Патриша Корнуел
Проклетата кауза (2)

ГЛАВА ВТОРА

Дълго време след като той изчезна в сградата с котвата отпред, аз стоях на кея и се мъчех да облека дебелия неопренов костюм. Недалеч от мен няколко спасители подготвяха плоскодънната лодка, завързана за един пилон. Работниците от дока се мотаеха наоколо любопитно, а на платформата за гмуркане двама мъже в яркосини неопрени изпробваха радиостанции и грижливо проверяваха водолазните екипи, включително и моя.

Наблюдавах как водолазите си говорят, но не можех да разбера и дума от казаното, докато развиваха маркучите и нагласяха тежестите по коланите. От време на време поглеждаха към мен. Изненадах се, когато единият реши да се качи по стълбата, която водеше към моя кей. Той се приближи и седна до мен на студената земя.

— Това място заето ли е? — запита той.

Беше хубав млад мъж, чернокож и с фигура като олимпийски атлет.

— Много хора чакат за него, но не знам къде са — отговорих, продължавайки борбата с неопрена. — По дяволите. Мразя ги тези неща.

— Просто си мислете, че си слагате още една кожа.

— Да, това помага страхотно.

— Трябва да поговоря с вас за оборудването за подводни комуникации. Използвали ли сте го преди?

Погледнах сериозното му лице и запитах:

— Вие от спасителния екип ли сте?

— Не. Просто обикновен стар войник. Не знам за вас, но това определено не е начинът, по който бих избрал да изкарам Нова година. Не разбирам защо човек би искал да се гмурка тук, освен ако не си фантазира, че е сляпа попова лъжичка в кална локва. Или пък ако има прекалено много желязо в кръвта и мисли, че ръждата тук може да му помогне.

— Всичко, което ръждата може да направи, е да ви зарази с тетанус — отвърнах и се огледах наоколо. — Кои от хората тук са военни и кои спасители?

— Двамата мъже в лодката са от спасителния екип. Кай Су на платформата за гмуркане е единственият друг военен с изключение на нашия неустрашим следовател от ССВС. Кай е готин. Добри приятели сме.

Той помаха на Кай Су, който отговори на жеста му. Това ми се стори доста интересно и различно от преживяното досега.

— Така, чуйте ме сега.

Новият ми познат говореше така, сякаш работехме заедно от години.

— Оборудването за подводни комуникации е сложно, ако никога не сте го използвали. Наистина може да е опасно — каза той сериозно.

— Запозната съм с него — отговорих с по-голяма увереност, отколкото чувствах.

— Добре, но е нужно повече от просто запознанство. Трябва да сте приятели, защото също като приятеля, с когото се гмуркате, то може да спаси живота ви. — Той замълча за момент, после добави: — Също така може и да ви убие.

Бях използвала оборудване за подводни комуникации само веднъж и все още се притеснявах от факта, че трябваше да заменя регулатора си с плътно прилепнала маска с мундщук и без пречистващ вентил. Тревожех се да не се наводни маската и да ми се наложи да я свалям, докато търся слепешком алтернативния източник на въздух. Но не възнамерявах да споменавам това.

— Ще се справя без проблеми — уверих го отново.

— Чудесно. Чух, че сте професионалистка — каза той. — Между другото казвам се Джеръд, а вече знам вие коя сте.

Той седеше по турски, мяташе камъчета във водата и изглеждаше впечатлен от бавно образуващите се кръгове.

— Чувал съм много хубави неща за вас. Всъщност, когато жена ми разбере, че сме се запознали, направо ще ревнува.

Не разбирах откъде един военен водолаз би могъл да чуе нещо за мен освен от казаното в новините, което не винаги беше ласкателно. Но думите му оправиха отвратителното ми настроение. Тъкмо възнамерявах да му го кажа, когато той погледна часовника си, после се обърна към платформата и срещна погледа на Кай Су.

— Доктор Скарпета — каза Джеръд и се надигна. — Смятам, че сме готови за рокендрол. А вие?

— Струва ми се, че по-готова няма да бъда — отвърнах и също се изправих. — Какъв ще е най-добрият подход?

— Най-добрият начин, всъщност единственият, е да следваме маркуча надолу.

Пристъпихме към края на кея и той посочи към лодката.

— Вече слизах там и ако не следвате маркуча, никога няма да го намерите. Случвало ли ви се е да вървите през канал без никаква светлина?

— Все още не съм преживявала подобно нещо.

— Е, не можете да видите абсолютно нищо. Тук е съвсем същото.

— Значи според вас никой не е променял положението на тялото — казах.

— Никой не се е доближавал до него освен мен.

Той ме загледа, докато навличах спасителната жилетка и пъхах фенера в джоба й.

— Дори не бих си направил труда. В тези условия фенерът само ще ви пречи.

Аз обаче бях твърдо решена да го взема, защото исках да си осигуря всичко, което можеше да ми помогне. Джеръд и аз слязохме по стълбата към платформата за гмуркане, за да довършим приготовленията си. Игнорирах любопитните погледи на докерите, докато втривах балсам в косата си и нахлузвах неопреновата качулка. Закачих нож на десния си глезен, после хванах седемкилограмовия колан и бързо го завързах на кръста си. Проверих катарамите и си сложих ръкавиците.

— Готова съм — обърнах се към Кай Су.

Той донесе оборудването за подводни комуникации и регулатора ми.

— Ще закрепя маркуча за въздух към маската ви — обясни той.

Говореше без никакъв акцент.

— Разбрах, че и преди сте използвали такова оборудване за подводни комуникации.

— Точно така — отговорих.

Той клекна до мен и сниши глас, като че ли участвахме в някаква конспирация.

— Вие, Джеръд и аз ще бъдем в постоянна връзка по радиостанциите.

Те приличаха на яркочервени противогази с пет каишки отзад. Джеръд застана зад мен и нагласи резервоара ми за въздух, докато приятелят му говореше.

— Както знаете — обясни Кай Су, — дишате нормално и използвате бутона на мундщука, когато искате да осъществите връзка — показа той. — Сега трябва да нагласим това здраво върху качулката ви. Пъхнете в качулката цялата си коса, а после аз ще се уверя, че всичко е наред.

Мразех този тип радиостанции, особено когато не бях във водата, защото затрудняваха дишането. Поех колкото се може повече въздух и погледнах към двамата водолази, на които бях поверила живота си.

— В лодката ще има двама спасители, които ще ни наблюдават с помощта на приемник, потопен във водата. Всичко, което си казваме, ще бъде чуто от хората на повърхността. Разбирате ли?

Кай Су погледна към мен и разбрах, че току-що бях получила предупреждение.

Кимнах утвърдително. Чувах ясно тежкото си, затруднено дишане.

— Искате ли си плавниците сега? Поклатих глава и посочих към водата.

