Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Скай се стресна в съня си и разбра, че е сама в леглото. Надигна бързо глава, огледа се, но Сребърния сокол го нямаше.

Легна отново със стон и запроклина слабостта си, която я накара да заспи в прегръдките му. Този пират постоянно я изненадваше. Можеше да бъде корав и непреклонен, а после — внезапно тъй нежен, тъй чувствителен. Как само разбираше ужаса й от тъмнината…

И все пак всичко това нямаше никакво значение. Тя не просто лежа до него в леглото, тя дори се сгуши в голото му тяло.

Единият от фенерите гореше, а пердетата бяха спуснати. Скай се измъкна от леглото, изтича до прозореца и дръпна кадифените завеси. Заслепиха я златно сияние и морската синевина. Океанът се простираше, докъдето стига погледът и се сливаше с хоризонта.

На вратата се почука. Скай не беше се облякла още, но нощницата поне я прикриваше от глава до пети и затова тя извика:

— Влез!

С поднос в ръце в каютата пристъпи Робърт Ероусмит.

— Добро утро, милейди — кимна му и той постави подноса на масата. С церемониален жест вдигна сребърния капак и в гласа му се появиха триумфални нотки. — Прясно мляко, яйца и свински котлет. — Не бе способна да се противи нито на великолепния поднос, нито на любопитството си.

— И прясно мляко ли?

— На зазоряване срещнахме приятелски кораб от Чарлстоун, милейди. — Тук Робърт се поколеба за миг. — Капитанът заръча да донесат на борда вана и купи още френски сапун. Предупредих го, че може да не искате да използвате ваната заради опасността от болести, но тъй като самият той се къпе най-редовно, реши, че и на вас това ще се хареса.

— Е, тук той е прав — но къде остана гордостта й? Нали трябваше категорично да отблъсва всяко благоволение, което й оказваше този мизерен тип? От друга страна — ако останеше мръсна, щеше ли това да спаси нейната чест? Смешно бе и суеверието, че когато се къпе човек, в тялото му може да проникнат болести или зли духове. Беше израсла в места с горещ климат и къпането бе привично за нея.

— Ще я донеса по-късно, както и кофи с вода. А ако водата не ви стигне, можете и сама да си стоплите. Ще запаля печката и ще ви оставя един пълен казан.

Тя поблагодари на Робърт и седна на масата. Докато ядеше котлета, го наблюдаваше как разпалва огъня.

— Чарлстоун… — промърмори тя. — А сега се движим към Ню Провидънс, нали? — Познаваше околностите на острова. Там имаше пиратско пристанище. Пъргавите и подвижни кораби на морските разбойници бяха в състояние да маневрират без усилия сред скалите и плитчините, докато по-тромавите военни и търговски кораби често се разбиваха в коварните коралови рифове. Вероятно английските собственици на острова нямаха необходимата енергия, за да се справят с пиратството. До слуха на Скай бе достигнало, че на Ню Провидънс е в сила законът на най-силния сред присъстващите там разбойници.

Робърт пъхаше въглища в печката и затова трябваше да мине известно време, докато отговори.

— Права сте, милейди, плаваме към Ню Провидънс. Познавате ли острова?

— Чувала съм твърде много за него.

— Няма от какво да се страхувате. Сокола няма да позволи да стъпите на сушата, а освен това там няма да стоим дълго. После продължаваме към Боун Кей, където думата му е закон. Не се плашете, той ще се погрижи за сигурността ви.

— Сигурност? — повтори тя с ирония.

— Да, докато бъдат постигнати известни договорености.

— А ако баща ми не е в състояние да плати откупа?

— Тогава със сигурност лорд Кемерън…

— А ако и той не плати?

— О, ще плати, разбира се.

— И ако все пак това не стане, Робърт?

Той се изправи.

— Много сте упорита, милейди…

— Да, такава съм.

— Е, в такъв случай… — Той разпери ръце. — В такъв случай не се съмнявам, че Боун Кей ще ви допадне. И все пак за мен е вън от всякакво съмнение, че ще бъдете откупена по най-бързия начин.

— Кога ще бъдем в Ню Провидънс? Два дни, три дни?

— Приблизително толкова. Зависи от вятъра.

