Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (2)

ГЛАВА ПЪРВА

9 юли 1718 година

В Атлантическия океан

— Това е черният флаг на пиратите! Флагът с кръстосаните кости и черепа се приближава към нас!

Скай Кинсдейл стигна до кормилото точно в момента, когато този вик долетя от наблюдателния пост на предната мачта. Дъските под нея се люлееха силно, светкавица раздра мрачните облаци и освети кораба, преследват като призрачно ехо „Силвър месенджър“ в нощта. С много усилия екипажът успя да опъне платната, за да се пребори с бурята, разразила се в тази част на Атлантика. Сега обаче ги застрашаваше нова опасност — корабът, развял истинския си флаг с избелели кости и череп на фона на вечната черна нощ.

— Капитане! Черният пиратски флаг! — повтори предупредителния си вик наблюдаващият матрос.

— Черепът с кръстосаните кости — изрече замаяна и Скай. Тя се беше спряла до капитан Холмби и нещастният наблюдател, който все още седеше горе на мачтата, се загледа в нея. Името му беше Дейви О’Дей и идваше от Каунти Корк. На кораба беше съвсем отскоро, но още от първия миг я обожаваше. При вида на огненозлатистите й коси, фините, красиви черти на лицето и искрящите морскосини очи страхът за собствения му живот го напусна. От силния вятър широката наметка прилепна към нейната красива фигура, а къдриците й затанцуваха. Независимо дали беше в опасност, или пък се радваше на живота, тя постоянно трептеше от жизнена сила, сякаш беше частица от първичните елементи, бушуващи неистово около кораба.

Ведра и усмихната, но винаги в стила на благородна дама, тя се интересуваше от всичко, което я обкръжаваше. Дейви я обичаше тъй жарко, колкото можеше да обича само едно малко ирландско момче. В този мир той даде обет да я спаси, дори това да струва собствения му живот. Пирати! Света Дево Марийо! Той ще я спаси!

Капитан Холмби погледна нетърпеливо към него. Дейви се овладя и като не знаеше дали капитанът го е разбрал, повтори своя вик:

— Флаг с череп и кости, сър! Пиратски кораб! Нападат ни!

— Знам, момчето ми. Мистър Глийсън! — извика капитанът на главния подофицер. — Подайте ми далекогледа, моля!

Със страх в сърцето, но същевременно очарована, Скай наблюдаваше сцената, в която подофицерът се появи и връчи далекогледа на своя капитан. Тази ранна утрин времето се беше влошило и корабът ту пореше дълбоко вълните, ту се плъзгаше по разпенената вода. Във въздуха се носеше остър мирис на буря, странна сива пелена замъгляваше небето, а студеният солен вятър духаше все по-силно и по-силно.

В дни като този човек изпитва ужас от бурята и Божия гняв, но и никой не би тръгнал по море в тези опасни времена, без да се съобразява с проклетите пирати, които можеха внезапно да изникнат навсякъде из Атлантика и Карибите. И наистина, разните му там Ан Бони, Чернобрадия, Едноокият Джек, Сребърния сокол и други като тях твърде често заграбваха богата плячка.

Според капитан Холмби тази буря бе беше изгодна за пиратите. Още предната вечер той уверяваше Скай, че никой пират не обича да атакува, когато е заплашен едновременно от оръдия и от бог Нептун. Не, повтаряше Холмби, пътуването ще продължи спокойно и съвсем скоро ще приключи. Дори и при тази буря! Тя ще се завърне непременно при баща си в Уйлямсбърг и там ще бъде предадена на щастливия жених. При тези думи старецът й намигна доброжелателно и тя намери все пак сили да го възнагради с мила усмивка.

