Патриша Корнуел
Проклетата кауза (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Докато чакахме новини от изпратената до моргата кола, прибрах трупа в чувал. Изправих се и ми се зави свят. Наложих си да се стегна, за да не припадна. Лицето ми беше вледенено и не виждах.

— Вече могат да го откарват — казах на Марино. — Някой не може ли да разкара онези проклети телевизионни камери оттук?

Ярките светлини на телевизионните екипи огряваха тъмната улица, докато ни чакаха да се покажем. Марино ме погледна мрачно, защото и двамата знаехме, че никой не може да направи нищо по отношение на репортерите или това, което пишат за нас. Стига да не съсипваха местопрестъпленията, можеха да правят каквото си поискат, особено ако се намираха в хеликоптери, които не можехме да спрем или хванем.

— Ти ли ще го откараш? — попита Марино.

— Не. Екипът е вече тук, а и се нуждаем от помощ, за да го качим обратно до горе. Кажи им да идват.

Той заговори по радиото. Фенерите ни продължаваха да осветяват боклуците, листата и дупките по пътя, пълни с кална вода. После Марино се обърна към мен:

— Ще оставя няколко човека тук, за да поогледат още малко. Освен ако престъпникът не е прибрал гилзата, тя трябва да е някъде тук.

Той погледна нагоре към хълма и добави:

— Проблемът е, че проклетите гилзи могат да изхвърчат доста надалеч, а оня шибан хеликоптер раздуха всичко наоколо.

След няколко минути санитарите заслизаха към нас с носилка в ръце. Обувките им хрущяха по изпочупените стъкла. Изчакахме да вдигнат тялото, после огледах земята, където бе лежал Дани. Втренчих се в черния отвор на тунела, изкопан преди много години в планина, чиято почва бе прекалено мека, за да го поддържа, и се приближих към него. Той бе зазидан и мазилката по тухлите проблесна на светлината от фенера ми. Ръждясали железопътни линии стърчаха от калта, а наоколо бяха разпилени стари гуми и бутилки.

— Док, там няма нищо — каза Марино, като застана до мен. — Мамка му — изруга той, когато се подхлъзна. — Вече огледахме.

— Е, очевидно убиецът не е избягал оттук — отсъдих, когато фенерът ми освети чакъл и увехнали плевели. — Никой не може да се скрие тук. А и повечето хора не знаят за това място.

— Хайде, ела — каза Марино нежно и докосна ръката ми.

— Мястото не е избрано случайно. Много малко хора дори знаят къде се намира. Това е бил човек, който твърде добре е знаел какво прави.

— Док — повтори Марино, — тук не е безопасно.

— Съмнявам се, че Дани е знаел за това място. Убийството е било грижливо обмислено и хладнокръвно изпълнено. — Гласът ми отекна по старите, тъмни стени.

Марино ме хвана за ръката и този път не се противопоставих.

— Хайде, ела. Тук не може да се направи нищо повече. Да вървим.

Кал заливаше ботушите ми и войнишките обувки на Марино, докато вървяхме покрай изоставените линии. Изкатерихме се по обсипания с боклуци хълм, като внимателно заобикаляхме кръвта, проляна, когато тялото на Дани се бе търколило надолу по стръмния хълм. Голяма част от нея бе отнесена от зловещия вятър, предизвикан от хеликоптера. Един ден това щеше да е от значение, ако адвокатът на защитата решеше така. Извърнах лице от камерите и проблясващите светкавици. Ние с Марино се оттеглихме, без да говорим с никого.

— Искам да си видя колата — казах, когато радиото му избръмча.

— Сто — лаконично съобщи Марино, като държеше радиото близо до устата си.

— Имаш връзка сто и седемнайсет — каза диспечерът на някого.

— Проверих и отзад и отпред, капитане — каза екип 117. — Няма и следа от колата, която ни описа.

— Разбрано — отвърна Марино и ме погледна раздразнено. — Колата на Луси не е в офиса ти. Не разбирам — допълни той. — Всичко ми се вижда съвсем безсмислено.

Тръгнахме пеша към парк „Либи Хил“, защото не беше далеч, а и искахме да поговорим.

— Имам чувството, че Дани е качил някого — каза Марино и запали цигара. — Възможно е да има нещо общо с наркотици.

