Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (6)

ГЛАВА ПЕТА

Сребърния сокол стоеше изправен на предната палуба с ръце, опрени на хълбоците. Бризът подухваше край него, докато наблюдаваше канала, по който хората му предпазливо направляваха кораба.

Всичко бе под контрол. Робърт бе на кормилото, а моряците се катереха пъргаво като маймунки по такелажа и нагласяха платната според посоката на вятъра, за да не намалее скоростта и подвижността на кораба. Приближаваха остров Ню Провидънс, оживеното пристанище, управлявано от мошеници и разбойници.

Често бе идвал тук и познаваше пристанището много добре. Внезапно потрепера, сякаш току-що бе излязъл от сгорещената баня сред студа на зимен ден. Разкърши рамене и бързо отърси от себе си това усещане. И все пак опасността ни дебне, помисли той.

Отдавна бе осъзнал колко бе рисковано да сключи този договор с дявола. И все пак — заради момичето сега нещата изглеждаха по различен начин.

Трябваше да отплувам направо за Боун Кей, дори и пътуването да бе продължило по-дълго, заразсъждава той. От собствената си територия би могъл да изпрати послания и да преговаря относно връщането на кораба и на заложниците. Наложи му се обаче да дойде тук, понеже на това място капитаните планираха своите курсове и си разпределяха трофеите.

По дяволите момичето!

Съвсем скоро тя щеше да бъде на сигурно място, заключена в подходяща стая. Възнамеряваше да я изпрати на брега с лодка и да възложи на Жак Дьо Бре да я охранява. Здравенякът-французин беше пословичен с майсторството си в благородното фехтовално изкуство. Този мъж щеше да изпълни задачата.

Сокола извади от джоба си далекоглед и заизучава сцената, към която се бяха отправили. Пред взора му преминаха жалките къщурки на иначе тъй пъстрото пристанище, каците с барут на кея, сушените риби, прострени между тях. На носа на малък ветроход беше застанала чернокоса уличница със запретнати поли и опалени от слънцето крака. Тя си вееше мързеливо с ветрило и се вслушваше в разговора на двама мъже, който кърпеха рибарски мрежи. По-навътре в града имаше някои сгради, който наподобяваха къщи, голямата част от пристанището се състоеше обаче от западнали бараки и складови помещения.

Крайно неподходящо място за една лейди…

Той сне далекогледа от очите си и нареди на Рутгер Гунар да смени Ероусмит на кормилото. Предстоеше да хвърлят котва.

— Кажете на Робърт, че след час трябва да сме на брега!

Рутгер закима с глава.

— Слушам, капитане.

Сокола се отправи бързо към каютата си. Макар и ядосан, той се спря пред вратата, преди да дръпне резето. Решението му да доведе на това място лейди Кинсдейл си беше чиста лудост. Но храбростта й и изкусното боравене със сабята го предизвикаха да разбуди демоните на страха в душата й. По-рано той и не подозираше, че същите тези демони вече са се вселили там, а още по-малко — че самият той ще приеме нещата дори още по-болезнено от нея.

Скай седеше до прозореца. Завесите бяха вдигнати и в каютата струеше светлината на деня. Носеше бяла муселинова рокля с корсаж от брокат и дълбоко изрязано деколте, от което се подаваше част от разкошната й гръд. Полата се диплеше върху няколко ката обемисти фусти. Когато я видя, че кърпи една от неговите ризи, се намръщи. Красивата й коса падаше свободно на раменете.

Да, това са багрите на залеза. Какви вълни от злато и коприна! Пръстите му сами поискаха да ги погалят — и още нещо му се прииска, но… Тя погледна към него, усмихна се благо и морскосините й очи заискриха с цвета на Карибско море. Да имаше как, би я сграбчил в прегръдките си, би изиграл съвършено ролята на пирата, като разкъса красивата й рокля, не оставяйки и капчица съмнение в намеренията си и в парещия го копнеж.

Каква самоувереност излъчваше тази жена и колко естествена беше едновременно с това.

Трябваше да преглътне един-два пъти, за да укроти връхлетелите го чувства, седна на масата, изпружи високо крака и скръсти ръце зад главата си. В тази риза беше облечен, когато се срещнаха за пръв път. С тънките си изискани пръсти тя закърпваше скъсаната яка. Пред него бе точно жената, която, стройна и изискана, бе намерила през нощта утеха на гръдта му…

— От вас ще излезе чудесна съпруга — нападна я той с враждебност, която изненада и самия него.

Тонът му очевидно я развесели.