За нея обаче въпросът със сватбата стоеше по раз личен начин. Баща й беше й избрал мъж, когото тя изобщо не познаваше. Подобни уговорки се приемаха като нещо нормално, но тя не можеше да се съгласи с това. Действително фамилията Кемерън владееше най-хубавата плантация в Тайдуотър, Вирджиния, а лорд Кемерън беше известен като безупречен джентълмен. И все пак тя, Скай, не беше някакъв предмет, който можеше спокойно да бъде продаван и купуван. О не, по никакъв начин не възнамеряваше да се появи във Вирджиния като нечия невеста. Все някак си щеше да се изплъзне от този брак.

Само че не по този начин! Не като попадне в ръцете на пирати! Сигурно има и друг, законен път. След ранната смърт на майката Скай и баща й бяха като едно цяло. Тя винаги успяваше да наложи волята си — поне допреди шест месеца, когато той дойде в Лондон и й съобщи, че се налага да се прибере у дома. Тя беше много щастлива. А след това й каза, че трябва да се омъжи. Скай се опита да го отклони от решението му — първо, с нежни ласкателства, а след това и чрез изблици на неподправена ярост. Той обаче упорстваше. На какво прилича това, още преди да проходи, е било сключено някакво тъпо съглашение, по силата на което тя трябвало да мине под венчилото с лорд Питрок Кемерън. И нищо, нищо не беше в състояние да вразуми собствения й баща. Напразно му говори, плака, крещя, тропаше с крака! Лорд Тиъдър Кинсдейл само я прегърна нежно и каза, че след края на срока в училището за благородни девици на мисис Пойндекстър я очаква в Уйлямсбърг. Отрадната перспектива да се раздели с мисис Пойндекстър я накара първоначално да се престори па победена, за да продължи борбата в Новия свят. Тя щеше да си спести тази женитба…

Точно така! И то само защото право към тях се беше насочил пиратски кораб!

Внезапно морските разбойници откриха стрелба и огнено зарево освети небето.

— Това е Едноокия Джек! — изкрещя Холмби, като сочеше преследвачите с далекогледа си. — Иска да се забие в нас и да ни вземе на абордаж! Мистър Глийсън! Всички на палубата! Бегом по оръдията!

Първият снаряд не можа да засегне „Силвър месенджър“, но попадна някъде съвсем наблизо и от водата се издигна огромен фонтан, сякаш до кораба плуваше кит.

— Наистина ли е Едноокия Джек? — Студена тръпка премина по тялото на Скай, въпреки че правеше всичко възможно да се овладее. Много и бяха разказвали за този човек. Заложници той взимал само, когато това му било изгодно. Мъжете избивал като мухи. Що се отнася до жените пък… Тя се опита бързо да прогони тази мисъл от главата си — не биваше да позволи паниката да обсеби разсъдъка й и да парализира волята и борческия й дух.

— Да, пред нас е Едноокия Джек — отвърна Холмби. — Нали виждате флага, милейди. А на черепа дори липсва едната очна кухина — докато говореше, той галеше ръката й, но мислите му явно бяха някъде другаде. — Обърнете посоката, мистър Глийсън! — Сините му очи се впиха в Скай. — А сега, лейди Кинсдейл, ще наредя да ви заведат във вашата каюта.

— Но, сър, аз…

— Не, по-добре в моята каюта. Ако стрелбата продължи по-дълго, там ще бъдете в безопасност… — Той замлъкна внезапно и смутено преглътна няколко пъти. — Разбира се, не мисля, че…

— Сър, вече не съм дете! — Тя в никакъв случай нямаше да допусне да седи затворена, когато безбожниците нахлуеха на кораба. Умееше да се бори и щеше да го стори.

— Слез веднага долу, Дейви! — извика капитанът на наблюдателя. — Заведи лейди Кинсдейлд в моята каюта.

— Слушам, сър, на вашите заповеди! — отвърна момъкът и се спусна като стрела на палубата.

— Само не се страхувайте, милейди, ще се справим и с това изпитание!

— Не се страхувам от опасността, капитане, а от каютата… — понечи да отвърне тя, но усети, че вече не й обръщат внимание. Бързо и нервно той даваше заповедите си на главния подофицер, последният пък от своя страна ги предаваше по-нататък на екипажа, като надвикваше грохота на бурята, вълните и оръдията, грохот, който сякаш искаше да заглуши трясъка на гръмотевиците.

— Елате с мен, милейди! — Дейви сграбчи ръката на Скай и двамата побягнаха по палубата. По пътя си трябваше да заобикалят забързани моряци и разхвърлян напосоки такелаж. Скоро стигнаха до капитанската каюта.

Помещението беше изискано, с дъбово писалище, завеси от дамаска и ниша, заобиколена от книжни лавици. На плота на масата все още стоеше красивият сервиз за чай, който се ползваше единствено от капитана. Вероятно бурята и приближаването на непознат кораб бяха прекъснали заниманието му.

— Господ да ви пази, милейди! — извика Дейви. — По-късно непременно ще дойда пак и…

— Не! — прекъсна го тя остро, а след това се усмихна объркана. Щеше да се чувства много по-добре, ако лампата продължеше да свети и вратата останеше незаключена. — Моля те, Дейви, не ме заключвай.

— Добре, милейди, щом като не искате…

— Благодаря ти! А сега върви, Дейви, и Бог да те закриля!

Когато морякът си тръгна, тя се облегна на вратата. Чуваше как стъпките му се отдалечават. Отнякъде долитаха и крясъците на главния помощник. Внезапно по кораба премина тръпка. Тя извика. Някаква сила я запокити право в писалището. Порцеланът се разпиля по пода. Корабът беше улучен от снаряд.

До слуха на Скай долетя писък, изпълнен с болка, а след това „Силвър месенджър“ се разтресе наново. Куки се забиваха с трясък в корпуса като гигантски пипала на зловещ звяр.

Тя потърка с ръка удареното си рамо и предпазливо се надигна. Полата й с втъкани златни нишки се беше закачила на един от резбованнте крака на масата, тя я дръпна рязко и се освободи. В каютата проникваше дим от подпалени корабни платна. Палубата гъмжеше от тичащи, ревящи мъже. Стомана срещаше стоманата, остър мирис на барут се смеси със сивата пелена, обгърнала кораба.

Скай едва дишаше. Изтича до вратата и я открехна. Леден ужас смрази кръвта във вените й — точно пред вратата беше проснат трупът на добрия стар капитан. На палубата все още кипеше битка, но от пръв поглед личеше, че пиратите ще надделеят над екипажа. Страхотният шум я накара да притисне ушите си с ръце, в дълбока скръб за храбрия Холмби и неговите хора тя притвори клепки. Очите й се разтвориха обаче широко, когато до слуха й долетяха женски гласове. Нейните млади камериерки от Ирландия бяха открити. Беси крещеше отчаяно, а Тара издаде само сподавен стон. Скай видя как завлякоха двете момичета насред палубата, под голямото платно. Навсякъде гореше, но стрелбата все още не беше спряла. Уви, не се намери галантен рицар, който да се притече на помощ на девойките — всички мъже на борда бяха заети единствено със своята собствена битка.

— Не, това не бива да се случва! — прошепна Скай и прехапа ужасена долната си устна.

Спасение не се виждаше отникъде. Мрачният ден, стрелкащите се светкавици по небето, приближаващият дъжд, отвратителната воня на овъглена дървесина и опърлена човешка плът — нищо не можеше да спре една групичка пирати, решили да утолят низките си страсти. Тара, момичето с гальовните сини очи и белоснежна кожа, беше хвърлена направо на дъските до някаква кофа за вода. Никой от побеснелите злодеи не чу вика й, изпълнен с болка. Върху двете момичета се нахвърлиха четирима мъже — младеж със светлоруса брада, друг един с изпопадали зъби, по-възрастен сивокос пират и грозен тип с черна коса и зъби, пожълтели от тютюн.

