Патриша Корнуел
Проклетата кауза (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Същата вечер ние с Уесли потеглихме обратно за Ню Йорк. Пристигнахме рано, защото вятърът беше над сто възела. Минахме през митницата и прибрахме багажа си, после същият автобус ни посрещна до бордюра и ни върна до частното летище, където ни чакаше лиърджетът.

Времето се бе затоплило неочаквано и заплашваше с дъжд. Летяхме през колосални черни облаци, проблясващи от зловещи намерения. Бурята се разрази внезапно. Небето се озари от светкавици, които ме караха да се чувствам, сякаш летя сред жестока битка. Информираха ме набързо за настоящето положение на нещата и никак не се изненадах, когато научих, че Бюрото е поставило и свой пост заедно с полицейските и спасителните екипи.

Научих с облекчение, че Луси е била отзована от задачата си и отново работи в АИП, където беше на сигурно място. Това, което Уесли ми каза чак когато стигнахме до академията, бе, че тя е била призована заедно с останалите от ЕСЗ и нямаше да остане в Куантико дълго.

— В никакъв случай — възпротивих се като майка, която отказва позволение за нещо.

— Страхувам се, че в това отношение нямаш думата — отвърна той.

Уесли ми помагаше да пренеса багажа през фоайето на „Джеферсън“, което бе напълно безлюдно в тази съботна вечер. Махнахме на младата жена зад рецепцията и продължихме да спорим.

— За бога — продължих. — Тя е прекалено неопитна. Не можеш просто да я хвърлиш по средата на ядрена криза.

— Не я хвърляме в нищо — отговори той и бутна стъклената врата. — Всичко, от което се нуждаем, са техническите й способности. Луси няма да стреля със снайпер или да скача от хеликоптер.

— Къде е тя сега? — запитах, когато се качихме в асансьора.

— В леглото, надявам се.

— О — погледнах часовника си. — Вече е полунощ. Мислех си, че е утре и трябва да ставам.

— Знам. Аз също съм объркан.

Очите ни се срещнаха и аз погледнах встрани.

— Предполагам, би трябвало да се преструваме, че нищо не е станало — казах заядливо, защото не бяхме обсъждали случилото се.

Влязохме в коридора, Уесли набра кода на ключалката и отвори следващата стъклена врата.

— Какъв смисъл има да се преструваме? — запита той, отваряйки следващата врата.

— Просто ми кажи какво искаш да направим.

Намирахме се в обезопасения апартамент, където обикновено отсядах, когато работата или опасността ме задържаха тук за през нощта. Уесли занесе багажа ми в спалнята, а аз дръпнах завесите във всекидневната. Мебелировката беше удобна, но проста, а когато Уесли не ми отговори, си спомних, че вероятно не е безопасно да се водят интимни разговори тук, където се знаеше, че поне телефоните се подслушват. Последвах го обратно в коридора и повторих въпроса си.

— Имай търпение — каза той тъжно или просто уморено. — Виж, Кей, трябва да се прибера у дома. Първото, с което трябва да се заемем сутринта, е въздушно наблюдение заедно с Марша Градейки и сенатор Лорд.

Градейки беше главният прокурор на САЩ, а Франк Лорд — председателят на съдебния комитет и стар мой приятел.

— Искам да бъдеш с нас, защото ти знаеш повече от всеки друг за това, което става. Може да им обясниш важността на библията, в която вярват онези кретени. Фактът, че са готови да убиват за нея и също така да умрат за нея.

Уесли въздъхна и разтърка очи.

— Трябва да поговорим и за това как ще действаме със заразените мъртъвци, ако не дай си Боже, онези проклети задници решат да взривят реакторите.

Той ме изгледа внимателно.

— Всичко, което можем да направим, е да опитаме — добави той и знаех, че говори не само за сегашното критично положение.

— Точно това правя, Бентън — казах и се прибрах в апартамента си.

Обадих се на рецепцията и ги помолих да звъннат в стаята на Луси. Не последва отговор. Знаех какво означава това. Луси се намираше в АИП, но нямаше начин да я потърся там, защото нямах представа къде точно в огромната като футболно игрище сграда се намира племенницата ми. Облякох си палтото и излязох от „Джеферсън“, защото не можех да заспя, докато не видя Луси.

АИП имаше своя собствена охрана, недалеч от будката при входа на академията. Повечето от полицаите на ФБР вече ме познаваха доста добре. Дежурният изглеждаше доста изненадан, когато ме видя, и излезе да провери какво искам.

— Мисля, че племенницата ми работи до късно — обясних.

