Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (3)

ГЛАВА ВТОРА

Преди да разбере какво става, тя беше вече на крака. Сребърния сокол я издърпа към себе си. При допира на стегнатото му тяло дъхът й спря. Страхът, който изпитваше, не убягна от вниманието му и подигравателна усмивка пробяга по неговите устни. Разярена, тя се опита да се изскубне, но сякаш и морето се подчиняваше на волята му — могъща вълна разтресе кораба и тласъкът притисна Скай още по-плътно до гръдта му. Тялото му изобщо не помръдна, укроти лудуващото море точно както опитният ездач — буен жребец.

Той наблюдаваше със смях как гняв и ужас се бореха на лицето й.

— Милейди, възхитителната храброст, с която се изправихте срещу моето оръжие, никак не отговаря па трепета и страха, който изпитвате сега пред мен като мъж!

— Знайте, че изобщо не понасям присъствието ви — отвърна тя и това го развесели още повече. От небето се стрелна светкавица, която сякаш искаше да разцепи гротмачтата на две.

— Съжалявам, милейди, но ще се наложи да почакате още съвсем мъничко. Виждате сама, че боговете на бурята и водата искат да ни разделят.

— Никак няма да се учудя, ако същите тези богове някой ден ви счупят главата… — започна Скай, но така и не можа да продължи мисълта си, защото нещо я подхвърли нагоре и я запрати върху едно твърдо, здраво рамо. Без капчица усилие той я пренесе през цялата палуба, като не обръщаше никакво внимание на съпротивата й.

— Фенуик, поемете командването на нашия трофей!

— Пуснете ме веднага — изкрещя Скай и забарабани бясно с юмруци по гърба му.

— Милейди, сега ще си затворите устата, ясно ли е! — Тежката му ръка се стовари тъй болезнено върху седалищните й части, че в очите й избиха сълзи и гневният вик заседна в гърлото й.

— Пазете добре нашите пленници, момчета, защото за всеки от тях ще искаме откуп. Ако някои от хората на Джек капитулират, изпратете ги направо на брега. Приберете от кораба му оръдията и всичко, което представлява някаква ценност, след това го потопете.

— Слушам, капитане! Ще бъде изпълнено, капитане! — долетяха възгласи от всички страни.

Обгърнал тялото на Скай с дясната си ръка, Сребърния сокол се хвана с лявата за такелажа на гротмачтата и се закатери. Полудял е, помисли си тя. Морето се беше превърнало в бесен въртоп, а бурята подхвърляше кораба насам-натам като играчка. Пиратът обаче продължаваше да се катери спокойно. Скай прекрати съпротивата и се вкопчи в него. В този момент тя отгатна намерението му и издаде ужасен писък.

— Не се страхувайте, лейди Кинсдейл! Хванете се само по-здраво за мен!

Миг по-късно двамата летяха вече във въздуха. Силният морски вятър поде тялото й и тя не разбра накъде се е отправила — на небето или в ада. Не се случи обаче нито едното, нито другото. Сребърния сокол се приземи стабилно на два крака върху палубата на собствения си кораб. Тя се огледа леко замаяна и съзря около себе си много моряци от екипажа. Повечето бяха необути, облечени в ризи и къси панталони, брадясали и на различна възраст. Те с радостни възгласи посрещнаха Скай и своя капитан и замахаха усмихнати с ръце към тях.

Сребърния сокол вдигна ръка за поздрав към хората си. Той нито за миг не бе загубил равновесие, а

Скай все още висеше на рамото му. Внезапно й хрумна нещо.

— Ей, аз струвам цяло състояние! — извика силно на пиратите. — Гледайте да ме пусне, и баща ми ще ви възнагради царски!

— Така ли? — запита я ухилен пират със сива брада.

— Милейди, от все сърце ви желаем лека нощ — добави друг и всички като по команда застинаха в дълбок поклон.

Тя отново се разкрещя и се опита да се освободи от унизителната поза, в която се намираше.

— Това пък сега на какво прилича?! — запротестира Сребърния сокол подигравателно. — Кълна ви се, момчета, допреди малко ми се беше лепнала като най-всеотдайна любовница. Тия жени, тия жени, колко са само непостоянни! — Той не очакваше отклик и не получи такъв, след което продължи с делови тон: — Поемам кормилото! Тази буря се е разревала по-силно дори и от прекрасната ми плячка.