Скай го загледа продължително и той запристъпва смутено от крак на крак. Беше привлекателен мъж като господаря си, притежаваше добри обноски, пък и речникът му бе цивилизован. Може би този пират не бе от най-лошите. Независимо от недостойната ситуация, в която се намираше, той се отнасяше с нея като с лейди. По всичко изглеждаше, че се възхищава от нея и затова реши да заложи на своя чар. Може би пък ще й помогне. И така — тя му се усмихна тъжно.

— Защо не се откажете от този начин на живот! — извика тя, скочи от стола си, завтече се към него и го хвана за ръката, Унесена в преследването на замисъла си, тя не забеляза, как вратата се отвори и Сребърния сокол влезе безшумно в каютата. — Мистър Ероусмит, помогнете ли ми да избягам, ще се застъпя за вас пред губернатора. Вярно е, че мрази пиратите, но ако се разкаете искрено, непременно ще ви даде още възможност да започнете порядъчен живот. Нима не разбирате за какво става въпрос? Ако продължавате така, скоро ще свършите на бесилката. Ще ми бъде много мъчно за вас.

Момъкът поруменя, тъй като тя стоеше твърде близо до него и нощницата й, макар и плътно да покриваше тялото, беше все пак от тънка, полупрозрачна памучна материя.

— Милейди… — заговори той с мъка.

— Да, наистина, милейди? — долетя протяжен въпрос откъм вратата. Изплашен Робърт се дръпна назад и се загледа в Сокола, който от своя страна се усмихваше саркастично. — Свободен сте, мистър Ероусмит.

— На вашите заповеди, сър. — Робърт буквално избяга от каютата, а Скай се взря с тежко предчувствие в артерията, която пулсираше ускорено на врата на Сребърния сокол. Ризата му бе разкопчана и откриваше голяма част от бронзовата гръд. Стомахът й се сви на топка. Искаше й се да избяга дори от собствените си чувства. Погледът му сякаш се потопи в нейния и за срам тя не успя да се разгневи. Вместо това си припомни изминалата нощ и преживения кошмар. Колко сигурна се чувстваше в силната му прегръдка.

А онази утрин, в която го видя необлечен…

През тялото й премина трепет и тя преглътна мъчително. Не, не бива да си спомня за тези неща! Но не можа да потуши спомена, не успя да обуздае надигащото се в нея плътско желание. Той целият излъчваше страст. И въпреки това я бе оставил на мира.

— Е, скъпа моя… — Мъжът прекоси каютата, седна бавно на нейния стол, отпи от кафето й и изпружи доволно крака на масата. — Вие май подбуждахте току-що клетия Робърт към бунт?

— Нищо подобно, опитах се само да му обясня какво го очаква, ако не промени начина си на живот.

— Лъжете, милейди, макар и за мен това да не представлява нищо ново.

— Не лъжа. Бих се почувствала ужасно, ако видя този човек на бесилката.

— Добре, а ако видите мен?

— Знаете вече. Когато клупът се увие около врата ви, аз ще ликувам най-много от всички.

В погледа му не можеше да се прочете нищо.

— Вярвам на думите ви, но съгласете се все пак, че първо трябва да ме хванат, нали?

— Възможно е например Робърт да ви предаде.

— Мислите, че се е поддал на очарованието ви?

— Ни за миг не съм възнамерявала да му замайвам главата… пък и едва ли щеше да ми се удаде.

— Радвайте се, че не се е стигнало дотам, госпожице. Защото в противен случай щеше да се наложи да го убия.

При тези думи дъхът й спря. Сега той лъже, мина й през ум. Можеше ли обаче да бъде сигурна? Мъжът срещу нея бе истинска загадка.

— Предупреждавам ви, Скай — продължи той — Внимавайте много, когато си имате работа с екипажа ми. Всеки, който ви докосне, ще умре.

Хората ви изобщо не ме интересуват! Искам просто да получа свободата си.

— Скоро ще бъдете свободна.

В този момент почукване на вратата прекъсна разговора им — беше Робърт.

— Ваната, капитане.

— Вкарайте я вътре.

Двама от моряците внесоха ваната, а през това време Скай се притисна в един ъгъл. Други пък ги последваха с пълни кофи вода. И всички те явно я виждаха в тънката й нощница, заглеждаха я като някаква уличница. След това напуснаха каютата, а Робърт спомена, че на печката имало още един казан с вода, след което си тръгна и той, а тя трябваше да остане сама със Сребърния сокол и димящата вана.