— Както виждате, държа се чинно, както подобава на заложник, а вие продължавате да недоволствате, мистър Сребърен сокол. Не чупя нито кафения ви сервиз, нито пък размазвам мармалад по пода. Просто си убивам времето, като привеждам в порядък вашия гардероб.

Той я заплаши с пръст.

— Не преигравайте, милейди!

Тя само наведе усмихната глава. Трижди проклета да е, но тя вярваше на този мъж! След шест дни и нощи на съвместни преживявания й се струваше, че е прозряла, що за човек е той. Нещо изпука, бе счупил една от перодръжките. С въздишка хвърли двете парчета, стана и се отправи към Скай. Пръстите й продължиха да редят бод след бод и тя изобщо не го погледна.

Тон повдигна брадичката й и погледите им се срещнаха.

Каква смущаваща красота! Не се бе родил художникът, който да възпроизведе отсенките на синьото и зеленото, които се смесват в очите й или пък златисто-червения цвят на косите й. Дори и най-изявените скулптори на Ренесанса не биха успели да изваят фините черти на нейното лице, скулите й, контурите на брадичката, тъй решителна, тъй своеобразна. Никой не бе в състояние да пресътвори създаденото от Бога — Ева, изпратена от грешния рай на този кораб, със стройната си талия, крехко и гъвкаво тяло, сочни кръгли гърди и неописуема предизвикателност. А и кожата й галеше като коприна.

Отгоре на всичко тази усмивка… Присъствието му изобщо не я смущаваше. А страхът? Необходимо бе поне мъничко да се бои от него.

Той издърпа грубо ризата от ръцете й и я захвърли встрани. Тя го погледна изплашено и независимо от съпротивата й той я изправи на крака.

— Там пред нас е островът — проговори тя.

— Виждам. — В този миг обаче той виждаше единствено очите й.

— Не трябваше ли да…

— Милейди, не са ли ви казвали, че сте една от най-красивите жени на този свят? Мисля, че го знаете, защото не ви липсва самоувереност.

Скай навлажни устните си и понечи да се отскубне от ръцете му, но това не й се удаде.

— Какво искате от мен? — попита тихо.

— Да си кажа честно, и аз не знам съвсем точно — отвърна той с усмивка. — Струва ми се, че мога да ви опитомя. Възможно е да не поискам за вас откуп, а да ви задържа при себе си.

— Не се шегувайте, моля ви! — проплака тя и се опита да открие истината в очите му.

Пръстите му се впиха в ръцете й.

— Защо мислите, че се шегувам, милейди? Ние, пиратите, сме пословични с необузданата си разпуснатост и развратност. Най обичаме да пленяваме жени. Корабите връщаме на собствениците им, жените обаче — не! — Главата му се наведе към нейната и последните му думи преминаха като топъл полъх по нейните устни. И тогава той я целуна, притисна я към себе си, изпълнен със страст и копнеж. Устните й бяха най-сладкото нещо на света, а бесният пулс на сърцето го влудяваше.

В главата му биеха тъпани и той осъзна внезапно, че в тази жестока и изнурителна битка ще загуби не само контрола над себе си, а може да погуби дори и душата си. Езикът му сякаш престана да се интересува от нейната уста и се спусна по врата й чак до набъбналите й играещи гърди.

Тя все още не се съпротивляваше. Но изведнъж нададе яростен вик, отскубна се от хватката му, която междувременно бе отслабнала, и изтри устните си с ръкав сякаш бе яла нещо отровно.

— Негодяй такъв! — изписка и се нахвърли с юмруци върху него. Преди да го достигне обаче, той хвана китките й.

Да върви по дяволите, помисли той, и аз да вървя по дяволите. Останал без дъх, той я притегли отново — желанието му не бе угаснало, напротив, разпалваше се все повече. В прегръдките си държеше самия пулсиращ живот, енергията на слънцето, вълнението на морето, А твърдеше, че го ненавижда… Но не й ли трябваше твърде много време, докато започне да протестира срещу целувката му? Пък и сега дори го гледаше втренчено с искрящи очи! Не прилича съвсем на омраза. Или може би е наистина омраза, но страстна омраза, която изгаря тялото и го кара цялото да трепти, омраза, която ще разпали докрай копнежа му по нея.

Наум прокле слабостта си. Та той е пиратският капитан Сребърния сокол, от когото се страхуват надлъж и нашир. Той е човекът, който може да си позволи всичко — да хвърли тази жена на кревата си, да разкъса брутално роклята й, да слее тялото си с нейното, да изтлее, да загине в нея… В края на краищата от това ще спечели и реномето му…

Тази жена щеше да погуби разсъдъка му. Бореше се със сърцето си, с душата и плътта, която заплашваше неговия разум. По устата му премина крива усмивка.

