Метаданни
Данни
- Серия
- Сага за Камерън: Северноамериканска жена (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Pirate’s Pleasure, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Крупев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 148 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Хедър Греъм. Любовницата на корсаря
ИК „Ирис“, 1994
История
- — Добавяне
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Рок пусна Скай и затръшна вратата след себе си. Тя остана неподвижна в продължение на няколко секунди. Сянката му падаше върху нея. Обърна се към него, отстъпи назад и се притисна към стената.
Той впери презрителен поглед в нея, облегна се уморено на вратата и притвори очи. