Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (12)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Той я пусна, вдигна покривката от пода и наметна с нея раменете й.

— Що се отнася до вас, мадам… може би трябва да се върнете сега в каютата. Следобедът бе напрегнат, а ми се е събрала и доста работа. — Тя го погледна втренчено, загубила дар-слово, а той продължи: — Наистина ли повярвахте, че съм толкова жесток? Е, може би наистина се поувлякох в гнева си. Но при вида на пиратски флаг ставам малко нервен и, да си призная, когато това животно ви награби с мръсните си лапи, сърцето ми се качи чак в гърлото. После обаче всичко си дойде на мястото. Дейви е чудесно, храбро момче. Сигурен съм, че един ден от него ще излезе първокласен моряк. А сега, скъпа моя…

Скай все още мълчеше. Той я хвана под ръка и я заведе в нейната каюта. Междувременно ваната бе изчезнала, а на тоалетната масичка горяха няколко лампи. Тя продължи да мълчи. Лорд Кемерън се поклони ниско и се оттегли.

Какъв странен мъж… Тя седна объркана на леглото. Може би наистина не е трябвало да излиза на палубата. Да, но толкова се изплаши от пожара, че… А после влетя направо в ръцете на пирата. Точно както до бреговете на Ню Провидънс, когато искаше да избяга от Сокола — тогава се натъкна не на друг, а на Логан.

Сокола… Скай искаше за задържи в паметта си всички сладки спомени, но те някак избледняваха, смесваха се с образа на братовчед му — нейния съпруг.

Стана и горещо, когато си спомни пламенната целувка на Кемерън. Той също разголи раменете й — но не за да ги бичува, а за да притисне устните си в тях, нежно и деликатно…

Не, в действителност този човек бе несломим и коравосърдечен. Нежността, деликатността — това не бе нищо друго освен фасада. В никакъв случай не биваше да остане негова съпруга. Дължеше му наистина благодарност, по нищо повече. Изтегна се изтощена на леглото и се зави плътно със завивката.

В каютата влезе някакъв моряк с поднос в ръце и Скай се стресна. Вечерята се състоеше от прясна риба и зелени пиперки. Не сметна за необходимо да се облича специално за случая. Съблече разкъсаната риза и се пъхна в обвезана нощница с фини дантели.

Тя забеляза рома на масата, взе го и отпи глътка. Алкохолът я загря и й помогна да заспи по-лесно. Отново засънува Боун Кей. Любимият излиза от водата и върви към нея. Яркото слънце огрява неговите голи рамене. Но с всяка следваща крачка той все повече и повече се превръща в друг човек — в съвсем определено властен, уверен в себе си лорд. Насън тя не бе наясно със себе си — дали да избяга с викове, или пък да го приеме с разтворени обятия?

Тялото й подскочи и тя се събуди. Развиделяваше се, а лампите бяха почти изгаснали. В коридора някой изруга тихо. Нима искаше да нахълта при нея? Скочи бързо от леглото, вдигна сабята на лорд Кемерън от пода и отново се пъхна под завивката. Сърцето й заби бясно.

Вратата се отвори почти безшумно. Скай лежеше напълно неподвижно — не смееше дори да диша. Престори се на заспала и започна да наблюдава пришълеца през клепки.

Широкоплещестата фигура на лорд Кемерън изпълни рамката на вратата и се отправи към леглото. Завивката се бе свлякла от раменете й и когато той протегна ръка, за да я завие, тя изписка тихо. Отвори очи и го погледна втренчено.

— Не се безпокойте, мадам — успокои я той. — Извинете, че наруших съня ви.

— Нямате право да влизате тук — промърмори тя с неприязън.

— Разбира се, че имам това право. Но нека сега не спорим. Скоро пристигаме у дома.

— Уйлямсбърг е моят дом.

— Милейди, вашият дом представлява чудно хубава къща на полуострова, построена с кръв, пот и сълзи. Мисля, че е много некрасиво да ме обиждате по този начин.

— Не съм ви обиждала.

— О, обидихте ме. А сега си починете още малко.

Още преди да се обърне и да си тръгне, тя се изправи, изтегли светкавично сабята изпод завивката и опря острието на гърлото му.