— Целувате се прекрасно, милейди. Устните ви са сладки, а тялото обещава наслади. Сигурен съм, че поне за известно време от вас ще излезе добра компаньонка. Само че темпераментът ви е като че ли малко опърничав. Е, нищо — няма начин баща ви да не плати висок откуп за вас. Или баща ви… или пък лорд Питрок Кемерън. Впрочем, не съществува жена, която да струва толкова злато и сребро. Освен това си мисля, че за някои неща ви липсва просто опит.

— Да ви вземат мътните! — изкрещя Скай. Очите й пръскаха синьозелени искри.

Боже, какво изкушение!

— Милейди, това са слова, които могат да се чуят единствено от устата на мошениците и негодяите, с който кръстосвам моретата. Моля ви, опитайте се да контролирате своите емоции, защото в противен случай може отново да ми се прииска да ви поукротя.

Ответът бе гневна ругатня.

— Вероятно се отнасям с вас твърде меко и добродушно. Трябва да ви напомня обаче, че мога да обърна и другата страна.

— Меко и добродушно, няма-що! — извика тя с презрение, но веднага пребледня. Спомни си за неговата жестокост, грубостта му в деня, в който бе изпочупила кафения сервиз и купата за мармалад. Наблюдаваше го със страх, защото долови в словата му заплаха, надхвърляща въображението й. Този мъж щеше да експлодира всеки миг — само една искра и фитилът щеше да се подпали. Но тя тъй копнееше да го уязви, да го унижи… Ненавиждаше го с всяка фибра на тялото си. Не можеше да го понася… не можеше да понася и себе си.

Тя изтърпя целувката му, изтърпя я и… и се наслади. Вярно, че я изненада. И все пак за нея няма никакво извинение. Сокола я привличаше, призна тя пред себе си. В прегръдката му позна някакво ново и неизпитано любопитство. Жарта, която излъчваше тялото му, проникваше без прегради в нея, дъхът и спираше, мислите изтляваха.

Та той е пират, мошеник и разбойник, мислеше тя. Е, а аз какво съм, щом като му разрешавам да ме целува и гали?

Изпъна рамене и изправи брадичка.

— Ако ще ме изнасилвате, сторете го най-сетне. Нека свършим с това мъчение! — О, как щеше да го унижи и посрами в мъжкото му достойнство…

— Какво казахте, моля? — попита той с учтива усмивка.

— Направете, каквото сте замислили. Така поне всичко това ще остане зад гърба ми.

— Вие май искате от мен да ви изнасиля?

— Да… не, разбира се — изрече тя смутено и докато разбере какво става, топ я взе на ръце и я занесе до леглото, познало толкова техни съвместни нощи.

Скай падна по гръб, а той легна върху нея. Не се чувстваше никак посрамен…

— Не! — изкрещя тя панически и се засъпротивлява отчаяно. Той само се изсмя, хвана китките й, бедрата му притиснаха нейните, а тя се заизвива безсилна под него.

— Как го искате изнасилването? — шепнеше той. — Гола или облечена? Предпочитате може би да ви разкъсам роклята?

— Не…

Обхвана ръцете й с една от своите и ги издърпа над главата й. С другата си ръка загали гърдите й и горещината, която излъчваха пръстите му, проникна през тънката материя, отделяща ги от беззащитната кожа.

— Дали да не го направим по-бавно, скъпа? — На гневния й пристъп отвърна с нагло хилене. — Или пък да ви подразня и помъча още малко, за да се насладя по-пълно на възбудата и съпротивата ви? — Върхът на пръста му откри връхчето на една от гърдите н, и, когато усети, че плътта се втвърдява от допира, страните и поруменяха.

— Престанете веднага…

— Е, взехте ли вече решение? Например бързо и брутално? Може например да ви затисна в стената, ще прехвърля красивите ви крака около моите бедра и ще свършим за броени минути. — Ръката му се спусна от гръдта й към бедрата и ги загали бавно.

Дъхът й спря.

— Моля ви… — изтръгна се сподавен звук от гърлото й.

— За какво ме молите? Да продължавам ли? Кой вариант си избрахте? Бързото и брутално изнасилване или предпочитате да действам като нежен прелъстител?

Скай притвори клепачи и скръцна със зъби.

— Някой ден ще увиснете на бесилката, така да знаете.

Смехът му я накара да отвори възмутена очи.