— И коя от двете е по-страшна, капитане? Богинята на бурите ли, която беснее по морета и океани, или лейди Кинсдейл, която буйства на рамото ви?

— Милейди, разбира се — отвърна той, без да се замисли и всички избухнаха в оглушителен смях.

Той премина с нея покрай гротмачтата, пренесе я през богато резбована двойна врата с месингова дръжка и не след дълго Скай се озова просната на легло в десния край на капитанската каюта. Тя запреглъща трескаво, когато осъзна, че е полугола. Намеренията му й бяха ясни, но тя нямаше да се предаде без борба, независимо, че крайният изход беше известен.

Сребърния сокол стоеше изправен пред нея като сянка в сумрачната каюта и тя несъзнателно опря гръб в стената, като прикри голите си крака с плетената завивка на леглото. Не виждаше лицето му, а само неясните очертания на стройно, широкоплещесто тяло. Ей сега ще се нахвърли върху ми, помисли си тя. Наистина е като сокол, кръжащ около плячката си, изчакващ удобен момент за стремителна атака…

Обзе я панически страх. Без да си дава сметка накъде отива, тя понечи да скочи от леглото на пода и се озова в прегръдките на пирата.

— Кучи син — извика разплакана.

Той я притисна за малко до себе си.

— Ах, какъв копнеж, ах, какво нетърпение! Само че се налага да се извиня и да ви напусна поради неотложни причини.

— Аз да копнея за вас? Нищо подобно! Презирам ви и ако имах сега сабя или нож, щях да пробода гръдта ви…

Смехът му прекъсна излиянието й.

— Моля ви, бъдете по-предпазлива! Ако не внимавате, може да стане така, че не аз, а вие да се окажете прободената.

Скай осъзна двусмислието на казаното. Дъхът му опари страната й, силните му ръце я сграбчиха. По тялото й премина тръпка. Юмруците й бяха напълно безсилни пред неговата физическа сила, а ожесточената и съпротива само го развесели.

— Пуснете ме веднага! — изписка тя и понечи да одраска брадатото лице, но той обхвана здраво китката й, стисна я болезнено и съпротивата стихна. Тялото й се отпусна и тя внезапно усети пулсиращата жар, която излъчваше гръдта му. Само тънката копринена риза и нищо не значещите остатъци от роклята й разделяха нейната и неговата плът.

— Моля ви, махнете се от мен… — изпъшка девойката.

— И къде смятате да идете, милейди? — при тези думи ръцете му я обгърнаха още по-здраво. — Може би при екипажа? Не мисля, че сте решили да ощастливите всичките ми люде! Или пък искате да намерите покой в океана? В мокрия, студен гроб, така да се каже? Хич не ми се вярва. — Най-неочаквано той я пусна, а тя се свлече обратно на леглото. В този миг през главата й не минаваха никакви мисли за бягство, просто лежеше и дори дъхът й замря. Не помръдна дори, когато той деликатно прокара ръка по всички извивки на гръдта й, изпъкнала над пристегнатия корсаж.

Не пожела и да извика — докосването бе тъй бегло, тъй нежно.

— Не се страхувайте, лейди Кинсдейл. Ще се върна. — Гласът му бе тъй нежен и благ, че тя успя да възвърне част от своята самоувереност. Подиря се на лакти и просъска:

— Горчиво ще се разкайвате за това, че се отнасяте към мен така подло. Баща ми ще отмъсти за мен. А годеникът ми…

— Наистина ли? — Подпря ръце на хълбоци и наведе глава.

— Естествено… — поколеба се за миг и додаде:

— Скоро се омъжвам за лорд Кемерън. Точно той ще ви закара на бесилото.

— Ау, колко интересно! Ще ми се да се надявам, че у този човек чувството за чест е напълно безкористно. И знаете ли защо, милейди? Защото цял Уйлямсбърг знае, че публично сте се заклели никога, ама никога да не се венчаете за него.

Скай запримига напълно объркана. Как е възможно информацията да е стигнала в колонията преди самата нея!

— Той… той е човек на честта — потвърди тя нервно.

Пиратът просто не обърна внимание на думите й.