— Дани не би направил подобно нещо, докато кара колата ми — възразих, но знаех, че звучи наивно. — Не би качил никого.

Марино се завъртя към мен.

— Хайде де. Не знаеш това със сигурност.

— Никога не съм имала никаква причина да го смятам за безотговорен или за търговец на дрога, или каквото и да било друго.

— Е, според мен е ясно, че е водил двойствен живот, както казват хората.

— Въобще не знаем подобно нещо — казах изморена от разговора.

— Ще трябва бързо да научиш това, защото по теб има доста от кръвта му.

— В наши дни се безпокоя за кръвта, независимо чия е.

— Слушай, просто искам да кажа, че хората могат да те разочароват понякога.

Светлините на града се простряха пред нас.

— А понякога хората, които не познаваш много добре, са по-лоши от онези, които въобще не познаваш — продължи той. — Ти имаше доверие на Дани, защото го харесваше и смяташе, че добре си върши работата. Но извън службата той може да се е занимавал с какво ли не, а ти да нямаш никаква представа за това.

Не отговорих. Всичко казано беше вярно.

— Той е симпатично хлапе, хубаво момче. А сега кара такъв страхотен автомобил. Най-малкото може да се е изкушил да се поизфука, преди да върне колата на шефа си. Или пък е искал да си купи малко дрога.

Повече се тревожех дали Дани не е станал жертва на крадци на коли и напомних на Марино, че напоследък имахме доста подобни случаи.

— Възможно е — съгласи се Марино и в същия момент забеляза мерцедеса ми. — Но колата ти е още тук. Защо ще поразходиш някого по улицата, после ще го застреляш, а накрая ще оставиш колата на мястото й? Защо да не я откраднеш? Също така възможно е да става дума за гей-скандал. Замисляла ли си се върху това?

Стигнахме до мерцедеса ми. Репортерите се нахвърлиха върху нас с нови въпроси, като че ли това бе престъплението на века. Пренебрегнахме ги, отидохме до шофьорската врата и проверихме вътрешността на колата. Огледах дръжките, пепелниците, таблото и кожената тапицерия, но не видях нищо нередно. Нямаше следи от борба, но постелката от дясната страна беше мръсна. Забелязах оставени от обувки отпечатъци.

— Така ли я намерихте? — попитах. — С отворена врата?

— Ние отворихме вратата — отговори Марино. — Но не беше заключена.

— Никой ли не е влизал вътре?

— Никой.

— Това го нямаше преди — посочих към постелката.

— Какво?

— Виждаш ли отпечатъците и калта? — запитах тихо, за да не ме чуят журналистите. — На тази седалка не би трябвало да е седял човек. Нито докато Дани е шофирал, нито по-рано, когато я поправяха във Вирджиния Бийч.

— А Луси?

— Не. Тя не се е возила с мен напоследък. Мисля, че никой не е седял там, откак я почиствах за последен път.

— Не се тревожи, ще проверим всичко. — Марино отмести очи от мен и добави неохотно: — Знаеш, че ще се наложи да я задържим, док.

— Разбира се — съгласих се и се отправихме обратно към улицата близо до тунела, където бяхме паркирали.

— Чудя се дали Дани е познавал Ричмънд добре — каза Марино.

— И преди е идвал в службата ми — отговорих потиснато. — Всъщност, когато го назначихме, той стажува една седмица при нас. Не си спомням къде беше отседнал, но мисля, че ставаше дума за „Комфърт Ин“ на улица „Броуд“.

Повървяхме мълчаливо известно време, после добавих:

— Очевидно е познавал добре района около службата.

— Да. Това включва и този район, тъй като службата ти се намира само на десетина пресечки оттук.

Внезапно се сетих нещо.

— Не знаем дали просто не е дошъл тук, за да си купи нещо за ядене, преди да се качи в автобуса на път за вкъщи. Как можем да сме сигурни дали не е бил зает с нещо толкова прозаично?

До колите ни бяха паркирани няколко полицейски автомобила и микробусът на криминалистите. Репортерите си бяха отишли. Отключих вратата на колата и се качих. Марино застана с ръце в джобовете и с подозрително изражение на лицето, тъй като ме познаваше добре.

— Няма да го аутопсираш тази вечер, нали? — запита той.

— Не.