— Ама вие наистина се държите много предизвикателно, милейди. Но както вече казах, не смятам да ви обезчестявам. Сигурен съм обаче, че някой ден ние с вас ще се любим.

Лицето му бе тъй близо до нейното, в очите му се таеше тъй смущаващ блясък, че протестът й замря насред път. Имаше едно-едничко желание — мъжът да се отстрани от нея. Очарованието му заплашваше сериозно невинността й и това не можеше да се отрече. Макар и да твърдеше, че жената не струва златото и среброто, което са готови да дадат за нея…

Сега тя разбра, че той изобщо не бе имал, нито пък има намерение да я обезчестява. Искал е само да я измъчва и просто да се забавлява.

Тя се опита да измъкне ръцете си от хватката му.

— Никога няма да ви принадлежа доброволно! — просъска тя разярена.

Сокола не каза нищо, пусна я и се надигна от леглото. Отправи се към масата и се зарови в някакви книжа, обръщайки гръб на Скай. Известно време тя остана да лежи, като не смееше да помръдне. Накрая все пак се изправи, прехвърли крака през ръба на леглото и отметна кичурите коса от лицето си.

— Налага се да ви оставя за няколко часа, милейди. Може би дори и през нощта няма да съм тук. Ню Провидънс е лошо място. Притворете завесите. Не разрешавам да излизате на палубата.

Тя мълчеше, и затова я запита с остър тон:

— Разбрахте ли какво ви казвам?

Очите й заискриха гневно, но тя се овладя и отговори с мек глас:

— Каквото и да наредите, капитане, винаги на вашите заповеди…

— Лейди Кинсдейл, вие дори и не подозирате силата на моя темперамент. Ако обаче не се вслушате в думите ми, ще го опознаете истински.

Тя скочи от мястото си и викна разярена:

— И от какво да се страхувам, моля? Ще ме заключите тук, а екипажът ви няма да ме пуска навън. Защо изобщо си правите още труда да ме заплашвате?

Необходими му бяха няколко крачки, за да се намери до нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Защото не знам по какъв друг начин да ви вразумя, ето защо!

Без да каже дума, тя с всичка сила стовари крака си върху неговия. Струваше си да види как подигравателната му усмивка угасна и вместо нея се появява болезнена бледност. Но още в същата секунда тя изпищя пронизително, тъй като той я сграбчи, понесе я във въздуха, седна с нея на леглото и я стовари по корем върху скута си.

— Знаех още от самото начало, че няма да се мине без порядъчна порция пердах.

— Не, не, не! — изкрещя Скай и като не можа да направи нищо друго, го захапа за бедрото. Той замахна и ръката му се стовари тежко върху седалищните й части. Унижението и болката покараха сълзи в очите й. — Престанете да ме биете!

— Настъпихте ме най-подло, а след това ме и ухапахте. Настоявам веднага да се извините!

— Не искам!

Сокола запретна полите й. Това момиче трябваше да разбере някои неща. Тя се съпротивляваше толкова енергично, че се търкулна на пода. Полузамаяна го погледна:

— Умолявам ви…

— Извинете се веднага!

— Е, добре. Съжалявам, че ви ухапах — сведе посрамено глава, тъй като я принудиха да моли пират за извинение. Когато той се изправи и мина покрай нея, тя добави като на себе си: — Но още повече съжалявам, че не мога да ви хвърля жив във врящо масло.

Сокола се върна мигновено, хвана я за брадичката и приближи лицето й към своето. Среброто в очите му сякаш затанцува, а усмивката бе тъй чувствена, че я обля гореща вълна — нищо, че се бе заклела да го мрази вечно.

— Още отсега се радвам на следващата ни среща, милейди. Тогава ние двамата с вас ще поразучим още по-детайлно скритите ви желания, нали? — Обърна се, затвори завесите и прибра книжата от писалищната маса. Преди да напусне каютата, той се извърна отново към нея. — Дръжте се разумно, Скай. Предупреждавам ви.

Никога до този момент не бе чувала някой да блъска вратата с такава сила. Когато той спусна резето отвън, тя скочи и въпреки нареждането му се завтече към прозореца, от който можеше да се види островът. Запита се колебливо защо ли той отдава толкова голямо значение на спуснатите завеси. Е, ако ги дръпне малко, сигурно няма да се случи нищо особено. Тя разтвори двете завеси и се загледа в кея. Рибари сортираха улова си, над тях две леко облечени жени се бяха провесили от един балкон и със смях махаха на някакъв юначага. Пияна двойка се клатушкаше нагоре по улицата, контета, целите в кадифе и брокат, се пъчеха горделиво сред полуоблечени моряци с превръзки на очите. Някои мъже бяха облечени наистина елегантно, но това се дължеше вероятно на богатство, натрупано по незаконен път. Не, не ставаше дума за джентълмени, а за пирати — такива като Сребърния сокол, който бе дошъл тук с кораба си, за да урежда някакви далавери.

От кораба се откъсна голяма лодка. Сокола бе в нея заедно с около дузина мъже. Скай притвори бързо завесите, за да не я забележат. Той щеше да се върне, а тя не бе наясно със себе си докога ще е в състояние да потиска чувствата, които бе събудил в нея.

Прецени, че лодката вече е достигнала до кея и отново хвърли поглед през една цепнатина между завесите. Втора лодка с около четиридесет души се отдалечаваше от кораба в посока към брега. Според Скай на борда оставаха съвсем малко хора, тъй като общият им брой не бе повече от шестдесет. Очевидно в това пиратско гнездо Сребърния сокол не се опасяваше от нападение върху плячката му.

Междувременно той стъпи на брега. Тя видя как някой му връчи сребърен рог с някаква напитка, както и ликуващата тълпа, която го наобиколи. Замисли се. Дали да не се възползва от неговото отсъствие? Може би Робърт Ероусмит бе на борда, за да я пази. Дано да е така… Завтече се решително към заключената врата и забарабани с юмруци по дървената табла.

 

Гостилницата носеше името „Златният англичанин“, в чест на сър Франсис Дрейк, най-великия корсар, роден до този час. Разположена бе далеч от пазарния площад. От лявата й страна се простираше пясъчният бряг, а от дясната — кеят, на който можеше да се купи почти всичко на този свят. Тук се ремонтираха кораби, точеха се ножове, продаваха се най-различни оръжия. Случваше се понякога на това място да екзекутират и някой убиец. Подобни събития представляваха все пак рядкост, тъй като в средите на негодяите беше в сила някакъв строг кодекс на честта. Имуществото на който и да е пират, независимо от произхода му, се считаше за неприкосновено. И все пак понякога избухваха лични разпри. Сребърния сокол бе наясно, че в резултат на сблъсъка с Едноокия Джек тази вечер ще му се наложи да дава обяснения. Погледнато от друга страна обаче, Джек бе този, който нападна пръв. Нормално е в такъв случай нападнатият да се отбранява.

В „Златния англичанин“ цареше голямо оживление. На подиума свиреха цигулки, ромът се лееше като из ведро. Най-отявлените главорези от бранша се бяха събрали на това място. На една от ъгловите маси сред шумна компания се бе разположил обвеяният с печална слава Едуард Тийч, за когото се твърдеше, че е родом от Бристол. Безскрупулността му бе пословична и все пак се смяташе, че не е толкова жесток, колкото покойния капитан Кид. Около застаряващата Ан Бони се тълпяха множество почитатели. Проститутките се влачеха край масите и прибираха алчно всичко, което пияни и щедри пира ги раздаваха.

Сред своята свита седеше и Уилям Логан, разбойник с почернели предни зъби и стоманена кука вместо дясна ръка. На облегалката на креслото му бе приседнала тъмнокоса проститутка, скучаеща от липса на внимание. Мрачният поглед на Логан следеше Сокола.

— От този могат да се очакват само неприятности — промърмори Робърт Ероусмит в момента, в който пристъпяше в кръчмата след своя капитан.

Сребърния сокол повдигна равнодушно рамене и седна с хората си на една от средните маси. Свъсил чело, той наблюдаваше как някакъв мъж изтича до Логан и размени с него няколко реплики. Този факт смути малко Сокола, макар и да не знаеше защо. Някакво шесто сетиво го предупреждаваше, когато бе налице опасност. Какво ли ставаше там? Отговорът на този въпрос сега-засега можеше да почака.

До него се намести капитан Стоукър, наричан понякога „губернатор“ на острова. Той бе възрастен мъж с посивяла брада и телосложение на воин-саксонец. Обърна се към Сокола със сериозно изражение на лицето:

— На някои добри люде от нашите хич не им се харесва, дето си убил Едноокия Джек. Не бива да се изтребваме един-друг. Свои хора сме.

Сребърния сокол се пресегна и си взе от средата на масата печен агнешки бут.

— На Джек му беше много добре известно, че „Силвър месенджър“ ми принадлежи. Още през март казах, че искам този кораб — в деня, в който научихме, че е потеглил от Англия.