— Добре, тогава влизайте, а аз ще ви ги хвърля. Тежейки поне трийсет килограма повече, отколкото когато дойдох, се отправих предпазливо към ръба на платформата за гмуркане. Проверих отново, за да се уверя, че маската е пъхната в качулката ми. Катодните предпазители приличаха на котешки мустаци, висящи от големите изоставени кораби. Силният вятър образуваше вълни по водата. Стегнах се, за да изпълня най-страшната гигантска крачка, която някога бях правила.

В началото студът ми подейства като шок и ми бе нужно доста време, за да се затопля. Водата нахлуваше в гумената ми обвивка, докато обувах плавниците си. По-лошо обаче беше това, че не виждах компютърния пулт и компаса. Не можех да зърна дори собствената си ръка, вдигната пред очите. Сега разбрах защо нямаше смисъл да нося фенер. Гъстата утайка поглъщаше светлината като попивателна и ме принуждаваше често да излизам на повърхността, за да се ориентирам, докато плувах към мястото, където маркучът излизаше от лодката и изчезваше под водата.

— Всичко наред ли е? — Гласът на Кай Су прозвуча в слушалката, притисната до черепа ми.

— Абсолютно — отговорих и се опитах да си почина, като ритах леко под водата.

— На маркуча ли сте? — този път заговори Джеръд.

— В момента го държа.

Маркучът изглеждаше странно стегнат и внимавах да не го размествам прекалено много.

— Продължавайте да го следвате надолу. На около десет метра. Той се носи точно над дъното.

Започнах спускането, като спирах от време на време, за да уравновеся налягането в ушите си. Опитвах се да не се паникьосвам. Не виждах. Сърцето ми биеше лудо, когато се принуждавах да почивам и да си поемам дълбоко дъх. За момент спрях и се отпуснах. Затворих очи и задигнах бавно. После възобнових следването на маркуча надолу. Паниката ме обхвана отново, когато дебел ръждясал кабел внезапно се появи пред мен.

Опитах се да мина под него, но не можех да видя откъде идва и накъде отива, а и бях по-лека, отколкото трябваше. Ядосах се, че не бях сложила повече тежести в колана или джобовете на жилетката. Кабелът ме закачи отзад. Усетих как регулаторът ме подръпва, като че ли някой го теглеше отзад. Разхлабената бутилка започна да се плъзга надолу по гърба ми и да ме дърпа със себе си. Свалих бързо жилетката, като се опитвах да не мисля за нищо друго освен за процедурата, която бях тренирала да изпълнявам.

— Всичко наред ли е? — обади се Кай Су.

— Технически проблем — отговорих.

Преместих бутилката между краката си и я възседнах така, сякаш яздех ракета в студеното, мрачно пространство. После оправих презрамките на жилетката и прогоних страха.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не. Внимавайте за кабели — казах.

— Тук трябва да се внимава за всичко — отвърна гласът.

Помислих си, че тук долу има много начини, по които да умреш. После нахлузих жилетката и я стегнах здраво.

— Всичко наред ли е? — отново запита Кай Су.

— Да. Но някакви шумове ви заглушават.

— Прекалено много смущения. Заради тези огромни корита. Слизаме към вас. Искате ли ни по-близо?

— Не още — отговорих.

Те поддържаха благоразумна дистанция, защото знаеха, че искам да видя тялото на спокойствие. Нямаше нужда да си пречим. Бавно се спуснах по-дълбоко към дъното. Осъзнах, че маркучът трябва да се е закачил в нещо и затова е толкова изпънат. Не знаех накъде да се движа. Опитах на няколко метра вляво, където нещо ме докосна. Обърнах се и застанах лице срещу лице с мъртвеца. Тялото му се размърда и ме побутна, когато неволно се отдръпнах назад. Той лениво се изви и се понесе към края на въжето, протегнал напред облечени в гума ръце. Приличаше на сомнамбул, вървящ зад мен.

Оставих го да се приближи. Той отново се удари в мен, но този път не се уплаших, защото не бях изненадана. Изглеждаше като че ли иска да привлече вниманието ми или да потанцува с мен из дяволската тъмнина на реката, която го беше погълнала. Поддържах равновесието си внимателно, като едва движех плавниците, защото не исках да разбъркам утайката по дъното или да се нарежа на ръждясалите парчета от стари кораби.

— Хванах го. Или по-скоро той ме хвана — казах в радиостанцията. — Чувате ли ме?

— Едва. Вероятно сме на около четири метра над вас. Изчакваме.

— Изчакайте още няколко минути. После ще го извадим.

Светнах фенера още веднъж, за всеки случай, но отново се оказа безполезен. Осъзнах, че ще трябва да видя сцената с ръцете си. Върнах фенера в жилетката и поставих компютърния пулт почти до маската си. Едва успях да видя, че съм на дълбочина около дванайсет метра и имам половин резервоар с въздух. Вгледах се в лицето на мъртвеца, но през мътилката успях да видя само неясни черти и измъкнала се от качулката коса.

Хванах го за раменете и предпазливо опипах гърдите му, проследявайки маркуча. Беше промушен през колана с тежести. Последвах го към мястото, където се беше закачил. След по-малко от три метра пред очите ми се появи голям ръждясал болт. Докоснах покрития с рачета метал на кораб и се отдръпнах, за да не се приближа прекалено много до него. Не исках да се напъхам под кораб с размерите на футболно игрище и сляпо да търся изход, докато въздухът ми свърши.

Маркучът беше усукан. Опипах го, за да разбера дали някъде не е прегънат, или притиснат по начин, който можеше да отреже достъпа на въздух, но не открих нищо подобно. Всъщност, когато се опитах да го освободя от болта, това се оказа лесна работа. Не виждах причина водолазът да не е можел да се освободи. Подозирах, че маркучът се е заплел след смъртта му.

— Маркучът му се е закачил — казах по радиото. — На един от корабите. Не знам кой точно.

— Имате ли нужда от помощ? — запита Джеръд.

— Не. Хванах го. Можете да започнете да дърпате. Почувствах раздвижването на маркуча.

— Добре. Аз ще го насочвам нагоре — казах. — Продължавайте да теглите. Много бавно.

Сключих ръце около тялото и започнах да ритам с глезени и колене вместо с бедра, защото движението ми беше ограничено.

— Леко — предупредих в микрофона, защото не можех да се издигам с повече от трийсет сантиметра в секунда. — Бавно. Бавно.

Периодично поглеждах нагоре, но не виждах къде съм, докато не се показах на повърхността. Изведнъж видях небето, покрито със стоманеносиви облаци и спасителната лодка, която се клатеше наблизо. Надух жилетката на мъртвеца, обърнах го по корем и освободих колана с тежестите, като почти го изпуснах, защото беше доста тежък. Все пак успях да го хвана и да го подам на спасителите, които носеха неопрени и изглежда, знаеха какво правят.

Джеръд, Кай Су и аз трябваше да останем с маски, защото трябваше да плуваме обратно до платформата. Затова, докато намествахме трупа в телената кошница, дишахме въздуха от бутилките и си говорехме по радиото. Избутахме кошницата до лодката и помогнахме на спасителите да я издърпат горе. Мръсна вода заля цялата лодка.

