Патриша Корнуел
Проклетата кауза (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На следващата сутрин тръгнах да проверя уликите. Първата ми спирка беше лабораторията със сканиращия електронен микроскоп, където открих криминоложката Бетси Еклис да обработва квадратно парче от автомобилна гума. Седеше с гръб към мен. Загледах я как поставя пробата на платформата, която после щеше да влезе във вакуумираната стъклена камера, за да бъде покрита с атоми злато. Забелязах среза в средата на гумата и си помислих, че изглежда познат, но не бях сигурна.

— Добро утро — поздравих.

Тя се завъртя и обърна гръб на внушителното си работно място, изпълнено с електронни устройства и дигитални микроскопи, които представяха образите като снимки, а не прости линии по мониторите. Слаба, с посивяла коса, облечена в бяла престилка, днес тя изглеждаше по-разтревожена от обикновено.

— Добро утро, доктор Скарпета — отвърна тя и постави пробата в камерата.

— Нарязани гуми? — запитах.

— От оръжейния отдел ме помолиха да направя пробата колкото се може по-бързо. Не ме питайте защо.

Не беше особено доволна от спешната си задача, защото това наистина беше необичайно за случай, който не се считаше сериозно престъпление. Не разбирах защо са дали приоритет на задачата днес, когато лабораториите бяха претрупани с работа, но не бях дошла тук за това.

— Дойдох да поговорим за урана — обясних.

— За първи път виждам нещо подобно — каза Бетси и отвори найлонов плик. — За цели двайсет и две години.

— Трябва да знаем с кой изотоп на урана си имаме работа — казах.

— Съгласна съм, но тъй като никога преди не съм имала подобен случай, не знам къде трябва да се изследва. Знам само, че аз не съм в състояние да го извърша тук.

Използвайки двойна лепенка, тя започна да монтира нещо, приличащо на парченца кал, върху малък шип, който щеше да отиде във флакон за съхранение. Бетси получаваше веществени доказателства всеки ден и едва насмогваше на огромното количество работа.

— Къде се намира радиоактивната проба сега? — попитах.

— Там, където я оставих. Не съм отваряла камерата оттогава, а и май нямам желание да го направя.

— Мога ли да видя с какво разполагаме?

— Разбира се.

Тя се премести до следващия дигитален микроскоп, включи монитора и той се изпълни с черна мъглявина, по която бяха разпилени звезди с различни размери и форми. Някои бяха ярки и бели, други — неясни, а всичките бяха невидими за невъоръжено око.

— Увеличавам до три хиляди пъти — обясни тя. — Искате ли да го увелича повече?

— Мисля, че това ще свърши работа — отговорих.

Загледахме се в нещо, което приличаше на астрономическа снимка. Металните сфери изглеждаха като триизмерни планети, заобиколени от по-малки звезди и луни.

— Това е от колата ви — съобщи тя. — Ярките частици са уран. По-матовите са железен окис, какъвто се намира в почвата. Освен това има алуминий, който в наши дни се използва навсякъде. Също така и силиций, или пясък.

— Типично за това, което човек може да носи по подметките си — отбелязах. — С изключение на урана.

— Ще ви покажа и още нещо — продължи тя. — Уранът има две форми. Кълбовидна, която е резултат от някакъв процес, при който уранът е бил разтопен. Но тук — посочи тя — има неправилни форми с остри краища, което означава, че са получени от машинен процес.

— ОЕ вероятно използват уран за атомните електроцентрали.

Говорех за Областното електроснабдяване, което доставяше електричество на цяла Вирджиния и части от Северна Каролина.

— Да, възможно е.

— Има ли и други служби, които може да използват уран? — попитах.

Бетси се замисли за момент.

— Наоколо няма нито мини, нито преработвателни заводи. Има ядрен реактор в университета, но мисля, че го използват най-вече за обучение.

Продължавах да оглеждам малката вселена от радиоактивен материал, вкаран в колата ми от убиеца на Дани. Припомних си куршума „Блек Талън“ със зловещите му назъбени краища и странното телефонно обаждане в Сандбридж, последвано от човека, който бе прескочил оградата и влязъл в двора на доктор Мант. Вярвах, че някак си Едингс е общото звено, а всичко е станало заради интереса му към „Новите ционисти“.

— Вижте — обърнах се към Еклис, — само защото гайгеровият брояч е заработил, това не означава, че радиоактивността е опасна. Всъщност уранът не е вреден.

— Проблемът е, че никога преди не сме имали подобен случай — отговори тя.

Обясних търпеливо:

— Много е просто. Този материал е улика в разследване на убийство. Аз съм съдебният лекар в този случай, който е в юрисдикцията на капитан Марино. Това, което трябва да направите, е да предадете частиците на Марино и мен. Ние ще ги закараме до университета и ще помолим ядрените физици да определят кой изотоп е.

Разбира се, това не можеше да се постигне без телефонно обсъждане, включващо директора на Бюрото по криминалистика и здравния инспектор, който беше прекият ми началник. Те се тревожеха за вероятен сблъсък на интереси, защото уранът беше намерен в колата ми, а и Дани бе работил за мен. Когато ги уверих, че не съм заподозряна по случая, те се успокоиха, и в крайна сметка бяха облекчени, че радиоактивната проба ще бъде предадена в други ръце.

Върнах се в лабораторията и Еклис отвори плашещата я камера, докато аз нахлувах памучни ръкавици. Свалих внимателно лепенката от пробата и я сложих в найлонов плик, който запечатах и надписах. Преди да напусна етажа, се отбих до оръжейния отдел, където Фрост седеше пред микроскоп за сравнения и оглеждаше стар войнишки щик. Попитах го за срязаната гума, която бе поискал да изследват.

— Имаме вероятен заподозрян за срязването на гумите ти — съобщи ми той и нагласи фокуса на микроскопа.

— Този щик? — запитах, макар да бях сигурна в отговора.

— Точно така. Тази сутрин ни го донесоха.

— Кой? — попитах с нарастващо подозрение.

Фрост погледна към сгъната хартиена кесия, оставена на масата. Видях номера на случая, датата и фамилията „Роше“.

— Чесапийк — отговори Фрост.

— Имаш ли представа откъде са го взели? Почувствах ужасен гняв.

— От багажника на някаква кола. Това поне ми казаха. По някаква причина бързат ужасно много с това.

Качих се горе до Токсикологията, защото я бях определила за последната си спирка. Настроението ми беше отвратително и ни най-малко не се развеселих, когато най-после открих някой, който да потвърди, че носът ми ме бе ориентирал правилно в моргата в Норфолк. Доктор Ратбоун беше едър, възрастен мъж, с много черна коса. Намерих го зад бюрото му, където подписваше лабораторните резултати.

— Тъкмо ти звънях — вдигна поглед към мен той. — Как изкара Новата година?

— Нова и различна. А ти?

— Имам син в Юта и ходихме при него. Заклевам се, бих се преместил там, стига да успея да си намеря работа, но ми се струва, че мормоните не се интересуват много от моя занаят.

— Мисля, че занаятът ти е добър навсякъде — казах, после добавих: — Предполагам, че вече имаш резултат в случая на Едингс.

— Концентрацията на цианид в кръвта му е 0,5 милиграма на литър, което е смъртоносно, както знаеш — отвърна той и продължи да пише.

— А всмукателният клапан на мундщука и маркучите?

— Не е ясно.

Не се изненадах, но и бездруго беше без значение, защото вече нямаше съмнение, че Едингс е бил отровен с цианид, а смъртта му със сигурност е убийство. Познавах прокурорката в Чесапийк и реших да се отбия в кабинета си и да й звънна, защото смятах, че тя ще подтикне полицаите да си свършат работата както трябва.

— Нямаше нужда да ми звъниш за това — каза тя.

— Права си.

— Не мисли повече по въпроса.

Гласът й звучеше ядосано.

— Каква банда идиоти! ФБР вече включи ли се?

— Чесапийк твърди, че не се нуждае от помощта им.

— Аха. Сякаш непрекъснато се занимават с убийства с отровен газ при гмуркане.

— Надали е така.

— Ще ти се обадя по-късно.