— Банята ви очаква — оповести той церемониално.

— Не искам да се къпя.

— Моите хора положиха толкова усилия за вас, милейди. Не ви ли е жал поне за топлата вода…

— Наистина, жалко за водата. А дали не бихте били тъй любезни да излезете, докато се изкъпя?

— Не, не бих!

— Отрепка такава! — просъска Скай.

— Повтаряте се, милейди.

— Я престанете, моля ви.

— Да престана какво? Правя всичко, което е по силите ми да бъда добре възпитана отрепка. Затова и не искам да се карам с вас, благородната дама.

— Боже, какъв абсурд! Едно трябва да ви е ясно — докато вие сте тук, няма да се къпя!

Сокола подигна вежди и тя забеляза, че независимо от глупавата размяна на „любезности“, той в никакъв случай не се намира във ведро разположение на духа.

— Какъв жесток човек сте вие, лейди Кинсдейл! Плътта ми още пари след тази нощ, в която лежахте в обятията ми и аз не ви дарих с нищо друго освен с утеха. Връщам се обаче в собствената си каюта и какво да видя — вие се каните да се хвърлите на врата на втория ми помощник. А като капак на всичко — искам да отпочина след изнурителен труд и какво се получава, вие ме изхвърляте. Имайте поне малко милост, милейди!

— Трябвало е да станете артист, сър. Щяхте да упражнявате една почтена професия и със сигурност щяхте да имате успех.

— Слушайте, Скай, няма да напусна каютата си.

— А пък аз няма да стъпя във ваната.

— Мога да ви принудя, ако поискам.

— Да ме принудите можете, разбира се, но това ще бъде против волята ми.

— Да разбирам ли, че искате отново да бъда груб с вас?

Тя процеди през зъби:

— Да става каквото ще, но няма да се къпя.

Разсъдъкът ли я бе напуснал? Животът й тук щеше значително да се облекчи, ако се признае за победена. Но как да надвие гордостта си?

— Бог да ви е на помощ тогава! — извика той и внезапно скочи. Тя се притисна стресната до стената Каква глупачка се оказа. Сега той ще се нахвърли върху нея, ще разкъса всичко по тялото й, ще я хвърли гола в димящата вода и после, после… Тук мислите й се оплетоха и тя се отказа да продължи.

— Почакайте малко! — проплака тя, но без да обръща внимание на вика й, той тръгна бавно към нея. — Милейди, не влезете ли във ваната… — Той спря, и тя се приготви да посрещне насилието. — … тогава ще се изкъпя аз. — Казвайки последните думи, Сокола започна да разкопчава панталоните си.

— Какво казахте? — промълви тя смаяна.

Сокола захвърли ризата си на пода и изу единия ботуш.

— Ами не смятам да хвърлям топлата вода.

— Ама… Вие не може просто така да… — Скай замлъкна, а вторият ботуш се приземи шумно до първия.

— Та какво казахте, че не може? — поиска да се осведоми Сребърния сокол с учтив глас.

— Не можете така да се къпете в мое присъствие.

Той се разсмя от сърце.

— Мога, милейди, и как още мога, да знаете!

Още преди той да си свали панталоните, Скай му обърна демонстративно гръб и заби прилежно поглед в стената. До слуха й достигна плисък — явно влизаше във ваната — и доволно пръхтене.

— Сър, притежавате морал на…

— Може би на отрепка? — довърши той.

— На канален плъх!

— Да, за щастие не всички, могат да лицемерят… Ще бъдете ли тъй любезна да повикате Робърт, милейди? Нека донесе друг сапун.

— Няма да извикам Робърт!

— Ама в такъв случай ще се размириша на французки бардак! — заоплаква се той. — Хайде, извикайте го!

— Няма пък да го извикам!

— Като е така, ще го извикам аз.

Водата отново се разплиска и тя, без да нека, обърна глава. Загърнат в кърпата, предназначена първоначално за нея, Сокола се отправи към вратата и я отвори.

— Мистър Ероусмит! Имам нужда от вас!

Робърт сигурно беше свикнал да изпълнява светкавично нарежданията на своя господар, защото не бяха изминали и няколко секунди и той изникна пред вратата. Малко по-късно донесе и калъп сапун с тръпчив аромат.

Сребърния сокол отново се топна във ваната и си затананика. Скай успя все пак да забележи, че на връщане той забрави да спусне резето на вратата.

— И недейте да хвърляте тези крадливи погледи през рамо, лейди Кинсдейл! Разрешава ви се да ме разглеждате съвсем открито и колкото ви душа иска. А освен това очаквам от вас да изпълните най-сетне своето обещание.

— Съвсем скоро ще лежите заровен някъде без гроб, докато се сплуете — отвърна тя нежно.

— Възможно е, само че преди това ние с вас… Я елате тук да ми измиете гърба.

— Да, и преди да се сплуете, заровен някъде без гроб, ще пукнете от противно душевно заболяване.

— Позволете да се усъмня. Но както и да е — няма ли да ми се притечете на помощ?

— Дори да умирате от жажда, пак няма да ви помогна!

— Госпожице, подлагате търпението ми на тежко изпитание.

— Тъй, тъй — измърмори тя с неудоволствие. Изнервяше я обстоятелството, че трябва да стои с гръб към него и не може да го държи под око. И все пак се налагаше да издържи и да не се обръща.

Мисълта й отново се насочи към незаключената врата. Може би пък — ако се престори на послушна…

— Лейди Кинсдейл… — започна Сокола, но тя се обърна бързо към него и той замлъкна. Лежеше отпуснат и спокоен във ваната и се усмихваше. Беше опънал крака, а ръцете му се опираха на ръба на ваната. — Колко мило от ваша страна, госпожице! А сега ще ми насапунисате ли раменете и гърба?

Тя отвърна на усмивката с усмивка, отправи се към ваната и… я подмина бързо. Но в мига, в който вече се измъкваше през вратата, нещо хвана нощницата й, чу се неподражаемият противен звук на раздран плат. Тя изкрещя и цялото й тяло се извъртя. Той стоеше зад нея мокър и гол, а в ръката си държеше част от нощницата й. Тя издаде сподавен вопъл, когато забеляза, че долната част на тялото й е разголена.

Още малко и щеше да успее. Дали имаше изход за нея? Ако ли не, оставаше морето. Пиратът обаче се оказа по-бърз. Той захвърли в този момент парчето памучен плат, сграбчи Скай за раменете, завлече я обратно в каютата и затвори вратата. Този път спусна резето. Обърна се бавно към нея и се усмихна — усмихна се заплашително като сокол, в чиято човка се гърчи полска мишка. Постепенно усмивката му угасна и със злокобен глас каза:

— Играта свърши, милейди. Вие така и не можахте да разберете колко е важно да изпълнявате безпрекословно нарежданията ми. Отсега нататък обаче ще правите, каквото ви кажа.

Тя се опитваше с усилия да прикрие голотата си с остатъците от ризата. Устните й трепереха издайнически, въпреки че не искаше да покаже колко се страхува. Решимостта й обаче се разклати в момента, в който той направи първата си крачка към нея. При втората крачка отскочи с писък назад, но той я задържа за китката и я притегли към себе си. Опари я топлината на тялото му. С едно внезапно движение той смъкна от тялото й каквото беше останало от нощницата.

Устните му бяха тъй близо, че дъхът й направо секна. Мократа му гръд я заслепяваше под лъчите на слънцето, което огряваше каютата. На Скай й се искаше да изкрещи, но не можеше, защото все още не й достигаше дъхът. Целият свят заплашваше да се срине. Всеки миг можеше да се срути на пода и Сокола нямаше да я пожали.

— Банята ви чака, милейди. — Думите му се примесиха с бяла пелена, която премина по устата й, слей това я вдигна високо и я положи във ваната. Тя инстинктивно прибра колене и ги притисна към гърдите си. Сребърния сокол уви бързо косите й и ги за върза на възел, за да не се измокрят. Водата бе приятно топла, но тя все още мръзнеше и трепереше цялата.