— Да, госпожо. Видях я да влиза тук по-рано.

— Има ли начин да се свържете с нея?

— Хм — намръщи се той. — Имате ли представа в кой район е?

— Вероятно в компютърната зала.

Той опита, но не успя и погледна към мен.

— Важно е, нали?

— Да — отговорих благодарно. Пазачът вдигна радиото към устата си.

— Номер четиридесет и две до базата — каза той.

— Говори, четиридесет и две.

— Можеш ли да ме смениш за малко на входа?

— Разбрано.

Изчакахме идването на другия пазач, който се настани в будката, докато партньорът му ме поведе към сградата. Поехме по дългите празни коридори, опитвайки заключените врати, водещи към лабораториите, където можеше да е Луси. След около петнадесет минути извадихме късмет. Дежурният отвори вратата към огромна стая, която приличаше на научната работилница на Дядо Коледа.

В центъра на всичко това се виждаше Луси, която носеше информационна ръкавица и маска с екран, свързана с дълги, дебели черни кабели, виещи се по пода.

— Ще се оправите ли? — попита ме дежурният.

— Да — отговорих. — Много ви благодаря. Колегите на Луси, облечени в бели престилки и гащеризони, действаха усърдно с компютри, интерфейси и големи видеоекрани. Всички ме видяха, че влизам, с изключение на Луси. Тя бе сляпа за околния свят. Всъщност тя не беше в тази стая, а ръководеше чрез виртуална реалност разходка по тесен пасаж, за който подозирах, че се намира в ядрената електроцентрала в Олд Пойнт.

— Сега ще увелича — каза тя и натисна едното копче на ръкавицата.

Районът на видеоекрана внезапно се увеличи, когато фигурата, която представляваше Луси, застана пред стръмните стъпала.

— Мамка му, изчезва — изруга тя нетърпеливо. — Няма начин това да свърши работа.

— Обещавам ти, че може — възрази млад мъж, който наблюдаваше голяма черна кутия. — Но е трудно.

Луси спря за момент и натисна друго копче.

— Не знам, Джим, това наистина ли е неясна информация, или проблемът е у мен?

— Мисля, че проблемът е у теб.

— Може да получавам алергия към кибернетиката — реши племенницата ми и се раздвижи из нещо, което приличаше на конвейерни ленти и огромни турбини, които се виждаха на видеоекрана.

— Ще погледна алгоритъма.

— Знаеш ли — каза тя и заслиза по виртуалните стълби, — вероятно просто трябва да вкараме код „С“ и да направим закъснение от три-четири до триста и четири микросекунди вместо това, което е в нашия софтуер.

— Да. Сериите за трансфер са изключени — обади се някой. — Трябва да нагласим временните вериги.

— Това, което нямаме, е достатъчно време за подобрения — чу се друго мнение. — Луси, леля ти е тук — допълни човекът.

Тя поспря за момент, после продължи, сякаш не бе чула какво й казват.

— Слушай, трябва да направим код „С“ до сутринта. Трябва да сме абсолютно точни, защото иначе Тото ще се заклещи някъде или ще падне надолу по стълбите. А тогава сме зловещо прецакани.

Стигнах до извода, че Тото е странната, подобна на мехур глава, с едно видеооко, монтирана върху стоманено тяло, не по-високо от два метра. Краката му представляваха дълги клинове, ръцете имаха дръжки и като цяло приличаше на малък танк. Тото беше паркиран близо до господарката си, която тъкмо сваляше маската си.

— Трябва да сменим контролните копчета на ръкавицата — каза Луси и внимателно я свали. — Свикнала съм с движение напред с един пръст и назад с два пръста. А не по обратния начин. Не можем да си позволим объркване като това, когато се озовем на бойното поле.

— Това е лесно — успокои я Джим и взе ръкавицата от нея.

Луси изглеждаше толкова напрегната, сякаш е пред полудяване, когато ме посрещна до вратата.

— Как влезе? — запита тя не особено дружелюбно.

— С един от пазачите.

— Хубаво е, че те познават.

— Бентън ми каза, че са те извикали. ЕСЗ имали нужда от теб — казах. — Радвам се, че си тук.

— Няма да е за дълго — отвърна тя, загледана в колегите си, които продължаваха да работят.

Значението на думите й ми убягна за момент просто защото не исках да ги разбера.

— Повечето от момчетата вече са там — продължи тя.

— В Олд Пойнт — казах.

— Имаме водолази в морето, снайперистите и хеликоптерите чакат. Но нищо не може да ни помогне, ако не вкараме поне един човек вътре.