Скай затвори очи и се облегна прималяла на рамката на вратата. Това не можеше да продължава. Но какво да стори? Корабът беше във владение на долни зверове. Злото взимаше връх над Доброто. Тези чудовища щяха да открият и нея. Нима щеше да се спотаи като подплашено зверче, за да я спипат в някой ъгъл? Нямаше ли да е по-добре да загине в бой?

Погледът й се прехвърли върху бюрото на капитана. Там висяха две великолепни дамаски саби. В този момент корабът започна да се клатушка опасно, сякаш морето беше решило да го погълне.

Скай помоли Господ да й прости многобройните й грехове и не на последно място неукротимата й гордост, след което се метна през масата и изскубна едната сабя от ножницата. В ръката си усети стоманата, развъртя острието във въздуха и прецени каква е тежестта на оръжието. След това излетя от каютата, преди още смелостта да я напусне.

В едната си ръка размахваше сабята, а с другата придърпваше полите на роклята. На палубата я посрещна още по-остро противната воня на битката. Толкова много изгорена човешка плът! Навсякъде изпотрошени отломки от дърво, изпочупени крака и ръце, пламнали корабни платна! Тя преглътна, сподавяйки изкушението да припадне при вида на загиналия капитан, чийто празни очи се бяха вторачили в небето, разкърши рамене и прекрачи храбро мъртвеца. До този момент никой не се беше сетил за нея в бясната въртележка на палубата. Но скоро, съвсем скоро щяха да я открият.

Тя се хвърли храбро към мъжете, които бяха хванали Тара и Беси.

— Пуснете ги! — извика и насочи сабята към сивокосия, който в този момент дърпаше полите на Тара.

Той се вторачи в нея, а и останалите изумени прекратиха заниманието си. Сивокосият се ухили и облиза устните си.

— Я-а, момчета, я гледайте, тук на крака ни е дошло още по-готино парче! — той пусна Тара и се изправи. — Добре сте ни дошли, милейди. Казвам се Семюъл. Не се съмнявам, че ние двамата с вас ще си прекараме екстра, нали.

— Затваряйте си устата и се отдръпнете веднага! вие също! — сопна се тя на русокосия младеж, който почти беше надвил вече съпротивата на нещастната Беси. — И си натикайте мъжествеността обратно в гащите, защото, ако я перна с тази сабя, ще си останете без нея!

Семюъл избухна в гръмогласен смях, младежът обаче не се развесели чак толкова. Той скочи бързо и затегна връвта, която придържаше панталоните му.

— Я каква смела госпожица! — подхвърли Семюъл доволно. — Дайте ми бързо сабя. Искам го това пиленце, много го искам.

Русокосият се възпротиви:

— Ще трябва да я поделиш с нас!

— Да видим първо умее ли благородната госпожичка да се бие! Мисля, че тази плячка се пада първо на мен! — се обади непознат глас и Скай се извърна рязко, за да види кой говори.

Едноокия Джек нямаше нужда от представяне. Черна превръзка прикриваше празната кухина на едно от очите му, а похотливата усмивка разкриваше ред прогнили зъби. Беше невисок, жилест мъж с мустачки.

— Аз съм този, който уби капитана на този кораб! — изкрещя вбесен Сем. — Затова тя по право се пада на мен! Бързо една сабя!

Дадено, Сем, бий се тогава с нея — и Джек му подхвърли оръжието. — Като приключиш, пак ще разговаряме. — Той се ухили гадно към Скай. В този момент тя даде обет пред себе си, че ще умре, преди да позволи на този мъж да се погаври с нея. Колко необмислено беше постъпила! Вместо да предупреждава Семюъл, трябваше просто да го прободе, докато се боричкаше с Тара. А сега щеше горчиво да съжалява заради този благороден жест.

— Сър, готова съм! — извика тя и зае позиция. Още преди да отиде в училището на мисис Пойндекстър, баща й я беше изпратил във Франция и там ходеше на уроци по фехтовка при един прославен учител. Вярно, че Семюъл беше силен и опитен боец, но тънкостите на фехтовалното изкуство му бяха съвършено чужди. Знаеше, че е в състояние да го победи, но какво я очакваше след това? Нима трябваше да се справя подред с двадесет или петдесет пирати? Или дори с повече?

— Струва ми се, че вие не сте никаква лейди! — изкрещя Сем и в очите му се появи лош блясък. Сега той трябваше да се бие не за плячка, а за живота си. Противниците сплетоха саби и остриетата се удариха едно в друго. Той се опитваше да надделее със силата на своето тяло, но Скай бе бърза и пъргава, парираше ударите му, финтираше го и постоянно се изплъзваше от яростните му пристъпи. Най-накрая тя скочи върху една овъглена мачта, паднала напряко на палубата, и в мига, в който той замахна към нея, тя приклекна бързо, извъртя се като светкавица и сабята й се заби дълбоко в корема му. Противникът й се строполи на дъските и не след дълго леденият блясък на смъртта измести свирепия пламък в очите му.

Внезапно на борда настана мъртва тишина. Биещите се отпуснаха оръжия. И членовете на екипажа с опрени до гърлата им острия, и самите пирати — всички изумени се бяха вторачили в Скай. Мълчанието наруши Едноокия Джек — той изръкопляска. Не се опита да прикрие уважението си към Скай, а я заразглежда изпитателно.

— Мадам, накрая ще трябва да премерите сили и с мен.

Тя нямаше друг избор. Изтегли се назад към мачтата с високо вдигната сабя, огледа се във всички посоки, готова да посрещне следващия си противник. Срещу й се изправи русокосият младеж. Той я последва, плюейки по талпите, а някой му пъхна в ръката сабя.

— Милейди? — В поклона му се долавяше подигравка. След което се нахвърли върху нея.

За Скай битката с момчето беше като детска игра, защото и по сила той отстъпваше значително на предишния й съперник. Не след дълго на челото му избиха ситни капчици пот.

— Лейди Скай! — Викът на Дейви отклони за миг вниманието и от битката. Момчето искаше да я предупреди — зад гърба в втори пират вадеше саби от ножницата. Разбойник, чиято плешивина беше покрита с червена кърпа, удари Дейви по главата с дръжката из пистолета си. Малкият ирландец се свлече безшумно на земята.

Скай инстинктивно тръгна към зашеметения момък. В този момент русокосият разпори полите и с широк замах. Тя успя да скочи встрани, преди стоманеният връх да се забие в тялото й.

— Не се страхувайте, милейди! — извика плешивият. — Малкият не е мъртъв, само дето малко спи!

— И никой да не пречи вече на представлението, ясно ли е! — взе отново думата Едноокия Джек. — Ако и под завивките е толкова темпераментна, никой да не ми я убива.

Този бой е просто игра за тези типове, помисли се Скай. За тях убийството ще си остане игра до момента, в който се задавят в собствената си кръв.

— En garde, Monsieur! — предизвика тя русокосия си противник, след което се препъна и залитна напред, както и всички останали на кораба. Внезапно изникнал кораб-чудовище нанесе таранен удар отляво. Всички до един, и пирати, и моряците от екипажа, загубиха равновесие и се заоглеждаха объркани.

Никой не беше забелязал приближаването на чуждия кораб, изплувал като призрак от морските дълбини.

Неистови писъци огласиха кораба и, разбира се, дуелът между Скай и русокосия пират не можеше да продължи. Радостта й обаче трая твърде кратко. И вторият кораб не носеше спасение, защото и той се оказа… пиратски.

Припламнаха мушкети, въздухът се изпълни с пронизителен рев, наново куки задълбаха дървения борд, а новодошлите наскачаха от такелажа върху палубата. Битката се разгоря отново.