Не беше необходимо да се извършва спешна аутопсия, затова не възнамерявах да се захващам с това тази вечер.

— А и не искаш да се прибереш у дома. Усещам го.

— Трябва да се свършат някои неща — казах. — Колкото повече чакаме, толкова повече можем да загубим.

— Къде искаш да опитаме? — запита Марино, защото знаеше как се чувстваш, когато някой от колегите ти бъде убит.

— Ами наоколо има няколко места, където можеш да се нахраниш. Например „Мили“.

— Не. Прекалено скъпо е. Същото е и при „Патрик Хенри“ и повечето места в „Слип“ и „Шокхоу Ботъм“. Не забравяй, че Дани не е имал много пари, освен ако е печелил от нещо, за което не знаем.

— Добре, да си представим, че не е имал пари от другаде — казах. — Да предположим, че е искал да се отбие някъде близо до службата и затова е останал на улица „Броуд“.

— Сещам се за „По“, което не е на „Броуд“, но пък е много близо до парк „Либи“. Също и кафенето, разбира се.

— И аз мисля така — съгласих се.

Влязохме в „По“, където управителят уреждаше сметката на последния клиент за вечерта. Изчакахме доста време само за да ни съобщят, че за вечеря е имало много малко хора и не е влизал никой, отговарящ на описанието на Дани. Върнахме се в колите и продължихме на изток по „Броуд“ до кафене „Хил“ на Двайсет и осма улица. Пулсът ми се ускори, когато осъзнах, че ресторантът се намира само една улица по-надолу от мястото, където бе намерен мерцедесът ми.

Известно с коктейлите си „Блъди Мери“ и великолепното си чили, кафенето се намираше на ъгъла и с течение на времето бе станало любимо място за срещи на ченгетата. Бях ходила там много пъти, обикновено с Марино. Мястото беше истински квартален бар и по това време масите бяха все още заети, във въздуха се виеше дим, а телевизорът предаваше шумно клипове на Хауи Лонг. Дейго сушеше чаши зад бара, когато ни забеляза и се ухили широко.

— Какво правите тук толкова късно? — запита тя, като че ли това не се бе случвало никога преди. — Къде бяхте по-рано, когато стана цялата шумотевица?

— Я ми кажи — започна Марино, — как беше бизнесът тази вечер в кафенето, където правят най-хубавите пържоли в града?

Той се премести по-близо до нея, за да го чуват останалите посетители. Дейго беше жилава чернокожа жена и в момента ме оглеждаше внимателно, като че ли ме бе виждала и преди.

— По-рано тук беше претъпкано — отговори тя. — Мислех, че ще припадна от умора. Мога ли да ви предложа нещо, капитане, а също и на приятелката ви?

— Може — отговори Марино. — Познаваш доктор Скарпета, нали?

Дейго се намръщи замислено, после се сети.

— Знаех си, че съм ви виждала тук и преди. С него. Вие двамата още ли сте женени? — засмя се тя, като че ли беше казала нещо адски смешно.

— Слушай, Дейго — продължи Марино. — Чудим се дали едно хлапе не е идвало тук днес по-рано. Бял, слаб, с дълга, тъмна коса. Наистина хубав. Бил е облечен в кожено яке, джинси, пуловер, маратонки и яркочервена шина на коляното. Около двайсет и пет годишен. Карал е нов черен мерцедес с много антени по него.

Очите й се присвиха, а лицето й помрачня, докато слушаше Марино. Ръката й пусна кърпата. Подозирах, че полицаите са й задавали въпроси в миналото за други неприятни неща. Изражението й подсказваше, че презира мързеливи, лоши хора, които не чувстват нищо, когато съсипват живота на почтените хора.

— О, знам много добре кого имате предвид — каза тя. Думите й имаха ефекта на изстрел. И двамата насочихме вниманието си към нея стреснати.

— Той дойде около пет. Така поне предполагам, защото беше още рано. Е, имаше няколко човека, които си пиеха бирата, както винаги. Но клиентите за вечеря още не бяха дошли. Той седна ей там.

Дейго посочи към празната маса под пълзящото растение в дъното на залата, където на тухлената стена имаше картина с петел. Вторачих се в масата, където Дани бе ял последната вечеря в живота си заради мен и го видях пред очите си. Беше жив и весел, с дълга, лъскава коса. После си го представих окървавен и окалян, проснат на тъмния хълм, обсипан с боклуци. Сърцето ме заболя и ми се наложи да отместя поглед. Просто трябваше да направя нещо с очите си.