— Казват, госпожице, че и той не се натиска твърде да става ваш съпруг. Но от уважение към баща ви, лорд Кинсдейл, поне на първо време и от кумова срама нямало официално да се противи на обещанието, дадено от баща му, когато настоящият лорд Кемерън е бил десетгодишен, а вие, милейди, все още сте подмокряли пелените.

— Как се осмелявате… — започна тя и гласът й затрепери.

— Съвсем скоро ще разберете, госпожице, че едва ли има нещо на този свят, което да не се осмелявам да сторя. Сега обаче ще ви помоля да ме извините…

— Няма извинение за отвратителното ви присъствие на този свят!

По лицето му се изписа мила, дружелюбна усмивка.

— Adieu, милейди.

— Почакайте малко!

Учуден, той се обърна.

— Да, госпожице, какво има?

— Аз… аз не мога да остана тук.

— Но това е най-представителната каюта на целия кораб. Тук сте в безопасност.

— Няма що! — изкрещя тя.

— Искам да кажа, че тук бурята няма да ви засегне. Доскоро! — Поклони се учтиво и си тръгна. Вратата се хлопна зад гърба му и се чу щракване на резе. Тя се почувства ужасно — заключена, обгърната от мрак и безименен страх.

Стените на каютата сякаш се накланяха една към друга. Скай лежеше неподвижна и се вслушваше във воя на вятъра, който като плачеща и стенеща жена искаше да заглуши плющенето на дъжда. Нито за секунда корабът не преставаше да се люлее и пленничката се вкопчи панически в чаршафите и завивката.

Светкавици постоянно осветяваха каютата. За кораб това помещение й се стори твърде просторно — в него имаше място за широко легло, книжни лавици, маси и столове, печка, ракли и различни сандъци, вграден шкаф. Макар да просветваше само за миг, Скай успяваше да запечата в паметта си много неща — полираното махагоново писалище, масивните столове от дъбово дърво, облечени в брокат, придърпаните кадифени пердета. Тази елегантна каюта подхождаше по-скоро на уважаван и заможен капитан от добро потекло, а не на някакъв си нецивилизован пират.

Явно, че корабът е бил заграбен от някой достоен за оплакване човек. Сокола беше разбойник от най-лошия вид, убиец, долен похотливец и изобщо бич на моретата. И като капак на всичко щял да се върне скоро.

Дали да не остане завинаги пленничка на мрака!

Страхът й нарастваше с всеки изминал миг. Помъчи се да се изправи, но резките и силни поклащания на кораба я хвърлиха обратно върху леглото. Опита се отново да стане, като се придържаше в дървената рамка, но залитна, запрепъва се и накрая се удари болезнено в заключената врата. Изход не се виждаше.

Ами ако корабът започнеше да потъва, докато тя стои заключена в каютата? Притисна длани в слепоочията си, панически страх пробягна по тялото й като ледена вълна. Това, което изпитваше в този миг, беше още по-страшно от пиратите, от наточените им саби. Още като дете, от деня, в който майка й напусна този свят, я владееше ужасът от мрака, от затворени тъмни пространства.

Тя затрополи с юмруци по вратата и запищя, докато гласът й подрезгавя. По лицето й се стичаха едри сълзи, а пронизителните писъци сякаш искаха да заглушат воя на бурята. От ударите ръцете й се разраниха. Олюля се и се свлече полузамаяна на пода.

Внезапно някой бутна силно вратата. Пред нея застана млад, тъмнокос мъж в къси панталони. По гърдите му се стичаха дъждовни капки.

— Какво става с вас, милейди… — започна той и млъкна смаян в мига, в който тя скочи от мястото си и изтича покрай него навън, под проливния дъжд. Отвсякъде прииждаше грохотът на вълните, налитаха я виковете на моряците, които се бореха за оцеляването на кораба. Но истинската мощ на бурята изпита едва тогава, когато вятърът я поде, завъртя и запрати на палубните дъски.

Някъде над нея прозвуча гневна ругатня. Погледна нагоре, като с ръка заслони очите си от дъжда. Към нея се протегнаха две силни ръце, които я изправиха бързо.

— Какво прави тази жена тук? — обърна се Сребърния сокол към чернокосия.

— Изпуснах я за момент, капитане.

— Поемете кормилото, а аз ще я заведа обратно в каютата.

— Не — прошепна тя, но той я завлече до вратата и я блъсна грубо на пода на каютата.

