиция или ФБР. Изборът е ваш. Вероятно ще мога да докарам някого тук за не повече от двайсет минути. Мобифонът ми е у мен — потупах джоба си.

— Ако искате да се гмуркате, започвайте — сви рамене той. — Но ще трябва да подпишете официален документ за отказване от претенции, който да освобождава дока от отговорност в случай на инцидент. А аз сериозно се съмнявам, че тук има подобни формуляри.

— Разбирам. Значи трябва да подпиша нещо, което не притежавате.

— Така е.

— Чудесно — казах. — В такъв случай аз ще изготвя документа.

— Това трябва да се направи от адвокат, а днес е празник.

— Аз съм адвокат и работя по време на празниците. Мускулите на челюстта му заиграха. Знаех, че няма да си прави труда с подписването на формуляр, след като научи, че такъв може да бъде изготвен. Тръгнахме назад, а стомахът ми се сви от обзелата ме неприязън. Нямах желание да се гмуркам, а и никак не харесвах хората, с които се запознах днес. Естествено и преди се бях заплитала в бюрократична бодлива тел, когато имах случаи, в които бяха намесени правителството или някоя голяма компания, но това беше различно.

— Кажете ми нещо — заговори отново Грийн с презрителния си тон. — Винаги ли съдебните лекари лично вадят трупове от водата?

— Рядко.

— Обяснете ми защо според вас това е необходимо сега.

— Сцената на смъртта ще престане да съществува в момента, когато тялото бъде преместено. Смятам, че обстоятелствата са достатъчно необичайни, за да наложат да огледам мястото, докато мога. Освен това временно замествам съдебния лекар на Тайдуотър, така че просто се оказах тук, когато се обадиха от полицията.

Той замълча за момент, после ме стресна с думите:

— Определено ми стана мъчно, когато чух за майката на доктор Мант. Той кога ще се върне на работа?

Опитах се да си припомня сутрешното телефонно обаждане и мъжа, наречен Йънг, с пресиления южняшки акцент. Грийн не звучеше като роден на Юг, аз също, но това не означаваше, че не можем да имитираме провлечения южняшки говор.

— Не съм сигурна кога ще се върне — отговорих разтревожено. — Но се чудя откъде го познавате.

— Понякога случаите ни се застъпват, без значение дали трябва да е така.

Не можех да разбера какво намекваше.

— Доктор Мант разбира колко важно е да не се меси — продължи Грийн. — Приятно е да работиш с хора като него.

— Важно е да не се бъркаш в какво, капитан Грийн?

— Ако случаят е военен например или е в тази или онази юрисдикция. Съществуват много различни начини, по които хората могат да се намесят. Всичките са проблем и могат да нанесат щети. Например този гмуркач. Той се е гмурнал там, където не е трябвало, и вижте какво се случи.

Заковах се на място и се втренчих в него невярващо.

— Сигурно въображението ми е виновно — казах, — но ми се струва, че ме заплашвате.

— Отидете да си вземете екипа. Можете да паркирате по-близо, ей там до оградата — каза той и се отдалечи.