— Ако вие миришете на французки бардак, това си е в реда на нещата. — Стоеше зад нея и преди да разбере изобщо какво става, той прокара по тила, ръцете и раменете и кърпа, напоена с нежен аромат. Тя запротестира и се изправи, но с това нещата се влошиха още повече, тъй като сега вече той беше в състояние да насапуниса и гърдите. За кой ли път дъхът й спря, пръстите му докоснаха розовите връхчета, те набъбнаха и през тялото й премина жарка вълна. Сокола се приведе към нея, погледите им се срещнаха. Странният магнетизъм на очите му сякаш парализира цялата й воля. Не беше способна да помръдне, единственото, което можеше да възприеме все още, бе бесният бяг на сърцето. Обзе я паника. Той хвърли кърпата във водата и ръката му легна неподвижна върху нейните гърди.

Сред горещите изпарения устата й бе засъхнала. Вложи последните остатъци от воля, за да отхвърли от себе си необичайното вцепенение, да навлажни с език устните си и да проговори с дрезгав глас:

— Моля ви…

Сокола изруга полугласно, извърна се и Скай се потопи отново цялата във водата. Долови бързината, с която навличаше панталоните си. Бос и разголен над кръста, той излетя от каютата и от външната страна спусна резето. Девойката се разбърза, излезе от ваната и се подсуши — нали той можеше да се завърне всеки миг. Хавлията все още ухаеше на мъжкия сапун — фин и тръпчив.

Взе чиста блуза от раклата и се заоблича, като не пропусна нито една подробност — корсаж, чорапи, жартиери, фусти. Светлосинята ленена рокля придоби постепенно формата на камбана.

Този ден Сокола не се завърна в каютата, вечерта също го нямаше. Робърт дойде с няколко други моряци и всички заедно изнесоха ваната и кофите. По-късно й донесе храната.

Тя заспа на масата.

Много по-късно се събуди, но в леглото. Запита се, как ли е попаднала там. Да не би да се е превърнала в сомнамбул? Роклята й заедно с всички останали неща бе на тялото й, нямаше ги единствено меките кожени обувки. Нима Сребърния сокол е бил тук?

Той бе сдържал думата си — двата фенера светеха.

Все още замяна, тя полегна обратно на леглото и прегърна възглавницата. Изведнъж разбра, че мъжът до нея й липсва — както и нежността, с която я утеши предната нощ.

Не дойде и на следващия ден. Робърт Ероусмит сервира закуската и обеща по-късно да се върне и да я изведе на палубата, Тя не попита за капитана и реши повече да не вкарва втория помощник в правия път. Спомни си думите на Сокола, че всеки предател неминуемо ще намери смъртта си.

По обед Робърт я изведе. Мъжете на палубата я посрещнаха много учтиво — отдаваха й чест или пък се покланяха. Духаше лек попътен вятър. От Сокола нямаше и следа. Скай се облегна на перилата на десния борд и се остави на вятъра да поиграе с косите й и да я милва. Робърт посочи в далечината брега на Флори: да, тя кимна разсеяно.

— Всъщност, какво стана с камериерките ми от Ирландия? — запита тя неочаквано. — Живи ли са още… ?

Стори й се, че Робърт сподави усмивката си, но след това отговори със сериозен тон:

— Разбира се, че са живи, милейди. Сигурен съм че ще си ги получите обратно във Вирджиния.

— Това е добре. Погрижете се това наистина да стане! Баща ми ще плати и за тях!

— Сокола ще бъде уведомен, милейди.

— Впрочем, къде е той? — изплъзна се от устата й и веднага се презря заради този въпрос. Какво я интересува той? Отсъствието му бе добре дошло за нея, каквото и да се криеше зад него.

Е-е, има си работа. Ще бъде зает, докато стигнем Ню Провидънс.

— Това е чудесно — отвърна Скай беззвучно.

Както наблюдаваше небето, Робърт се прокашля.

— Уви, време е вече да ви изпроводя обратно в каютата. Мога ли да направя още нещо за вас?

Скай поклати глава, но в този момент и хрумна нещо.

— Бих се изкъпала още веднъж. — Каква чудесна възможност да поиграе с топлата вода, да отпусне тялото си и да се намаже цялата с ароматен сапун, без да се страхува от Сребърния сокол.

— Отново ли? — Робърт я гледаше с невярващи очи. — Наистина ли искате да се изложите пак на всички най-зли болести?

— Къпала съм се изключително често, мистър Ероусмит, и въпреки всичко съм здрава като бик. Да не би желанието ми да ви създава някаква трудност?