— Сребърния сокол! — изкрещя нечий глас. — Ей там, горе, при въжетата! Хвърляйте веднага оръжията и той ще ви подари живота!

— Мълчи, страхливецо! — извика друг глас. — Едноокият Джек е моят капитан! Няма да седна да пълзя пред Сребърния сокол, я!

— Гледайте, гледайте, ей го там!

Скай забрави за противника си. Отпуснала оръжие, тя се загледа нагоре.

Той стоеше там, облечен от глава до пети в черно. Черна копринена риза, брокатена жилетка със сребърни нишки, тесни панталони, обхванати до хълбоците от високи ботуши, сребристо орлово перо, забодено в черната шапка. Грижливо поддържана сребристочерна брада покриваше долната част на лицето, а над горната устна изпъкваха стилни черни мустачки. Сребърния сокол се спусна пъргаво по такелажа и се приземи на палубата. Още не стъпил на дъските, той вече трябваше да влезе в двубой с един пират.

— Предайте се! Плячката тук, господа! В противен случай ще умрете! — Гласът му наподобяваше гръмотевица, предизвикваща небето и Бога.

Първи оказаха съпротива някои горди, прослужили пирати. Те обаче загинаха тъй бързо, че Скай изобщо не можа да стане свидетел на какъвто и да било двубой. Това, което видя, бяха святкащата сабя на Сребърния сокол, плавните му скокове и очарователният боен танц на неговото тяло. Никой от пиратите не смееше да го напада поединично, събираха се на групички и неизбежно намираха смъртта си.

Скай наблюдаваше битката с възхищение и изобщо не мислеше за собствената си безопасност. Все нови и нови привърженици на Сребърния сокол се изсипваха на порутения кораб, начеваха се нови и нови двубои.

Насред битката Сребърния сокол се разпореди:

— Вземете за заложници някои моряци от екипажа!

— Соколе, ще ти видя сметката! — изкрещя Едноокия Джек.

— Добре казано, Джек! А сега да видим как ще го направиш!

Наоколо звънтеше стомана, битката се разгаряше все повече.

Внезапно русокосият пират се нахвърли с разкривено от бяс лице върху Скай и тя успя да парира удара му едва в последната секунда. С отскок встрани се изплъзна и от последващата му атака, след което забоде върха на сабята си във врата на своя противник. Той се строполи, облян в кръв, на земята, а тя, дишайки тежко, залитна право сред звънтящите острия на биещите се.

В този миг на кораба се възцари гробна тишина. Дори и бурята замлъкна. Заплашително надвисналите буреносни облаци, примесени с барутен дим и пушек, се издигнаха като изкуствената мъгла, която можеше да се види по лондонските театрални сцени. Сякаш чудати, призрачни актьори бяха заобиколили отвсякъде Скай. Екипажът на кораба беше изтласкан към каютата на кърмата — хората на Сребърния сокол ги охраняваха с оръжие. Вторият помощник подкрепяше малкия Дейви, опипаше ранената си глава. Скай никога вече нямаше да види похотливите гримаси на Едноокия Джек — тялото му лежеше проснато насред локва кръв.

А на балюстрадата от тиково дърво, стигаща чак до кормилото, стоеше изправен Сребърния сокол, положил ръка на дръжката на сабята си. Той гледаше втренчено Скай и трупа на пирата, загинал от нейната ръка.

— Браво, милейди! А сега, моля, бъдете послушно момиче и хвърлете веднага оръжието!

Явно той държеше вече кораба под своя контрол. Само че тя не беше се хвърлила в бой против първата банда пирати, за да капитулира пред втората. Скай поклати глава в несъгласие, Сребърния сокол повдигна вежди, скочи от балюстрадата и се насочи към нея.

— Значи не се предавате, милейди?

— Никога — отвърна тя с тих глас. До слуха й достигна истеричен писък.

