Патриша Корнуел
Проклетата кауза (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Закъснях с десет минути за служебното съвещание, което бе необичайно за мен, но, изглежда, на никого не му пукаше. Убийството на Дани Уебстър тегнеше във въздуха, като че ли трагедията можеше да се изсипе като дъжд върху всички нас. Хората ми се движеха бавно, като зашеметени, и никой не мислеше ясно. След всички изминали години Роуз ми донесе кафе, но бе забравила, че го пия черно.

Залата за конференции, ремонтирана наскоро, изглеждаше твърде уютна с тъмносиния си мокет, лъскавата дълга маса и тъмната ламперия. Но анатомичните модели по масите и човешкият скелет под найлоновото си покривало напомняха за страшната действителност, която обсъждахме тук. Разбира се, в стаята нямаше прозорци, а украсата се състоеше от портретите на бившите главни патолози, всичките мъже, които ни гледаха мрачно от стените.

Тази сутрин около мен седяха заместникът ми, главният администратор и шефът на токсиколозите от криминалния отдел. От лявата ми страна Филдинг ядеше кисело мляко с пластмасова лъжичка, а до него седяха заместник-шефът и новата ни колежка.

— Знам, че сте чули ужасните новини за Дани Уебстър — започнах сериозно от мястото си начело на масата, където винаги седях. — Не е нужно да казвам, че е невъзможно да се опише как подобна безсмислена смърт се отразява на всеки от нас.

— Доктор Скарпета — прекъсна ме заместникът. — Има ли нещо ново?

— В момента знаем следното — отвърнах и им разказах всичко, което знаех. — От огледа, направен снощи на местопрестъплението, личи, че има най-малко една рана от куршум в тила.

— Ами гилзите? — запита Филдинг.

— Полицаите са намерили една в гората, недалеч от улицата.

— Значи е бил застрелян в „Шугър Ботъм“, а не близо до или в колата.

— Да, по нищо не личи да са го убили близо или в колата.

— В чия кола? — запита новата колежка, която бе отишла в медицинската академия в по-късна възраст и беше прекалено сериозна.

— В моята кола. Мерцедесът.

Тя загледа объркано, докато не повторих историята. После направи доста забележително изказване:

— Има ли някаква възможност вие да сте били набелязаната жертва?

— Господи — раздразнено каза Филдинг и остави чашата с мляко. — Не трябва дори да помисляш нещо такова.

— Действителността не винаги е приятна — отвърна колежката, която беше много умна и също толкова досадна.

— Просто мисля, че ако колата на доктор Скарпета е била паркирана пред ресторант, където тя е ходила няколко пъти преди, може някой да е чакал нея. Или пък някой е следвал колата, но не е знаел, че тя не е вътре, тъй като по времето, когато Дани е идвал насам, вече е било доста тъмно.

— Да продължим с другите сутрешни случаи — предложих и отпих от кафето на Роуз, подсладено със захарин и украсено с обезмаслена сметана.

Филдинг премести списъка пред себе си и започна да го чете с нетърпеливия си северняшки акцент. Освен Дани, имаше още три аутопсии. Едната беше смърт при пожар, втората — затворник със сърдечно заболяване, а третата — седемдесетгодишна жена със сърдечен стимулатор.

— Тя има история на дълбоки депресии, най-вече заради сърдечните й проблеми — съобщи Филдинг. — Тази сутрин, около три часа, съпругът й я чул да става от леглото. Очевидно е отишла във всекидневната и се застреляла в гърдите.

Следваше дълъг списък на други нещастници, които бяха починали през нощта от инфаркти и катастрофи. Отхвърлих възрастна жена, която явно бе станала жертва на рака, и беден човек, победен от инфаркт. Най-после приключихме и аз слязох долу. Служителите ми се отнасяха с мен разбиращо и съчувстваха на мъката ми. Никой не заговори в асансьора, където стоях вторачена в затворената врата, а после в съблекалнята облякохме униформите и измихме ръцете си мълчаливо. Нахлузвах ръкавиците си, когато Филдинг се приближи до мен и заговори в ухото ми:

— Защо не ме оставиш аз да се погрижа за него? — запита той и ме погледна загрижено.

— Ще се справя — отговорих. — Благодаря ти.

— Доктор Скарпета, не се измъчвай с това. Аз не бях тук през седмицата, когато той караше стажа си. Никога не съм се срещал с него.

— Няма проблеми, Джак — повторих и се отдалечих. Не за първи път аутопсирах хора, които познавах, и повечето полицаи и дори другите лекари не винаги ме разбираха. Според тях резултатите бяха по-обективни, ако някой друг се занимаваше със случая, но това просто не бе вярно, стига да имаше свидетели на аутопсията. Разбира се, не познавах Дани отблизо или отдавна, но бе работил за мен и в известен смисъл бе загинал заради мен. Щях да отдам на случая му всичко, на което бях способна.

Той лежеше на количка, паркирана до първата маса, където обикновено работех. Тази сутрин видът му беше още по-страшен и ми подейства прекалено разстройващо. Дани беше студен и напълно вкочанен, като че ли всичко човешко у него бе изчезнало през нощта. Лицето му бе изцапано със засъхнала кръв, устните му — разтворени, като че ли се бе опитвал да проговори, преди да умре. Очите гледаха с мътния поглед на мъртъвците. Видях червената му шина и си спомних как миеше пода само преди няколко дни. Представих си жизнерадостната му усмивка и тъжното изражение на лицето му, когато говореше за Тед Едингс и другите внезапно починали млади хора.

— Джак — махнах на Филдинг. Той бързо се приближи до мен.

— Да?

— Ще се възползвам от предложението ти — казах и започнах да слагам етикети по епруветките. — Ще се зарадвам на помощта ти, ако си сигурен, че нямаш нищо против.

— Какво искаш да направя?

— Да работим заедно върху него.

— Няма проблем. Искаш ли да записвам откритията?

— Трябва да го снимаме, но хайде първо да покрием масата с чаршаф.

Номерът на Дани беше МЕ–3096, което означаваше, че той е тридесетият случай в централния район на Вирджиния през новата година. След прекараните в хладилника часове, не беше много лесно да се работи с него. Когато го вдигнахме на масата, ръцете и краката му се удариха шумно в неръждаемата стомана, като че ли протестиращи срещу това, което се готвехме да направим. Свалихме мръсните, окървавени дрехи. Едва измъкнахме ръцете от ръкавите, а и тесните джинси се оказаха доста упорити. Бръкнах в джобовете му и извадих двайсет и седем цента и халка с ключове.

— Странно — казах, докато поставях предметите върху количката, покрита с хартиен чаршаф. — Какво ли е станало с ключовете от колата ми?

— От онези, закачени за дистанционното управление ли бяха?

— Да.

— Нямаше ги и на местопрестъплението, нали?

— Не ги намерихме. Не висяха от волана и предположих, че са у Дани — обясних, докато свалях дебелите спортни чорапи.

— Е, вероятно убиецът ги е взел или са се загубили.

Спомних си хеликоптера, създал ужасна бъркотия.

Някой ми беше казал, че е видял Марино по новините. Размахвал юмруци и крещял вбесено, а аз съм стояла до него.

— Добре. Има татуировки — съобщи Филдинг и взе бележника.

На горната част на стъпалата на Дани бяха изрисувани чифт зарове.

— Змийски очи — каза Филдинг. — Сигурно е било доста болезнено.

Открих малък белег от операция на апандисит и друг на лявото коляно на Дани, който вероятно бе от нараняване в детските му години. На дясното му коляно се виждаха лилави белези от скорошната операция, а мускулите на крака бяха леко атрофирали. Взех проби от ноктите и косата му, но на пръв поглед нищо не показваше следи от борба. Не видях нищо, което да ме наведе на мисълта, че се е съпротивлявал на човека, на когото се е натъкнал пред кафе „Хил“, където бе изпуснал кесията с остатъците от вечерята си.

— Хайде да го обърнем — казах.

Филдинг го хвана за краката, а аз пъхнах ръце под мишниците му. Обърнахме го по корем. Взех лупата и насочих силната светлина, за да огледам тила му. Дългата тъмна коса бе сплъстена от съсирената кръв и различните частици. Палпирах скалпа му.

— Трябва да го обръснем, за да сме сигурни. Но, изглежда, имаме рана от изстрелян от упор куршум зад дясното ухо. Къде са филмите?

— Вече трябва да са готови — отговори Филдинг и се огледа.

— Трябва да реконструираме това.

— Мамка му.

Той ми помогна да съединим дълбоката звездообразна рана, която приличаше по-скоро на изход, защото беше огромна.

— Определено е вход — казах, докато внимателно бръснех тази част от скалпа с острието на скалпела. — Виж, тук има следа от цевта. Много слаба. Ето тук — очертах я с пръста на окървавената си ръкавица. — Това е адски разрушително. Почти като пушка.

— Четиридесет и пети?

— Дупка с диаметър един сантиметър — казах почти на себе си. — Да, определено отговаря на четиридесет и пети.

Започвах да свалям парчета от черепа, за да огледам мозъка, когато се появи техникът и постави рентгеновите снимки върху осветения екран. Ярката бяла форма на куршума беше заседнала във фронталния синус, на седем сантиметра от темето.

— Господи — измърморих, вторачвайки се в него.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Филдинг. Приближихме се, за да можем да го огледаме по-добре. Деформираният куршум беше огромен, с остри назъбени краища, прегънати назад като животински нокти.

— Хидра-шок не може да направи това — каза заместникът ми.

— Не, не може. Това е някакъв специален куршум.

— Може да е „Старфайър“ или „Голден Сейбър“?

— Нещо такова — съгласих се объркано, защото никога преди не бях виждала подобен куршум в моргата. — Мисля обаче, че е „Блек Талън“, защото намерената гилза не е „Ремингтън“ или PMC, а „Уинчестър“. „Уинчестър“ произвеждаха „Блек Талън“, преди да ги забранят.

— „Уинчестър“ прави и „Силвъртип“.

— Това определено не е „Силвъртип“ — отвърнах. — Виждал ли си някога „Блек Талън“?

— Само в списанията.

— Месингови, с черно покритие, с нащърбен кух връх, който цъфва по този начин. Виж остриетата — показах му на снимката. — Невероятно унищожителни. Минава през теб като електрически трион. Чудесни за полицаите, но истински кошмар, ако попаднат в лоши ръце.

 

— Господи — възкликна Филдинг развълнувано. — Прилича на проклет октопод.

Свалих гумените ръкавици и ги смених с плътни платнени, защото куршуми като „Блек Талън“ бяха опасни в моргата. Те представляваха по-голяма заплаха от убождане с игла, а аз не знаех дали Дани е имал хепатит или СПИН. Не исках да се порежа на назъбения метал, който го беше убил, така че убиецът да отнеме два живота вместо един.

Филдинг си сложи чифт сини уплътнени ръкавици, които бяха по-здрави от гумените, но не достатъчно.

— Можеш да ги носиш, докато водиш бележки — казах. — Но за нищо друго.

— Толкова ли е опасно?

— Да — отговорих и включих триона. — Ако си с тях и докоснеш куршума, със сигурност ще се порежеш.

— Това не ми прилича на кражба на кола. Изглежда, някой е бил доста сериозен.

— Така е — извиках силно, за да заглуша шума от триона. — По-сериозно не може и да бъде.

Историята, разказана от това, което лежеше под скалпа, беше още по-ужасна. Куршумът бе разбил теменната, тилната и предната кост на черепа. Всъщност, ако не беше изгубил ускорението си, счупвайки здравата слепоочна кост, изкривеният метал щеше да излезе, а ние щяхме да изгубим важна улика. Що се отнася до мозъка, пораженията, нанесени от „Блек Талън“, бяха ужасяващи. Експлозията от газа и разкъсванията, причинени от медта и оловото, бяха разорали зловеща пътека през чудотворното вещество, което бе правило Дани такъв, какъвто беше. Изплакнах куршума, после го почистих грижливо в слаб разтвор с белина, защото ликворът можеше да е инфектиран, а и е прочут с това, че окислява металните веществени доказателства.

Към обед прибрах всичко в найлонови пликове и го отнесох горе в оръжейната лаборатория, където оръжия от всички видове, с окачени по тях етикети, лежаха по плотовете. Някои от тях бяха опаковани в кафяви хартиени пликове. Имаше ножове, автомати и дори един меч. Хенри Фрост, наскоро пристигнал в Ричмънд, но известен в своята област, стоеше загледан в екрана на компютъра.

— Марино беше ли тук — запитах го, когато влязох. Фрост вдигна глава и фокусира погледа си, като че ли тъкмо пристигаше от някакво далечно място, където никога не бях ходила.

— Преди около два часа — отвърна той.

— Значи ти е дал гилзата — казах и се преместих по-близо до стола му.

— Точно по нея работя в момента. Доколкото знам, дали сте приоритет на този случай.

Фрост беше горе-долу на моята възраст, разведен поне два пъти. Беше привлекателен и спортен тип, с правилни черти и къса, черна коса. Според легендите, които хората винаги разправят за шефовете си, той пробягвал маратони, бил експерт по плуване със сал в буйни реки и можел да застреля муха от сто метра. Това, което знаех от личните си наблюдения, бе, че той обичаше занаята си повече от която и да било жена, и за нищо друго не би говорил с такова удоволствие, както за оръжия.

— Въведе ли данните за калибъра? — запитах.

— Не знаем със сигурност, че е свързан с престъплението, нали? — погледна ме той.

— Не — отговорих. — Не знаем със сигурност.

Открих в ъгъла стол на колелца и го придърпах насам.

— Гилзата беше намерена на около три метра от мястото, където смятаме, че е бил застрелян. В гората. Чиста е. Изглежда нова. А и имам това.

Бръкнах в джоба на престилката си и извадих плика с куршума.

— Уау! — каза Фрост.

— Съвпада ли с „Уинчестър“ четиридесет и пет?

— Мили Боже. Винаги има първи път — каза той, внезапно развълнуван, и отвори плика. — Ще премеря нарезите и жлебовете и след секунда ще ти кажа дали е четиридесет и пети калибър.

Той седна пред микроскопа и закрепи куршума с восък, за да не оставя по метала следи, които вече не са били там.

— Добре — заговори той, без да вдига поглед. — Имаме шест жлеба и нареза — съобщи той и започна да измерва с микрометъра. — Жлебовете са нула-седем-четири, нарезите — нула-пет-три. Ще ги вкарам в ГОХ — допълни той, като имаше предвид компютърните Генерални оръжейни характеристики на ФБР. — Хайде сега да определим калибъра.

Докато компютърът преглеждаше информационната база, Фрост провери куршума с нониус^[1]. Не ни изненада това, че калибърът се оказа четиридесет и пети, а после ГОХ ни даде списък с дванайсет вида оръжия, които можеше да са го изстреляли. Всички, с изключение на „Зиг Зауер“ и няколко колта, бяха военни пистолети.

— Ами гилзата? — запитах. — Знаем ли нещо за нея?

— Имам всичко на видео, но още не съм го прегледал.

Фрост се върна на стола, където го бях намерила при влизането си, и започна да трака по компютъра, свързан с модем към системата за веществени доказателства на ФБР, наречена „Дръгфайър“. Тя бе част от огромната Криминална мрежа на изкуствения интелект, позната като КАИН, която Луси бе създала, а целта й бе да открие връзката между престъпления с огнестрелно оръжие. Накратко казано, исках да науча дали оръжието, убило Дани, е убивало и преди, особено след като типът куршум навеждаше на мисълта, че нападателят не е бил новак.

Работната станция беше проста. Турбо компютър 486, свързан с видеокамера и микроскоп за сравнения, което даваше възможност да се уловят реални по време и цвят образи на петдесетсантиметров екран. Фрост влезе в ново меню и екранът внезапно се изпълни с шахматна дъска от сребристи дискове, представляващи други четиридесет и пет милиметрови гилзи, всяка с уникалните си отпечатъци. Видях следите, оставени от затвора, ударника, изхвъргача и другите метални части на оръжието, което бе изстреляло куршума в главата на Дани.

— Основната деформация е от лявата страна. — Фрост ми показа нещо, което приличаше на опашка, излизаща от кръглата дупка, оставена от ударника. — Ето още една следа, отново вляво. — Той докосна екрана с пръст.

— От изхвъргача? — попитах.

— Не. Според мен е от отката на ударника.

— Необичайно ли е?

— Просто бих казал, че за този вид оръжие е уникално — отговори той, загледан в него. — Можем да го проверим, ако искаш.

— Хайде.

Той отвори ново меню и вкара информацията, с която разполагахме — кръглия отпечатък, оставен в мекия метал от ударника, посоката на извъртане и успоредното набраздяване на задната част. Не въведохме нищо, отнасящо се за куршума, който бях извадила от мозъка на Дани, защото не можехме да докажем, че „Черният Талън“ и гилзата бяха свързани, независимо от подозренията ни. Проверката на тези две улики наистина беше различна, защото жлебовете и нарезите и отпечатъците от ударника са така различни, както отпечатъци от пръсти и обувки. Всичко, на което човек можеше да се надява, е, че историите, разказани от свидетелите, са еднакви.

Изненадващо, в този случай беше така. Фрост завърши проучването си и ни се наложи да изчакаме само една-две минути, преди „Дръгфайър“ да ни съобщи, че има няколко кандидати, вероятно съвпадащи с малкия, никелиран цилиндър, намерен на три метра от кръвта на Дани.

— Хайде да видим какво имаме тук — заговори Фрост сякаш на себе си и погледна първия номер в списъка. — Този е номер едно. — Посочи той с пръст. — Няма спор. Този е поне една глава напред.

— Четиридесет и пет калибров „Зиг“ Р–220 — отбелязах и го погледнах изненадано. — Гилзата е сравнена с оръжие, а не с друга гилза, така ли?

— Да. Проклет да съм, ако не е така. Мили Боже!

— Чакай да се уверя, че разбирам. Не можех да повярвам на очите си.

— Не можеш да имаш характеристиките на някое оръжие, вкарано в „Дръгфайър“, освен ако то не е било предадено в лабораторията. От полицията.

— Така се прави обикновено — съгласи се Фрост и започна да разпечатва сведенията. — Този четиридесет и пет калибров „Зиг“, вече вкаран в компютъра, се оказва същият, изстрелял гилзата близо до трупа на Дани Уебстър. В това поне сме напълно сигурни още в момента. Сега трябва да намерим истинската гилза от пробния изстрел, направен, когато сме получили оръжието — допълни той и се надигна.

Не помръднах, а продължих вторачено да гледам списъка със символи и съкращения, които ни разказваха за пистолета. Беше оставил характерните си отпечатъци по всеки куршум, който бе изстрелял. Помислих си за вкочанения труп на Тед Едингс в ледените води на река Елизабет. Сетих се за мъртвия Дани, проснат близо до тунела, който вече не водеше наникъде.

— Значи по някакъв начин този пистолет се е озовал отново на улицата — казах.

Фрост стисна устни и отвори чекмеджето с досиетата.

— Така изглежда. Но всъщност не знам никакви подробности, като например кога въобще е бил вкаран в системата. — Той порови из чекмеджето и добави: — Според мен полицейският участък, който ни е предал оръжието, е от окръг Хенрико. Да видим… къде е СВА–5471? Мястото тук наистина е крайно ограничено.

— Бил е предаден миналата есен — забелязах датата на компютърния екран. — На двадесет и девети септември.

— Да. На тази дата трябва да е бил попълнен формулярът.

— Знаеш ли защо полицаите са предали оръжието?

— Не, ще трябва да им се обадиш.

— Хайде още сега да се обадим на Марино.

— Добра идея.

Звъннах на пейджъра на Марино, докато Фрост вадеше някаква папка. В нея имаше един от обикновените прозрачни найлонови пликове, в които съхранявахме хилядите гилзи, пристигащи в лабораториите на Вирджиния всяка година.

— Ето — каза той.

— Има ли „Зиг“ Р–220?

— Един. Би трябвало да се намира на рафта заедно с другите четиридесет и пет калиброви.

Докато Фрост нагласяше гилзата от пробния изстрел на микроскопа, аз влязох в стаята, която приличаше на кошмар или на магазин за играчки, в зависимост от гледната точка. По стените бяха монтирани множество рафтове, отрупани с пистолети, револвери и полуавтоматични оръжия. Мисълта, колко много смъртни случаи бяха представлявани от оръжията в тази претъпкана стая, бе крайно потискаща, особено за човек като мен, който бе работил върху повечето от тях. Зигзауерът Р–220 беше черен и толкова приличаше на девет милиметровите, носени от ричмъндската полиция, че на пръв поглед не можех да ги отлича. Разбира се, при по-внимателен оглед си личеше, че 45-калибровият е по-голям. Предполагах, че и следите от цевта му също са различни.

— Къде е тампонът? — запитах Фрост, който се бе навел над микроскопа и поставяше двете гилзи една до друга, за да може да ги сравни.

— В най-горното чекмедже на бюрото ми — отговори той и в същия момент телефонът звънна. — В задната му част.

Извадих малкото шишенце с мастило за отпечатъци и разгънах снежнобялото памучно парцалче. После го поставих върху тънката пластмасова подложка. Фрост вдигна телефона.

— Здрасти, приятелю. Получихме положителен отговор от „Дръгфайър“ — съобщи той.

Разбрах, че говори с Марино.

— Можеш ли да провериш нещо? — запита Фрост. Той разказа на Марино всичко, което знаеше, после затвори и се обърна към мен:

— Още сега ще провери в Хенрико. — Добре — съгласих се разсеяно.

Притиснах цевта на пистолета към мастилото, а после върху парцалчето.

— Тези са доста ясни — забелязах веднага, след като разгледах черните следи от цевта, които показваха ясно предната дясна страна на пистолета и формата на улея.

— Мислиш ли, че можем да идентифицираме този вид пистолет? — запита Фрост и отново надникна в микроскопа.

— Теоретично при рана от упор бихме могли — отговорих. — Проблемът е, че четиридесет и пет калибров, зареден с подобни куршуми, е толкова унищожителен, че не е твърде вероятно да откриеш достатъчно добра следа, особено върху главата.

Това беше абсолютно вярно в случая на Дани, дори и след като бях напрегнала всичките си умения в пластичната хирургия, за да възстановя входната рана, колкото се може по-добре. Но докато сравнявах отпечатъка върху парцалчето с диаграмите и снимките, които бях направила в моргата, не открих нищо, несъвпадащо с идеята ми, че „Зиг“ Р–220 е бил оръжието на убийството. Всъщност дори ми се струваше, че мастиленият отпечатък отговаря напълно на следата в края на раната.

— Това е потвърждението ни — каза Фрост и нагласи фокуса на микроскопа за сравнения.

И двамата се обърнахме, когато чухме, че някой тича по коридора.

— Искаш ли да видиш? — попита той.

— Да.

Още някой, чиито ключове по колана дрънчаха силно, притича покрай вратата.

— Какво става, по дяволите? — изруга Фрост, като се надигна и се намръщи към вратата.

В коридора виковете се чуваха по-ясно. Хора бързаха в различни посоки. Ние с Фрост излязохме от лабораторията в момента, когато няколко от пазачите профучаха към участъка си. Учени в бели престилки стояха пред вратите на кабинетите си и се оглеждаха любопитно. Всеки питаше какво става. Внезапно пожарната аларма изви над главите ни и червените лампи по тавана заблестяха.

— Какво, по дяволите, е това? Тренировка за пожар? — извика Фрост.

— По график няма такава — отговорих и закрих с ръце ушите си.

— Да не би наистина да има пожар? — изненадано запита Фрост.

Погледнах към пръскачките по тавана и казах:

— Трябва да изчезваме оттук.

Затичах се надолу и тъкмо бях преминала през вратата, водеща към коридора на моя етаж, когато страхотна бяла виелица от халон^[2] се изсипа от тавана. Стори ми се, че съм заобиколена от гигантски барабани, по които удряха милиони палки, докато тичешком влизах и излизах от стаите. Филдинг бе излязъл. Всички кабинети, които проверих, също се оказаха празни, евакуирани толкова бързо, че чекмеджетата на бюрата бяха оставени отворени, а микроскопите и компютрите работеха. Хладните облаци газ се залюляха над мен. Изпитах нереалното усещане, че по време на въздушно нападение ме е понесъл силен ураган. Влетях в библиотеката, тоалетните, и когато се уверих, че всички са напуснали сградата, изтичах по коридора и излязох през предната врата. Спрях за момент, за да си поема дъх и да успокоя лудешкото биене на сърцето си.

Пожарните тревоги бяха така строго организирани, както и повечето други установени процедури в щата. Знаех, че ще открия колегите си на втория етаж на паркинга на „Монро Тауър“, точно срещу улица „Франклин“. До този момент всички служители на лабораториите, с изключение на началник-отделите и директорите, вече трябваше да са на определените си места. Изглежда, аз бях последната, излязла от службата, с изключение на административния директор, който отговаряше за сградата ни. Той бързо пресече улицата пред мен, стиснал под мишница шапката си. Извиках го, той се обърна и се намръщи, сякаш въобще не ме познаваше.

— Какво става, за бога? — попитах, когато го настигнах и се качихме на тротоара.

— Каквото и да става, надявам се, че не си поискала нищо допълнително за бюджета си тази година — отвърна той грубо.

Беше възрастен мъж, винаги добре облечен и крайно неприятен. Днес беше ужасно ядосан.

Погледнах към сградата, но не видях никакъв дим.

От съседните улици се чу виенето на пожарникарските сирени.

— Някакъв тъп задник е включил проклетата противопожарна система, която не спира да работи, докато не изхаби всички химикали — съобщи той и се вторачи гневно в мен, като че ли аз бях виновната. — Бях нагласил шибаното нещо да заработи със закъснение, така че да предотвратя точно това.

— Да, но то нямаше да помогне особено много, ако в някоя от лабораториите наистина бе избухнало нещо или бе станал пожар.

Не можах да се въздържа да не му посоча фактите, защото и повечето от другите му решения бяха не по-малко малоумни.

— Ако настъпи подобен момент, не би искал да има закъснение дори и само от трийсет секунди.

— Да, ама не стана нищо такова. Имаш ли представа колко ще струва това?

Замислих се за документите по бюрото си и другите важни предмети, които вероятно бяха разпилени и доста пострадали.

— Защо някой би искал да включи системата? — запитах.

— В момента не знам нищо повече от теб.

— Хиляди килограми химикал се изсипаха върху кабинетите, моргата и анатомическия отдел — казах, без да успея за сдържа гнева си, докато се качвахме по стълбите.

— Даже няма и да разбереш, че е имало химикали — грубо отхвърли забележката ми той. — Изпаряват се за нула време.

— Да, но са напръскали труповете, които аутопсираме, включително и няколкото жертви на убийства. Остава ни само да се надяваме, че някой адвокат няма да спомене това в съда.

— По-добре се надявай, че ще успеем някак си да платим за това. За да се напълнят отново резервоарите с халон, са нужни няколко хиляди долара. Това е мисълта, която трябва да те държи будна нощем.

Второто ниво на паркинга бе претъпкано със стотиците държавни служители, получили неочаквана почивка. Обикновено фалшивите аларми и тренировките ставаха повод за веселба и хората бяха в добро настроение, стига времето да беше хубаво. Но днес никой не се забавляваше. Беше студено и мрачно. Директорът тръгна забързано към един от хората си, а аз се огледах наоколо. Тъкмо бях забелязала хората си, когато усетих нечия ръка на рамото си.

— Какво, за бога, ти става? — попита Марино, когато подскочих. — Да не би да страдаш от посттравматичен стрес?

— Сигурно — отговорих. — Беше ли в сградата?

— Не, но бях наблизо. Чух за алармата по радиото и реших да проверя какво става.

Той повдигна полицейския колан с цялото му тежко оборудване и огледа тълпата.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво, по дяволите, се е случило? Да не би най-после да е станала експлозия?

— Не знам какво точно става. Казаха ми, че някой се е пошегувал с фалшива тревога, а алармата е включила противопожарната система в сградата. А ти защо си тук?

— Филдинг е ей там — кимна Марино. — И Роуз. Всички са заедно. Изглеждаш страхотно намръзнала.

— Така си е. Значи случайно си бил в района? — запитах, защото усетих нежеланието му да отговори на въпросите ми и разбрах, че има нещо.

— Чух проклетата аларма чак на улица „Броуд“ — каза той.

Внезапно ужасният шум на отсрещната страна на улицата спря. Пристъпих към перилата и погледнах натам. Тревожех се най-вече за това, което щяхме да намерим, когато ни позволят да се върнем в сградата. Пожарникарските коли бръмчаха по улицата, а самите пожарникари, издокарани в предпазните си облекла, влизаха в службата ми през различни входове.

— Когато видях какво става — продължи Марино, — се сетих, че ти ще си тук. Затова реших да се отбия да те видя.

— Правилно си се сетил — казах и забелязах, че ноктите ми посиняват. — Научи ли нещо за четиридесет и пет калибровата гилза в случая на Хенрико? Онази, която вероятно е била изстреляна от същия „Зиг“ Р–220, убил Дани? — попитах, все още облегната на бетонната стена и загледана към града.

— Какво те кара да мислиш, че мога да открия нещо толкова бързо?

— Всички се страхуват от теб.

— Е, така и трябва да бъде.

Марино пристъпи по-близо до мен. Облегна се на стената, но в другата посока, защото не обичаше да стои с гръб към хората, макар това да нямаше нищо общо с маниерите му. Повдигна колана си отново и скръсти ръце на гърдите си. Избягваше погледа ми и разбрах, че е ядосан.

— На десети декември — започна той — в Хенрико спрели шофьор нарушител. Когато полицаят доближил колата, онзи изскочил от нея и побягнал. Полицаят се затичал след него. Станало през нощта — поясни той и извади цигарите си. — Преследването продължило в града и в крайна сметка приключило в „Уиткомб Корт“.

Марино щракна запалката си и продължи:

— Никой не е абсолютно сигурен какво е станало, но по някое време полицаят очевидно е изгубил оръжието си.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да си спомня, че преди няколко години полицейският участък в Хенрико смени деветмилиметровите си пистолети със „Зиг“ Р–220.

— И това ли е пистолетът, за който говорим? — запитах притеснено.

— Да — отговори Марино и издуха дима. — В Хенрико имат следната практика: всеки пищов се вкарва в „Дръгфайър“, в случай че стане нещо подобно.

— Не го знаех.

— Така е. Ченгетата също губят оръжията си или им ги крадат, както и на всеки друг. Затова не е лошо да ги проследиш? След като вече са изчезнали, защото могат да бъдат използвани при извършване на някое престъпление.

— Значи пистолетът, убил Дани, е изгубеният от полицая от Хенрико? — запитах, за да се уверя.

— Така изглежда.

— Бил е загубен преди цял месец — продължих. — А сега е използван при убийство. С него са застреляли Дани.

Марино се обърна към мен и изтърси пепелта от цигарата си.

— Поне не ти си била в колата пред кафе „Хил“.

Нямаше какво да кажа.

— Тази част на града не е далеч от „Уиткомб Корт“ и другите кофти квартали — каза той. — Може все пак да става дума и за кражба на кола.

— Не — отвърнах категорично, защото не бях съгласна с това. — Колата ми не изчезна.

— Възможно е да е станало нещо, което да е накарало мръсника да си промени решението.

Не отговорих.

— Може някой от съседите да е светнал лампата си. Да е чул виене на сирена отнякъде. Или нечия аларма да се е обадила. Може да се е стреснал, след като е застрелял Дани, и да не е довършил започнатото.

— Не е трябвало да го убива. Можеше да открадне мерцедеса ми още докато е бил паркиран пред кафенето. Защо ще взима Дани със себе си и ще го води в гората? — Гласът ми се повиши. — Защо ще правиш всичко това за кола, която накрая не взимаш?

— Всичко става — повтори Марино. — Не знам.

— Ами сервизът във Вирджиния Бийч? — попитах. — Някой провери ли при тях?

— Дани взел колата към три и половина. Точно времето, когато са ти казали, че ще бъде готова.

— Какво искаш да кажеш с това „казали са ти“?

— Нали това е часът, който са ти съобщили, когато си се обадила там?

Погледнах го и казах:

— Въобще не съм звъняла там.

Марино изчисти пепелта от палтото си.

— Те казаха, че си звъняла.

— Не — поклатих глава отрицателно. — Дани трябва да е звънял. Това беше негова работа. Той се е разправял с тях и със службата за съобщения.

— Е, все пак се обадил някой, който твърдял, че е доктор Скарпета. Възможно ли е да е Луси?

— Съмнявам се, че тя би се представила с името ми. Жена ли е звъняла?

Той се поколеба.

— Добър въпрос. Но вероятно трябва да попиташ Луси, за да се увериш, че не е била тя.

Пожарникарите излизаха от сградата. Знаех, че скоро ще ни позволят да се върнем в кабинетите си. Щяхме да прекараме остатъка от деня в проверка, чудейки се и оплаквайки се от бъркотията, с надеждата, че няма да имаме нови случаи.

— Всъщност това, което ме безпокои, е куршумът — каза Марино.

— Фрост ще бъде в лабораторията си до един час — съобщих, но, изглежда, на Марино не му пукаше.

— Ще му се обадя. Няма да влизам вътре в цялата тази лудница.

Долових нежеланието му да ме остави сама и разбрах, че мисли за друго освен гилзата.

— Нещо те тормози — казах.

— Да, док. Винаги е така.

— Какво има този път?

Той извади отново пакета „Марлборо“ и аз си помислих за майка ми, чийто постоянен придружител напоследък бе кислородната маска, защото в миналото и тя прекаляваше с цигарите като него.

— Не ме гледай така — предупреди ме той и извади запалката си.

— Не искам да се самоубиваш. А днес ми се струва, че сериозно си се заел с това.

— Всички ще умрем.

— Внимание — чу се глас от високоговорителя на пожарната. — Това е пожарникарският участък на Ричмънд. Тревогата свърши. Можете да влизате в сградата.

Монотонният механичен глас от записа продължаваше упорито:

— Внимание. Тревогата свърши. Можете да влизате в сградата…

— Аз лично — каза Марино, без да обръща внимание на суматохата — искам да пукна, докато пия бира, ям чипс и лютиво чили, пуша, глътвам по малко уиски и гледам футбол.

— Можеш да добавиш и секса — казах, без да се усмихна, защото не виждах нищо забавно в риска за здравето му.

— Дорис ме излекува от секса — сериозно отвърна Марино, замислен за жената, с която бе прекарал по-голямата част от живота си.

— Кога се чу с нея за последен път? — запитах, осъзнавайки, че вероятно това бе причината за лошото му настроение.

Той се отдръпна от стената и приглади оредяващата си коса. Подръпна отново тежкия колан, сякаш мразеше професионалното си снаряжение и пластовете сланина, които грубо се бяха наслагали върху него. Бях виждала негови снимки от времето, когато бил ченге в Ню Йорк, яхнал кон или мотор. Слаб, но здрав, с гъста, тъмна коса и високи кожени ботуши. Сигурно е имало дни, когато Дорис е намирала Пит Марино за много хубав мъж.

— Снощи. Нали знаеш, че тя ми се обажда от време на време. Най-вече за да говорим за Роки.

Ставаше дума за сина му.

Марино наблюдаваше служителите, които започнаха да си проправят път надолу по стълбите. Протегна се, пое голяма глътка въздух и разтърка тила си. Хората излизаха от паркинга, намръзнали и нервни, потънали в мисли как да оправят съсипаното от фалшивата тревога.

— Какво иска Дорис от теб? — Почувствах се задължена да запитам.

Той отново се огледа наоколо.

— Ами, изглежда, се е омъжила — отговори той. — Това е основната новина на деня.

Останах като гръмната.

— Марино — казах, — ужасно съжалявам.

— Тя и онзи кретен с голямата кола с кожените седалки. Страхотно, нали? Тръгва си ей така един ден. После иска да се върне. След това спирам да се виждам с Моли, а Дорис изведнъж се омъжва, просто ей така.

— Съжалявам — повторих.

— Май ще е по-добре да се прибираш, преди да си пипнала пневмония — каза той. — Трябва да се върна в участъка и да звънна на Уесли, за да му съобщя какво става. Той ще иска да узнае за оръжието, а честно казано — той погледна към мен, — знам какво ще е мнението на Бюрото.

— Ще кажат, че смъртта на Дани е случайна.

— И аз не съм напълно убеден, че не е така. Все повече ми се струва, че Дани може да се е опитвал да си набави малко дрога или нещо подобно, но е попаднал на човек, случайно намерил полицейско оръжие.

— Не вярвам — казах.

Пресякохме улица „Франклин“. Погледнах на север, към внушителната готическа гара и високата й часовникова кула, която блокираше гледката към Чърч. Дани се бе отклонил съвсем леко от района, където трябваше да докара колата ми снощи. Не виждах нищо, което да навежда на мисълта, че е възнамерявал да купува дрога. При аутопсията не бях открила нищо, което да посочва, че е взимал наркотици. Разбира се, токсикологичните му резултати още не бяха готови, но знаех, че не е пил никакъв алкохол.

— Между другото — каза Марино, докато отключваше форда си, — отбих се до криминолозите на улица „Дювал“. Днес следобед ще ти върнат мерцедеса.

— Вече са го обработили?

— О, да. Свършихме работата още снощи и днес рано сутринта предадохме всичко в лабораторията. Обяснихме им, че трябва да действат експедитивно в този случай, а всичко друго да остане на заден план.

— Какво открихте? — запитах.

Едва можех да понеса мисълта за колата си и това, което бе станало в нея.

— Отпечатъци, но не знаем чии са. Прибрахме и разни дребни частици с прахосмукачката. Това е всичко — каза Марино, качи се в колата и остави вратата отворена. — Ще им звънна отново, за да се уверя, че колата ти е тук, когато стане време да се прибираш.

Благодарих му, но знаех, че никога вече няма да карам тази кола. Никога. Струваше ми се, че няма да мога да отворя вратата и да седна вътре.

 

Клета почистваше пода на фоайето с парцал, а секретарката забърсваше мебелите с кърпа. Съобщих им, че това не е необходимо. Търпеливо им обясних, че инертен газ като халона се използва, защото не поврежда хартия и чувствителни инструменти.

— Изпарява се и не оставя нищо след себе си — уверих ги. — Няма нужда да чистите. Просто трябва да изправите картините по стените, а и бюрото на Мейгън изглежда в ужасен безпорядък.

По пода в района на рецепцията бяха разпилени искания за дарения на органи и различни формуляри.

— Струва ми се, че мирише странно — каза Мейгън.

— Да, списанията. Те миришат, глупаче — обади се Клета. — Списанията винаги миришат странно.

После се обърна към мен и запита:

— Ами компютрите?

— Те въобще не би трябвало да са засегнати — успокоих я. — Това, което ме тревожи повече, са мокрите подове. Хайде да ги изсушим, преди някой да се е подхлъзнал.

Обзета от нарастващо чувство за безнадеждност, тръгнах предпазливо по хлъзгавите плочки, които Клета и Мейгън започнаха да подсушават. Стигнах до кабинета си, стегнах се и влязох вътре. Секретарката ми вече се бе захванала за работа.

— Добре — казах на Роуз. — Много ли е страшно?

— Няма проблем, като изключим това, че повечето ти документи са издухани къде ли не. Вече оправих плановете ти.

Роуз беше властна жена, достатъчно възрастна, за да се пенсионира, и сега ме гледаше строго над очилата си.

— Винаги си искала кошничките ти с входящи и изходящи документи да са празни. Е, сега са такива.

Накъдето и да погледнех, смъртни актове, графици и доклади от аутопсии бяха разпилени като есенни листа.

Лежаха по пода, по рафтовете, а някои дори се бяха закачили по листата на фикуса.

— Според мен обаче не трябва да се успокояваш с мисълта, че щом не виждаш нещо, значи няма проблем. Затова си мисля, че би трябвало да проветрим всички документи. Ще опъна едно въже и ще ги закача по него с кламери.

Роуз говореше, без да спира работата си. От френската й плитка се бяха подали няколко непослушни посивели кичура.

— Мисля, че не се нуждаем от това — казах и започнах отново старата реч. — Халонът се изпарява, след като изсъхне.

— Забелязах, че дори не си свалила каската си от рафта.

— Нямах време — отвърнах.

— Лошо е, че нямаме прозорци.

Роуз споменаваше това поне веднъж седмично.

— Всъщност трябва само да съберем нещата — казах. — Вие всички сте обзети от параноя.

— Някога преди обливал ли те е този газ?

— Не.

— Аха — кимна тя и остави купчината кърпи. — Значи не можем да сме прекалено предпазливи.

Седнах зад бюрото и отворих горното чекмедже, откъдето извадих няколко кутии с кламери. Отчаяние изпълни гърдите ми. Страхувах се, че няма да се сдържа и ще се скапя пред очите на персонала. Секретарката ми ме познаваше по-добре и от майка ми. Роуз забеляза изражението ми, но не спря работа. След дълго мълчание каза:

— Доктор Скарпета, защо не се прибереш у дома? Аз ще се погрижа за това.

— Роуз, двете ще се погрижим — отговорих упорито.

— Не мога да повярвам колко тъп е бил онзи пазач.

— Кой пазач? — спрях работата си и погледнах към нея.

— Онзи, който включил алармата, защото мислел, че долу има някакъв инцидент с радиоактивни материали.

Вторачих се в Роуз, която вдигаше смъртен акт от мокета и го закачаше с кламер на опънатия канап, докато аз продължавах да подреждам бюрото си.

— За какво говориш, по дяволите? — попитах.

— Това е всичко, което знам. Обсъждаха го на паркинга.

Секретарката ми притисна кръста си с ръка и се огледа наоколо.

— Не мога да повярвам колко бързо съхне това. Прилича на научнофантастичен филм — каза тя и закачи още един смъртен акт. — Смятам, че всичко ще се оправи без проблеми — добави тя.

Не отговорих. Отново се замислих за колата си. Наистина бях ужасена от мисълта, че ще трябва да я видя, и покрих лице с ръцете си. Роуз се обърка, защото никога преди не ме беше виждала да плача.

— Да ти донеса ли кафе? — запита тя.

Поклатих глава отрицателно.

— Сякаш страхотна буря е фучала тук, а утре няма да има и следа от нея — опита се да ме успокои тя.

Зарадвах се, когато чух, че Роуз излиза от стаята. Тя затвори тихо вратата, а аз се облегнах на стола си изтощено. Грабнах телефона и опитах номера на Марино, но не го намерих. После звъннах в магазина на „Мерцедес“, надявайки се, че Уилсън не е изчезнал нанякъде. Слава богу, не беше.

— Уилсън? Обажда се доктор Скарпета — казах без предисловия. — Моля те, можеш ли да дойдеш и да вземеш колата ми?

Замълчах за момент и добавих:

— Май ще трябва да ти обясня.

— Не е необходимо. Много ли е повредена? — запита той.

Очевидно бе гледал новините.

— За мен е напълно съсипана — отговорих. — За някой друг е чисто нова.

— Разбирам и не те обвинявам за чувствата ти. Какво искаш да направя?

— Можеш ли да я замениш с нещо, и то още сега?

— Имам почти същата, но е малко използвана.

— Колко?

— Едва. На жена ми е. S–500, черен с кожена тапицерия.

— Можеш ли да помолиш някой да го докара до паркинга тук и да разменим колите?

— Скъпа моя, веднага тръгвам.

Той пристигна в пет и половина. Навън вече бе тъмно, чудесният момент за един продавач да покаже използвана кола на отчаян човек като мен. Но всъщност познавах Уилсън от години и бих купила колата и без да я видя, защото му имах пълно доверие. Той беше много изискан чернокож, с безукорни мустаци и късо подстригана коса. Обличаше се по-добре от повечето адвокати, които познавах, и носеше златна предупредителна гривна, защото бе алергичен към пчели.

— Наистина съжалявам за това — каза той, докато разчиствах багажника си.

— Аз също.

Не направих опит да се държа дружелюбно или да прикрия настроението си.

— Ето единия ключ. Смятай другия за загубен. Ако нямаш нищо против, бих искала да потегля още сега. Не искам да виждам как се качваш в колата ми. Просто искам да си тръгна. Ще се занимаем с радиото по-късно.

— Разбирам. Друг път ще навлизаме в подробности.

Въобще не ми пукаше за подробностите. В момента не се интересувах от цената на сделката, която току-що бях извършила, нито пък дали тази кола наистина бе така добра, както старата. И бетоновоз да карах в момента, пак щях да съм доволна. Натиснах копчето за заключване на вратите и пъхнах пистолета си между седалките.

Подкарах на юг по Четиринадесета улица и завих по „Канал“ към магистралата, по която обикновено се прибирах у дома. След няколко отбивки слязох от магистралата и се обърнах. Исках да проследя маршрута, по който смятах, че Дани е минал снощи, а ако е идвал от Норфолк, трябва да е поел по 64-Запад. Най-логичната отбивка за него трябва да е била тази за медицинския колеж на Вирджиния, тъй като тя щеше да го доведе почти до службата ми, но не мислех, че е тръгнал по нея.

По времето, когато е достигнал до Ричмънд, Дани сигурно е бил доста гладен, а близо до офиса ми нямаше никакво място, което да го заинтересува. Вероятно е знаел това, защото бе прекарал известно време с нас. Подозирах, че е отбил по Пета улица, както и аз постъпих сега, и я е последвал до, „Броуд“. Беше вече съвсем тъмно, когато преминах покрай празните места и строежите, където скоро щеше да се намира Биомедицинският научноизследователски център на Вирджиния, а и службата ми един ден също щеше да бъде преместена там.

Няколко полицейски коли бавно минаха покрай мен. Спрях зад една от тях на светофара при хотел „Мариот“. Загледах се в полицая, който светна вътрешната лампичка и записа нещо в бележника си. Беше много млад, със светлоруса коса. Той взе микрофона на радиостанцията си и заговори. Виждах как устните му се движат, докато той гледаше към тъмната форма на участъка на ъгъла. Младежът остави микрофона и отпи от пластмасовата си чаша. Разбрах, че не е ченге отдавна, защото очевидно не бе наясно с това, което го заобикаляше. Въобще не бе забелязал, че го наблюдавам.

Продължих и завих наляво по „Броуд“, покрай стария универсален магазин „Милър и Роудс“, който завинаги бе затворил вратите си, тъй като вече много малко хора пазаруваха в този квартал. Старото кметство представляваше гранитна готическа крепост, разположена от едната страна на улицата, а отсреща се намираше медицинският колеж, добре познат на мен, но не и на Дани. Съмнявах се, че е знаел за „Черепа и костите“, където ядяха студенти и преподаватели от колежа. Също така се съмнявах, че е знаел къде наоколо би могъл да паркира колата ми.

Струваше ми се, че Дани е постъпил така, както би направил и всеки друг на негово място, който не познава достатъчно добре града и шофира скъпата кола на шефа си. Щеше да продължи право напред и да спре до първото свястно място, което намери. А това бе кафе „Хил“. Заобиколих откъм съседната улица, както вероятно бе постъпил и той, за да паркира на юг, където бяхме намерили кесията с остатъците от вечерята му. Спрях под великолепната магнолия, излязох от колата и пъхнах пистолета в джоба на палтото си. Силният лай зад телената ограда започна веднага. Кучето звучеше като голямо животно, изпълнено с омраза към света. На втория етаж в малката къщичка на собственика му светна лампа.

Пресякох улицата и влязох в кафенето, което, както обикновено, бе оживено и шумно. Дейго разбъркваше уиски със сода и не ме забеляза, докато не седнах на бара.

— Изглеждаш така, като че ли се нуждаеш от нещо силно, скъпа — каза тя и пусна по една череша и резенче портокал във всяка чаша.

— Така е, но съм на работа — отговорих.

Силният кучешки лай спря.

— Това е проблемът при теб и капитана. Вечно работите — каза тя и махна на единия келнер.

Той дойде и взе питиетата, а Дейго започна да приготвя следващата поръчка.

— Познаваш ли кучето на отсрещната страна на улицата? — запитах тихо.