— Трябва да му свалим маската — казах и махнах на спасителите.

Те изглеждаха объркани. Явно, където и да се намираше, предавателят не беше при тях. Не чуваха нито дума.

— Имате ли нужда от помощ, за да си свалите маската? — запита единият и се протегна към мен.

Поклатих глава отрицателно. После се хванах за лодката и се вдигнах достатъчно нагоре, за да достигна кошницата. Дръпнах маската на мъртвеца, изсипах водата от нея и я оставих до качулката, от която се подаваше дълга мокра коса. Тогава го познах, въпреки тъмните кръгове около очите му. Познавах правилния нос и тъмните мустаци, обрамчващи пълните му устни. Пред себе си видях репортера, който винаги се бе отнасял справедливо с мен.

— Добре ли е? — запита един от спасителите. Направих им знак, че всичко е наред, макар да ми бе ясно, че те не осъзнават важността на това, което бях направила. Причината бе козметична, защото колкото по-дълго маската притискаше кожата, която бързо губеше еластичността си, толкова по-малка възможност имаше белезите да изчезнат. Това не беше от особена важност за следователите и патолозите, а за близките на Тед Едингс, които щяха да искат да видят лицето му.

— Чувате ли ме? — запитах Кай Су и Джеръд, когато се потопихме във водата.

— Идеално. Какво искате да направим с този маркуч? — попита Джеръд.

— Отрежете го на около три метра от тялото и затегнете края му — отговорих. — Запечатайте го заедно с регулатора му в найлонов плик.

— Имам едно пликче в жилетката — каза Кай Су.

— Чудесно. Това ще свърши работа.

След като направихме това, което можахме, си починахме за момент, отпуснати и загледани в мътната вода. Докато оглеждах мястото, където бяхме, осъзнах, че болтът, за който маркучът на Едингс се бе закачил, принадлежеше на „Експлойтър“. Подводницата изглеждаше направена след Втората световна война, вероятно по време на Корейската война. Зачудих се дали не бяха свалили всичките й фини части и не я бяха подготвили да бъде продадена за скрап. Запитах се дали Едингс се е гмурнал тук по някаква причина, или течението го е довлякло след смъртта му.

Спасителната лодка се намираше на половината път до площадката от другата страна на реката, където линейка чакаше да закара тялото до моргата. Джеръд ми направи знак „Окей“ и аз му отвърнах, макар да мислех, че далеч не всичко е наред. Изпуснахме въздуха от жилетките си и се гмурнахме във водата с цвят на ръждясали стотинки.

От реката към платформата за гмуркане водеше висока стълба, а друга — по-ниска — към кея. Докато се изкачвах по тях, краката ми трепереха, защото не бях силна като Джеръд и Кай Су, които се движеха с цялото си оборудване, като че ли то въобще не тежеше. Все пак успях сама да се измъкна от жилетката и бутилката и не поисках помощ. Полицейска кола избоботи до мерцедеса ми, а някой влачеше лодката на Едингс през реката към площадката. Знаех, че ще трябва да потвърдим самоличността на трупа, но не се съмнявах в нея.

— Е, какво мислите? — запита някакъв глас над главата ми.

Вдигнах очи и видях капитан Грийн, застанал на кея до висок слаб мъж. Очевидно Грийн сега беше в добро настроение и протегна ръка, за да ми помогне.

— Моля — каза той, — подайте ми бутилката си.

— Няма да знам абсолютно нищо, докато не го прегледам — отговорих, докато му подавах екипа си. — Благодаря. Лодката с маркуча, а и всичко друго трябва да отиде направо в моргата — добавих.

— Наистина ли? Какво ще правите с нея? — запита той.

— Лодките също имат право на аутопсия.

— Ще трябва да измиете нещата си много грижливо — каза слабият мъж, като че ли знаеше повече и от Жан Което.

Гласът му ми се стори познат.

— Долу има прекалено много нефт и ръжда.

— Да, наистина е така — съгласих се и се качих на кея.

— Аз съм детектив Роше — представи се той. Беше облечен в джинси и старо кожено яке.

— Чух да казвате, че маркучът му е бил закачен на нещо?

— Да. Само се чудя кога ли сте ме чули да го казвам. Вече стоях на кея и си мислех с отвращение, че трябва да занеса мръсните си, мокри вещи до колата.

— Наблюдавахме ваденето на тялото — каза капитан Грийн. — Ние с детектив Роше слушахме вътре в сградата.

Спомних си предупреждението на Кай Су и погледнах към платформата, където те с Джеръд оправяха оборудването си.

— Маркучът беше закачен — отговорих. — Но не мога да ви кажа кога е станало. Възможно е преди смъртта му, но може и след това.

Роше не изглеждаше особено заинтересуван от думите ми, а продължаваше да ме оглежда по начин, който ме накара да се почувствам неудобно. Беше много млад и почти красив, с деликатни черти, плътни устни и къса, тъмна, къдрава коса. Не харесах очите му. Реших, че са агресивни и самодоволни. Свалих качулката си и прокарах пръсти през влажната си коса. Той ме наблюдаваше как разкопчавам неопрена и го смъквам до хълбоците си. Водата, проникнала под него, беше ледена. Скоро щях да замръзна. Ноктите ми вече бяха посинели.

— Един от спасителите ми каза, че лицето му изглеждало червено — каза капитанът, докато завързвах ръкавите на неопрена на кръста си. — Чудя се дали това означава нещо.

— Студен дроб — отговорих. Той ме изгледа объркано.

— Трупове, изложени на студ, стават ярко розови — обясних и започнах да треперя.

— Разбирам. Значи не…

— Не — прекъснах го, защото бях прекалено раздразнена, за да го изслушам. — Не означава абсолютно нищо. Слушайте, има ли тук дамска тоалетна, където да мога да съблека тези мокри дрехи?

Огледах се наоколо, но не видях нищо обещаващо.

— Ей там. — Грийн посочи към малък фургон близо до сградата на администрацията. — Искате ли детектив Роше да ви придружи и да ви покаже всичко?

— Не е необходимо.

— Надявам се, че не е заключено — добави Грийн.

Това щеше да е типично за късмета ми, помислих си.

Но не познах. Беше ужасно. Само клозет и мивка, които не изглеждаха почиствани в последните години. Вратата, водеща към мъжката тоалетна от другата страна, беше заключена с катинар и верига, като че ли някой се тревожеше да не би да се наруши приличието.

Нямаше отопление. Съблякох се и открих, че няма и топла вода. Почистих се, доколкото можах, и бързо облякох анцуг, яке, дебели обувки и шапка. Вече беше един и половина и Луси вероятно бе в къщата на Мант. А аз дори не бях започнала да подготвям доматения сос. Чувствах се изтощена и отчаяно се нуждаех от горещ душ или вана.

Не успях да се отърва от Грийн, който ме изпрати до колата и ми помогна да прибера екипа в багажника. Лодката вече бе натоварена на ремарке и потегляше към офиса ми в Норфолк. Не видях Джеръд и Кай Су и съжалих, че не мога да се сбогувам с тях.

