Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Скай затаи дъх. Сребърния сокол отби първия удар, а тя скочи бързо и избяга по-далеч от дуелиращите се.

Двубоят бе честен. В сърцето й се примесваха страхът от изхода му и особеното очарование, което излъчваше тази зловеща сцена. Противниците сякаш танцуваха красив смъртоносен танц. И двамата държаха левите си ръце на гърба, нападаха се постоянно и се отбраняваха, сабите разсичаха мощно въздуха и нощта сякаш започваше да шепти. Публиката се бе разделила на два лагера — едните насърчаваха Логан, а другите — Сокола.

Сокола преследваше неотстъпно съперника си. Логан скочи на една от масите, но тя се прекатури с трясък. На всички страни се разлетяха калаени чаши, вино и бира заляха пода.

Внезапно Скай усети някаква ръка на рамото си, отскочи уплашено и се извърна рязко. До нея се беше изправил висок, плещест мъж с нашарено от белези лице и гъста черна брада. Златни еполети украсяваха аленото му сетре, под което носеше къси панталони в тютюнев цвят.

Той я притегли към себе си и тя понечи да го захапе за ръката. В този момент обаче чу успокоителните му думи и се спря.

— Стой, момиче! Не съм враг. — Държейки я здраво, той се провикна към биещите се: — Братя мои, я оставете тези глупости и чуйте какво ще ви кажа! Ясно е, че вече не става дума за Джек. Вие, Логан, искате да видите противника си мъртъв на всяка цена, а вие пък, Соколе, искате да притежавате жената. Нека тогава да определим цена за нея. Имате думата, джентълмени. Колко струва според вас тази жена? В злато!

— Ехе, ще има наддаване! — раздаде се ликуващият вик па един от пиратите. — Давам сто испански златици!

— Сто и петдесет! — обади се друг.

— Двеста! — долетя от трето място.

— Хиляда дублона!

Хиляда?! — повтори Сребърния сокол невярващ. Хвърли бърз поглед към Скай и добави: — Не съществува на света нещо, разположено между краката на жената, което да струва толкова много пари.

— Зависи между чии крака! — изкрещя една проститутка, която премина с танцова стъпка покрай Скай и я ощипа по бузата. Тя пък й отвърна с як ритник по пищялката.

С пяна на уста жената понечи да се нахвърли върху Скай, но Сокола я хвана за ръката.

— Я, вие двете, престанете!

Две големи черни очи заискриха срещу него. Уличницата бе все още млада, а лицето й — хубаво въпреки дебелия пласт пудра.

— Тая ме ритна, Соколе. Ще й издера очите, така да знаеш!

— Вярвай ми, Мери, тя не е лесен противник. И я остави на мира, защото ще искам за нея откуп — при тези думи той побутна жената встрани.

— Ей, аукционът няма ли да продължава? — запита някой.

— Разбира се — отвърна чернобрадият, — и никои да не забравя каква награда очаква победителя!

Скай се заоглежда замаяна, а през това време всички обсъждаха цената й. Чернобрадият все още я държеше. От лявата си страна носеше сабя и Скай я засърбяха пръстите.

— Бяхме се спрели на хиляда! — додаде той. — Кой дава повече?

Сокола се приближи ядосан.

— Момичето не е публична собственост, Тийч. Аз съм я пленил, значи е моя и да му мисли този, който не е на същото мнение.

— Колко жалко! Всъщност и аз исках да залагам. Наистина ли е толкова скъпа, Соколе?

Погледът на Сокола се плъзна по фигурата на Скай сякаш искаше да я разсъблече.

— Тая жена е безценна. Реве като змей, а в леглото е същински кютук. Тялото й е страхотно, обаче е пълна бездарница, наложи ли се да го използва.

От възмущение Скай чак се задъха, а около нея избухна гръмогласен смях.

— Работата обаче е там, че е моя собственост, сър. Не съм свикнал да се разделям лесно с плячката си — продължи Сокола.

— Добре де, като е такава досадница…

— Ще получа за нея огромен откуп.

— Защо да не платя аз например сумата!

— Не. С дамата ни… е-е-е… свързват някои неща, ще ми се да продължа там, където сме спрели.

— Е да, но нали казахте, че…

— Разбира се, че съм казал, Тийч. Струва ми се, има на какво да я понауча. И затова ще остане при мен докато уредя всички въпроси.

Тийч Черната брада… Скай се разтрепери цялата, когато разбра, че се бе натъкнала на един от най-страховитите пирати.