Затворих, взех палтото и чантата си и излязох навън. Беше чудесен ден. Колата на Марино беше паркирана на улица „Франклин“. Той седеше вътре, беше смъкнал прозореца си, а двигателят работеше. Тръгнах към него, а той отвори вратата и отключи багажника.

— Къде е? — попита.

Подадох му кафявия плик, а той ме изгледа шокирано.

— Това ли е всичко? — възкликна Марино с ококорени очи. — Мислех, че поне ще го сложиш в една от онези метални кутии.

— Не ставай смешен — отвърнах. — Можеш да държиш уран с голи ръце и пак няма да ти навреди.

Затворих плика в багажника.

— Защо тогава гайгеровият брояч се е включил? — продължи да спори Марино, докато се качвах в колата. — Включил се е, защото тази шибана свинщина е радиоактивна, нали?

— Няма спор, че уранът е радиоактивен. Но сам по себе си не много, защото се разлага адски бавно. Освен това пробата в багажника ти е съвсем малка.

— Според мен изразът „слабо радиоактивен“ прилича на „малко бременна“ или „леко умрял“. А и ако не си разтревожена, защо продаде мерцедеса?

— Не поради тази причина.

— Не желая да бъда облъчен дори и на теб да ти е все едно — раздразнено каза той.

— Няма да бъдеш облъчен. Не успях да го спра.

— Не мога да повярвам, че излагаш мен и колата ми на радиация.

— Марино — опитах отново, — много от пациентите ми идват в моргата със зловещи заболявания като туберкулоза, хепатит, менингит, СПИН. Ти си присъствал на аутопсиите им и винаги си бил в безопасност с мен.

Той караше бързо по магистралата, изпреварвайки останалите коли.

— Според мен вече би трябвало да знаеш, че никога не бих те изложила нарочно на опасност — добавих.

— Нарочно е правилната дума. Може да си попаднала на нещо, което не разбираш напълно. Кога за последен път имаше случай с радиоактивност?

— Преди всичко — обясних — самият случай не е радиоактивен. Само микроскопическите частици, свързани с него, са. Освен това съм напълно наясно с радиоактивността. Знам всичко за рентгеновите лъчи, изотопи като кобалт, йодин и разни други, използвани при лечението на болни от рак. Лекарите научават доста неща, включително и за лъчевата болест. Мога ли да те помоля най-после да намалиш и да си избереш една от лентите?

Загледах го разтревожено. По челото му бе избила пот, която се спускаше на струйки по слепоочията. Лицето му беше кървавочервено. Челюстите му бяха стиснати, ръцете му държаха здраво волана, а дишането му бе затруднено.

— Спри — наредих.

Той не отговори.

— Марино, спри! Веднага! — Повторих с тон, на който знаех, че не може да се възпротиви.

Банкетът беше широк и асфалтиран в тази част на 64 магистрала. Без да кажа и дума, изскочих от колата и отидох до неговата врата. Махнах му да излезе и той се подчини. Гърбът на униформата му бе подгизнал от пот и очертаваше долната му фланелка.

— Май се разболявам от грип — каза той.

Нагласих седалката и огледалата.

— Не знам какво ми става — продължи Марино и избърса лицето си с кърпа.

— Имаш атака на силна паника — обясних. — Поемай дълбоко дъх и се опитай да се успокоиш. Наведи се и докосни пръстите на краката си. Отпусни се.

— Ако някой забележи, че караш полицейска кола, ще ми съдерат задника — каза Марино и закопча колана си.

— В момента шефовете ти трябва да са доволни, че не шофираш ти. В подобен случай не би трябвало да управляваш никаква машина. Всъщност вероятно би трябвало да седиш в кабинета на психиатъра.

Хвърлих му бегъл поглед и долових смущението му.

— Не знам какво ми има — промърмори той, загледан през прозореца.

— Още ли се тормозиш заради Дорис?

— Не знам дали някога съм ти разказвал за един от най-големите ни скандали, преди тя да ме напусне — започна той и отново избърса лицето си. — Заради проклетите чинии, които бе купила при една разпродажба. Тя отдавна говореше, че трябвало да купи нови прибори. И една вечер аз се прибирам от работа и виждам сервиз яркооранжеви чинии, разположени на масата в трапезарията. Той замълча за момент и погледна към мен.

— Чувала ли си някога за сервизите „Фиеста“?

— Смътно.

— В гланца на този определен модел имаше нещо, което караше гайгеровия брояч да заработи.

— Казах ти, че не е нужно много, за да се включи броячът — повторих.

— Е, за тези сервизи бяха писали разни работи, а после ги махнаха от пазара — продължи той. — Дори не пожела да ме изслуша. Мислеше, че реагирам прекалено остро.

— Вероятно така е било.

— Виж сега, някои хора изпитват ужас от паяци и змии. Аз имам фобия от радиация. Знаеш колко мразя да влизам в рентгена с теб, а когато включа микровълновата печка, излизам от кухнята. Та затова събрах всички чинии и ги изхвърлих, без да кажа на Дорис къде.

Той замълча и отново избърса лицето си. После прочисти гърлото си и каза:

— Месец по-късно тя ме напусна.

— Слушай — казах с по-мек глас, — и аз не бих искала да ям от тези чинии, макар да съм наясно по въпроса. Разбирам страха, а той не винаги е логичен.

— Да, док, но в моя случай може и да е логичен — каза той и открехна прозореца си. — Страхувам се от смъртта. Всяка сутрин ставам и мисля за нея. Всеки ден се питам дали няма да получа инфаркт или да ми кажат, че съм болен от рак. Неприятно ми е да си лягам вечер, защото се страхувам, че ще умра насън.

Марино отново замълча, после смутено добави:

— Ако искаш да знаеш, това е истинската причина, поради която Моли престана да се вижда с мен.

— Не е твърде основателна причина — казах раздразнено, защото това откровение наистина ме нарани.

— Е — смути се той още повече, — тя е много по-млада от мен. А и напоследък не ми се иска да се напрягам с нищо.

— Значи се страхуваш от секса.

— Мамка му — изруга той. — Защо просто не ми го напишеш на челото?

— Марино, аз съм лекар. Просто искам да ти помогна.

— Моли ми довери, че я карам да се чувства отхвърлена — продължи той.

— И вероятно е било така. Откога имаш този проблем?

— Не знам. Май някъде от Деня на благодарността.

— Тогава случи ли се нещо?

Марино отново се поколеба.

— Ами нали разбираш, бях спрял лекарството си…

— Кое лекарство? За кръвното ли? Не знаех това.

— Е, така постъпих.

— Защо направи такава дивотия?

— Защото, когато го взимам, нищо не става като хората — избърбори той. — Спрях да го взимам, когато започнах да се виждам с Моли. После започнах отново около Деня на благодарността, след като ходих на преглед и се оказа, че кръвното ми е доста високо, а и простатата ми не е добре. Уплаших се.

— Никоя жена не заслужава да умреш за нея — казах. — Всъщност тук става дума за депресия, за която ти си идеален кандидат.

— Да, наистина е потискащо да не можеш да го направиш. Ти не разбираш.

— Глупости. Разбирам абсолютно всичко. Потискащо е, когато тялото ти те провали, когато остаряваш и имаш и други стресове в живота си, като например промяната. А през последните години ти преживя доста промени.

— Не, потискащото е, когато не можеш да го вдигнеш — каза той с висок глас. — А пък понякога ти става и не иска да спадне. Не можеш да се изпикаеш, когато ти се иска, а пък друг път го правиш, без да искаш. Освен това съществува и проблемът да не си в настроение за секс, а да имаш приятелка, достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря.

Марино ме изгледа гневно, а вените по врата му изпъкнаха.

— Да, потиснат съм. Шибано потиснат, мамка му!

— Моля те, не се ядосвай на мен.

Той отмести поглед встрани, като дишаше тежко.

— Искам да си определиш час при кардиолога и уролога — казах.

— Ъ-ъ. В никакъв случай — поклати глава той. — Новият шибан здравен план ми е определил жена уролог. Не мога да отида при една жена и да й разкажа за цялата тази свинщина.

— Защо? Току-що разказа на мен.

Той замълча и се загледа през прозореца. После хвърли поглед в страничното огледало и каза:

— Между другото някакъв кретен в златист „Лексъс“ ни следва още от Ричмънд.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Колата беше нов модел, а шофьорът говореше по телефона.

— Мислиш ли, че ни следи? — попитах.

— Не знам, по дяволите. Но не искам аз да съм този, който ще плаща проклетата му телефонна сметка.

Намирахме се близо до Шарлътсвил и нежният пейзаж, който бяхме оставили зад себе си, отстъпи пред западните хълмове, покрити с вечнозелени дървета. Въздухът стана по-хладен и имаше повече сняг, макар че магистралата беше суха. Помолих Марино да изключи радиостанцията, защото ми бе писнало да слушам бърборенето на ченгетата, и поех по 29 Север към университета на Вирджиния.

В продължение на няколко километра преминавахме покрай голи скали и дървета, разпръснати между гората и пътя. После достигнахме външните граници на университетското градче. Улиците бяха претъпкани с пицарии и ресторанти за бърза закуска, магазини и бензиностанции. Университетът все още си караше коледната ваканция, но племенницата ми не беше единствената в света, която игнорира този факт. При стадион „Скот“ завих по авеню „Мори“, където по пейките седяха студенти или караха колелата си, вървяха с раници на гърба или носеха папки, които изглеждаха пълни с писмени работи. Имаше и много коли.

— Някога идвала ли си тук на мач? — запита Марино.

— Не.

— Е, това е направо противозаконно. Племенницата ти е в този университет, а ти никога не си гледала „Хус“? Какво правиш, когато дойдеш тук? Имам предвид, какво правите двете с Луси?

Всъщност не бяхме правили почти нищо. Обикновено прекарвахме времето си в дълги разходки из градчето или в разговори в стаята й. Разбира се, бяхме вечеряли по ресторанти като „Лозата“ и „Главата на глигана“, бях се запознавала с професорите й и дори бях ходила на лекции. Но не познавах малкото й приятели. Те, също като местата, където Луси се виждаше с тях, не бяха споделяни с мен.

Осъзнах, че Марино все още говори.

— Никога няма да забравя играта, в която той участваше — казваше той.

— Извинявай.

— Можеш ли да си представиш какво е да си висок два и двайсет? Нали знаеш, той сега живее в Ричмънд.

— Хайде да видим — казах и погледнах към сградите, покрай които минавахме. — Търсим техническия институт, който започва оттук. Но на нас ни трябва сградата по ядрено инженерство.

Намалих, когато видях ниската тухлена постройка и знака пред нея. Намерихме си място за паркиране с лекота, но с доктор Алфред Матюс нямахме същия успех. Беше ми обещал да се видим в кабинета му в единайсет и половина, но очевидно бе забравил.

— Къде, по дяволите, може да е отишъл? — запита Марино, който все още се тревожеше за плика в багажника на колата му.

— При реактора — отговорих и се върнах в колата.

— Страхотно.

Всъщност мястото, подслоняващо реактора, се наричаше „Физическа енергийна лаборатория“ и се намираше на върха на хълма заедно с обсерваторията. Ядреният реактор на университета представляваше огромен тухлен силоз. Беше заобиколен с гори и огради. Марино отново бе обзет от фобията си.

— Хайде, ще видиш, че е интересно — казах и отворих вратата си.

— Въобще не се интересувам от това.

— Добре. Стой тук тогава, а аз ще вляза.

— Няма да споря — отговори той.

Извадих пробата от багажника и отидох до главния вход на сградата. Позвъних и някой ми отключи. В малкото фоайе съобщих на един младеж с очила, че търся доктор Матюс. Той провери някакъв списък и ме уведоми, че шефът на отдела по физика, когото познавах съвсем слабо, се намира до басейна на реактора. После младежът ми подаде пропуск за посетители и детектор за радиация. Закачих ги на сакото си, а той ме поведе през тежката стоманена врата, над която светеше червен знак, предупреждаващ, че реакторът работи.