— Кога ще направите аутопсията? — запита Грийн.

Погледнах го внимателно. Беше типичен представител на слабите хора, които получаваха власт чрез ранга си. Беше направил всичко възможно, за да ме изплаши и пропъди, а когато не успя, реши да станем приятели.

— Сега.

Запалих двигателя и пуснах отоплението. Той изглеждаше изненадан.

— Офисът ви работи ли днес?

— Току-що го отворих — отговорих.

Не бях затворила вратата и той се облегна на рамката и се вторачи в мен. Стоеше толкова близо, че виждах капилярите по бузите и носа му и промените в пигментацията му, дължащи се на слънцето.

— Ще ми се обадите ли, когато приготвите доклада си?

— Когато определя причината и начина на смъртта, ще ги обсъдя с вас — отговорих.

— Начина? — намръщи се той. — Да не искате да кажете, че това може да не е нещастен случай?

— Винаги в подобни случаи има съмнения, капитан Грийн. Това ми е работата — да се съмнявам.

— Е, ако намерите нож или куршум в гърба му, надявам се, че ще се обадите първо на мен — каза той иронично и ми подаде визитна картичка.

Проверих номера на помощника на Мант и подкарах колата, като се надявах да го открия в дома му. Успях.

— Дани, обажда се доктор Скарпета — представих се.

— Да, госпожо — отвърна изненадано той.

По телефона се чуваше коледна музика и гласове на спорещи хора. Дани Уебстър беше двайсетинагодишен и все още живееше със семейството си.

— Съжалявам, че те безпокоя на Нова година — казах, — но имаме случай, който трябва незабавно да се аутопсира. Сега пътувам към офиса.

— Имате ли нужда от мен?

Дани не звучеше недоволен от идеята ми.

— Ако можеш да ми помогнеш, ще ти бъда страхотно благодарна. В момента към службата пътуват малка лодка и един труп.

— Няма проблем, доктор Скарпета — отвърна той жизнерадостно. — Веднага идвам.

Опитах да се свържа с къщата на Мант, но Луси не вдигаше, затова реших да проверя съобщенията на телефонния секретар. Имаше само две от приятели на Мант, които се обаждаха да изразят съболезнованията си.

От оловно сивото небе заваля сняг, а по магистралата бе пълно с хора, които шофираха по-бързо, отколкото бе разумно. Зачудих се защо ли племенницата ми закъсняваше и защо не ме бе предупредила за това. Луси беше двадесет и три годишна и тъкмо бе завършила академията на ФБР. Все още се тревожех за нея, като че ли тя се нуждаеше от закрилата ми.

Районният офис Тайдуотър се намираше в малка, претъпкана пристройка към болница „Сентара“ в Норфолк. Деляхме сградата с отдела по здравеопазването, който за съжаление включваше и офиса за санитарна проверка на рибата. Така между вонята от разлагащи се трупове и гниеща риба паркингът не бе приятно място независимо от сезона или деня. Вехтата тойота на Дани вече бе там, а когато отключих гаража, забелязах доволно, че лодката също ме чака.

Спуснах вратата зад себе си и тръгнах напред, като се оглеждах. Дългият маркуч бе грижливо навит и както бях помолила, отрязаният край и регулатора, към който бе прикрепен, бяха запечатани в найлонов плик. Другият край все още бе свързан с малкия компресор. Наблизо имаше галон с бензин и очакваното оборудване за плуване и гмуркане, включително допълнителни тежести, бутилка с въздух, гребло, спасителна жилетка, фенер, одеяло и сигнален пистолет.

Освен всичко това Едингс имаше и допълнителен двигател с пет конски сили, който очевидно бе използвал, за да влезе в забранения район, където бе умрял. Главният двигател с тридесет и пет конски сили бе вдигнат и заключен, което означаваше, че винтът трябва да е бил вън от водата. Спомних си, че наистина това бе положението му, когато видях лодката на сцената. Но това, което ме заинтересува най-много от всичко, беше твърдата пластмасова чанта, отворена на пода. Вътре лежаха различни приспособления за фотоапарати и кутии с филми „Кодак“. Не видях фотоапарат или светкавица и реших, че те са загубени завинаги на дъното на река Елизабет.

Качих се горе и отключих другата врата. В покрития с бели плочки коридор върху количка, паркирана до стаята на рентгена, лежеше Тед Едингс, затворен в чувал за трупове. Вкочанените му ръце изпъваха черния найлон, сякаш се опитваха да се освободят. По пода бавно капеше вода. Тъкмо щях да тръгна да търся Дани, когато той се приближи към мен накуцвайки. Носеше купчина кърпи, а дясното му коляно бе в яркочервена спортна шина заради нараняване по време на футбол, което бе наложило реконструкцията на цялото му предно кръстовидно сухожилие.

— Трябва да го вкараме в залата за аутопсии — казах. — Знаеш как се чувствам, когато оставяме неохранявани трупове в коридора.

— Страхувах се, че някой може да се подхлъзне — отвърна той и започна да попива водата с кърпите.

— Е, днес единствените хора тук сме ние с теб — усмихнах му се. — Благодарна съм ти обаче за предвидливостта, а и определено не ми се иска ти да се подхлъзнеш. Как е коляното?

— Струва ми се, че никога няма да се оправи. Минаха цели три месеца, а едва слизам по стълбите.

— Бъди търпелив и поддържай формата си. Със сигурност ще се оправиш — повторих му това, което вече бе чувал неведнъж. — Направи ли вече рентгеновите снимки?

Дани бе работил върху удавници и преди. Знаеше, че е доста невероятно да открием куршум или счупени кости, но рентгеновите снимки можеха да разкрият пневмоторакс, или промени в дробовете, дължащи се на баротравма.

— Да, госпожо. Филмът сега се проявява.

Той замълча, после добави раздразнено:

— Детектив Роше от полицията в Чесапийк идва насам. Иска да присъства на аутопсията.

Макар да окуражавах детективите да наблюдават аутопсирането на техните случаи, Роше определено не беше човек, когото исках в моргата си.

— Познаваш ли го? — попитах.

— Идвал е тук и преди. Ще ви оставя сама да го прецените.

Дани се изправи и отново събра тъмната си коса в конска опашка, защото няколко кичура се бяха изплъзнали и влизаха в очите му. Слаб и гъвкав, той приличаше на млад чероки с брилянтна усмивка. Често се чудех защо искаше да работи тук.

Помогнах му да закара тялото в залата за аутопсии и докато го измерваше и претегляше, влязох в съблекалнята и взех един душ. Марино се обади, докато обличах хирургическата униформа.

— Какво става? — попитах.

— Същият човек, за когото си мислехме, нали?

— Да.

— Сега ли ще го аутопсираш?

— Тъкмо щях да започна.

— Дай ми петнайсет минути. Почти стигнах.

— Идваш тук? — запитах изненадано.