— Може би проблемът с капитан Логан може да се реши, ако му платите известна сума — предложи Тийч.

— Не искам пари! — извика Логан.

— А аз пък не откупувам никога това, което и бездруго си е мое — поясни Сребърния Сокол.

Скай, която го наблюдаваше смаяна и разлютена, внезапно изкрещя. Към него летеше Логан с размахана сабя. В последния миг Сокола се приведе рязко и сабята на неговия противник премина на косъм над главата му.

— Ах ти, нещастен страхливецо! Ще ме нападаш в гръб, така ли!

— Това е бой! — контрира го Логан. — А не някакъв си дворцов балет!

С могъщ удар Сокола изби оръжието от ръцете му. Един от свитата на Логан се изстъпи напред, за да отмъсти за господаря си… и в този момент в залата настана бъркотия. Размахаха се множество саби, закънтя стомана.

— Видяхте ли какво става заради вас! — просъска чернобрадият в ухото на Скай. — Със закона ние, мъжете, можем все някак си да се справим, но появи ли се жена, загубени сме. Няма ли да е по-добре да оставим глупаците тук да се самоизбиват, а ние да се измъкнем тихичко, а, госпожице?

Тя не разбра дали говори сериозно. Кръчмата се огласяше от пронизителни крясъци. Ранените се свличаха на пода или се блъскаха безпомощно в масите, кръв, бира и вино течаха като река. За Скай бе ясно, че премине ли веднъж това безумие, ще й прережат гърлото. Отчаяна и решена на всичко, тя дръпна светкавично сабята от ножницата на Чернобрадия и опря острието й под носа му.

Веднага ме пуснете, сър, и няма да ви се случи нищо.

— Боже, каква борческа натура! Върнете ми веднага оръжието!

Тя завъртя глава в знак на несъгласие и тогава той изкрещя:

— Мистър Клифърд! Сабята ми! — Желаният от него предмет прелетя над главите на биещите се и се спря в ръката на пирата. Той се ухили. — А сега ще си върна трофея, госпожице.

Тя парира сръчно първия му удар.

— Гръм и мълния, я как умее да си служи със сабя! — извика той изненадан.

Поначало Скай не възнамеряваше да се бие с него, а по възможност да си пробие път през тълпата освирепели мъже. Разчиташе на сръчността и пъргавината си. Някои от пиратите се опитваха да я задържат, но я изпускаха с рани на различни места по телата си. Непосредствено до вратата девойката се натъкна на струпани едни върху други бъчонки с вино. Тя инстинктивно блъсна купа и бъчонките нападаха и затрополиха по пода. Някои се пукнаха, други направо се разцепиха и винен порой заля пода.

— О, Боже, разорен съм! — проплака гостилничарят, а сламеноруса уличница размаха заканително юмрук към Скай.

— Ще съжаляваш за това, момиченце!

Скай не й обърна внимание, тъй като беше изправена пред по-голяма опасност. Стоеше с гръб към стената, а през това време към нея се стичаха все повече и повече разгневени моряци.

— Насам, при мен! — Сокола си запробива път към нея и отхвърляше назад всички, които се опитваха да я нападнат. Едного улучи по крака, на друг прободе рамото, а трети се просна на пода с прерязано гърло.

Не след дълго Сокола се озова до Скай. Тя успя да забележи, че острието на сабята му се е отчупило и чу задъханото му нареждане:

— Дайте ми сабята си!

Тя се поколеба за миг. Ако не го послушаше, вероятно и двамата щяха да намерят тук смъртта си… Сокола не я изчака и издърпа оръжието от ръката й. Бързият поглед, който й хвърли, обещаваше скорошна разплата, след което цялото му внимание се насочи към нападателите. Наново зазвънтя стомана. В движение той ловко успя да се измести заедно със Скай от неблагоприятната позиция до стената. В този момент и хората му успяха да се включат в битката. Постепенно всички те си пробиха път до вратата.

Зад гърба им нападателите оредяха и на изхода хората на Сокола си имаха работа само с няколко души. Тук той извади златни монети от джоба си и ги хвърли на съдържателя.

— Мистър Фергюсън, ето за щетите, който ви нанесохме! — след това се обърна към Робърт и додаде: — Прикривайте гърба ми, Мистър Ероусмит!

— Слушам, сър, тъй вярно, сър!