— Сигурно говориш за Престъпника. Поне аз така го наричам това гнусно псе. Имаш ли представа колко клиенти ми е прогонил този помияр? — Тя ме погледна и ядосано сряза един лимон. — Той е половин овчарка и половин вълк — продължи тя, преди да успея да отговоря. — Уплаши ли те?

— Не, просто лаят му е адски силен и свиреп. Чудех се дали може да е лаел снощи, след като Дани си тръгна. Особено при положение, че колата е била паркирана под магнолията, която е в двора на кучето.

— Ами това проклето куче лае през цялото време.

— Значи не помниш. Е, не бих очаквала…

Тя отвори бутилка бира и ме прекъсна по средата на изречението.

— Разбира се, че помня. Както вече ти казах, той лае непрекъснато. Не беше различно и с този нещастен младеж. Престъпника залая като луд, когато той си тръгна. Проклетото псе лае и по вятъра.

— А преди Дани да си тръгне? — запитах.

Тя се замисли за момент, после погледът й се оживи.

— Сега, след като го спомена, ми се струва, че шумът беше почти постоянен през по-голямата част от вечерта. Всъщност толкова се бях ядосала, че мислех да звънна на собственика на дяволското животно.

— А другите клиенти? — попитах. — Влязоха ли много хора, докато Дани беше тук?

— Не — убедено отговори Дейго. — Преди всичко, той дойде рано. Освен вечните клиенти тук нямаше никой, когато той пристигна. В действителност не помня някой да е идвал преди седем. А тогава той вече си бе тръгнал.

— Колко време лая кучето, след като той си отиде?

— Ами спираше и започваше от време на време, както прави винаги.

— Но не постоянно, нали?

— Никой не би понесъл това за постоянно — отвърна тя и ме погледна разбиращо. — Чудиш се дали псето не е нервничило, защото някой е чакал това момче навън — отсъди Дейго и насочи ножа към мен. — Не мисля така. Боклуците, които се навъртат наоколо, щяха да побягнат като луди, когато чуят кучето. Затова го държат. Собствениците му. — Тя отново посочи с ножа си.

Отново се замислих за откраднатия „Зиг“, с който бе застрелян Дани, и за мястото, където полицаят го бе загубил. Знаех точно какво имаше предвид Дейго. Обикновеният уличен престъпник би се уплашил от голямото шумно куче и вниманието, което лаят му може да привлече. Благодарих й и излязох навън. За момент застанах на тротоара и огледах бледите светлини от газовите фенери, разположени далеч един от друг по тесните тъмни улици. Местата между къщите бяха в гъста сянка и всеки би могъл да чака там, без да го видят.

Погледнах към новата си кола и малкия двор зад нея, където чакаше кучето. В момента мълчеше и аз тръгнах на север по тротоара, за да видя как ще реагира. Престъпника не изглеждаше заинтересуван, докато не наближих двора му. Тогава чух ниско, зловещо ръмжене, от което косата ми настръхна. Докато стигна до колата и я отключа, той вече стоеше изправен на задните си крака, лаеше и тресеше оградата.

— Ти просто си охраняваш дома, нали, куче? — казах. — Иска ми се да можеше да ми кажеш какво си видял снощи.

Погледнах към малката къща. Един от прозорците на горния етаж внезапно се отвори.

— Бозо, млъкни! — извика рошав мъж. — Млъкни, тъп помияр такъв!

Прозорецът се затръшна.

— Добре, Бозо — обърнах се към кучето, което все пак не се казваше Престъпник, колкото и подходящо за него да бе това име. — Оставям те — допълних, като се огледах още веднъж и се качих в колата.

Пътят от ресторанта на Дейго до реставрирания район на „Франклин“, където полицаите бяха намерили бившата ми кола, бе по-кратък от три минути, ако човек караше с определената скорост. Завих при хълма, водещ към „Шугър Ботъм“, защото да шофираш там, особено мерцедес, беше чиста лудост. Тази мисъл ме наведе на друга.

Зачудих се защо убиецът е решил да чака в реставрирания район, където имаше съседски комитет за наблюдение на квартала, широко рекламиран като този тук. Чърч Хил публикуваше свой собствен бюлетин, а обитателите му поглеждаха през прозорците си и не се колебаеха да повикат ченгета, особено след като са чули изстрел. За него щеше да е по-безопасно просто да отиде до колата ми и да я подкара.

И все пак убиецът не бе постъпил така. Помислих си дали е възможно да е познавал квартала, но не и обичаите му, защото не е бил оттук. Зачудих се дали не се е отказал от мерцедеса ми, защото неговата собствена кола е била наблизо, а не се е интересувал от моята. Не му е била необходима, защото не се е нуждаел от пари, за да се измъкне. Тази теория беше логична, ако Дани е бил проследен, а не случайно нападнат. Възможно е убиецът да е паркирал, докато Дани е вечерял, после да се е върнал пеша до кафето и да е чакал в тъмнината до мерцедеса ми, докато кучето е лаело.

Минавах покрай службата си на „Франклин“, когато пейджърът ми се обади. Извадих го и светнах лампата, за да видя номера. Нямах нито радио, нито телефон все още, затова реших да спра на служебния паркинг. Минах през страничния вход, набрах кода на алармата и влязох в моргата. Качих се горе с асансьора. Следите от фалшивата тревога през деня бяха изчезнали, но смъртните актове, закачени на канапа, представляваха малко зловеща гледка. Седнах зад бюрото си и набрах номера на Марино.

— Къде си, по дяволите? — запита той.

— В службата — отговорих и погледнах часовника.

— Мисля, че това е последното място, където би трябвало да се намираш в момента. Обзалагам се, че си сама. Вечеря ли вече?

— Какво искаш да кажеш с това, че службата е последното място, където би трябвало да се намирам?

— Хайде да се видим и ще ти обясня.

Решихме да отидем до ресторант „Линдън Роу“, който се намираше в центъра. Беше спокойно и приятно място. Не бързах, защото Марино живееше от другата страна на реката, но той успя да ме изпревари. Когато стигнах до ресторанта, той седеше на маса до огъня и пиеше бира. Барманът беше възрастен особняк, издокаран с черна папионка. Пълнеше голяма кофа с лед.

— Какво има? — запитах и седнах. — Какво е станало?

Марино беше облечен в черна риза за голф. Шкембето му опъваше мекото трико и се разливаше над колана на джинсите му. Пепелникът вече бе пълен с фасове и подозирах, че бирата, която пиеше, не е нито първата, нито последната.

— Искаш ли да чуеш историята на фалшивата тревога днес, или някой вече ти е разказал? — запита той и вдигна чашата към устата си.

— Никой не ми е казвал абсолютно нищо. Чух само някакъв слух за радиоактивни химикали.

Барманът се появи до нас с плодове и сирене в ръка.

— Пелегрино с лимон, моля — поръчах.

— Очевидно не е било само слух — каза Марино.

— Какво? — намръщих се озадачено. — Откъде може да знаеш повече от мен за нещо, станало в моята служба?

— Ами просто защото тази радиоактивна история е свързана с уликите по едно убийство — обясни той и отпи глътка бира. — По-точно казано, убийството на Дани Уебстър.

Марино ми отпусна няколко секунди, за да схвана чутото, но мозъкът ми не желаеше да се размърда.

— Да не би да намекваш, че тялото на Дани е било радиоактивно? — възкликнах, сякаш смятах Марино за луд.

— Не. Но частиците, които събрахме от пода на колата ти, очевидно са. Мога да ти кажа, че момчетата, които обработваха колата ти, са ужасно изплашени. Аз също не съм много щастлив, защото и аз се рових из мерцедеса. Радиацията е ужасен проблем за мен, както са змиите и паяците за някои хора. Също като онези момчета, които били изложени на влиянието на напалма във Виетнам, а сега знаят, че умират от рак.

Изражението на лицето ми бе озадачено.

— Говориш за предната дясна седалка на мерцедеса ми, нали?

— Да. Ако съм на твое място, никога вече не бих се качил в него. Не знаеш дали тази свинщина няма да ти подейства след известно време.

— Вече няма да карам тази кола. Не се тревожи. Но кой ти каза, че частиците са радиоактивни?

— Жената, която работи със СЕМ.