Овладях се, обърнах се към Дейго и казах:

— Той работеше за мен. Казваше се Дани Уебстър.

Тя се загледа продължително в мен, осъзнала значението на думите ми.

— Ох — прошепна Дейго тихо. — Това е той. О, Господи, не мога да повярвам. Предаваха го по новините, а хората тук говореха за това цяла вечер, защото всичко е станало малко по-надолу по улицата.

— Да — потвърдих.

Тя погледна тъжно към Марино.

— Той беше само едно хлапе. Дойде тук, без да обръща внимание на никого. Просто седна, за да си изяде сандвича, а после някой го е убил. Казвам ви — тя вбесено започна да търка плота, — наоколо има прекалено много злоба. Прекалено много! Писна ми от това. Разбирате ли? Хората убиват, без да им мигне окото.

Няколко от седящите наблизо клиенти дочуха разговора ни, но продължиха своя, без да се вторачат в нас. Марино беше с униформа, а това очевидно подтикваше хората да си гледат собствените работи. Изчакахме Дейго да се поуспокои и си намерихме маса в най-тихия ъгъл на бара. Тя кимна към една от келнерките.

— Какво искаш, сладурче? — запита ме Дейго. Струваше ми се, че никога вече няма да мога да ям, затова си поръчах само билков чай, но тя не искаше и да чуе за това.

— Слушай сега — обърна се Дейго към келнерката, — донеси на докторката една порция от моя пудинг със сос „Джак Даниълс“. Не се тревожи, уискито се е изпарило — успокои ме тя. — И чаша силно кафе. Капитане? — погледна тя към Марино. — Искаш обичайното, нали, скъпи? Аха — кимна Дейго, преди той да отговори. — Това е сандвич с пържола, не много изпечена, пържен лук, допълнителна порция пържени картофи. Капитанът обича кетчуп, горчица, майонеза. Без десерт. Искаме да запазим живота на този човек.

— Имаш ли нещо против? — запита ме Марино, вадейки цигарите си, като че ли днес се нуждаеше от още едно нещо, което да го убие.

Дейго също запали цигара и ни разказа всичко, което си спомняше. Не беше малко, защото кафе „Хил“ беше от онези барове, където хората забелязват непознатите. Каза ни, че Дани останал там по-малко от час. Пристигнал и си тръгнал сам. Не изглеждало да очаква някого. Очевидно се притеснявал за времето, защото често поглеждал часовника си. Поръчал си моряшки сандвич с пържени картофи и пепси. Последната вечеря на Дани Уебстър му бе струвала шест долара и двайсет и седем цента. Келнерката, която го обслужвала, се наричала Сиси. Оставил й бакшиш един долар.

— И не видя никого в района, който да те настрои подозрително? По никое време днес? — запита Марино.

Дейго поклати глава.

— Не. Това, разбира се, не означава, че някое мръсно копеле не е висяло някъде из улицата. Защото там има много такива. Не е нужно да ходиш надалеч, за да ги намериш. Но ако е имало някой, не съм го видяла. А и никой от клиентите не сподели да се е натъкнал на подобен човек, когато е идвал насам.

— Добре, ще трябва да поговорим и с клиентите. С всички, които можем да открием — каза Марино. — Може да са забелязали някаква кола по времето, когато Дани си е тръгнал.

— Имаме разписки от кредитни карти — съобщи Дейго и подръпна косата си, която вече бе ужасно рошава. — Но бездруго познаваме повечето хора, които бяха тук.

Решихме да си ходим, но имаше още една подробност, която исках да узная.

— Дейго — запитах, — той взе ли си нещо за из път?

Тя ме изгледа озадачено и се надигна от масата.

— Чакай да попитам.

Марино загаси поредната си цигара. Лицето му беше доста зачервено.

— Добре ли си? — запитах.

Той изтри лицето си със салфетка.

— Тук е горещо като в ада.

— Взел си е пържените картофи — съобщи Дейго, когато се върна. — Сиси каза, че изял сандвича и салатата си, но му опаковала почти всичките картофи. А когато отишъл на касата, си купил пакетче с дъвки.