Сокола сграбчи Скай за ръката и я извлече на улицата. Морето сигурно не беше далеч, тъй като миришеше на сол и подухваше прохладен бриз. Хората от екипажа тичаха след тях, последвани от дивашки крясъци.

Скай се препъна и Сокола я сгълча строго:

— Тичайте по-бързо!

— Не мога…

— Пресвета Дево, трябваше да ви оставя в лапите на тия типове!

— Лодките са вече пред нас! — извика някой. — Всички бързо на веслата!

Те се понесоха към кея и някой тласна Скай в първата лодка. Веднага след това до нея се приземи и Сокола, сложи взетата назаем сабя някъде до себе си и се хвана за веслата. Но в следващия миг в ръката му се намери дълъг пистолет.

Скай не забеляза мъжа, изплувал от водата, който държеше нож между зъбите си и протягаше алчно ръка към нея. Гърлото на пистолета припламна, мъжът изкрещя пронизително, изпусна ножа от зъбите си и очертанията му се стопиха сред вълните.

Скай погледна към сабята, когато лодката вече се отдалечаваше от кея и се пресегна към нея. Но още преди да я достигне, ботушът на Сокола застъпа ръката й и тя издаде пронизителен писък. Очите му гледаха по-хладно отвсякога.

— Браво, милейди, май наистина трябваше да ви оставя на съдбата ви — нахвърли се той върху нея и седна на пейката.

От брега долетяха ревове. Тълпата ги беше последвала чак до морската ивица.

— Преследват ли ни по вода, мистър Ероусмит? — попита Сокола.

— Не знам, капитане. Като че се колебаят.

Скай насочи погледа си първо към възбудените преследвачи на кея, премести го след това върху Сокола, а накрая се загледа в черната вода, която по абсурден начин я привличаше към себе си.

Тя трепна уплашена, когато Сокола хвана ръката й.

— Не, милейди. Не съм ви спасявал от тази паплач, за да ви загубя след това в морските дълбини.

Тя го слушаше неподвижна и полагаше усилия да не потрепери от ужас.

— И така, какво се случи всъщност на кораба? — запита той внезапно — Каква е съдбата на Жак Дьо Бре и на останалите?

— Жак… французинът е мъртъв.

Като чу това, Сокола изригна гневна ругатня по неин адрес.

— Той бе наистина добър човек… който загина заради вас, милейди! Вие обаче все още не сте ми разказали, какво стана на борда.

Все още стискаше ръката й. Мъжете на веслата също я гледаха вторачено. В нощната тъма тя усещаше върху себе си техните хладни, обвиняващи погледи.

— Е, говорете най-сетне! Слушам ви! — нареди Сокола.

— Логан се покатери на борда. Мъжът на наблюдателния пункт сигурно го е видял твърде късно, защото беше застрелян, преди да успее да ни предупреди. След това Логан застреля и французина.

Сокола изруга отново и пусна ръката й. Тя погледна към брега — никой не ги преследваше. Вятърът духаше силно и мократа рокля залепна за тялото й. Затрепери от студ. Състоянието, в което се намираше, я караше да се чувства по-нещастна от всякога. Сред тъмата се открои малката статуя, която украсяваше носа на кораба. До този момент Скай не бе забелязала — горда женска фигура, вероятно древногръцка богиня, с разголени гърди и корона, обрамчваща гъсти, разпилени къдрици.

Лодката спря бавно до кораба и Сокола се покатери първи по плетената стълба. Той направи знак на останалите да го почакат малко.

— Погрижете се за лейди Кинсдейл, мистър Ероусмит — заповяда той и извади нож от кончова на ботуша.

— Слушам, сър.

Секунди по-късно Сокола изчезна зад перилото. Скай седеше мълчалива на пейката, вслушваше се в плискането на вълните и все още усещаше върху си укоризнените погледи на моряците, които бе изложила на опасност. „Аз съм ваша пленничка, — поиска да каже тя в своя защита. — Ако ме бяхте пуснали на свобода, всичко това нямаше да се случи.“ Но думите останаха неизречени.

— Тук всичко е наред? — извика Сокола отгоре. Над главата си държеше фенер, чиято светлина хвърляше призрачни отблясъци върху лицето, а в очите му не можеше да се прочете нищо.

Робърт Ероусмит посочи към плетената стълба.

— Качвайте се, лейди Кинсдейл.

Тя се подчини. На последното стъпало кракът й се подхлъзна и Сокола побърза да я издърпа на борда. Останалите моряци я последваха и капитанът побутна Скай към Робърт.