— Обаждам ти се от телефона в колата. Ще поговорим по-късно. След малко съм при теб.

Замислих се какво ли точно ставаше и се сетих, че Марино сигурно бе открил нещо в Ричмънд. В противен случай идването му в Норфолк изглеждаше нелогично. Смъртта на Тед Едингс не беше в юрисдикцията на Марино, освен ако ФБР вече не се беше намесило, а и това ми се струваше доста нелогично.

Ние с Марино бяхме консултанти във ФБР по програма за анализ на престъпници, по-известна като екип по профилиране, който помагаше на полицията при зловещи и трудни смъртни случаи. Често работехме по случаи извън нашата юрисдикция, но само когато ни поканеха, а все още бе твърде рано за полицията в Чесапийк да търси помощта на Бюрото.

Детектив Роше пристигна преди Марино. Носеше хартиена кесия и настоя да му дам облекло, ръкавици, маска, шапка и терлици. Докато навличаше бронята си в съблекалнята, ние с Дани започнахме да правим снимки и да оглеждаме Едингс, все още облечен в неопрена, от който продължаваше да капе вода по пода.

— Мъртъв е от доста време — казах. — Струва ми се, че каквото и да му се е случило, е станало малко след влизането му в реката.

— А знаем ли кога е станало това? — запита Дани, докато поставяше нови остриета на скалпелите.

— Предполагаме, че по някое време след стъмване.

— Не изглежда стар.

— На двадесет и девет е.

Той се загледа в лицето на Едингс и се натъжи.

— Също като в случаите, когато докарват тук деца, или пък някой като онзи баскетболист, който умря в спортната зала миналата седмица — каза Дани и погледна към мен. — Тази работа не ви ли тормози понякога?

— Не я оставям да ме тормози, защото те имат нужда да се погрижа за тях — отговорих, докато си водех бележки.

— А когато свършите?

— Ние никога не свършваме, Дани. Сърцата ни са разбити до края на живота ни, а и никога не можем да свършим с хората, които минават оттук.

— Защото не можем да ги забравим.

Той постави чист плик в кофата, където прибирахме органите, и добави:

— Поне аз не мога.

— Ако ги забравяме, значи с нас нещо не е наред — казах.

Роше излезе от съблекалнята и тръгна към нас. Имаше странен вид, издокаран в пластмасовата маска и хартиения костюм. Той остави солидно разстояние между себе си и количката, но се приближи максимално до мен.

— Огледах лодката. Какво сте извадили от нея? — запитах детектива.

— Пистолета и портфейла му. И двете са у мен — отговори той. — Ето там в плика. Колко чифта ръкавици носите?

— Ами фотоапарат, филм или нещо такова?

— Всичко друго е в лодката. Струва ми се, че имате повече от един чифт ръкавици — повтори той, като се наведе към мен и рамото му се притисна в моето.

— Да, нося два чифта — отговорих и се отдръпнах от него.

— Предполагам, че и аз имам нужда от още един чифт. Свалих ципа на прогизналите ботуши за гмуркане на Едингс и казах:

— Ще намерите в шкафа ей там.

Разрязах неопрена по шевовете със скалпела, защото щеше да е доста трудно да го свалим от вкочанения труп. Докато го събличах, забелязах, че кожата му е силно порозовяла от студа. Свалих и синия му бански костюм и с помощта на Дани го качих на масата за аутопсии, където раздвижихме скованите му ръце и започнахме отново да снимаме.

Едингс нямаше наранявания освен няколко стари белега, повечето по колената. Но природата му бе нанесла неприятен удар, наречен хипоспадия, което означаваше, че пикочният му канал се отваряше в долната вътрешна част на пениса му, вместо в средата. Този скромен дефект вероятно доста го е притеснявал, особено като момче. А в по-късни години може толкова да се е срамувал от него, че да е нямал желание за секс.

По време на професионалните ни срещи обаче определено не се бе държал срамежливо или пасивно. Всъщност винаги го бях смятала за уверен в себе си и чаровен. Той наистина представляваше изключение, защото рядко бивах очарована от някого, най-малко от журналист. Знаех обаче, че външният вид не означава нищо по отношение на това как се държаха хората, когато бяха насаме с партньора си, затова реших да приключа с размишленията.

Не исках да си го спомням като жив, докато нанасях мерките и белезите му върху диаграмите, закачени на бележника ми. Но спомените надвиха волята ми и се върнах към последния случай, когато го бях видяла. Беше седмицата преди Коледа. Седях в кабинета си в Ричмънд с гръб към вратата и подреждах диапозитиви. Не усетих влизането му, докато не заговори. Обърнах се и го видях застанал до вратата. Носеше саксия с яркочервени коледни чушки.

— Имате ли нещо против да вляза? — запита той. — Или ще ме накарате да се върна до колата с това.

Поздравих го, докато мислех раздразнено за чиновничките от предния офис. Знаеха, че не трябва да допускат репортери зад заключената врата във фоайето, освен ако аз не бях наредила, но харесваха Едингс прекалено много. Той влезе и остави саксията на пода до бюрото ми. Усмихна се и цялото му лице се озари.

— Просто си помислих, че трябва да има нещо живо и весело в това място — каза той, като спря сините си очи върху моите.

— Надявам се, това не е коментар за мен — засмях се.

— Готова ли сте да го обърнем?

Фокусирах погледа си върху диаграмите и осъзнах, че Дани ми говори.

— Съжалявам — промърморих.

Той ме изгледа загрижено, докато Роше се мотаеше наоколо, сякаш никога преди не бе влизал в морга, надничаше в стъклените шкафове, а после поглеждаше обратно към мен.

— Всичко наред ли е? — запита Дани съчувствено.

— Можем вече да го обърнем.

Душата ми потрепери като малко горещо пламъче. В онзи ден Едингс беше облечен в бежов панталон и черен пуловер. Опитах се да си припомня очите му. Зачудих се дали в погледа му бе имало нещо, което да е предвещавало това.

Докоснах тялото му, което бе изстудено от реката. Започнах да научавам неща за него, които не знаех досега, и това допълнително ме разстрои. Той имаше множество скъпи порцеланови корони и контактни лещи, подсилващи яркосиния цвят на очите му. Изненадващо дясната леща не бе отнесена от водата и това правеше погледа му странно несиметричен, като че ли ме гледаха двама мъртъвци изпод сънливите си клепачи.

Приключих с външния преглед и се заех с оскверняващата проверка на сексуалния живот на пациента. Това бе задължително, когато се разследваше неестествена смърт. Рядко откривах явни знаци, като татуировка, посочваща към кой пол е ориентиран собственикът й, а по правило никой от интимните партньори на починалия не даваше доброволно информация. Всъщност нямаше никакво значение дали някой щеше да ми каже нещо. Винаги проверявах за следи от анален полов акт.

— Какво търсите? — запита Роше, като се върна до масата и застана близо до мен.

— Разширение на ануса, дребни разкъсвания, удебеляване на епитела от травма — отговорих, без да спра работата си.