— Патка такава! — сряза я той, но тя изобщо не осъзнаваше какво става. Седеше неподвижна на пода с разбъркани коси, мръзнеща, трепереща, мокра — истинско въплъщение на страданието. В отблясъка на една светкавица пред нея се откроиха черните, измити от дъжда ботуши на Сокола. Подигна бавно глава към него. Панталоните и ризата му бяха плътно прилепнали към тялото. Понечи да се обърне и да си тръгне отново, но, останала без дъх, девойката промълви умолително:

Моля ви, останете тук!

Ранена ли сте?

Не.

— Какво има тогава?

— Пуснете ме да изляза оттук.

— Няма да стане, госпожице! Сама виждате какво е навън.

— Моля ви, пуснете ме. Моля!

Треперещият глас на момичето никак не отговаряше на смелата фехтувачка, която се осмеляваше да се дуелира с него. Жена-боец като нея не бе виждал никога през живота си. Нима и като артистка бе тъй добра? В отговора му се долавяше нетърпение:

— Не може, лейди Кинсдейл! Оставате тук! — обърна се и се отправи наново към вратата.

— Вземете ме със себе си! Моля ви!

— Слушайте, да не сте полудели?

— Не, не, само че…

— Не стига, че бурята за малко да ви отнесе зад борда, ами… И освен това за мен вие представлявате ценност. Не мога да допусна да ви сполети такава участ.

— Умолявам ви, не ме изоставяйте точно сега!

Той се вгледа удивен в пребледнялото й лице. С празен поглед тя гледаше през него.

— Това, което искате, е невъзможно, госпожице — отвърна той.

— Донесете ми тогава поне лампа.

— Милейди…

— Ако изпълните молбата ми, обещавам…

— Какво странно, какво очарователно момиче!

— Да, милейди? Обещавате какво?

— Обещавам да ви се отплатя.

Веждите му се извиха нагоре.

— Моля ви да се изразявате по-ясно. Ние пиратите, знаете, сме малко тъпи и несъобразителни. Трудно се оправяме с разпи мъгляви намеци. Та какво искахте да кажете с това „отплащане“?

Да имаше как, би го ритнала. Той като че ли предусети нейното намерение, защото приклекна, прегърна раменете й и я притегли към себе си. Дъхът му, ухаещ на мета, премина по страната й. Имаше хубави, бели, равни зъби, които проблясваха при всяка от неговите опасни усмивки. Зад гъстата му брада очевидно се криеха правилни, красиви черти на лицето… Само че какво имаше тук да му мисли? Мъжът под нея бе долен пират, който щеше да я изнасили и след това ще я освободи срещу богат откуп. И още по-лошо — готова беше да му обещае всичко на този свят, само и само да не остане затворена на тъмно.

— Е, лейди Кинсдейл? — попита я той тихо.

— Ще сторя всичко, което пожелаете — процеди тя с усилие, — стига да не остана сама в това тъмно помещение. — след което додаде с колеблив глас:

— Аз… аз ви обещавам това.

Предложението й по-скоро го разгневи. Блъсна я грубо, изправи се и отиде до библиотечката. Върху нея стоеше фенер, ограден от дървена рамка, така че да не пада на пода при постоянното поклащане на кораба. Хвърляйки от време на време бдителни погледи към Скай, той измъкна отнякъде огниво и подпалки, наведе се към печката и запали въглищата в нея. Едва когато живителната топлина изпълни каютата, Скай осъзна колко много е мръзнала до този момент.

След като запали фенера, той го върна на мястото му.

— Не пипайте лампата, и печката също. Не си струва човек да се пребори с бурята, за да загине след това сред пламъци.

— Непременно ще внимавам, обещавам ви.

— Твърде щедро раздавате обещания, милейди. Ще ви се наложи да ги изпълнявате до едно.

Скай само кимна с глава. Необходимо бе да спечели малко време. На светло и топло смелостта й се върна.

Най-неочаквано Сребърния сокол пристъпи към нея, хвана я за китките и я изправи на крака. Тя без да иска изписка, но мъжът пред нея не й обърна внимание на вика й и я притисна към себе си.

— Не! — запротестира девойката в мига, в който той заразвързва шнура на разпокъсания й корсаж. — Недейте!

— Спомнете си вашето обещание, милейди!

— Но нали трябваше да си тръгнете и да се погрижите за кораба?

— Дяволите го взели кораба!

— Да, но можем да се издавим!

— Не можете да си представите какво щастие е човек да се спомине във вашите прегръдки…

Корсажът падна и разкри гърдите й. Обля я жар, страните и поруменяха, но пиратът не отдели особено внимание на нейните заоблените й форми, а я обърна с гръб към себе си и започна да маха мокрите остатъци от роклята. Тя започна да се дърпа, но се заплете в тях. В резултат на съпротивата остана по гащички, жартиери и чорапи. Заобиколена отвсякъде от цяла планина дрехи, тя погледна към лицето на Сокола, които я изучаваше внимателно. Очите му бяха ледени, затова тя и не помисли да се покрие с нещо или пък Да скръсти ръце пред гърдите си. Това, което видя, изглежда не му направи никакво впечатление. В погледа му се четеше едва ли не презрение. Този човек ме мрази, помисли си Скай. Внезапно той отново направи крачка към нея и тя отново нададе вик на ужас.

Този път обаче дори не я докосна. Вместо това взе плетената завивка от леглото и й я подаде. Тя се покри, свела очи.

— Ако не се подсушите, милейди, ще умрете от белодробно възпаление. А сте ми нужна жива! — Тя не каза нищо, не искаше да вдигне глава; видя само ботушите му, които се отправиха към вратата. Там те се спряха, а той добави с кадифен глас: — Не се самоизмамвайте, лейди Кинсдейл. Не мисля да забравям обещанието ви и ще се погрижа да го спазите, макар и да го дадохте малко лекомислено.

Вратата хлопна и тя придърпа завивката още по-плътно към себе си. В каютата ставаше все по-топло и по-топло, а фенерът пръскаше мека светлина. Престана да трепери и запроклина жалкия страх, който я беше накарал да се унизи дотолкова, че да обещае на един пират да изпълни всяко негово желание. Внезапно обаче потрепери отново. Спомни си неговия поглед — поглед на човек, който я презира, който сякаш знае нещо противно за нея. Сигурно щеше да се върне скоро, а презрението му ще го направи вероятно още по-зъл. Добре поне, че зъбите му не бяха неприятни. Тялото му също не издаваше неприятен мирис, а когато шепнеше, се долавяше аромат на мента… Боже, нима бе възможно да си мисли за такива неща?

Скай се завтече към писалищната маса и заотваря чекмеджетата. При един пират не можеше да няма скрит грог, но така и не се намери никакво питие. Изведнъж корабът се разтресе, тя загуби равновесие и седна на пода. Изруга тихо и мислите й я отнесоха в Лондон. За разлика от светския живот в младия Уйлямсбърг, в столицата човек можеше да се развлича истински. Лондон предлагаше балове, театрални представления, оперни спектакли. Не бяха за изпускане и изискани дворцови празненства. Вярно, че и там се срещаха мошеници, но дори и те бяха цивилизовани хора. Освен това една дама не губеше току-така своята чест, а само ако тя самата поискаше това. Не, не, в Лондон опасност от пирати не съществуваше.

Разбира се, по-рано тя обичаше родната си страна, красивите, грижливо прокарани улици на Уйлямсбърг, града, който измести Джеймстаун и стана столица на колонията Вирджиния. Неговите къщи бяха светли и чисти, с внушителни бели огради. Скай си спомни с топло чувство как градът и дворецът на губернатора израстваха пред очите й. Баща й бе писал, че мистър Спотсууд вече е на път да се премести в готовата сграда. Да, навремето Уйлямсбърг беше красив град. Да имаше как, дори и сега би заменила Лондон с родния си град, не на последно място и заради мисис Пойндекстър и нейното училище. И какво, сега искаха да я принудят да се омъжи за напълно непознат човек. Трябваше с него да обитава някаква плантация, забравена от бога и хората, а столицата щеше да бъде някъде далеч, далеч!

Не. Беше забравила за момент в каква ситуация се намира. Пленница на пират, който изобщо не допускаше, че годеникът й ще отмъсти за погубената й чест. Може би лорд Питрок Кемерън наистина нямаше да прояви готовност да плати откупа.

На масичка от розово дърво стояха гарафа с коняк и четири чашки с дълги дръжки. Придържаше ги месингова рамка. Скай си наля. Алкохолът опари гърлото й, но сякаш никога през живота си не бе пила нето тъй вкусно. Закашля се, но си сипа повторно.