— Заключете я отново — каза той с тих глас и Ероусмит я заведе в каютата. Бутна я грубичко вътре, хлопна вратата и спусна резето.

Каютата потъна в мрак. Скай затвори очи, свлече се бавно на пода и се помъчи да сподави страха… че стените се движат към нея и всеки момент ще я затиснат. Не биваше да крещи, не биваше да предизвиква гнева на Сокола и неговите хора — те и без друго я обвиняваха за станалото. Дали няма да й сторят нещо? Трябва сега да пази тишина, та дано я забравят поне за малко…

Но страхът излезе по-силен от нея. Нощта бе тъй черна. Скай вече не можеше да диша, да вижда, не бе способна да потисне чувствата, които я обземаха. На челото й изби студена пот, кожата й настръхна. Връхлетяха я студени вълни.

Внезапно закрещя. Сякаш върху й се стовариха всички демони на ада.

Вратата на каютата отхвръкна, появи се слаба светлина, открояваща силуета на мъж. Той я вдигна на ръце, завтече се към лампата и я запали с бързи, нервни движения. Двамата седнаха на леглото. Тя изобщо не разбираше думите му, но утехата и покоят, който се излъчваха от тях, намериха път към душата й. Треперенето постепенно затихна и тя се облегна с тихо хълцане на неговото тяло.

Ръката му галеше нежно нейните коси.

— Всичко е наред — промълви той. — Тук съм не се бойте.

Може би това бе мигът, в който всичко за Скай с промени. Каквото и да се случеше в бъдеще, колкото страх, гняв или омраза да изпълваше душата й — този миг тя никога нямаше да забрави.

— Кое е това нещо, което ви плаши повече от смърт та? — попита Сребърния сокол.

— Тъмнината.

— Защо?

Тя не беше в състояние да отговори, а и той не настоя.

— Сега вече всичко е наред — положи я внимателно на леглото и се отдалечи. Отнякъде долетя звън на стъкло. Малко след това той подигна главата й и поднесе към устните й пълна чашка коняк. Тя отпи малко. Алкохолът опари гърлото й и започна да се стопля. Не мина много време и Скай с тиха въздишка положи глава на възглавницата.

Сокола се загледа замислен в красивото лице с притворените клепачи и бледни, пепелявосиви страни. Дори устните й бяха изгубили цвят. Той премина леко с пръст по тях и очите й се отвориха.

— Много съжалявам за вашия французин. Беше мил човек.

— Да, добър човек беше. И на мен ми е мъчно за него.

— Беше все пак пират. Поне няма да увисне на бесилото.

— А мен ще обесят, така ли?

— Да, вие ще идете на бесилото — прошепна Скай без всякаква враждебност в гласа, но напълно убедена в правотата си.

Сокола поклати чашата с коняка, наблюдавайки кръженето на кехлибарената течност. Усмихна се. Всъщност в този момент трябваше да бъде на борда. Нерядко се случваше небрежен капитан да погуби кораба и живота си сред смъртоносните коралови рифове.

Дали всички трудности бяха останали зад гърба му? Щеше да почака до заранта и чак тогава щеше да се разбере дали Стоукър е спазил уговорката. Възнамеряваше, каквото и да става, да се възползва от следобедния отлив и да отплава към Боун Кей. Само че сега-засега Скай не биваше да остава сама. Докосна отново косата й, все още разбъркана и влажна, но красива като слънчевия залез.

Ласката му не я събуди и след малко той стана, отиде до масата, наля си коняк и го изпи на един дъх. Погледна замислен Скай, с неохота се върна на палубата, за да поеме в свои ръце командването на кораба.

 

Денят отдавна бе настъпил, когато Скай се събуди. Слънчева светлина заливаше каютата. Тя се изправи вдървена. По цялото си тяло усещаше засъхналата сол. Корабът се плъзгаше леко по водата.

Завтече се към прозореца и съзря в далечината Ню Провидънс. В този миг вратата се отвори и тя се обърна към Сребърния сокол. За малко да му се усмихне, но изражението на лицето му я спря. Нежната загриженост от отминалата нощ бе отлетяла. Целият излъчваше гняв и безпощадност. Без да продума, той седна зад писалищната маса, потърка наболата си брада и я загледа втренчено.

— Напуснахме острова — забеляза тя.

— Така е, милейди. По ваша вина позициите ми там станаха неудържими.