— Не мърдайте! — Изправи се на колене, острието на сабята се плъзна нагоре и Кемерън също трябваше да повдигне брадичката си. Скай се усмихна триумфално. — Ще приключим този разговор, когато аз поискам, сър. Предлагам да започнем отначало. Вие нямате право да пристъпяте този праг. Заедно с баща ми вие измъдрихте този коварен номер и сега си въобразявате, че сме мъж и жена. Е, аз твърдя, че не сме съпрузи и по тази причина присъствието ви в моята каюта е абсолютно неприемливо. Вярно е, че ме спасихте от пиратите. Но също така е вярно, че не сте ни на йота по-добър от тези бандити. По време на сблъсъка ви със Стайкс вие проявихте точно такава безскрупулност, с каквато се отличава и вашият братовчед. И двамата сте еднакво арогантни, и двамата сте готови всеки миг да нарушите приетите нрави, обичаи и човешка порядъчност.

Хладните очи на лорд Кемерън се присвиха.

— Мадам, наистина съжалявам, че имате такова лошо мнение за мен. Това обаче ни най-малко не намалява валидността на брака ни. А крайно враждебното ви отношение само затвърждава решимостта ми да задържа в свое владение това, което и без друго ми принадлежи. За добро или зло, вие сте обвързана с мен завинаги. Помислете отново върху това.

Скай се разсмя, невярваща на ушите си. Та този мъж бе в нейна власт — как си позволява изобщо да я заплашва.

— Заслужавате да пробода гръкляна ви, милорд.

— Бихте могли да го сторите, разбира се. Най-добре ще бъде да се заемете с това дело незабавно, защото в противен случай ще съжалявате цял живот.

— Изобщо нямам намерение да ви убивам, сър. Вместо да умрете, по-добре напуснете веднага каютата ми.

— Не и без сабята си.

— Е, това точно няма да стане. Както виждате, държа сабята ви в ръцете си.

— Вече не я държите…

Той явно разбираше, че Скай е неспособна да извърши убийство. В своя триумф тя забрави за светкавичните реакции на мъжа срещу нея. Във всеки случаи, в този момент острието на сабята вече бе насочено към гърдите и.

— Както виждате, милейди, сега сабята се намира в моите ръце — отбеляза той с делова усмивка.

Бавно и предпазливо тя приседна на пети, като не изпускаше Кемерън от погледа си. Усмивката все още не слизаше от лицето му, така както и стоманеното острие — от нейните гърди. Съвсем спокойно се зае да срязва дантелените ширити на нощницата и не след дълго тя се свлече на земята. Изпитателно започна да разглежда Скай под светлината на лампата, но в сребристосивите му очи не можеше да се открие нито какво мисли, нито какво чувства. Тя изобщо не бе наясно дали я желае истински. Острието на сабята докосваше кожата й. За свое огромно удивление установи, че тялото й реагира по много особен начин. Зърната на гърдите й се надигнаха, дишането се ускори, а бясното пулсиране на вратната жила не можеше да остане незабелязано.

— Кучи син! — изсъска тя, съзирайки в погледа му сатанинска злост, и блъсна сабята встрани. Той не се възпротиви и я остави да падне на пода. През това време Скай се опитваше да прикрие гърдите си с остатъците от нощницата. — Беше почти нова нощница! — проплака тя.

— Мое задължение е да ви храня и обличам, следователно ще ви я заменя с нова. Струваше си все пак да я съсипя…

— Какво безсрамие от ва…

— Сега вече разбирам, защо Сокола ви е пуснал, без да поиска дори пени откуп. — При тези думи той се ухили, обърна се и се накани да си тръгва.

Ако в този миг разумът не бе напуснал Скай, тя непременно щеше да остави Кемерън да си тръгне безпрепятствено. Но гневът надделя, тя скочи от леглото и го заудря с юмруци по гърба.

— В това, което казвате, няма нищо смешно. Категорично отказвам да бъда ваша съпруга. Затова настоявам незабавно…

Трябваше обаче да замлъкне, защото той я извърна към себе си и я притисна в обятията си.

— Престанете най-сетне да ме дразните — освен ако не сте решили още тази нощ да докажете, че сте моя жена.

Усети силата на мускулите му, притискащи голите й гърди, и твърдите, опънати бедра, опрени в нейните. Разтрепери се цялата. Горещи вълни заобливаха тялото й. Срамът и унижението накараха кръвта й да избуи по бузите. Поиска да умре на място. Не бе искала да принадлежи нито на единия, нито на другия. Но първия разкри пред нея сладките тайни на страстта, а сега и вторият я изкусяваше със същите сребристосиви очи. Трябва да се противопостави с всички сили.

— Моля ви! Съжалявам много. Пуснете ме.