Конякът й вдъхна кураж и тя започна да се упреква горчиво за проявения страх. Но вече нищо не можеше да се промени. Трябваше да гледа напред към бъдещето. Изпълнена с решимост, тя остави чашата обратно на масата и се зае да пребърква чекмеджетата. Не беше възможно тук някъде да не се открие оръжие. Вместо оръжие обаче тя намери единствено някакви ръкописи и морски карти. Разочарована, девойката върна чекмеджетата обратно на местата им.

Бурята поутихна и корабът вече не се олюляваше тъй много. Всеки момент Сребърния сокол можеше да се завърне. Само че този път тя щеше да се подготви предварително. Нетърпеливо започна да рови в стилните му сандъци. В тях се намериха най-различни неща — чорапи, панталони, жилетки, ризи, жакети от различен плат и скроени различно. Всички те бяха в черен цвят.

— Проклятие! — изруга тя. В мига обаче, в който вече искаше да се откаже, откри под купчина ризи сабя, остра като бръснач. Скай претегли оръжието на ръка и започна да мечтае за свободата. Но внезапни кръвта се отдръпна от лицето й — е, добре, убива капитана, а какво ще прави след това с неговите хора?

Би могла също да го задържи като заложник и да накара екипажа да потегли към Чийзъпийк Бей и после по Джеймс Ривър… Е да, но как ще удържи толкова много пирати под контрол? И все пак едно нещо не будеше никакво съмнение — докоснеше ли я Сребърния сокол само още веднъж, щеше да умре.

Досами вратата се чуха стъпки и Скай затаи дъх, но те отново се отдалечиха. Някой се изсмя, мъжки гласове заглушиха отслабващите степания на вятъра. Бурята бе победена.

Скай се хвърли на леглото и скри сабята сред гънките на плетената завивка, обърна се с гръб към вратата и се притисна към стената. Можеше ли да победи Сребърния сокол? Сигурно е много изморен, помисли си. Беше водил битка с другата пиратска банда, с бурята. А дуелът с нея самата? Всичко това бе вярно и все пак той си оставаше по-силният. Най-добре ще е да се престори на заспала и така да спечели малко време. Отново към вратата се приближиха нечии стъпки и след това затихнаха. Тя въздъхна облекчено, но в този момент Сребърния сокол влезе внезапно в каютата.

Скай притвори очи и сякаш се смали цялата — сега той трябваше да изпита състрадание към нея. Веднага обаче съжали за решението си да се обърне към стената. Вратът не биваше да се посреща гърбом. И все пак не посмя да помръдне — нека си мисли, че е заспала.

Той заключи вратата отвътре. После се насочи към печката и там се спря вероятно за да си сгрее ръцете. Миг по-късно тя едва сподави вика си. Той седна до нея и цялото легло се разлюля. Ботушите му изтрополиха един след друг на пода. С болезнена яснота осъзна следващите му действия. Почти безшумно на пода се приземи мокра риза, след пея и панталонът. Това не можеше да се сбърка с нищо друго.

Според Скай в този момент той или щеше да я докосне, или пък да се обтегне до нея. Нищо подобно не се случи. Пиратът стана, пресече цялата каюта, отнякъде долетя звън на стъкло — явно, че си наливаше коняк. Тихият му смях подсказа, че е забелязал липсата на известно количество в гарафата. Веднага след това покрай нея се възцари застрашителна тишина.

Съвсем неочаквано усети докосването — тъй нежно, тъй ефирно. За малко да трепне от изненада. Пръстите му я галеха по раменете, загърнати от покривката, след това преминаха по гърба и се спряха на бедрата й. Тя прехапа долната си устна и не издаде нито звук. Очакваше следващите му действия и се молеше. Той обаче отдръпна ръката си и легна до нея. Само малко търпение докато заспи и тогава… той оставаше в нейна власт.

Напразно обаче се надяваше да чуе до себе си равномерното, дълбоко дишане на спящ човек. Въпреки късния или по-скоро ранен час, слънцето вече се издигаше на небосклона, Сокола не спираше да се върти неспокойно. Каютата просветляваше все повече, а той все още не искаше да заспи.