На дневна светлина борческият й дух се възвърна и тя стисна юмруци. Може би този човек се мъчеше да й внуши угризения на съвестта?

— А по ваша вина, сър, моята пък позиция стана неудържима.

— Дотолкова неудържима, че вие несъмнено бихте предпочели да се озовете под закрилата на Логан, нали?

— Дали е Логан, Едноокия Джек, Сребърния сокол или Чернобрадия — всички пирати са един дол дренки.

Той се изправи и се опря в ръба на масата.

— Независимо от вашите номера, Скай, тази сутрин успях да приключа с деловите работи. Запасите пристигнаха на борда, придружени при това от най-различни оферти. На острова се подвизава един луд, който, представяте ли си, все още е готов да ми брои за вас цели хиляда дублона. Дали не сгреших, като отказах тази сделка?

— Грешка. Не е трябвало да отказвате — процеди тя през зъби.

— Вие как мислите, струвате ли наистина толкова пари?

— Съдейки по думите ви, очевидно не, сър!

— И все пак спасих живота ви, нали.

— А аз пък вашия.

Той се разсмя весело, приближи се и я прегърна.

— Наистина ли? — Скай напразно се мъчеше да се освободи.

— Дадох ви сабята си…

— О не, какво нахалство! Трябваше да я изтръгна със сила от ръката ви. И какво се получава — заради вас излагам гръкляна си на един опасен убиец, развалям си отношенията с целокупното братство, а вие… Вие се одързостявате да твърдите, че сте ми спасили живота, моя живот — усмивката му угасна така внезапно, както се беше появила. — Току-що изпроводихме Жак и Хорнби в техния студен морски гроб.

Тя преглътна мъчително при тези думи, но продължи да подпира гърдите му с ръцете си.

— Аз съм ваша пленничка, сър! Следователно е напълно в реда на пешата да се възползвам от всяка удобна възможност за бягство.

Той изруга гневно.

— И къде, моля, щяхте да избягате? В обятията на Логан? Бия ли ви? Гладувате ли при мен? Какво ви кара да търсите убежище при човек, който ще се отнася с вас жестоко и без капка уважение?

— Пуснете ме веднага! — прошепна Скай, останала съвсем без дъх.

— Преди да изпълни желанието й, той докосна с устни шията и раменете. — Кой знае, може пък наистина да струвате хиляда дублона.

Тя покри шията си с ръце, а мъжът не отделяше очи от тялото й и погледът му сякаш я събличаше. Той повдигна вежди и се почеса колебливо по брадичката.

— В сегашното ви състояние все пак не бих… По-добре първо да се изкъпете.

Тя грабна една възглавница от прозореца и я хвърли по него с всичка сила. Той успя да я хване и се ухили.

— За да ви доставя удоволствие, така ли? — изкрещя Скай. — Няма да стане!

— Тази вечер пристигаме в Боун Кей — поясни той. — У дома.

— Трябва ли да се радвам?

— Аз поне се радвам. И кой знае? Може би ще дойде моментът, когато най-сетне ще разберете дали си е струвало да полагам толкова усилия заради вас. Пък и хилядата дублона, които пропуснах да спечеля…

— Баща ми ще плати…

— Има ли толкова?

— Не знам. Ако той няма, ще ме откупи годеникът ми. Може би знаете, че спада към най-богатите мъже във Вирджиния.

— Да, но аз знам също, че той знае какво е вашето отношение спрямо планираната сватба. Никой няма да седне да плаща за момиче, което го презира.

— Да, но аз изобщо не презирам лорд Кемерън.

— Наистина ли? Не се съмнявам, че думите ви ще стоплят сърцето му. А сега ще ме извините, лейди Кинсдейл. Вече приближаваме Боун Кей. Боя се обаче, че на нашия приятел Логан дотолкова му е допаднало враждебното ви отношение към мен, че може да му се прииска да си премерим силите в открито море. Така че, налага се да се завърна на палубата, където вече ме чакат — поклони се церемониално, отправи се към вратата, но насред път се обърна още веднъж към Скай. — Ще заръчам да ви донесат ваната и топла вода.

— Не си правете труда. Предпочитам да си остана така, тъй като в това състояние не ви харесвам.

Това бе заповед, милейди — отвърна той с усмивка. — А ако продължавате да се дърпате, ще ви дам да се разберете.

Не казахте ли преди малко, че някой може да ви нападне?