— О, в никакъв случай. За мен волята ви е закон, лейди Кинсдейл.

Каква ирония, помисли тя с горчивина и промърмори:

— Благодаря.

В каютата тя започна да изучава книгите от библиотеката. Бейкън, Шекспир, сър Кристофър Врен, най-различни древни гръцки философи, книги по военно дело и навигация, философия, медицина и астрология. Явно, че Сребърния Сокол бе начетен човек. Или пък бе заграбил кораба на друг начетен човек. Това, разбира се, също бе възможно.

Робърт внесе ваната и няколко кофи вода с помощта на двама моряци. Не за първи път й мина през ум, че тези мъже изглеждат твърде порядъчни за пирати. Може би пък е свикнала на стила им през тези четири дни?

Когато остана сама, тя се съблече с резки движения и се потопи бързо във ваната. Кой знае защо си помисли, че със събличането на последната дреха отнякъде ще изникне и Сокола. Но не би. Облегна се доволно във ваната и се отпусна.

Водата бе поизстинала. Колко ли време бе престояла във ваната? Него ли чакаше? В никакъв случай! И все пак? Може би копнее да изпита наново парещия огън, който разпалиха в нея ласкавите му ръце?

— Никога вече! — промълви тя, засрамена от себе си, изскочи нервно от ваната и се загъна в кърпата.

В този миг вратата се отвори. Облечен в елегантна дреха, той държеше в ръка ръкопис, погълнал цялото му внимание. Бавно се придвижи към средата на помещението и се спря едва когато забеляза присъствието на Скай. Тя притисна кърпата към гърдите си и го загледа втренчено. И Сребърния сокол не каза нищо. Хвърли изписаните листа върху писалището, огледа я внимателно, а кръвта в жилите й ускори своя бяг. Той беше този, който накрая наруши настъпилото мълчание.

— Обичате да се къпете, нали?

— Да — успя да каже тя едва-едва. Колко бе сериозен само…

— Спахте ли добре, госпожице?

— Да.

— Робърт ви е извел на палубата, надявам се?

Явно, че не му идваше наум нищо повече, за да поддържа разговора. Две крачки и застана до нея. Дори и не помисли да бяга. Сребристосивите му очи се впиха в нея, дъхът й секна и краката сякаш потънаха до глезени в пода.

Пръстите му игриво погалиха косата й, устните му потърсиха нейните. Неговото докосване отново разпали пожара в тялото й, сладка тръпка пробяга през жилите. Езикът му милваше ъгълчетата на нейните устни, дог като те се разтвориха. Целувката им ставаше все по-страстна и Скай почувства, че губи разсъдъка си.

Не след дълго той вече не се задоволяваше с устата й. Ръцете му я галеха настойчиво по бедрата, връщаха се нагоре до гърдите, а тя все още не се отбраняваше. Не се възпротиви дори и когато шепата му обхвана едно от голите хълмчета. Смътно си спомняше, че хавлията се свлече на пода. Мислите й се оплетоха окончателно и силни, властни чувства завладяха сърцето й, душата й. Целувката му сякаш я изпълваше цялата, неговите ласки, страстта му изтръгнаха от гърлото й непознато, тихо хълцане.

Този звук, тъй копнежен, тъй чувствен, я отскубна от вцепенението. Тя опря юмруци в гърдите на мъжа, който все още я държеше здраво притисната до себе си. Заизвива се отчаяно в прегръдката му, но така и не успя да се освободи. Отметна глава назад и посрещна погледа му. В очите му се зараждаше буря.

— Момиче, не си играй с мен! — процеди той.

— Аз ли си играя?

— За Бога, милейди, не ме изкушавайте!

— Не ви изкушавам за нищо. Вие сте кукловодът и дърпате конците като всемогъщия Бог. Вие сте този, който ме плени, вие раздавате заповеди наляво-надясно като някакъв тиранин. Вие умеете да ме измъчвате и ме предизвиквате да върша неща, от които губя разсъдъка си. Страхувам се до смърт, че ще ме насилите, боя се от смъртта, а вие какво правите, играете си о мен като котка с мишка.

Очите му все още пламтяха, лицето бе напрегнато. Докосна бузата й. Пръстите му погалиха нейните устни, които все още носеха следите от целувката му.

— Кажете ми, милейди, това преди малко изнасилване ли беше?