— Джек заговори първи за това…

— Вярно, че спомена кораба, сър, но по онова време беше взел на мушка испанеца да Мадона от Картахена.

— И все пак…

Сокола запокити ножа си и агнешкия бут върху масата и се надигна.

— Ей вие, слушайте всички тук! — извика тон гръмогласно и музиката замлъкна. Настъпи гробна тишина. Всички до един се бяха втренчили в него — едни със страхопочитание, а други, като Логан, с интерес — Едноокия Джек загина и не отричам, че беше прободен от моята сабя. Но не аз бях този, който търсеше битката, а той. Беше решил, кой знае защо, да ми оспорва трофея. Следователно той умря по силата на правилата, които всички ние познаваме и сме длъжни да спазваме. Ако някой мъж сред вас или пък жена… — при тези думи се поклони на Ан Бони — … се съмнява в правотата на думите ми, то готов съм да дискутирам с него. Говорете искрено и открито, защото тези, които говорят зад гърба ми, ще опознаят моя гняв.

Един юмрук се стовари тежко на една от масите. Уилям Логан се надигна от мястото си. Един път вече двамата бяха кръстосали саби на това място. Поводът беше английски кораб, за който Логан претендираше, но който попадна в ръцете на Сребърния сокол. Капитан Стоукър не бе успял да се намеси навреме и в двубоя Логан загуби едната си ръка. А сега явно искаше да си отмъсти, да пролее кръв.

— Доколкото ми е известно, Джек първи е стъпил на борда на „Силвър месенджър“ и го е завладял.

Сокола мързеливо положи крак на една от скамейките и се приведе напред.

— Да, но той знаеше, че корабът е мой.

— Вие сте му го отнели.

— Е, вие се придържате към това мнение, сър, но не и аз. — Съвсем скоро ще изпитате мнението ми на собствения си гръб.

От съседната маса скочи млад английски пират на име Ричард Кренън. Произхождаше от добро семейство. Сокола харесваше този момък, защото и той също се беше специализирал във взимането на заложници и не си цапаше ръцете с кръв.

— Всичко е от ясно по-ясно. Бях тук, на това място, когато Сокола обяви пред всички, че има претенции върху „Силвър месенджър“. С други думи, той не е престъпил нашите закони и справедливо е защитил имуществото си в честен двубой с Джек.

— Не е вярно! — извика Логан.

Сребърния сокол се обърна към Ан Бони.

— Мадам, не бихте ли споделили и вие мнението си?

Тя се усмихна, а през ума му мина: Някога и тя е била млада и е мечтала да бъде щастлива, както всички млади момичета… Не знаеше какво я е примамило точно в това пристанище.

— Мисля, че правото е на ваша страна, капитане. Фактите са ни известни и с това смятам въпроса за приключен.

— Благодаря ви, мисис Бони — Той седна на мястото си, а гостилничарят донесе още вино и пял куп агнешки бутове. — Май бързо-бързо се покрихте някъде, когато положението стана напечено, а, Фергюсън? — попита Сокола развеселен.

— Сър, покривът над главата ми е все едно от слама, защото вие, благородните господа, или ще се дуелирате, или пък палите наред. Жалките мебели тук мога много лесно да заменя с други, но собствената си кожа — не. Затова винаги гледам да ме няма, когато тук захвърчат искри.

Сокола се разсмя и доля вино на капитан Стоукър.

— Успокойте се, сър, въпросът се изясни по мирен начин.

— Логан не е човекът, който ще остави нещата току-така.

Сокола даде знак на музикантите и те засвириха отново. Някакъв моряк изля кана вино между гърдите на една от уличниците и тя се разкрещя. На друго място гръмна смях. Веселото, ведро настроение се завърна в залата.

— Боя се от това, че е голям побойник — продължи Стоукър. — Така може да ни навлече големи беди.

— Възможно ли е това? — запита Сокола усмихнат. — Както чувам, губернаторът на Северна Каролина е влязъл в комбина с един от нашите побратими. Казват още, че бил бая подкупен. С други думи, нашият златен век ще продължава вечно.

Стоукър поклати глава с тежка въздишка.

— Във водите на Каролина може и да сме в безопасност. Във Вирджиния обаче местният губернатор Спотсууд ни е подгонил като ловджийска хрътка.

— И аз съм чувал същото.

— Работата е там, че за да ни пипне, трябва първо да мине през Каролина, нали? — разхили се Стоукър.

Сокола го потупа по раменете.

— Тъй вярно, капитане. А сега да поговорим за нашите си работи. Трябват ми платно, игли за шиене, кафе и прясно месо. Да не забравя — и ром. Можете ли да ми доставите всички тези неща?