— Какъв вид? — попитах.

— Почти сигурна е, че са били „Дентин“.

Марино и аз излязохме навън. Той разхлаби яката и свали вратовръзката си.

— Мамка му, в някои дни ми се иска въобще да не бях напускал отдела — изруга той, защото, докато бе командвал детективите, ходеше с цивилни дрехи. — Не ми пука кой ме гледа — промърмори той. — Имам чувството, че ще умра.

— Моля те, кажи ми, ако говориш сериозно.

— Не се тревожи, още не съм готов за някоя от масите ти. Просто ядох прекалено много.

— Да, така е — съгласих се. — А и пушиш прекалено много. Точно това подготвя хората за моите маси, по дяволите. Хич и не си мисли за умиране. Писна ми от мъртъвци.

Стигнахме до колата ми. Марино се вторачи в мен, търсейки нещо, което можех да крия от него.

— Добре ли си?

— Ти как мислиш? Дани работеше за мен — отговорих и усетих, че ръцете ми треперят, докато вадех ключовете си. — Изглеждаше свестен и почтен. Винаги се опитваше да направи това, което трябва. Караше колата ми от Вирджиния Бийч насам, защото аз го помолих за това, а сега половината му глава липсва. Как, по дяволите, мислиш, че се чувствам?

— Според мен се чувстваш така, като че ли ти си виновна за това.

— Може и така да е.

Стояхме в тъмнината и се гледахме.

— Не, не е — каза Марино. — Виновен е задникът, който е натиснал спусъка. Ти нямаш нищо общо с това. Но ако бях на твое място, сигурно и аз щях да мисля като теб.

— Господи — казах внезапно.

— Какво? — стресна се Марино и внимателно се огледа наоколо.

— Кесията с храната му. Какво е станало с нея? Нямаше я в мерцедеса ми. Там не се виждаше нищо подобно. Дори нямаше опаковка от дъвка.

— Права си, мамка му. Не видях нищо и на улицата, където беше паркирана колата ти. Нямаше нищо около трупа, нито на местопрестъплението.

Имаше едно място, където никой не бе оглеждал, и то се намираше точно тук при нас, на улицата до ресторанта. Ние с Марино отново извадихме фенерите си и започнахме да обикаляме. Огледахме внимателно улица „Броуд“, но открихме малката бяла кесия на Двайсет и осма улица, близо до бордюра. От съседния двор залая куче. Местоположението на кесията навеждаше на мисълта, че Дани бе паркирал колата ми колкото се може по-близо до кафенето в район, където сградите и дърветата хвърляха плътна, гъста сянка, а светеха малко лампи.

— Имаш ли моливи или химикалки — в чантата си? — запита Марино и клекна до това, което подозирахме, че са остатъците от вечерята на Дани.

Намерих химикалка и гребен с дълга дръжка и му ги подадох. Използвайки тези прости инструменти, Марино отвори кесията, без да я докосва с пръсти. Вътре имаше студени пържени картофи, опаковани във фолио, и пакетче дъвки „Дентин“. Видът им беше шокиращ и разказваше ужасна история. Очевидно Дани бе нападнат, когато е отивал от кафенето към колата ми. Вероятно някой е изскочил от сянката и е извадил пистолет, докато Дани е отключвал вратата. Не знаехме със сигурност, но изглеждаше твърде вероятно да са го принудили да потегли, а после са го свалили от колата и са го завели до усамотения горист хълм, където бе умрял.

— Иска ми се това проклето псе да спре да лае — изруга Марино и се изправи. — Не отивай никъде. Ей сега ще се върна.

Той пресече улицата, отиде до колата си и отвори багажника. Когато се върна, носеше един от големите кафяви пликове, които полицаите използват за събиране на улики. Задържах го отворен, а Марино премести кесията на Дани вътре, отново с помощта на химикалката и гребена.

— Знам, че трябва да занеса това в стаята за веществени доказателства, но там не обичат храните. Освен това нямат и хладилник.

Той сгъна плика и хартията изшумоля неприятно. Стъпките ни отекваха по смълчаната улица.

— По дяволите, тук е по-студено, отколкото във всеки хладилник — продължи Марино. — Ако въобще намерим някакви отпечатъци, то вероятно ще са неговите. Но все пак ще отида до лабораторията да проверя.