Ръцете му бавно-бавно се отпуснаха. Погали с пръсти голата плът, докато тя се опитваше да прикрие гърдите й с остатъците от нощницата.

След като Рок напусна каютата, Скай облекчена приседна на леглото. Но внезапно отново се разтрепери. Как да се справи с непоносимата ситуация, в която се намира? Бе омъжена за този чудак, а може би вече носеше под сърцето си детето на друг — на един мошеник и разбойник. При тази мисъл тя скочи рязко от мястото си и отпи голяма глътка ром.

И Питрок Кемерън, капитан на „Лейди Елена“ и, поне досега, господар на съдбата си, пиеше в своята каюта. И то не само една глътка.

Той седеше на масата, блъскаше, бутилката с ром пред себе си и след това отново я надигаше с гневни ругатни. Да го вземат дяволите този Спотсууд! Мътните да отнесат и Чернобрадия, и Логан, и Вейн, и всички пирати, кръстосвали някога из Атлантика!

— Проклет да е най-много Сребърния сокол, да се пържи в хиляда преизподни дано — шепнеше си той.

Облегна с въздишка глава на облегалката. Вълшебната сила на рома започваше да действа. Болката, напрежението и копнежът бавно напускаха сгърчените мускули. Рок притвори очи, но не можа да изтласка образа на Скай от вътрешния си взор. Въображението му непрестанно възпроизвеждаше нейния аромат, допира на пръстите и устните му до меката копринена кожа. И косата й не можеше да забрави — като слънчеви лъчи се спускаха те върху гърдите й. И очите — синьозелени като водата на Карибско море, неизмеримо дълбоки, постоянно менящи се. И тялото…

Би искал да я завлече в каютата си, да я хвърли на леглото. Да пукне дано целият свят! Нека дойдат всички те, нека експлодира във въздуха — би загинал щастлив сред вълните, в обятията на Скай.

Тя е негова жена, значи има права над нея.

Право… Само че самият той разруши всичко, самият той — завладян от страстта — се обрече на адски огън и вече се пържеше в него. Изход нямаше.

Докосна гладко избръснатата си буза, драскотината, която получи в схватката с пиратите, и изкриви лице. Ако противникът му бе само с няколко сантиметра по-точен, този ден щеше да е последният в неговия живот. Пръстите му се спуснаха към врата, където все още усещаше докосването на сабята. Спомни си за триумфа, проблеснал в очите на Скай… И победена, тази жена никога не се предаваше. Дори когато разсичаше нощницата й, нейният поглед се впиваше предизвикателно в неговия. О, как би сграбчил тези едри, кръгли гърди…

Простена и отново се пресегна към бутилката. По-разумно бе да заведе Скай първо в Кемерън Хол, да я остави там, да се заеме с деловите си проблеми и едва тогава — при първия удобен случай — да нанесе своя удар. Да, така щеше да е по-разумно… Но понякога разумът го изоставяше. Достатъчно бе веднъж само да погледне Скай и в него отново се пораждаше желанието за борба. И то защото… защото трябва да знае истината.

Да, желаеше тази жена, копнееше за нея, в душата му горяха пламъци. Все по-непоносим бе адът вътре в него, който сам сътвори. Не биваше нито да я целува, нито дори да я докосва. Как да забрави меката коса под ръцете си, очите, забулени в страст, бедрата и, които се движеха под неговите…

На следващия ден лорд Кемерън като че съзнателно я избягваше. Дейви бе вече свободен и когато я обслужваше, не правеше впечатление на особено потиснат. Приятно й бе да вижда момчето, Тара и Бес покрай себе си, докато наблюдава бреговите ивици. Ден след това тя бе застанала до перилата, когато Рок се приближи.

Северна Каролина, мадам. Приближаваме вече Вирджиния. Съвсем скоро ще стигнем Чийзъпийк Бей и Джеймз Ривър и, разбира се, Кемерън Хол.

— Колко мило! Предполагам, че тогава ще мога да видя и баща си.

— Сигурно вече ни очаква в къщата. Преди да потегля към вас, се срещнах със Спотсууд. Той вече знаеше, че корабът ви е превзет и че ще ви отведа от острова на Сокола. Не се съмнявам, че е предложил на баща ви да ни чака в дома ми.

— Смятам да уредим въпроса по най-бързия начин.

— Кой знае? — Той посочи бреговата линия. — Навсякъде морски ръкави и острови — скривалища за всякаква паплач… Спотсууд направо съжалява правителството на Северна Каролина. Той самият разполага с много стабилно опълчение, а трябва да ви кажа, че е човек с военна закваска.