— Значи подозирате, че е педал — установи Роше и надникна през рамото ми.

Бузите на Дани се зачервиха, а в очите му проблесна гняв.

— Анусът и епителът са без изменения — съобщих. — С други думи, няма нараняване, което да говори, че е имал активни хомосексуални контакти. Детектив Роше, трябва да ми оставите малко свободно пространство.

Усещах дъха му върху врата си.

— Знаете ли, той направи доста интервюта наоколо.

— Какви интервюта? — запитах раздразнено.

— Не знам.

— Кого е интервюирал?

— Миналата есен писа някаква статия за затворения военен док. Вероятно капитан Грийн ще може да ви каже нещо повече.

— Току-що бях с капитан Грийн, но той не спомена и дума.

— Статията излезе във „Вирджински пилот“ през октомври. Не беше нещо особено. Съвсем посредствена. Лично аз смятам, че е решил да се върне тук и да души за нещо по-голямо.

— Например?

— Не ме питайте. Аз не съм репортер — отвърна той и погледна към Дани. — Всъщност мразя медиите. Винаги измислят разни откачени теории и после са готови да направят всичко, за да ги докажат. Този тип е доста известен тук, нали е важна клечка в „Асошиейтид Прес“. Слуховете твърдят, че връзките му с жени са само фалшива фасада. Минавате зад нея, а там няма нищо, ако разбирате какво имам предвид.

Усмивката му беше жестока. Не можех да повярвам колко силно го ненавиждам, при положение че днес го виждах за първи път.

— Откъде черпите информацията си? — запитах.

— Чувам разни неща.

— Дани, хайде да вземем проби от косата и ноктите му — казах.

— Нали разбирате, аз отделям време, за да поговоря с хората из улиците — добави Роше и се притисна в хълбока ми.

— Искате ли и проба от мустаците му? — попита Дани, като извади форцепс и плик от шкафа.

— Може.

— Предполагам, че ще го проверявате за СПИН — каза Роше и отново ме притисна.

— Да — отговорих.

— Значи все пак мислите, че е педал.

Спрях работа, защото ме хванаха дяволите.

— Детектив Роше — обърнах се към него твърдо, — ако искате да присъствате на аутопсията, ще ми оставите достатъчно място за работа. Ще престанете да се отърквате в мен и ще се отнасяте към пациента ми с уважение. Този човек определено не е искал да лежи мъртъв и гол на масата. А и не ми харесва думата „педал“.

— Добре, независимо как ще го наречете, сексуалната му ориентация може да се окаже важна.

Роше не изглеждаше впечатлен, а по-скоро доволен от раздразнението ми.

— Не знаем със сигурност дали този човек е бил гей — казах. — Но съм сто процента сигурна, че не е умрял от СПИН.

Грабнах скалпела от количката и поведението на Роше рязко се промени. Той се отдръпна назад внезапно, очевидно уплашен от това, че започвам да режа. Още един проблем, с който трябваше да се справя.

— Присъствали ли сте някога на аутопсия? — запитах.

— На няколко — отговори той спокойно, но изглеждаше като че ли всеки момент щеше да повърне.

— Защо не седнете ето там — предложих не особено любезно, като се чудех защо му бяха възложили този случай, а и всеки друг. — Или излезте навън в гаража.

— Тук просто е горещо.

— Ако започнете да повръщате, отидете до най-близкия кош за боклук — казах.

Дани едва се сдържа да не се изкикоти.

— Просто ще седна тук за секунда — каза Роше и отиде до бюрото.

Направих бързо Y-образния разрез. Острието се придвижи от раменете до гръдната кост и после до таза. Когато кръвта бе изложена на въздуха, долових миризма, която ме накара да спра работата си.

— Знаете ли, „Липшоу“ имат много добър инструмент за острене на скалпели — каза Дани. — Много ми се иска да можехме да си го позволим. Остри ги с вода, така че просто можете да пъхнете ножовете вътре и да ги оставите.

Нямаше начин да сбъркам миризмата, която бях усетила, но просто не можех да повярвам.

— Тъкмо прегледах новия им каталог — продължи той. — Имаше страхотни неща. Направо побеснявам, като се сетя, че не можем да си ги позволим. Това не можеше да е вярно.

— Дани, отвори вратите — казах тихо, но настойчиво, с което го стреснах.

— Какво има? — запита той разтревожено.

— Трябва да вкараме колкото се може повече чист въздух тук. Още сега.

Той се задвижи бързо въпреки болното си коляно и отвори двойната врата, която водеше към коридора.

— Какво има? — надигна се Роше.

— Този човек мирише странно — отговорих уклончиво, защото не исках да споделям подозренията си, особено с него.

— Не усещам нищо — каза Роше, като стана и се огледа, като че ли загадъчната миризма беше нещо, което можеше да се види.

Кръвта на Едингс миришеше силно на горчиви бадеми, но не се учудих, че Роше и Дани не можеха да усетят миризмата. Способността да доловиш мириса на цианид е свързана с пола рецесивна черта, която се унаследява от по-малко от трийсет процента от хората. Аз бях сред малцината късметлии.

— Повярвайте ми — казах, докато смъквах кожата на гърба, внимавайки да не пробия междуребрените мускули. — Той мирише много странно.

— И какво означава това? — запита Роше.

— Не мога да отговоря, докато не проведем тестовете — отговорих. — Междувременно ще огледаме грижливо цялото му оборудване, за да се уверим, че всичко е функционирало правилно. Имам предвид, възможно е в маркуча да са проникнали изгорели газове.

— Познавате ли добре наргилетата? — запита Дани, който се бе върнал до масата, за да помогне.

— Никога не съм използвала такова.

Направих страничен разрез на гърдите, дръпнах назад кожата и оформих джоб от нея, който Дани напълни с вода. Натопих ръка вътре и вкарах острието на скалпела между две ребра. Проверих за наличие на мехурчета, които можеха да покажат, че нараняване при гмуркане е вкарало въздух в гръдната кухина. Нямаше нито едно такова.

— Хайде да извадим маркуча и наргилето от лодката и да ги донесем тук — реших. — Добре ще е да намерим консултант водолаз и да чуем мнението му. Познаваш ли някого наоколо, когото можем да намерим по време на празниците?

— Има водолазен магазин на улица „Хемптън“. Доктор Мант го използва понякога.

Той намери телефонните номера и звънна, но магазинът беше затворен в тази снежна новогодишна вечер, а собственикът не си беше у дома. После Дани отиде до гаража, а след малко дочух познат глас, който говореше високо с него. По коридора прозвучаха тежки стъпки.

— Нямаше да ти позволят, ако беше ченге — чу се гласът на Пит Марино в залата за аутопсии.

— Знам, но не го разбирам — каза Дани.

— Ами ще ти кажа поне една причина. Дълга коса като твоята осигурява на онези задници навън още едно нещо, което да сграбчат. Ако бях на твое място, щях да я отрежа. А и момичетата ще те харесват повече.