— Очевидно това няма да си ти — казах, знаейки, че ако чуя обратното, ще съм готова да избия всички във ФБР накуп.

— В известен смисъл съм аз — отговори племенницата ми. — Аз ще работя с Тото. Хей, Джим — извика тя. — Докато се занимаваш с това, добави и команда за летене.

— Значи Тото ще има крила — ухили се някой. — Хубаво. Ще имаме нужда от ангел-пазител.

— Луси, имаш ли някаква представа колко опасни са тези хора? — не можах да се въздържа и запитах.

Тя ме погледна и въздъхна.

— А ти как мислиш, лельо Кей? Смяташ, че още съм хлапе, което се забавлява с играчките си?

— Мисля, че просто не мога да не се тревожа.

— В момента всички трябва да сме разтревожени — мрачно отвърна тя. — Виж, трябва да се връщам на работа — добави тя, погледна часовника си и отново въздъхна. — Искаш ли набързо да ти обясня плана си, така че поне да знаеш какво става.

— Разбира се.

— Започва ето така — каза тя.

Седнах на пода до нея и се облегнах на стената.

— Обикновено робот като Тото се контролира по радиото, което никога не би проработило в затворено място с толкова много бетон и стомана. Затова измислих по-добър начин. Просто казано, Тото ще носи макара с оптичен кабел, който ще оставя зад себе си, като следа от охлюв, докато се движи наоколо.

— А къде ще се движи? — запитах. — В електроцентралата ли?

— Точно това се опитваме да определим в момента — отговори Луси. — Зависи как ще се развият нещата. Можем да сме прикрити, като при събирането на информация. Или можем да осъществим пряк контакт, например ако терористите поискат телефонна връзка, на което се надяваме. Тото трябва да е готов да потегли нанякъде във всеки един момент.

— С изключение на стълбите.

— Той може да слиза по стълби.

— И оптичният кабел ще бъде твоите очи, така ли?

— Той ще бъде закачен за информационната ми ръкавица — отговори Луси и вдигна ръцете си. — Ще се движа така, сякаш съм на мястото на Тото. Виртуалната реалност ще ми позволи да присъствам на мястото, макар и отдалеч, така че да мога да реагирам веднага на това, което доловят сензорите му. Те между другото са в същия прекрасен сив цвят, в който боядисахме и самия него — посочи тя към приятелчето си в другия край на стаята. — Страхотната му боя му помага да не се блъска в разни неща — добави тя доволно, като че ли наистина обичаше робота си.

— Джанет върна ли се с теб? — запитах.

— Тя довършва работата в Шарлътсвил.

— Довършва?

— Знаем кой е проникнал в компютъра на ОЕ — поясни Луси. — Една асистентка по ядрена физика. Изненада, нали?

— Как се казва?

— Лорън някоя си — отговори Луси и разтърка очите си. — Господи, въобще не трябваше да сядам. Знаеш ли, киберпространството наистина те замайва, ако прекараш дълго време в него. Напоследък почти ми се драйфа от него. Аха — щракна с пръсти тя. — Сетих се. Маккомб. Лорън Маккомб.

— Колко годишна е? — запитах, защото си спомних думите на Клета, че приятелката на Тед Едингс се наричала Лорън.

— В края на двайсетте.

— Откъде е?

— Англия. Но всъщност е южноафриканка. Черна е.

— Това обяснява лошия й характер според госпожа Едингс.

— К’во? — учудено ме погледна Луси.

— Каква е връзката й с „Новите ционисти“?

— Очевидно осъществява връзка с тях чрез компютърната мрежа. Тя е настроена крайно войнствено и антиправителствено. Моето мнение е, че са й промили мозъка с течение на времето.

— Луси — казах, — мисля, че тя е била приятелката на Тед Едингс и негов източник на информация, а накрая е помогнала на „Новите ционисти“ да го убият. Вероятно чрез капитан Грийн.

— Защо пък би му помагала, а после да участва в убийството му?

— Може да е мислела, че няма избор. Ако му е помогнала с информация, която да навреди на каузата на Хенд, може да са я убедили да им сътрудничи или да са я заплашили.

Спомних си бутилката шампанско в хладилника на Едингс. Зачудих се дали не е възнамерявал да прекара новогодишната нощ с приятелката си.

— Защо са искали от нея да им помага? — запита Луси.

— Вероятно е знаела кода на алармата му, дори комбинацията на сейфа му — казах и се сетих нещо още по-ужасно. — Възможно е да е била с него в лодката, когато е умрял. Всъщност не знаем дали самата тя не го е отровила. Все пак тя е учен.