Скай чакаше ли, чакаше…

Докато по някое време престана да чака. Умората или конякът я налегнаха и тя заспа преди него.

Минути по-късно, или пък бяха изминали часове, се пробуди, примига няколко пъти, осъзнавайки, че се намира в леглото на пират и то само по гащички, чорапи и жартиери, завита в покривка, в чиито гънки бе скрила и сабя. Сега беше моментът да определи тактиката си, да се обърне към врага и да го погледне право в лицето. Когато обаче погледът и се проясни съвсем, тя разбра, че насън вече се е извъртяла към него.

Той лежеше по гръб със спуснати клепачи, а безредната му черна коса се спускаше върху челото.

Какъв правилен нос! А ако си обръсне и брадата ще изглежда още по-добре… Но какво от това? Така или иначе този човек си оставаше разбойник и мошеник.

Отредено й беше обаче тъкмо тази заран да осъзнае докрай колко привлекателен е този разбойник и мошеник. Дори и насън мъжът до нея си оставаше представителен, широкоплещест, мускулест, опален от слънцето. Тъмни косъмчета се виеха по могъщите му гърди, който постепенно преминаваха в тънък кръст и не по-малко стройни бедра… Кръвта се покачи в лицето й. Погледът спря дотук и бързо-бързо се върна на лицето му, откъдето вече я гледаха неговите очи. Той й се усмихна дружелюбно.

— Е, лейди Кинсдейл, готова ли сте вече да изпълните обещанието?

Руменината в лицето й се сгъсти още повече; да имаше как, щеше да се хвърли сред морските вълни. Сокола се завъртя рязко към нея и я погали по слепоочието, а тя импулсивно оттласна ръката му. Искрящите му очи я смущаваха, затова не отделяше поглед от тавана на каютата.

Той се премести още по-близо до нея, обхвана брадичката й с ръка и я принуди да отмести погледа си към него.

— Аз ви предупредих, госпожице.

— Сега съм уморена.

— Така ли?

— Изтощена съм до смърт. Кажете сам, възможно ли е в състоянието, в което се намирам, да изпълня своето обещание?

— Вие сте просто една малка лъжкиня, лейди Кинсдейл. Не знам защо ми се струва, че вие изобщо не възнамерявате да спазите нашата малка уговорка.

— А вие пък сте пират, сър! — просъска Скай. — Най-гнусната паплач сред хората! Кажете сам, има ли на този свят порядъчен мъж, който да повярва истински, че една лейди е в състояние да спази такова едно обещание?

— Гнусна паплач, така ли? Вие ме обиждате, ми лейди!

— А вие… Вие ме обиждате още повече като…

— О, не, милейди — прошепна той и пръстите му бавно запълзяха по шията й. Неспособна нито да помръдне, нито да се противопостави, тя се загледа в; него, прикована от сребристосивите му очи, които сякаш искряха. — А сега помислете малко! Ами ако на мое място тук лежеше Едноокия Джек, а? Със сипаничавото си лице и разядените вонящи зъби? Да не говорим пък, че целият беше въшкав! Не разбирате ли, че за вас аз представлявам твърде удачно попадение?

— Кучи син!

— Може би. — Пръстите му продължиха да се разхождат надолу и се спряха в подножието на една от гърдите й. Скай стисна зъби. Някак трябваше да се добере до сабята. В един миг с връхчето на един пръст той погали зърното на гърдата. Тя изписка възмутена и ръката му се отдръпна. Сокола се обърна и скочи от леглото. Започна да се разхожда из каютата, без да обръща никакво внимание на голотата си, а тя придърпа покривката още по-плътно до ръката си и усети хладината на стомана. Планът й да го изненада по време на сън се провали. Сега вече си имаше работа с буден и отпочинал противник.

На вратата се почука. Сокола изруга тихо, дръпна един чаршаф от леглото и го уви около кръста.

Скай пък придърпа бързо и нервно завивката и покри разголените си гърди.

В каютата влезе хубавецът, когото наричаха Робърт. В ръцете си носеше поднос.

— Кафето, капитане. Не мога да предложа на милейди сметана, но в последно време, нали знаете, не ни се е мяркала крава. Затова пък си имаме захар, а готвачът бе тъй любезен да ви изпрати хрупкави хлебчета.

— Благодаря, Робърт. А как стоят нещата с кораба на лейди Кинсдейл?