— Имаш предвид сканиращия електронен микроскоп, нали?

— Да. Гайгеровият брояч полудял, защото усетил следи от уран. Казаха ми, че никога преди не се е случвало подобно нещо.

— Сигурна съм, че е така.

— Та след това част от охраната се паникьосала, а те, както знаеш, се намират вдясно по коридора — продължи Марино. — Един от пазачите решил да евакуира сградата. Само дето забравил, че когато счупи стъклото на малката червена кутия и дръпне ръчката, това ще включи и противопожарната система.

— Доколкото знам — казах, — тя никога не е била използвана. Не е чудно, че някой може да забрави. Всъщност той може въобще да не е знаел за това.

Сетих се за административния директор. Знаех как ще реагира на новината.

— Мили Боже! Всичко това е станало заради колата ми. Може да се каже — заради мен.

— Не, док — отговори Марино и ме изгледа строго. — Всичко е станало, защото някакъв изрод е пречукал Дани. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

— Струва ми се, че бих пийнала чаша вино.

— Престани да се самообвиняваш. Знам какво правиш със себе си.

Огледах се за бармана. Огънят ми се стори прекалено силен. Близо до нас седяха четири човека, които си говореха за „омагьосаната градина“ в двора на ресторанта, където Едгар Алън По си играел в детските си години в Ричмънд.

— Писал е за нея в една от поемите си — каза една жена.

— Казват, че тук приготвят чудесни раци — обади се друга.

— Не ми харесва да те виждам такава — каза Марино, наведе се напред и посочи с пръст към мен. — Знам, че ще тръгнеш да действаш самостоятелно, а аз няма да мога да мигна кой знае колко време.

Барманът ме забеляза и се доближи до нас. Промених си решението за шардонето и си поръчах скоч. После свалих сакото си и го закачих на съседния стол. Потях се неприятно и се чувствах крайно неудобно в собствената си кожа.

— Дай ми една цигара — обърнах се към Марино. Той се вторачи в мен шокирано с увиснало чене.

— Моля те — добавих и протегнах ръка.

— О, не, няма — решително отвърна той.

— Ще ти предложа една сделка. Аз ще изпуша една, ти също, а после и двамата ще престанем.

Марино се поколеба.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозна съм, по дяволите.

— Не виждам аз каква полза ще имам от това.

— Ще останеш жив. Ако вече не е прекалено късно.

— Благодаря. Но не съм съгласен на сделката.

Той взе пакета, извади две цигари и задържа запалката си в ръка.

— Колко време мина, откак не си пушила?

— Не знам. Май около три години.

Цигарата беше безвкусна, но усещането, че я държа в устата си беше чудесно, сякаш устните бяха създадени точно за това. Първата глътка проряза дробовете ми като с нож и веднага ми се зави свят. Почувствах се както когато на шестнайсет години бях изпушила първата си „Кемъл“. Никотинът обви мозъка ми, както преди много години, светът се завъртя по-бавно, а мислите ми се успокоиха.

— Господи, колко ми липсваше това — отбелязах и изтърсих пепелта.

— Престани тогава да ме тормозиш.

— Някой трябва да го прави.

— Хей, това не е марихуана или нещо подобно.

— Не съм пушила марихуана. Но ако не беше незаконно, вероятно днес щях да го направя.

— Мамка му. Почваш да ме плашиш.

Дръпнах за последен път и загасих цигарата. Марино ме наблюдаваше със странно изражение на лицето. Винаги леко се паникьосваше, когато се държах по непонятен за него начин.

— Слушай — заговорих делово. — Мисля, че снощи Дани е бил проследен. Смъртта му не е била случайна, мотивирана от кражба, разправия между гейове или наркотици. Мисля, че убиецът го е чакал, вероятно около час, после се е изправил срещу него, когато Дани се е върнал до колата ми, паркирана в гъстата сянка на магнолията на Двайсет и осма улица. Нали знаеш онова куче, което живее там? Според Дейго, то е лаело през цялото време, докато Дани е седял в кафе „Хил“.

Марино ме изгледа мълчаливо.

— Виждаш ли, точно това имах предвид преди малко. Ходила си в кафето тази вечер.

— Да.

Мускулите на челюстта му потръпнаха и той погледна встрани.

— Точно това имах предвид.

— Дейго си спомня, че кучето не е спряло да лае.

Марино не проговори.

— Отидох там по-рано и установих, че кучето не лае, докато не се приближиш до двора му. Тогава побеснява. Разбираш ли какво искам да кажа?

Той най-после погледна към мен.

— Кой би стоял там цял час, когато кучето се държи така?

— Не и обикновен престъпник — отговорих и забелязах доволно, че питието ми се е появило. — Точно това искам да ти кажа.

Изчаках бармана да ни обслужи. След като ни напусна, казах:

— Мисля, че убийството на Дани е било професионално.

— Добре — съгласи се Марино и допи бирата си. — Защо? Какво, по дяволите, е знаело това хлапе? Освен ако не е участвало в търговия с дрога или някоя друга дейност на организираната престъпност.

— Просто е бил в Тайдуотър — отвърнах. — Живял е там. Работил е в офиса ни. Участваше в случая на Едингс, а знаем, че който и да е убил Едингс, е бил доста способен. Неговото убийство също беше предумишлено и грижливо планирано.

Марино замислено разтърка лицето си.

— Значи си убедена, че има връзка?

— Мисля, че някой не иска ние да узнаем за нея. Смятам, че който и да стои зад това, е решил да представи случката като обикновена кражба на кола, завършила с убийство, или някакво друго улично престъпление.

— Да, и всички наистина мислят така.

— Не всички — погледнах го в очите. — Категорично не всички.

— Ти си убедена, че Дани е бил планираната жертва. Твърдиш, че това е професионално убийство.

— Може и аз да съм била. Да са го убили, за да ме сплашат — казах. — Може и никога да не узнаем.

— Получи ли вече токсикологичните резултати на Едингс? — запита той и махна на бармана.

— Знаеш как мина денят днес. Надявам се утре да науча нещо. Кажи ми какво става в Чесапийк.

Марино сви рамене.

— Нямам представа.

— Как може да нямаш представа? — запитах нетърпеливо. — Те имат поне триста полицаи. Никой ли не се занимава със смъртта на Тед Едингс?

— Съвсем без значение е дали имат триста полицаи или не. Само един от отделите да не е наред, и край. Проблемът ни е, че детектив Роше все още се занимава със случая.

— Не разбирам — казах.

— А и все още възнамерява да се занимава и с теб.

Не слушах внимателно, защото Роше не заслужаваше да си губя времето с него.

— Ако съм на твое място, ще бъда доста внимателен — каза Марино и ме погледна в очите. — Знаеш какви клюкарки са ченгетата. Чух един слух, че си сваляла Роше, и затова шефът му ще се опита да накара губернатора да те уволни.

— Хората могат да клюкарстват колкото си искат — казах нетърпеливо.

— Да, но част от проблема е, че виждат колко млад е Роше, и някои хора наистина си представят, че може да си го харесала.

Марино се поколеба и замълча за момент. Разбирах какво презрение и омраза изпитва към Роше. Знаех, че му се иска поне да го пребие.

— Неприятно ми е да ти го кажа — добави Марино, — но за теб щеше да е доста по-леко, ако онзи кретен не беше хубав.

— При сексуалния тормоз не става дума за това как изглеждат хората. Но Роше не може да ме засегне, затова не се тревожа за него.

— Важното е, че иска да ти навреди, док, и доста усилено се опитва да го направи. Стига да може, ще те прецака по някакъв начин.

— Може да се нареди на опашка заедно с всички други, които искат да постъпят като него.

— Човекът, който се е обадил в сервиза във Вирджиния Бийч и се е представил за теб, е бил мъж — сериозно ме изгледа Марино. — Просто те информирам.

— Дани не би направил това — казах.

— И аз не мисля така. Но Роше би.

— Какво ще правиш утре?

Марино се прозя.

— Май няма да има време да ти разкажа.

— Може да се наложи да отидем до Шарлътсвил.

— Защо? — намръщи се той. — Не ми казвай, че Луси пак се държи откачено.

— Не, не е за това. Но може да се отбием да я видим, докато сме там — отговорих.