— Моля… ?

— Имам вашето обещание. Може би искате да го изпълните сега… — Скай се отскубна, коленичи и посегна към кърпата на пода. Сокола също приклекна до нея. — Започвам да си мисля, че по-скоро аз съм ваша играчка, отколкото вие моя, милейди. Нощем ме прегръщате и ми се доверявате, а денем… Не разбирате ли, че в тъмнината, ако поискам, мога да си взема това, което ми трябва?

Момичето сведе поглед, но той повдигна брадичката й.

— Вие ме отвлякохте…

— Отговорете на въпроса ми…

— Е, добре! — извика тя гневно. — За вас е детска игра да се нахвърлите върху мен. И досега се чудя защо още не сте го направили.

— Да ви насиля, когато, изпълнена със страх, сте се сгушили в мен? Нима наистина мислите, че ви желая по този начин, милейди? Само когато истински копнеж ви хвърли в прегръдките ми, само тогава…

— Никога, никога няма да изпитам копнеж по един пират.

Той се усмихна и погали голото й рамо.

— Стига да поискам, мога още сега, сега веднага да разпаля у вас страстно желание — изправи се рязко, а тя се почувства съвсем мъничка, когато я погледна отгоре. — В едно сте напълно права, милейди, наистина умея добре да измъчвам. Най-много измъчвам обаче сам себе си. А сега ще ви оставя сама, докато се облечете…

След като вратата се затвори зад гърба му, Скай се изправи. Цялото й тяло гореше, краката и ръцете й трепереха. Обзе я странна отпадналост, и най-малкото движение я затрудняваше. Докосна с пръсти устните си и треперенето се усили. Все още усещаше целувката, ръцете на Сребърния сокол сякаш все още галеха тялото й…

Той каза, че ще се върне… Жизнеността й се върна и тя се завтече към своя сандък. Имаше само още една чиста нощница от памучен плат — светлосиня, обсипана с цветчета, обвезана с копринени ширити по ръкавите и по талията. Тя се пъхна бързо в нея. Буквално на секундата на вратата се потропа и Сокола пристъпи в каютата. За пират изглеждаше абсурдно и непривично величествен в черните си одежди, с перо, полюляващо се на шапката му. Следваше го Робърт, комуто капитанът връчи изписания лист.

— Помнете, необходима е огромна предпазливост.

Робърт хвърли поглед към Скай, кимна и по лицето му се изписа неуверена усмивка.

— Съвсем скоро ще ви сервирам вечерята, милейди.

Храната изобщо не я интересуваше в този момент.

Изпълваше я едно-единствено желание — да избяга от Сокола.

— Не съм гладна, Робърт — отвърна тя равнодушно.

Той я огледа от глава до пети и очите му се скосиха, когато отново обърна поглед към господаря си. Сокола беше седнал на бюрото и внимателно изучаваше редици от числа в някаква книга.

Скай легна на леглото и се премести към стената. Двамата заговориха за някакъв товар, който или щяха да продават, или пък да плячкосат. Тя притвори очи, а гласовете продължаваха да се редуват. Постепенно се унесе. Заспа леко и сънят и продължи докато настъпи… мракът.

Бе пленнничка и нямаше къде да избяга. Тялото й се загърчи. Тъмнината я притисна и остана без въздух. Не бе способна дори да извика за помощ…

— Скай!

Гласът му премина през нея като слънчев лъч и тя разтвори широко очи. Лицето му се наклони към нея и каютата се обля в светлина.

— О! — възкликна тя и притисна ръка към устата. Страхът все още не искаше да я напусне.

Сокола лежеше с открита гръд до нея. Взе я в прегръдките си и погали косата й.

— Какво ви е?

Скай само поклати глава и той въздъхна с облекчение. Постепенно спокойствието й се възвърна и тя надигна глава, за да го погледне право в очите.

— Вие… не се чувствайте задължен да ме утешавате.

— О, обичам да ви утешавам.

— Нали казахте, че… че само ви изкушавам.

— Забравете сега за това.

— Аз не съм искала да бъда изкушение за вас.

— Опитайте се да поспите, лейди Кинсдейл.

Тя положи обратно глава върху възглавницата, затвори очи и през тялото й премина тръпка.

Ти, радост моя, мислеше той, радост и мъка ведно.