— Хвърлете сабята, милейди, и ще запазите живота си! — викаше Беси. Един от новите господари на кораба, млад, привлекателен, чернокос пират, я държеше здраво до себе си. — Света Богородице, Милейди, ако се предадете, ще ни пожалят…

— Я по-тихо, момиче! — напетият момък я ощипа и тя се усмири. — Какво да ги правим тия женуря, капитане?

— Вие си знаете, Робърт — отговори Сребърния сокол, без да изпуска Скай от погледа си.

Навсякъде на кораба настана масово ликуване. Неочаквано малкият Дейви се изскубна от хватката на втория помощник и се нахвърли върху Сребърния сокол. С пъргавината на тигър последният се отмести и сабята му се издигна във въздуха. Скай осъзна, че е настъпил последният миг на момчето.

— Не! — извика тя и се хвърли между пирата и Дейви. Тялото й се блъсна в малкия ирландец и двамата се строполиха на дъските. Все пак успя да се изправи изпод оплетените поли и фусти, като демонстративно не пое приятелски протегнатата ръка на Сребърния сокол. Все още със сабя в ръка тя отстъпи назад.

Сокола се поклони със смях.

— Както желаете, милейди. — Издигна властно сабята във въздуха и се разпореди:

Някой да изнесе малкия! Май проявява идиотска привързаност към господарката си и не съм точно аз човекът, който би искал да го убие.

Въпреки ожесточената му съпротива един от хората на пирата извлече Дейви встрани. Самата Скай нямаше възможност да му отдели повече внимание. Сабята на Сребърния сокол проблесна във въздуха и двете острия се сблъскаха. Ударът на неговото оръжие беше тъй силен, че тя за малко да изпусне своето. Смъртта беше някъде наблизо. Този мъж изглеждаше непобедим. Но без бой няма да се предаде! Не смъртта беше най-лошото, което можеше да й се случи!

— Милейди… — Изтегли се малко назад, за да й даде възможност да хване здраво дръжката на своята сабя.

— Сър… — Скай отново зае позиция. Чернокосият, който държеше Беси, я хвърли в обятията на друг пират и излезе напред.

— Капитане, милейди е в неизгодно положение. Не виждате ли, че полите й се пречкат между краката!

— Ами като е така, отстранете ги, Робърт — заповяда Сребърния сокол.

Скай едва успя да сподави вика си. Красавецът-пират замахна с меч и всичките й поли и фусти отлетяха встрани. Остана само по долно бельо, съвсем оскъдно прикрито от остатъците на роклята й. Бузите й пламнаха, но тя издаде горделиво брадичка, без да обръща повече внимание на унижението, на което беше подложена. Единственото, на което можеше да се опре в този миг, бяха нейните гордост и храброст — това беше всичко, с което разполагаше.

— Милейди?

— На ваше разположение, сър!

— Очаквам атаката ви, лейди…

— Кинсдейл, сър.

— А, Кинсдейл, значи!

Това име като че го изненада и тя реши да се възползва от моментното му разсейване, за да атакува. Той отби сръчно удара й, изтегли се в посока на балюстрадата и скочи горе. Скай го последва и в този миг осъзна, че нейният противник всъщност не отвръща на нападенията и, а само ги отбива. При това той само я следеше със сребристосивите си очи, наподобяващи едновременно острие на меч и разбунено море.

Пиратите до един се смееха на глас и я обсипваха с аплодисменти. Все по-ясно й ставаше, че тук измъкване няма — дори и да се случеше най-невероятното, а именно тя да излезе победител от двубоя, спасение пак не се виждаше. Всичко това обаче нямаше никакво значение. Ръката й тежеше като олово, сблъсъкът на стоманата караше цялото й тяло да вибрира. Тя атакуваше ожесточено, движенията й се ускориха, все по-настойчиво търсеше слабите места на противника си. Но такива, уви, нямаше. Усмихнат, Сокола парираше хладнокръвно всеки неин удар. С ясното съзнание, че двубоят е загубен, тя нападаше все по-яростно.