 

Залата беше без прозорци, с високи, облицовани с плочки стени. Всеки предмет вътре бе обозначен с яркожълт етикет за радиация. В единия край на осветения басейн радиацията караше водата да блести с фантастичен син цвят, докато нестабилни атоми спонтанно се разграждаха в горивното отделение седем метра по-надолу. Доктор Матюс говореше с един студент, който, доколкото разбрах от разговора им, използваше кобалт вместо автоклав, за да стерилизира микропипети, използвани за оплождане „ин витро“.

— Мислех, че ще дойдете утре — обърна се към мен ядреният физик с притеснено изражение на лицето.

— Не, ставаше дума за днес. Но ви благодаря много, че въобще се съгласихте да се видите с мен. Нося пробата със себе си — казах и му посочих плика.

— Добре, Джордж — обърна се той към младежа. — Ще се оправиш ли?

— Да, господине, благодаря.

— Хайде — каза ми Матюс. — Ще отидем долу и още сега ще започнем да действаме. Знаете ли какво точно е количеството?

— Не.

— Ако има достатъчно, можем да направим проверката още докато сте тук.

Зад тежката врата завихме наляво и спряхме пред висок уред, който отчете радиацията по ръцете и краката ни. Минахме през яркозелени цветове и се качихме по стълбите, които водеха към лабораторията за радиография. Тя се намираше в мазе, пълно с работилници, електрокари и големи черни варели, съдържащи ядрени отпадъци, които чакаха да бъдат изнесени. На почти всеки завой имаше оборудване за аварии и спешни случаи и контролна стая, разположена в нещо като клетка. В най-далечния край се намираше стаята за тестове. Построена от дебел бетон, без стъкла, тя бе натъпкана с огромни цилиндри с течен азот, детектори и усилватели, и тухли, направени от олово.

Процесът за идентифициране на пробата ми бе изненадващо прост. Матюс, облечен само в бяла престилка и ръкавици, без никакво предпазно оборудване, постави лепенката в туба, която после вкара в дълъг около петдесет сантиметра алуминиев контейнер, съдържащ германиев кристал. Най-накрая подреди оловни тухли от всяка страна, за да закрие пробата от външна радиация.

За да се задейства процесът, бе нужна проста компютърна команда. Брояч, поставен върху цилиндъра, започна да отчита радиоактивността, за да ни съобщи кой е изотопът. Това бе доста странна гледка за мен, защото бях свикнала със сложни инструменти като сканиращи електронни микроскопи и газови хроматографи. Този детектор приличаше на безформена оловна къщичка, охлаждана от течен азот, и не изглеждаше способен на интелигентна мисъл.

— Сега ще ви помоля само да подпишете този формуляр за веществени доказателства и ще ви оставя да работите на спокойствие — казах.

— Може да отнеме час-два. Трудно е да се каже — отговори той.

После доктор Матюс подписа формуляра и аз му оставих единия екземпляр.

— Ще мина да се видя с Луси и по-късно ще се отбия тук.

— Добре, ще ви изпратя, за да се уверя, че няма да имате никакви проблеми. Как е Луси? — запита той, след като преминахме през детекторите с лекота. — Намери ли време и за техническия университет?

— Миналата есен беше там на стаж — отговорих. — По роботика. Знаете ли, тя е тук отново. Поне за месец.

— Не знаех. Чудесно. И какво учи?

— Мисля, че ставаше дума за виртуална реалност.

Матюс изглеждаше озадачен.

— Струва ми се, че тя изкара този курс, докато учеше тук.

— Вероятно този е за по-напреднали.

— Сигурно — усмихна се той. — Иска ми се да имах по една като нея във всеки випуск.

Вероятно Луси бе единствената студентка в университета, изкарала курс по ядрена физика за развлечение. Излязох навън. Марино стоеше, облегнат на колата, и пушеше.

— И какво сега? — запита той, все още много мрачен на вид.

— Мислех да изненадам Луси и да я заведа на обяд. Надявам се и ти да се присъединиш към нас.

— Ще се отбия до бензиностанцията, за да използвам обществения телефон — каза той. — Трябва да направя няколко обаждания.