Той заключи плика в багажника си. Знаех, че и преди бе съхранявал там улики. Нежеланието на Марино да спазва правилата не се ограничаваше само до униформата му.

Огледах тъмната улица, очертана от паркираните коли.

— Каквото и да е станало, е започнало точно тук — казах.

Марино не отговори, а също се огледа. После запита:

— Мислиш ли, че е било заради мерцедеса? Това ли е бил мотивът?

— Не знам — отговорих.

— Е, може и да е кражба. Колата му е дала вид на доста по-богат човек, отколкото беше.

Отново ме завладя чувството за вина.

— Но все още смятам, че може да се е срещнал с човек, когото е искал да види.

— Може да е по-лесно, ако е имал лоши намерения — казах. — Наистина ще е по-лесно за всички нас, защото тогава ще обвиняваме самия него за смъртта му.

Марино ме изгледа внимателно, после каза:

— Прибери се у дома и поспи малко. Искаш ли да карам след теб?

— Благодаря. Ще се оправя.

Но всъщност не бях особено сигурна. Пътят беше по-дълъг и тъмен, отколкото го помнех, и се чувствах изненадващо неспособна да извърша и най-обичайните и елементарни действия. Трудно ми беше дори да сваля прозореца и да намеря дребни, за да платя пътната такса. После хвърлих жетона, който не уцели кошницата, а когато шофьорът зад мен натисна нервно клаксона си, подскочих. Бях толкова разстроена, че не можех да се сетя за нищо, което да ме успокои, дори и чаша скоч. Стигнах до моя квартал към един часа. Пазачът, който ми отвори, беше мрачен. Вероятно бе чул новините и знаеше откъде идвам. Спрях пред къщи и забелязах с изненада, че колата на Луси бе паркирана на частния път.

Тя беше будна и седеше във всекидневната. Изглежда, напълно се бе съвзела. Огънят пламтеше весело, върху краката й бе метнато одеяло, а от телевизионния екран Робин Уилямс разсмиваше публиката.

— Какво стана? — запитах и седнах на близкото кресло. — Как колата ти се озова тук?

Луси беше с очила и четеше някакъв бюлетин на ФБР.

— Обадиха се от службата за съобщения — отговори тя. — Момчето, което карало моята кола, пристигнало в службата ти, но помощникът ти не се появил. Как му беше името? Дани? Затова момчето с моя „Събърбан“ се обадило в работата ти и те веднага ми звъннаха. Посрещнах го при будката на пазача.

— Но какво е станало? — запитах отново. — Дори не знам кой е този човек. Трябваше да е някакъв приятел на Дани, а самият Дани караше моя мерцедес. Трябваше да паркират и двете коли зад службата ми.

Млъкнах и се вторачих в племенницата си.

— Луси, имаш ли представа какво става? Знаеш ли защо се прибирам толкова късно?

Тя взе дистанционното и загаси телевизора.

— Знам само, че са те извикали за някакъв случай. Ти ми го каза, преди да излезеш.

Информирах я за всичко. Обясних й кой беше Дани, разказах й за убийството и за мерцедеса. Съобщих й всички подробности.

— Луси, знаеш ли кой бе човекът, който докара колата ти? — запитах.

— Не — отговори тя. — Някакво момче от испански произход, на име Рик. Имаше обица, къса коса и изглеждаше двайсет и две, двайсет и три годишен. Много учтив и любезен.

— Къде е сега? — попитах. — Не може да си прибрала колата си и да си го оставила на пътя?

— О, не. Закарах го до автогарата, към която ме насочи Джордж.

— Джордж?

— Дежурният пазач. На будката. Мисля, че беше към девет.

— Значи Рик се е върнал в Норфолк.

— Не знам — отвърна Луси. — Докато пътувахме към автогарата, ми каза, че Дани със сигурност щял да се появи. Вероятно няма представа какво е станало.

— Господи. Да се надяваме, че не знае, освен ако не го е чул по новините. Да се надяваме, че не е бил там.

Мисълта за Луси, сама в колата си с един непознат, ме изпълни с ужас. Видях главата на Дани пред очите си. Усетих разбитата кост под ръкавиците, хлъзгави от кръвта му.

— Рик заподозрян ли е? — изненадано запита Луси.

— В момента всеки е.