— Внимавайте, капитане! Тази жена очевидно знае как да види сметката на най-скъпото за мъжа! — пошегува се един от пиратите.

— Правилно! Не ща евнух за капитан — додаде друг.

— Внимавай, Соколе, тая май е решена на всичко!

И наистина — Скай беше готова на всичко. Отчаянието сякаш й даде крила. Тя отпусна сабя, Сребърния сокол пристъпи към мен и в този миг сабята й се стрелна мълниеносно нагоре и мина на косъм от бедрото му. Той отскочи, отвсякъде гръмна смях, а сребристите му очи засвяткаха заплашително.

— Започвам да си мисля, госпожице, че не сте никаква лейди. — Явно беше стигнал до същия извод, както и онзи зрител на предишните й битки.

— А вие, сър, пък със сигурност не сте галантен рицар.

— Така е, аз съм пират.

— А аз пък — ваша жертва. Ето защо ще се бия с вас докрай.

— Наистина ли?

— Да! — Сабята й отново разсече въздуха и отново за малко да успее. Този удар можеше да разпори всеки друг на мястото на Сребърния сокол. Той обаче беше много подвижен и понеже предвиди нейната атака, успя да я парира сръчно.

— Ние ви предупредихме, капитане! — извика нечий глас.

— Не съм казал обратното — отвърна той, след което гласът му се снижи. — А сега се пазете, госпожице, защото в противен случай и аз ще използвам непочтени похвати.

— Да не би пък изобщо да познавате почтени похвати, господине? Знаете ли вие изобщо какво е това честна игра?

— Точно това ви питам и аз, милейди.

— Вие сте един долен кучи син и въобще не можете да ми задавате никакви въпроси, ясно ли е! Я ми кажете вие, кой мъж с чувство за чест ще вземе да се дуелира с една лейди, а?

Стори й се, че е напипала слабото му място, тъй като при тези думи той като че се замисли. Трябваше да се възползва от този момент, за да го победи. Сега или никога! Чувстваше как последните й сили я напускат.

Скай го атакува през предварителна подготовка, но добре прицеленият му контраудар изби сабята й далеч встрани. Замахът му бе толкова силен, че тя изгуби напълно равновесие. Явно, до този момент той само си беше поиграл с нея, използвайки едва една десета от своята сила и сръчност. Тя се строполи на пода с писък, а сабята й отлетя високо във въздуха и се стопи в сребристосивия въздух. Напълно замаяна, тя се мъчеше да си поеме дъх. Остра болка пронизваше ръката й.

С усмивка па лице Сокола я гледаше отгоре надолу.

— Когато една жена се държи предизвикателно с един мъж, госпожице, той трябва да наложи волята си. Просто няма друг избор. И така, момчета, циркът свърши! Настанете екипажа на кораба под палубата, а хората на Джек хвърлете в трюма.

— А какво да правим с жените? — попита тъмнокосият му лакей.

— О, добре знаете как да постъпите с тях — отвърна Сокола с кадифен глас.

Робърт се изстъпи.

— Що се отнася до лейди Кинсдейл, смятам, че…

— О, не — прекъсна го капитанът. Застана над нея, а ботушите му притиснаха от двете страни тялото й, изпокъсаните остатъци от дрехи по него и разпилените червеникаворуси къдрици. Изпълнена с възмущение, тя се опита да се освободи, но трябваше да се откаже от намеренията си — имаше опасност косата й да бъде изскубната от корените. Не й оставаше нищо друго, освен да стисне здраво зъби. Погледът й се плъзна нагоре по дългите му мускулести бедра и се спря в широките му гърди и презрителното, ледено изражение на лицето.

Той бавно се приведе и я затисна още по-силно между силните си крака.

— Изчезвайте оттук, приятели! Милейди е моя.

Сред облаците се гонеха светкавици, той посегна към нея и докосването му я опари като адски пламък.