Марино беше пристигнал навреме, за да помогне в носенето на навития маркуч и наргилето, и изнасяше бащинска лекция на Дани. Никога не ми се беше виждало трудно да си обясня защо Марино имаше проблеми със собствения си син.

— Знаеш ли нещо за наргилетата? — обърнах се към Марино.

Той се загледа изненадано в трупа.

— К’во? Някаква странна болест ли има?

— Това, което носиш, се нарича наргиле — казах. Той и Дани оставиха вещите на Едингс на празната стоманена маса до моята.

— Очевидно водолазните магазини ще бъдат затворени през следващите няколко дни — добавих. — Но компресорът изглежда доста прост — помпа, задвижвана от двигател от пет конски сили, която изсмуква въздух през филтърен клапан и го вкарва в маркуча, свързан с регулатора на водолаза. Филтърът изглежда съвсем наред. Тръбопроводът за горивото е непокътнат. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Резервоарът е празен — забеляза Марино.

— Мисля, че бензинът е свършил след настъпването на смъртта.

— Защо? — запита Роше, който се бе приближил и ме наблюдаваше настойчиво, като че ли бяхме сами в стаята. — Откъде знаете, че не се е заплеснал там долу и не е забелязал свършването на бензина?

— Защото дори ако притокът му на въздух е бил прекъснат, той все пак е имал достатъчно време да излезе на повърхността. Намирал се е само на петнайсет метра дълбочина — отговорих.

— Това не е малко, ако маркучът ти се е закачил за нещо.

— Възможно е. Но пък в такъв случай той щеше да изхвърли колана с тежестите.

— Изчезна ли миризмата? — попита Роше.

— Не, но вече не е толкова силна.

— Каква миризма? — полюбопитства Марино.

— Кръвта му миришеше странно.

— Алкохол ли имаш предвид?

— Не, нищо подобно.

Той подуши въздуха и сви рамене. Роше мина покрай мен, като отмести поглед от това, което лежеше на масата. Не можах да повярвам, че отново се притиска в мен, особено след като му бях оставила достатъчно място и го бях предупредила. Оплешивяващият едър Марино, издокаран в подплатено с овча кожа палто, го изгледа подозрително.

— Е, кой е този? — запита ме той.

— О, да, предполагам, че вие двамата не се познавате — казах. — Детектив Роше от Чесапийк, капитан Марино от Ричмънд.

Роше оглеждаше внимателно наргилето. Усетих, че звукът от ножиците, с които Дани режеше ребрата, го подлудяваше. Лицето му бе страхотно пребледняло, а устата — увиснала надолу.

Марино запали цигара. Изражението му показваше, че вече си е съставил мнение за Роше и възнамерява да го сподели с него.

— Не знам за вас — обърна се той към детектива, — но още преди години открих следното: само веднъж да присъстваш на аутопсия, и веднага забравяш, че ти се яде дроб. Почакайте само — каза той и прибра запалката в джоба на ризата си. — Аз лично умирах за пържен дроб с много лук — добави той и издуха дима от цигарата си. — Сега не можете да ме накарате да го докосна дори под смъртна заплаха.

Роше се наведе към наргилето и почти зарови лице в него, като че ли миризмата на гума и бензин беше противоотровата, от която се нуждаеше. Възобнових работата си.

— Хей, Дани — продължи Марино. — Ти ядеш ли гнусотии като бъбреци и воденички, откак си започнал работа тук?

— Никога през живота си не съм ял — отговори Дани, докато сваляше гръдната кост. — Но знам какво имате предвид. Когато видя как хората си поръчват големи парчета дроб в ресторанта, почти ми се налага да се просна на пода. Особено ако е леко розов.

Миризмата се усили, когато открихме органите, и аз се отдръпнах назад.

— Усещате ли миризмата? — запита Дани.

— О, да — отговорих.

Роше се оттегли в най-далечния ъгъл, а Марино, който вече се бе позабавлявал, се приближи и застана до мен.

— Значи мислиш, че се е удавил? — бързо запита той.

— В момента не мисля така, но определено смятам да потърся следи от давене.

— Какво можеш да направиш, за да се увериш, че не се е удавил?

Марино не беше много наясно с удавянията, тъй като хората рядко извършваха убийство по този начин, затова беше ужасно любопитен. Искаше да разбере всичко, което правех.

— Всъщност могат да се направят доста неща — започнах да обяснявам, докато работех. — Вече направих джоб от кожата на едната страна на гърдите, напълних го с вода и вкарах скалпела в гръдния кош, за да проверя за наличие на мехурчета. Ще напълня и перикардиалната торбичка с вода и ще вкарам игла в сърцето, отново за да видя дали има мехурчета. Ще проверя мозъка за петехиални кръвоизливи. После ще огледам тъканите на медиастинума за извъналвеоларен въздух.

— Това какво ще покаже? — запита Марино.

— Вероятно пневмоторакс или въздушна емболия, която може да се случи на по-малко от пет метра дълбочина, ако водолазът диша неправилно. Проблемът е, че огромното напрежение над дробовете може да доведе до малки разкъсвания на алвеоларните стени и да причини кръвоизливи и нахлуване на въздух в плеврите.

— Значи това може да те убие — отсъди той.

— Да — отговорих. — Определено може.

— Ами когато се гмуркаш или излизаш на повърхността прекалено бързо? — попита Марино, който се бе преместил от другата страна на масата, за да може да наблюдава.

— Промяната в налягането, или баротравмата, свързвана с гмуркането или излизането нагоре, не е твърде вероятна при дълбочината, на която той се е гмуркал. А и както виждаш, тъканите му не са толкова гъбясали, колкото бих очаквала, ако бе умрял от баротравма. Искаш ли защитно облекло?

— За да приличам на Терминатора ли? — ухили се Марино и хвърли поглед към Роше.

— Моли се да не пипнеш СПИН — измъчено отвърна Роше от далечния край на залата.

Марино си сложи престилка и ръкавици и застана до мен. Започнах да му обяснявам какво още трябваше да проверя, за да мога да изключа смърт, причинена от прекалено ниско налягане или удавяне. Роше не издържа и реши да си тръгне, когато вкарах осемнайсет сантиметровата игла в трахеята, за да взема проба от въздуха за теста за цианид. Той прекоси залата светкавично и взе плика с улики от плота.

— Значи няма да знаем нищо, докато не приключите с тестовете, нали? — запита той.

— Точно така. Засега причината за смъртта е неизяснена — отговорих и вдигнах очи към него. — Ще получите копие от доклада ми, когато е готов. А преди да си тръгнете, бих искала да видя личните му вещи.

Детективът не смееше да се приближи, а ръцете ми бяха окървавени. Погледнах към Марино.

— Имаш ли нещо против?

— С удоволствие ще свърша работата.

Той отиде до Роше, взе плика и каза заядливо:

— Хайде, ела. Ще излезем навън в коридора, за да си поемеш въздух.