Стоукър кимна на един от своите придружители да му донесе мастилница, перо за писане и лист хартия, за да си запише поръчката.

 

На кораба Скай не бе охранявана от Робърт Ероусмит. На тропането и по вратата се отзова едър, як французин.

— Мадмоазел?

Телосложението на този мъж бе направо страховито, но кафявите му очи под черната къдрава коса гледаха меко.

— Извинете, господине, но внезапно ми прилоша. Трябва да изляза на чист въздух.

— Гръм и мълния! Трябва да си стоите тук, защото иначе капитанът ще ми откъсне главата.

— Ох — простена тя и се преви — чувствам се тъй ужасно.

— Е, добре, съгласен съм, ще ви изведа. Опрете се в мен.

Скай се усмихна благодарно и го хвана под ръка. На палубата тя пое дълбоко въздух. Всичко мина по-леко, отколкото си мислеше. Той я изпроводи до перилата, а тя през това време се оглеждаше крадливо. Очевидно корабът бе почти безлюден. Само горе, на наблюдателния пункт, можеше да се види един моряк.

Непосредствено до корпуса се поклащаше лодка, а от кораба висеше плетена стълба. Изкушението бе твърде голямо.

— Сега по-добре ли сте, мадмоазел?

Искрената загриженост на този мъж предизвика в нея някакви угризения на съвестта, но тя побърза да ги отхвърли. Приседна на една от бъчонките до перилото.

— О, вече много по-добре, господине — отвърна тя с широка, лъчиста усмивка. Сега е моментът, реши тя, сега или никога. Измъкна светкавично сабята му от ножницата и опря острието под брадичката. — Приемете моите извинения, господине, но още тази нощ смятам да върна свободата си…

— Мадмоазел, какво правите! — протегна ръка към нея, но се вкамени, щом усети, че сабята се забива по-дълбоко в кожата му.

— Сега се качваме на тази лодка и отплуваме към брега. Ако ме нападнете, ще ви убия — с крайно неудоволствие, разбира се, тъй като, изглежда, сте твърде свестен човек за живота, който сте си избрали. Въпреки това няма да се поколебая и за секунда да ви разпоря търбуха отгоре до долу. — Пиратът не каза нищо и тя натисна острието малко по-силно в плътта му. — Ясно ли е?

— О, да, мадмоазел… обаче… — започна той, но начаса млъкна, тъй като наблизо отекна гръм.

Вахтеният на наблюдателния пункт се строполи окървавен на палубата. Скай скочи и се разпищя от ужас.

— Боже мой! — Французинът престана да се съобразява със сабята и се огледа, за да види откъде идва смъртта.

Някакъв мъж се прехвърли през перилото, захвърли димящ пистолет върху дъските на палубата и взе в ръка пушка. Дясната страна на лицето му бе обезобразена, а ледените очи едва се подаваха изпод нахлупената над челото шапка. Грозната усмивка разкри ред гнили зъби. Дъхът на Скай спря, когато видя стоманената кука, подаваща се от десния му ръкав. Злодеят се прицели във французина и стреля без всякакво предупреждение.

При вида на строполилия се в локва кръв мъж, тя се разпищя. Можеше да разчита единствено на сабята си. Извади я решително. Непознатият срещу нея се ухили още по-гадно.

— Ама вие сте били по-миличка дори от злато — изрече той и кимна с глава.

Усети се късно. Едва в последния миг успя като през мъгла да съзре втория пират, стъпил на борда. Тежък удар по главата и тя се срути в безсъзнание на палубата.

Някъде наблизо се плискаха вълни. Усета, че се клатушка насам-натам. Весла се потапяха във вода. Отвори широко очи. Обгръщаше я дълбок мрак. Завили я бяха с някакво одеяло. Освободи се от грубата вълнена материя и загледа лицето на пирата със стоманената кука. Сабята му бе насочена към шията й.

— Хич не се учудвам, дето Сокола се е вкопчил тъй в тоя „Силвър месенджър“. Ако и вие сте част от трофея, няма какво да си говорим… Трябвало е да ви пази по-добре. Брайс ви е забелязал как надничате през прозореца и кой знае защо ми хрумна да дойда и да си ви прибера. Разбира се, не съм си и помислял, че ще ви видя на борда. Това опрости много нещата, за което сърдечно ви благодаря. — Зад нея съучастникът му продължаваше да гребе усилено. Краят на сабята повдигна една от къдриците й. — Какво щастие, че ви открих! Значи, не само ще му видя сметката на тоя Сокол, ами ще си направя и удоволствието с вас, скъпоценна.