Логан може спокойно да заповяда с топовете си. Ако много настоявате, можем да започнем битката още тук, в каютата. Мистър Ероусмит!

По всичко личеше, че смята сериозно да се заеме с нея. Тя тропна гневно с крак.

— Изчезвайте оттук! От този момент ще изпълнявам безропотно всичките ви заповеди, капитане!

— Много добре — изказа задоволството си той. В очите му проблеснаха весели искри и тя се досети, че не й заповядва да се къпе, а просто иска тя да се почувства по-уютно. Този мъж бе неин враг наистина, но не можеше да отрече неговата храброст и решителност… Както и необичайната толерантност и още по-странна нежност, с която я утешаваше в трудни за нея моменти.

— Почакайте малко! — извика тя, когато той отвори вратата.

— Да, госпожице?

— Благодаря.

— Благодаря? — повтори той учуден.

— За лампата — прошепна Скай.

— О, няма защо — отвърна Сокола след дълго мълчание, излезе от каютата и спусна резето зад себе си.

Не след дълго Робърт донесе закуската, а други моряци внесоха ваната и няколко пълни кофи с вода. Скай отново усети върху си погледите на тези хора. Сигурно ме презират, мислеше си тя. Когато обаче вдигна очи, не видя омраза в техните. Последният, който напускаше каютата, дори се поусмихна.

— Вчера вечерта се държахте много смело, лейди Кинсдейл. Изобщо жена, която да вземе да заплашва чернобрадия Тийч със собственото му оръжие, абе, голяма работа…

— Махайте се, Роджърс! — разпореди се ядосан Ероусмит.

— Слушам, сър. Всичко хубаво, лейди Кинсдейл.

Резето отново се спусна и Скай въздъхна с неудоволствие. Приближи се до прозореца и загледа морето. Наистина ли Логан ще нападне кораба? Потръпна цялата при тази мисъл. Знаеше много добре, че излъга Сокола. Разбира се, че той е по-добър от останалите — мъж, достоен за уважение. Да не беше пират, щеше със сигурност да му се възхищава.

Почти целия следобед Скай прекара в дрямка до прозореца. Внезапно я стресна топовен изстрел.

Тя скочи стъписана от мястото си и погледна навън. Корабът забавяше ход и тя съзря бряг. От лявата страна се простираха бели пясъчни ивици. Вдясно се виждаха тухлени кули, разположени от двете страни на тесен канал. Точно към този канал се насочваше корабът.

Тя седна отново. Сърцето й се разтуптя бясно. Домът на Сокола…

На една от кулите в ответ също изгърмя оръдие. Корабът навлезе в канала. Отвсякъде долитаха смехове и благопожелания. Съвсем скоро се долепиха до дървен кей и от кораба някой спусна дъската. Мъжете наизскачаха от кораба, посрещнати с радостните възгласи на приятели. Кой знае защо тук присъстваше и някакъв дамски комитет.

Скай наблюдаваше през прозореца как млади и по-възрастни жени се хвърляха по вратовете на моряците. Очевидно Боун Кей представляваше малка община, управлявана от Сребърния сокол. Появи се и той, висок, строен, учудващо елегантен в черния си редингот и къси панталони. Дребна руса жена му извика нещо. Той я вдигна усмихнат във въздуха и я завъртя лудо в кръг. Нещо жегна Скай в гърдите и тя запреглъща, за да прогони тази странна болка. Мразеше го, не искаше да има нищо общо с него. По-добро от това не можеше и да има — той се завръща в обятията на своята любима.

В този миг в каютата влезе Робърт Ероусмит и се поклони.

— Ще ме последвате ли, милейди?

— Къде трябва да ида?

— Вашата стая в замъка ви очаква. Там ще бъдете в безопасност.

— Значи пак пленничка?

Той се поколеба.

— Да, но с целия полагаем се комфорт, милейди.

Хвана го под ръка и той а изведе на палубата. Минаха покрай платна, завити на руло, и се спуснаха по дъската. На кея се възцари мълчание. И мъжете, и жените се вторачиха като по даден знак в Скай и Ероусмит, след което заотстъпваха, за да им направят път. На бял кон ги очакваше Сокола с нахлупена на челото шапка с перо.

— Добре дошли в гнездото на Сокола, лейди Кинсдейл! — извика той, наведе се рязко, обхвана талията й и я вдигна при себе си на седлото Двамата се понесоха в галоп, а смехът му огласяше околността.