Излязоха от залата, а аз продължих работата си. Чух как Марино вади пълнителя от пистолет и високо се оплаква, че оръжието не е било обезопасено.

— Не мога да повярвам, че разнасяш това нещо наоколо заредено — избумтя гласът му. — Господи боже! Не знаеш ли, че това не е пликче с шибания ти обед!

— Оръжието още не е проверявано за отпечатъци.

— Ами тогава просто слагаш ръкавици и вадиш патроните, както аз направих. После измъкваш и оня от цевта. Ти къде си учил бе? В полицейската академия на първобитните хора, където сигурно са те научили и на джентълменските ти маниери, а?

Марино продължи да го ругае. Разбрах, че не го бе извел в коридора заради чистия въздух. Дани погледна над масата към мен и се ухили.

След малко Марино се върна, клатейки глава. Роше си бе тръгнал. Почувствах облекчение и не можах да го скрия.

— Господи — казах. — Какво му има на този?

— Мисли с главата, дето Господ му е дал — отвърна Марино. — Онази между краката му.

— Както вече ви казах — намеси се Дани, — той идва тук няколко пъти преди и досажда на доктор Мант. Но забравих да поясня, че винаги говореше с него горе. Никога не посмя да слезе в моргата.

— Шокиран съм — ухили се Марино.

— Чух, че докато учел в полицейската академия, се обявил за болен в деня, когато трябвало да дойдат тук за показната аутопсия — продължи Дани. — Освен това той току-що бе прехвърлен от отдела за малолетни престъпници. Работи в „Убийства“ по-малко от два месеца.

— О, това е страхотно — каза Марино. — Точно човек като него трябва да работи по подобен случай.

— Усещаш ли миризмата на цианида? — запитах.

— Не. Единственото, което усещам в момента, е мирисът на цигарата ми и точно това искам.

— Дани?

— Не, госпожо — разочаровано отговори той.

— Засега не виждам никакви доказателства, че това е смърт от удавяне. Няма мехурчета в сърцето или гръдния кош. Няма подкожна емфизема. Няма вода в стомаха или дробовете.

Отрязах част от сърцето и продължих:

— Има запушване на сърцето, но това се дължи на спирането му, с други думи — на смъртта. А по стомашната стена има зачервяване, което отговаря на отравяне с цианид.

— Док — прекъсна ме Марино. — Колко добре го познаваше?

— Всъщност почти никак.

— Добре, ще ти кажа какво имаше в плика, защото Роше не беше наясно какво вижда, а не исках да му обяснявам.

Той най-после съблече палтото си и се огледа за чисто място, където да го закачи. Спря се на облегалката на стола, остави го и запали нова цигара.

— Мамка му, тия подове ми скапват краката — оплака се той, като отиде до масата, където бяха струпани наргилето и маркучът, и се облегна на нея. — Сигурно и на твоето коляно не действат добре — обърна се той към Дани.

— Направо ме убиват — потвърди Дани.

— Едингс имаше деветмилиметров „Браунинг“ с пустиннокафяв гланц „Бърдсонг“.

— Какво е „Бърдсонг“? — запита Дани.

— Рембранд сред гланцовете за пистолет. Господин Бърдсонг е човекът, на когото изпращаш пистолета си, ако искаш да е водоустойчив и боядисан в защитна окраска — отговори Марино. — Това, което той прави, е да го обели, изтърка с пясък, а после го пръска с тефлон. Всички пищови на ЕСЗ имат гланц „Бърдсонг“.

ЕСЗ беше Екипът за спасяване на заложници на ФБР. Помислих си, че като се имат предвид многобройните статии, които Едингс бе написал за полицейските агенции, вероятно доста пъти се е срещал с най-добрите агенти на академията на ФБР в Куантико.

— Сигурно и военните имат такива — предположи Дани.

— Те, екипите за бързо реагиране, отделът за борба с тероризма, хора като мен — отвърна Марино, който отново оглеждаше смукателните клапани на наргилето. — Повечето от нас имат и мерници „Новак“ като неговия. Но това, което ние нямаме, са металопробиващите куршуми КТВ, познати като „Убийци на ченгета“.

— Той е имал куршуми с тефлоново покритие? — учудих се.

— Седемнайсет броя, един в цевта. Всичките покрити с червен лак за водоустойчивост.

— Е, не се е снабдил с амуниции оттук. Поне не законно, защото те са забранени във Вирджиния от няколко години. Що се отнася до гланца на пистолета, сигурен ли си, че е „Бърдсонг“, същата фирма, която Бюрото използва?

— Прилича ми съвсем на вълшебния допир на „Бърдсонг“ — отговори Марино. — Разбира се, има и други компании, които вършат подобна работа.

Отворих стомаха машинално, заета с нахлулите в главата ми мрачни мисли. Винаги бях считала Едингс за почитател на закона и полицията. Бях чувала, че придружавал полицаите по време на акции, ходел на техните балове и пикници. Никога не ми беше правил впечатление на маниак на тема оръжия. Бях като зашеметена от мисълта, че може да е заредил пистолета си с нелегални куршуми, използвани, за да убиват и обезобразяват същите хора, които бяха негови източници и вероятно приятели.

— Стомахът съдържа само малко количество кафеникава течност — казах. — Не е ял преди смъртта си, което е съвсем нормално, щом е възнамерявал да се гмурка.

— Възможно ли е изгорелите газове да са стигнали до него по маркуча? — запита Марино, който продължаваше да оглежда наргилето. — Те нямаше ли също да предизвикат порозовяване?

— Ще направим тест за въглероден окис, но той бездруго няма да обясни миризмата, която усещам.

— И си сигурна, че все още я усещаш?

— Абсолютно.

— Смятате, че е убийство, нали? — попита ме Дани.

— Никой не трябва да говори за това — казах, като дръпнах жицата от макарата над главата ми и включих триона. — Нито на полицията в Чесапийк, нито на когото и да било друг. Не и докато не приключим с всички тестове и не направя официално изявление. Не знам какво става тук. Не знам какво е станало и на местопрестъплението. Затова трябва да сме още по-предпазливи от обикновено.

Марино погледна към Дани.

— Откога работиш тук? — запита той.

— Осем месеца.

— Чу какво каза доктор Скарпета, нали?

Дани вдигна поглед, изненадан от промяната в тона на Марино.

— Знаеш как да си държиш устата затворена, нали? — продължи Марино. — Това означава, че не трябва да споделяш с момчетата или пък да се опитваш да впечатлиш гаджето или семейството си. Разбра ли?

Дани потисна гнева си и направи разрез от ухо до ухо.

— Нали разбираш, ако изтече някаква информация, ние с докторката ще знаем кой се е раздрънкал. — Марино продължи атаката си, която с нищо не бе провокирана.

Лицето на Дани остана непроницаемо. Той издърпа скалпа над очите, за да оголи черепа, и лицето на Едингс се отпусна тъжно, като че ли той разбираше какво става и това го измъчваше. Включих триона и залата се изпълни с шумния вой на острие, режещо кости.