— Мамка му.

— Предполагам, че сте я разпитвали — казах.

— Джанет го направи. Маккомб твърди, че била в „Интернет“ преди около осемнадесет месеца и случайно се натъкнала на интересно съобщение. Казва, че някакъв продуцент работел върху филм, в който терористи искали да превземат ядрена електроцентрала, така че да могат да пресъздадат севернокорейската ситуация и да получат оръжеен плутоний. Така нареченият продуцент се нуждаел от техническа помощ и бил готов да заплати за нея.

— Даде ли ви някакво име за него?

— Твърди, че винаги се наричал „Псевдоним“, сякаш за да намекне, че е доста известен. Тя захапала въдицата и установили приятелски отношения. Започнала да му изпраща информация от документите на завършилите студенти, до които имала достъп покрай работата си. Дала на този задник всяка рецепта, за която можеш да се сетиш, за превземането на Олд Пойнт и за изпращането на горивните устройства на арабите.

— А за производството на контейнери?

— Да. Крадеш тонове уран от Оук Ридж. Изпращаш го в Ирак, Алжир, където ще да е, за да го превърнат в сто двайсет и петтонни контейнери. После ги връщаш обратно тук, за да ги пазиш за големия ден. Обяснила му подробно и как уранът се превръща в плутоний вътре в реактора. — Луси замълча и ме погледна. — Твърди, че въобще не й дошло наум, че работата може да е истинска.

— Не я ли е помислила за истинска, когато започнала да прониква с компютъра на ОЕ?

— Това не можа да го обясни, нито да даде мотив за него.

— Мисля, че мотивът е ясен — казах. — Едингс се е интересувал от телефонни обаждания до арабските страни. Получил е списъка чрез входа в Питсбърг.

— Според теб възможно ли е тя да не е осъзнала, че „Новите ционисти“ няма да оценят положително помощта, оказана на приятеля й, който случайно е репортер?

— Мисля, че не я е интересувало — отговорих ядосано. — Подозирам, че доста се е забавлявала с това да играе и от двете страни. Ако не друго, чувствала се е твърде важна личност, което не е било възможно преди това в тихия академичен свят. Съмнявам се, че е осъзнала реалното положение, преди Едингс да започне да се рови из дока, кабинета на капитан Грийн или кой знае къде. А после „Новите ционисти“ са научили, че техният източник — госпожица Маккомб — заплашва цялата им мисия.

— Ако Едингс беше разбрал — каза Луси, — те никога нямаше да успеят.

— Точно така — потвърдих. — Ако някой от нас се беше усетил навреме, това нямаше да стане.

Загледах се в една жена в бяла престилка, която управляваше ръката на Тото при вдигането на кутия.

— Кажи ми — обърнах се отново към Луси, — как се държа Лорън Маккомб, когато Джанет я разпитва?

— Спокойно. Абсолютно никаква емоция.

— Хората на Хенд са много силни.

— Сигурно е така, щом можеш да помагаш на гаджето си и да знаеш, че в следващата минута ще го убият.

Луси също наблюдаваше робота си и не изглеждаше особено доволна от гледката.

— Е, където и Бюрото да държи госпожица Маккомб, надявам се, не е на място, където „Новите ционисти“ могат да я открият.

— Под засилена охрана е — съобщи ми Луси, после погледна към Тото, който внезапно спря и изпусна тежката кутия на пода. — На колко е нагласена раменната му става? — извика тя.

— Осем.

— Да го свалим до пет. По дяволите. — Тя отново потърка очите си. — Това е всичко, от което се нуждаем.

— Добре. Оставям те и се връщам обратно в „Джеферсън“ — казах и се надигнах.

Луси ме изгледа странно.

— На обезопасения етаж ли си? — запита тя.

— Да.

— Предполагам, че това е без значение, но Лорън Маккомб също е там.

Всъщност оказа се, че тя е в апартамента до моя, но за разлика от мен бе под стража. Седнах в леглото и се опитах да почета. Чувах телевизора в нейната стая, смяната на каналите. Разпознах стар епизод от „Стар Трек“.

В продължение на часове седяхме на няколко метра една от друга, макар тя да не го знаеше. Представих си я как спокойно разбърква цианид и солна киселина в бутилка и насочва газа към смукателния клапан на компресора. Дългият черен маркуч се изви във водата, а после го раздвижваше само мудното течение на реката.

— Виж това в съня си — казах й, макар да не можеше да ме чуе. — Виждай го до края на живота си. Всяка проклета нощ.

После ядосано загасих лампата си.