— За целта ще трябва първо да ме убиете! — изсъска тя гневно.

Ухилен, той се приведе към нея.

— Защо не, и това е възможно.

В този момент тя реши да промени тактиката.

— Трябва да знаете, че струвам цяло състояние. Ако не ми сторите нищо и ме пуснете на свобода, то…

— Съжалявам, хубавице, но тук става въпрос за отмъщение, а не за пари. Брайс! Действай по-бързо! Трябва да хванем Сребърния сокол в „Златният англичанин“. Нека ни види със сладката плячка.

Буквално я втрисаше от студения поглед и зловонния дъх на устата му. Не, никога нямаше да позволи на това животно да се гаври с нея. По-добре да умре… Тя стана рязко с надеждата, че лодката ще се преобърне. Макар и да умееше да плува, смъртта на морското дъно бе вероятният изход — по-добре, отколкото да попадне в лапите на този звяр.

— Дръж я, Брайс! — извика пиратът и също се надигна. Лодката се разклати силно и Скай падна в топлата вода. Бяха съвсем близо до кея. Все ще стигне някак си до него… Но волите й я притегляха към дълбините.

Една ръка я сграбчи за косата и я задърпа болезнено. Скай понечи да закрещи, но глътна вода. Затеглиха я, някаква сила я повдигна, пред очите й проблеснаха светли снежинки… Малко по-късно тя разбра, че лежи на някакъв пристан. От всички страни долитаха гласове, топлият нощен въздух галеше лицето й. Притвори клепачи, отвори ги отново и загледа сатанинското лице на своя похитител. Започна да се бори със зъби и нокти, когато той започна да я загръща отново в одеялото, но всичко беше напразно.

Той я сграбчи и я метна като чувал с картофи на рамото си.

— Не се страхувай, миличка, не ми драскай бузата, защото след малко ще видиш наистина как тече кръвта.

В гостилницата цареше веселие — всички се смееха, пиеха, ядяха. Проститутките флиртуваха наляво-надясно и забавляваха мъжете с двусмислени закачки. Пищна блондинка заобещава на Сокола най-страхотната нощ в живота му, а той й отвърна, че за него думите й представляват огромно предизвикателство. През всичкото това време обаче мислите му бяха отправени към една друга жена.

Невинността вълнуваше сърцето му, но красотата й разбуждаше в него още по-вълнуващи и по-мъчителни мисли и желания. Проститутката шепнеше нещо в ухото му, а той се смееше ли смееше.

Когато обаче вратата на залата отхвръкна с трясък, смехът му замря като отрязан с нож. Той скочи от мястото си, без да обръща повече внимание на жената, която се изхлузи от колената му, и сложи ръка върху дръжката на сабята си.

Бе Логан, но не само той. С едната си ръка придържаше някаква фигура, преметната през рамото му, която се дърпаше и извиваше под одеялото, с което беше увита. В другата ръка държеше пистолет.

— Соколе! Нали казахте, че е в реда на нещата да присвояваме чуждия трофей? Така да бъде, сър, в чест на покойния ни побратим Джек аз си присвоих вашия трофей. Настоявам събраното тук братство да признае трофея за мой — при тези думи той захвърли вързопа на пода.

За ужас на Сребърния сокол изпод одеялото се надигна лейди Скай Кинсдейл. Влажната, разбъркана коса обграждаше лицето й като слънчев ореол. Мократа рокля бе разкъсана и мръсна. В големите й очи се четеше неподправен страх. Но дори и в това жалко състояние тя си оставаше дама, с горда, изправена осанка.

Как, по дяволите, се е озовала тук, запита се Сокола ядосан. Трябваше да я спаси непременно… за да й извие след това собственоръчно врата.

Внезапно тя се обърна и понечи да се затича към вратата, но Логан я блъсна силно и я запрати в обятията на един от моряците. За миг около нея се образува кръг от пияни мъже. Сокола реши да се намеси и напусна масата. Негодяите около Скай си я подхвърляха един на друг, докато накрая тя се строполи пред краката му. Повдигна глава и погледите им се срещнаха. Той така и не разбра какво точно изразяваха очите й — ужас или отчаян вик за помощ. Сърцето му се сви. Сега в край двамата витаеше смъртта.

По някакъв начин тя го беше предала! Независимо от заплахите и предупрежденията му. Усмихна се хладно.

— Само не казвайте, че не съм ви предупредил, милейди — проговори той тихо. И в този миг забеляза как Логан се отправя към него със сабя в ръка.