Скай изправи брадичка.

— Познавам добре губернатора, лорд Кемерън, Отраснала съм недалеч от двореца му.

— Но не сте виждали къщата след окончателното й привършване.

— Не.

— Красиво здание — пък и баловете, които се устройват там, са прочути. — Помълча малко и добави с усмивка: — Ако сте послушно момиче, ще ви взема някой път на бал.

— Дръжте се прилично, сър! В такъв случай бих се погрижила да си поразмърдате краката, та да успеете изобщо да идете на бала.

Рок Кемерън се позасмя.

— Лейди, заплахите ви ми напомнят врабеца, който предизвиквал сокола на бой.

При произнасянето на думата „сокол“, тя извърна глава встрани.

Той процеди през стиснати зъби:

— Никога няма да ме победите, мадам. По-добре е да не се опитвате и тогава смятам, че ще се разбираме не зле. Вашето добруване ми е наистина по сърце.

— Моето добруване, значи! Във вашето легло, нали? — избухна тя, но непроизнесла още последната дума, лицето и пламна като божур и затърси път да се оттегли по най-безболезнен начин. Наистина ли изговори тези думи? Той се разсмя и в гласа му се прокраднаха цинични нотки, когато се премести по-близо до нея.

— Кажете, скъпа — какво всъщност ви е известно за тези неща?

— Нищо! — Побърза да смени темата. — Татко смята, че Аликзандър Спотсууд няма доверие на губернатора Идън, защото правителството му освен че е бедно, вероятно е и корумпирано. Казват, че срещу известно заплащане давал убежище на пирати в пристанищата на Северна Каролина.

— Някои хора си имат цена.

— И вие ли?

Той поклати бавно глава.

— Не, милейди. Но и аз, разбира се, имам своите недостатъци. Вие, например, сигурно бихте причислили към тях арогантността.

— И също така достоен за съжаление недостиг на почтителност — добави тя с леден глас.

— Може и така да е. Но не се продавам на никаква цена. Имайте го предвид, ако решите някой ден да преговаряте с мен.

Той си тръгна, а тя остана сама до перилата. Разтресе я въпреки топлото време.

 

Когато на следващата сутрин се събуди, корабът вече плаваше в Чизапийк Бей. Облече се бързо, закуси и излезе на палубата. Междувременно бяха достигнали и Джеймз Ривър. На борда цареше оживление — екипажът нагласяше едни от платната по вятъра, а други прибираше.

— Каква красота, милейди! Нали?

Тя се обърна и видя до себе си Беси и Тара, които гледаха вторачено брега. За двете момичета гледката сигурно представляваше нещо като сън. Зад гърба си в Стария свят бяха оставили бедност и теснотия. А сега и двете гледаха с надежда към Новия свят. Усмихната Скай се съгласи с тях:

— О да, тук е великолепно.

Обърна поглед към кормилото. Лорд Кемерън насочваше сам „Лейди Елена“ по реката. Приличаше повече на аристократ, отколкото на моряк. Освен изисканата връхна дреха от брокат той носеше още сини сатенени панталони, обувки със сребърни токи и тривърха шапка с орлови пера. Плитката на перуката му бе завързана с тъмна кадифена лента. Стоеше изправен и самоуверен. Разглеждаше внимателно сушата, а след това се извърна към нея, сякаш инстинктивно бе доловил погледа й. В този момент тя отново загледа към брега.

Малко по-късно се разнесе оръдеен залп. Лорд Кемерън си бе отново у дома.

Къщата на върха на хълма биеше веднага на очи. Цялата от тухли, тя бе едновременно елегантна и величествена. Високи колони крепяха покрива на просторна, заоблена веранда. Заедно с многобройните пристройки Кемерън Хол приличаше по-скоро на малко село. Тучна трева покриваше склона, спускащ се към реката. От едната страна на имението растяха дърветата, а зад тях се простираха ливади.

— Моите прадеди са се преборили с пустошта и са създали това имение.

При тези думи Скай се обърна стреснато. Капитанът бе напуснал кормилото и стоеше до нея.

— Джейми Кемерън е дошъл тук като младо момче и заедно с Джон Смит са изследвали страната. През 1621 година си е довел невеста. Издигнал ограда на колове и построил дървена къща — тя била първата. На Великден 1622 година, по голямото клане, индианците нападнали и Кемерън. Жаси била отвлечена.

На това място тя поклати усмихната глава и го прекъсна:

— Сър, известно ми е, че сме изтикали индианците далеч във вътрешността на страната. Да не би случайно да искате да ме уплашите?

— Съвсем не, скъпа.

— Допускам, че вашата прапрабаба е била спасена.

— Естествено. Ние от рода Кемерън сме направо луди на тема да спасяваме дамите си от най-невъзможни ситуации. — Той посочи дома. — Там виждате главната зала. Тази част на дома е построена първа. След смъртта на крал Джеймз на трона го наследява Чарлз Първи. По негово време започва и войната между английските роялисти и парламента. Ейън Кемерън се отправил обратно за дома с кораб, за да подпомогне привържениците на краля. Загинал още в първата битка срещу войниците на Кромуел. По това време сме загубили някои от английските си имения, а самата Англия се е управлявала от протекторат. Дори и имуществото ни във Вирджиния е било застрашено.

— Тогава обаче Кромуел умира и добрият крал Чарлз Втори приема предложената му корона. Синът на Ейън си получава обратно английските владения, когато отива там да прибере тялото на баща си. Погребва го в Кемерън Хол. Синът му, също Джейми, пристроява източното крило. Джеймз Втори получава короната след смъртта на брат си. Обаче Джеми, херцог на Монмаут и любим незаконороден син на Чарлз, прави опит да свали чичо си от трона и да го дискредитира като папист. В крайна сметка Джеми завършва живота си на ешафода и по време на екзекуцията, казват, на Джеймз не му е мигнало и окото. Казват също, че Джеми бил хубавец и мъжко момче и имал много последователи. Много от тях се преселили тук, в Кемерън Хол. Под къщата има тайни галерии, които стигат до морето.

— Аха! Значи родът Кемерън е приютявал и престъпници.

— Престъпници ли? В никакъв случай! Това са все хора, застъпващи мнение, различно от това на мнозинството, мадам — хора страстни и понякога неразумни в своя избор. Впрочем за Джейми не е представлявало кой знае какъв риск да приеме революционерите на херцога. Джеймз така или иначе не се застоял твърде дълго на престола. Известно е, че Уилям Орански е бил навъсен мърморко, но също така и много умен. Заедно с дъщерята на Джеймз, Мери, започва своята собствена безкръвна, „славна“ революция. Двамата успяват да завладеят короната със силата на своята протестантска доблест и порядъчност. Били са много толерантна двойка. Но бедната Мери скоро починала, на трона останал Уилям, след него дошла Ана, а сега си имаме един немец от Хановер в качеството му на неин наследник. През цялото това време ние тук, в Кемерън Хол, сме водили битка единствено с индианците, болестите и москитите. И от време на време, когато съответният ни монарх обявява война на Испания, ние сме излизали с корабите си в морето И сме устройвали някоя и друга битка с испанците. В този период Джеймзтаун е горял два пъти и затова, спомням си, баща ми бе възхитен от идеята столицата да се премести в Уйлямсбърг.

— А вие, милорд, вие от какво се възхищавате? — попска да знае тя.

Явно този деликатен, провокативен въпрос беше грешка, защото той начаса грабна ръката й и я целуна.

— Наистина, не мога да ви отговоря съвсем точно, милейди. Знам само, че откакто ви познавам, вашето присъствие ми доставя голямо удоволствие.

Очите му искряха злобно и тя се отскубна бързо.

— Струва ни се, че по-скоро ви доставя удоволствие да ме ядосвате.

Той се поклони вежливо.

— И това също, лейди Кемерън. — След тези думи Рок се завърна на кормилото и започна да дава нареждания на хората си.

Не и убягна многозначителният му поглед. Вероятно истината му бе известна и затова я измъчваше безмилостно. Със стиснати зъби тя вторачи поглед в брега. „Лейди Елена“ вече се приближаваше към кея, където ги очакваше многолюдна тълпа. Скоро платната бяха събрани и моряците хвърлиха въжетата, за да закрепят кораба. Жени викаха имената на мъжете си, деца — бащите си. Очаровани и възхитени, Тара и Беси наблюдаваха драматичната сцена.

Скай мълчаливо размишляваше как ли ще протече животът й в бъдеще и вдигна поглед към къщата. Там най-сетне ще срещне баща си и ще сложи край на тази катастрофа. А след това двамата с него ще се завърнат у дома, в Уйлямсбърг, при приятелите. Като домакиня на лорд Кинсдейл тя и икономката Мати ще организират приеми, ще преоткриват красотата на градините и непременно ще посетят новия дворец на губернатора. Всичко ще се обърне към по-добро и като продължи да води привичния си живот, тя непременно ще забрави и Сребърния сокол, и благородния му братовчед.

Корабната дъска бе спусната и лорд Кемерън отново се отправи към Скай.

— Скъпа? — Хвана я под ръка и тръгна с нея, без да обръща внимание на съпротивата й.

— Не съм ви никаква скъпа!

— Елате! — нареди само той.

Не й оставаше нищо друго, освен да го последва.

— Почакайте само да видите какво ще стане, когато срещна татко! — заплаши го тя шепнешком.

— Целият съм в напрегнато очакване, мадам. — Вече на дъската, той забави крачките си, по устните му заигра усмивка на богоизбран и с властен жест накара ликуващите да замлъкнат. — Това е моята млада жена Скай, лейди Кемерън! — оповести той пред смълчаното множество. Избухна нова вълна на въодушевление. Деца се откъсваха от полите на майките си и се блъскаха едно друго, за да разгледат по-подробно непознатата лейди. Във въздуха се вееха шалчета и кърпи.

Лорд Кемерън изведе Скай на пристана, където за съвсем кратко време я представи на толкова много хора, че чак главата й се замая.

— Скъпа, това е Мери, дъщерята на ректора. Жена му Жан… Мистър Тибо и мистър Оскин, наши арендатори, които обработват на север около триста и петдесет декара земя. Мисис Билингсгейт… — целуна топло по бузата и една поруменяла старица. — Покойният й мъж неведнъж е пътувал с мен по море. Държи малък магазин на кея, в който се сервира между другото чай и ейл. Голяма специалистка е по сладките бисквити.

Мисис Билингсгейт направи реверанс и загледа Кемерън с обожание. Скай трябваше да признае пред себе си, че той притежава някакъв чар, с който сякаш омагьосва поданиците си.

— А, ето я и каретата! — извика той и задърпа Скай натам, като по пътя продължи скоростно да я запознава с все нови и нови колонисти. Тя кимаше във всички посоки и се усмихваше на хора, чиито имена едва ли някога щеше да запомни. Отвсякъде я обгръщаше толкова човешка топлота, че тя така и не успя да обясни на хората, че не е съпруга на Кемерън и никога няма да стане такава.

Той я придружи до каретата с герба на Кемерън на вратата. Придържаше я лакей. Впрягът се състоеше от четири бели коня на сиви петна. Скай се качи в каретата и седна. Последва я и Кемерън. Кочияшът плесна с камшик конете и те полетяха в тръс. Кадифената тапицерия на седалките омекотяваше тръскането.

Рок Кемерън наблюдаваше Скай.

— Какво не ви харесва, мадам? Защо гледате толкова неодобрително?

Тя се премести колкото е възможно по-далеч от него.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Искам просто да знам на какво се дължи лошото ви настроение. Кемерън Хол сигурно не е най-голямото имение в Тайдуотър, Вирджиния, но все пак се гордея с дома си, където и вие, милейди, ще живеете във възможно най-големия лукс. Ние сме хора-моряци и в течение на годините сме успели да насъберем множество ценности от цял свят. Затова ви питам какви възражения имате относно положението си на лейди Кемерън?

Тя се усмихна мило.

— Лорд Кемерън е нещото, което ми се струва непоносимо — отвърна тя и извърна рязко глава към прозореца.

Тихият му смях я достигна.

— Добре, ще видим.

— Ще видим!

Каретата спря внезапно, вратата се отвори, Кемерън изскочи навън и пое Скай в ръцете си.

— Да, ще видим — наблегна той отново.

Тя установи удивена, че сърцето й се е разтуптяло силно. Сведе поглед и нервно се откъсна от Рок Кемерън. Той обаче прихвана лакътя й и я поведе по стъпалата към верандата. Портите на дома ги очакваха разтворени. Влязоха в просторна зала с полиран дървен под и пред тях се появи вежлив иконом в представителна ливрея.

— Как сте, Питър? — осведоми се Кемерън.

— Благодаря, добре, сър. Подаграта ми създава известни проблеми, но иначе всичко е наред. — поклони се ниско на Скай и додаде: — Добре дошли, милейди. Моите сърдечни благопожелания.

Целият персонал бе тук, за да поздрави новата стопанка на дома. Скай трябваше да се запознае с конярите, готвачката, камериерките и кухненските прислужнички. Макар и вътрешно да кипеше от яд, тя се усмихваше всекиму. Не, по никакъв начин няма да остане тук. Но с всеки изминал миг усещаше как брачните вериги я впримчват все по-здраво и по-здраво.

В края на редицата от прислужници тя установи, че съпругът й е изчезнал някъде. В този момент икономът се поклони отново.

— Милейди, ще ви заведа във вашата стая. Моля, последвайте ме…

— Благодаря, Питър. Къде е баща ми? Лорд Кемерън ми каза, че ще ни очаква тук.

— Лорд Кинсдейл още не е пристигнал.

— О-о! — възкликна тя разочаровано.

Той посочи красиво извито стълбище и тя го последва нагоре до галерия с портрети на предните. Такива галерии бяха типични за времето на кралица Елизабет Първа. Скай се спря и се зае да разглежда представителите на рода Кемерън — красиви жени и горди, смели мъже. Твърде много от тях имат тези объркващи сребристосиви очи, помисли си тя и потръпна. На това място би могъл да виси и портретът на Сокола. Стига да се обръсне, да се облече по модата и да си сложи перука…

— Насам, милейди. — Питър я поведе по тесен коридор към западната част на къщата и разтвори пред нея двукрила врата на просторна спалня. През прозорците, които стигаха почти от пода до тавана, се виждаше Джеймз Ривър. Гледката бе тъй красива, че Скай неволно възкликна от възхищение. Когато обаче се огледа в стаята, възхищението й отлетя на мига. Огромно легло с красиви кадифени завеси, разположено на четири широки квадратни крака, владееше пространството в помещението. Вдясно имаше лавици с книги, а вляво до камината — няколко кресла с широк овален гръб. Шкафовете в два от ъглите и раклата до леглото си съответстваха по цвят и стил. Масивното дъбово писалище срещу камината и масата за хранене, покрита в бяло, до един от прозорците допълваха цялостния облик на стаята.

Отворена врата сочеше пътя към помещението за преобличане. Скай отиде до прага и откри там умивалник, голяма седяща вана от месинг и стол. На една поставка висеше мъжко облекло.

Когато се върна в спалнята, внасяха раклите й. Отново се огледа. Всичко тук бе предназначено очевидно за мъж.

— Не е възможно това да е моята стая — запротестира тя, обърната към Питър.

Икономът замига объркан.

— Разбира се, това е стаята на лорд Кемерън. Каза ми да ви доведа тук, лейди Кемерън.

— Но аз всъщност не съм… — Скай не продължи думите си. Явно не си струваше да спори с прислугата. Хората, които й носеха багажа, се усмихваха толкова мило и доброжелателно — всички те видимо бяха убедени, че новата им стопанка е щастлива. Разкриеше ли яда си, щяха да я помислят за луда. Битката бе между нея и лорд Кемерън, а не между нея и персонала. Тя се отправи със свити юмруци към Питър. — Къде е господарят ви?

— В момента има работа, милейди.

— Не ви питам дали има работа, Питър. Питам ви къде е!

— В кабинета си, милейди. Но… как да ви кажа, на ваше място не бих…

— Разбира се, че вие не бихте… — прекъсна го тя с мила усмивка, — но аз сигурно имам право да смутя покоя му. — Тя напусна решително спалнята, изтича по галерията на предците и след това надолу по стълбището. В залата тя блъсна една от вратите вляво и съзря някаква официална трапезария. Над перваза на камината висяха кръстосани мечове, а на персийски килим бе разположена маса, на която можеха да седнат поне двадесет души. Гербът на рода Кемерън украсяваше отсрещната стена, а през прозорците се разкриваше красива гледка към зелени хълмове.

Скай хлопна силно вратата и продължи нататък. Зад следващата врата се намираше стаята за музика с удобни кресла и орнаменти по тавана. Друг салон пък бе обзаведен в стил Луи XIV.

Откри лорд Кемерън зад първата врата от другата страна на залата. Той седеше зад грамадно бюро, а до него на земята имаше глобус. Безброй книги изпълваха стенната библиотека.

Смръщил чело, той вдигна поглед към нея. Не я покани да влезе. Заразглежда я изпитателно, а тя стоеше на прага и се чудеше какво да направи и какво да каже. Дали пък не беше по-добре, вместо да подплашва персонала, да се съгласява безпрекословно с всичко и след това, в удобен момент, да се промъкне в конюшнята, да възседне някой кон и да избяга в Уйлямсбърг.

— Имате да ми кажете нещо ли? — попита Питрок Кемерън. — Или сте дошли с едничката цел да ме погледате?

— Не, разбира се, че не.

— Ами, елате тук тогава.

Скай затвори колебливо вратата и седна в креслото пред бюрото.

— Наредили сте да ме настанят във вашата стая.

Той й се усмихна невинно.

— Така е, нали сте ми жена.

— Протестирам! Не съм ваша жена.

— По същата логика вие, мадам, можете да оспорите и съществуването на слънцето, само че то, въпреки всичко, ще продължи да си изгрява всеки Божи ден.

Тя ядосано тропна с юмрук по масата.

— Казахте, че баща ми ще бъде тук.

— Така е, очаквам го всеки момент. — Това си беше чиста истина и той, както и Скай, не разбираше защо Тио още не е пристигнал.

При тези думи очите й се смалиха.

— Ако той беше тук сега, вие нямаше да ме настанявате във вашата стая.

— Мадам, едно трябва да ви е ясно. Дори тук да бяха бащата на баща ви или дори бащата на бащата на вашия баща, аз пак щях да ви настаня в своята спалня. Защото сте моя съпруга!

— Но…

— На кораба аз все още щадях чувствата ви, милейди. Ситуацията бе малко деликатна. Сега обаче сме си у дома, здраво стъпили на земята, и нямам намерение да чакам повече.

Думите му очевидно трябваше да се приемат сериозно. Не успееше ли да избяга още същия следобед, по-късно едва ли щеше да й се удаде сгоден случай. Стомахът й се сви. Какво ли ще стори този човек, когато разбере, че не е недокосната? Дали няма да я пусне на свобода? Скай се боеше от гнева му, след като откриеше каква е истината. А и тя едва ли щеше да понесе някаква по-интимна близост — този мъж объркваше чувствата й.

— Не мога — отвърна тя, скочи от креслото и се заразхожда напред-назад.

— И кое е това, което не можете да направите?

Гореща болка прониза сърцето й, защото трябваше да предаде любовта си, любовта си към Сребърния сокол, който бе успял да разпали в нея неподозирани чувства — буйна страст и ефирна нежност.

— Не мога да бъда ваша съпруга, защото…

— Защото? — повтори Рок Кемерън.

Скай се обърна с гръб към него и приближи прозореца.

— Аз не съм такава, каквато изглеждам, защото той… той ме насили.

— Той ви е… какво? — Столът му се срути с трясък на пода. Рок се отправи бързо към Скай и я сграбчи за раменете. — Какво?

— Той е пират, знаете това, нали? Жесток разбойник…

— И той ви е изнасилил?

— Да! — Тя бутна неприязнено ръцете му от себе си и се облегна на ръба на масата.

— Боже мой! Значи той ви… е подчинил на похотта си и то против волята ви?

— Естествено. — Тя приведе глава и започна да бърше страните си, сякаш се обливаше в сълзи на най-дълбок срам.

— И вие премълчахте това!

— В началото не исках да говоря по този въпрос. Сега обаче трябваше да го узнаете, лорд Кемерън, за да не се обременявате повече с този абсурден брак. Освобождавам ви от обета ви, за да си намерите невинна невеста. А аз лично ще подпиша, разбира се, всички необходими документи…

— Не, скъпа моя — прекъсна я той с тих глас.

— Какво?

В момента, в който тръгна към нея, тя вдигна очи, загледа се в сребристите му очи и се запита какво ли мисли той.

— Вашата… честност е достойна за възхищение, милейди. Но, питам се, наистина ли имате толкова лошо мнение за мен? Пред Бог и човеците вие сте моя съпруга. Въпреки щедрото ви предложение, няма да ви отхвърля. Върнете се обратно в нашата стая, любима. Веднага щом приключа с делата си, ще дойда при вас.

Тя го гледаше невярваща. Очите му направо горяха насред трептящите сенки, който хвърляше лампата. Главата му се наведе бавно към нея и в стъписването си тя дори и не помисли да се съпротивлява. Устните му се сляха страстно с нейните, а езикът му опозна всяко кътче от устата й. Сякаш пламъци обхванаха тялото на Скай.

Тя успя да се освободи от обятията му, презирайки себе си и страстта, която изпита. Опрял ръце на кръста, той я наблюдаваше с всезнаещ поглед. Усмихна й се като въплъщение на сатаната.

— Отидете сега в нашата стая, скъпа. Ще ви последвам веднага, щом се освободя.

Най-охотно би изригнала право в лицето му, че го ненавижда. Само че това нямаше да отговаря на истината, затова замълча. Вече не желаеше да се бори с него — единственото, което все още искаше, бе да избяга.