— Движи се след нас. Устоя на бурята.

— Повредите ще отстраним, когато стигнем в Ню Провидънс.

— Какво? — извика Скай с възмущение и двамата се обърнаха изненадани към нея. — Нима не пътуваме към Джеймс Ривър?

— Съвсем не, милейди — отвърна Сребърния сокол. — Вие май искате да ме видите обесен колкото се може по-скоро. Нямам ни най-малкото желание да се приближавам към Вирджиния.

— Вие не, но аз искам да се върна там!

— Веднага щом пристигне откупът, ви пускам да се върнете по родните места. Честно казано обаче, не съм се разбързал чак толкова — при тези думи я погледна сякаш беше негова собственост, коя го познава в подробности и умее да цени. Скай се разкрещя вбесена, а той се обърна спокойно към младия пират, взе подноса от ръцете му и вдигна рамене в показно недоумение. — Какво да ги правиш… жени. Никога не можеш да им угодиш.

Младежът се разсмя, отдаде чест и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Сребърния сокол постави внимателно подноса на бюрото, наля си чаша димящо кафе и взе едно от хлебчетата.

— Възхищавам се от темперамента ви, лейди Кинсдейл…

— Вие току-що намекнахте, че ние двамата с вас…

— Ами да, точно това намекнах.

— О-о, вие сте направо гнусен!

— Така ли смятате? Вижте какво, уважаема госпожице, когато сте с мен, няма да ви сполети нищо лошо от страна на другите. Разбира се, ако изпълните обещанието си.

— Никога!

— Това поредното обещание ли е?

Тя не отговори и успя да устои на втренчения му поглед. Какво ли си мислеше този мъж? Да на би в сърцето му да се прокрадваше искрица милосърдие? Та нали можеше да я изнасили безпроблемно още тази заран? Докога ли ще я щади?

— Закъде пътуваме? — запита тя и се плъзна към ръба на леглото. Все още бе увита в покривката, в чиито гънки се намираше сабята. Изправи се бавно и го погледна с невинно изражение.

— Към Карибите, лейди Кинсдейл, към Ню Провидънс и дори още по-нататък.

— А с мен какво ще стане? — Тя колебливо запристъпя към него. Сокола намаза едно хлебче с мармалад и докато отговаряше, се обърна с гръб към нея. — Поне на първо време ще трябва да се задоволите с моята компания.

— Това няма да стане! — Тя скочи към него и преди още да се обърне, острието се опираше в гръкляна му. Придържайки все още завивката до тялото си, Скай се наведе към него, за да го погледне право в лицето, но за свое огромно изумление откри, че той се усмихва. — Сега аз съм тази, която има предимство, или още не ви е ясно? Да не би да искате да умрете с тази глупава усмивка на уста?

— Защо пък не? Има ли нещо по-красиво от смърт с усмивка?

— Не се шегувам, сър! Винаги изпълнявам заплахите си!

— Мога да кажа същото и за себе си, милейди.

— Проклятие! Извикайте веднага своите хора и им заповядайте да насочат кораба към Джеймс Ривър.

— Няма да направя това.

— Моля?

Той се приведе рязко и се извъртя тъй светкавично, че бързата й реакция не му нанесе други поражения, освен една мъничка драскотина по врата. С юмрук изби сабята от ръката й, след което я запокити ведно със завивката на пода. Приклекна бавно до нея. Скай не смееше да вдигне очи и да погледне неговите, чиито сребрист блясък се беше превърнал в ледена ярост. Трябваше обаче да го стори, тъй като той хвана нейната брадичка и обърна лицето й към себе си.

— Постъпихте много глупаво, скъпа. Ако, не дай Боже, пак се случи да ме нападнете с оръжие, ще си платите скъпо и прескъпо. Ясен ли съм?

Скай забави отговора си, но стисна зъби и кимна утвърдително.

— Нали няма да ми причините болка?

— Никога, обещавам. Това обаче в никакъв случай не значи, че няма да ви докосна.

Девойката понечи отново да поеме въздух, за да изкрещи разярена, но в последния момент успя да се овладее. Сребърния сокол я наблюдаваше с усмивка, след това се изправи и седна на писалището.

— Няма ли да закусите, милейди? Или може би сте свикнали да издавате рев, дори и когато най-човешки ви предлагат чашка кафе?