Взех телефона от бара. Марино тъкмо се бе прибрал, но преди да успея да кажа нещо, той заговори:

— Намерихме гилзата.

— Браво — възкликнах с облекчение. — Къде?

— Представи си, че се намираш на пътя и гледаш надолу към тунела. Беше в храстите, на около три метра вляво от пътеката, където започва кървавата следа.

— Значи мерникът му е биел надясно — казах.

— Да, освен ако и Дани, и убиецът са вървели надолу по хълма заднишком. А и онзи задник е бил със сериозни намерения. Калибърът е четиридесет и пети. „Уинчестър“.

— Зловещо.

— Точно така. Убиецът е искал да се увери, че Дани е мъртъв.

— Марино — прекъснах го, — тази вечер Луси се е срещнала с приятеля на Дани.

— Имаш предвид с човека, който е шофирал колата й?

— Да — отговорих и му обясних всичко.

— В това май има логика — каза той. — Двамата са се разделили някъде по пътя, но Дани не се е тревожил, защото е дал на приятеля си указания и телефонен номер.

— Възможно ли е някой да се опита да научи кой е Рик, преди той да изчезне? Да го пресрещне, когато слиза от автобуса?

— Ще се обадя на полицията в Норфолк. Бездруго ми се налага да го направя, защото някой трябва да отиде до дома на Дани и да съобщи на семейството му, преди да чуят историята по новините.

— Семейството му живее в Чесапийк.

Знаех, че след като чуе това неприятно съобщение, Марино също ще иска да поговори с тях.

— Мамка му — изруга той.

— Не говори с детектив Роше за това. А и не искам той въобще да се доближава до семейството на Дани.

— Не се тревожи. Но няма да е лошо да се свържеш с доктор Мант.

Опитах да звънна в апартамента на майка му в Лондон, но никой не отговори. Оставих спешно съобщение. Трябваше да се обадя на хиляди места, но се чувствах скапана. Седнах на канапето до Луси.

— Как си?

— Добре. Прегледах катехизиса, но мисля, че още не съм готова за причастие.

— Надявам се, че някой ден ще си.

— Имам главоболие, което упорито не желае да ме напусне.

— Заслужаваш си го.

— Права си — съгласи се тя и потърка слепоочията си.

— Защо го правиш след всичко, което преживя? — запитах.

— Не винаги знам защо. Вероятно защото вечно трябва да съм абсолютен сухар. Същото е и с много от другите агенти. Тичаме, вдигаме тежести и изпълняваме всичко чудесно. После изпускаме парата в петък вечер.

— Е, поне този път можеш да го правиш на безопасно място.

— Ти никога ли не губиш контрол над себе си? — попита тя и ме погледна любопитно. — Никога не съм те виждала да го правиш.

— Никога не съм искала да го видиш — отговорих. — Налагаше ти се да търпиш това с майка си, а имаше нужда от някой, с когото да се чувстваш сигурна.

— Не ми отговори на въпроса.

— Какво? Дали някога съм се напивала?

Луси кимна.

— Това не е нещо, с което да се гордееш. Лягам си — допълних и се надигнах.

— Повече от веднъж ли? — последва ме гласът й.

Спрях до вратата и я погледнах.

— Луси, през дългия си, тежък живот съм правила почти всичко. А и никога не съм те съдила за това, което ти правиш. Тревожа се само, когато смятам, че поведението ти те поставя в опасност — казах кротко, отново омаловажавайки нещата.

— Сега тревожиш ли се за мен?

Усмихнах се.

— Ще се тревожа за теб до края на живота си.

Прибрах се в спалнята си и затворих вратата. Сложих браунинга до леглото и взех един бенадрил, защото иначе нямаше да мога да поспя през малкото часове, които оставаха. Събудих се на разсъмване и установих, че лампата ми свети, а последното издание на списанието на американските юристи лежи в скута ми. Станах и излязох в коридора. Забелязах с изненада, че вратата на Луси е отворена, а леглото й оправено. Нямаше я на канапето във всекидневната и забързах към трапезарията в предната част на къщата. Погледнах през прозореца към замръзналите тухлени пътеки и тревата. Очевидно колата на Луси липсваше от доста време.

— Луси — измърморих ядосано, като че ли тя можеше да ме чуе. — Дяволите да те вземат.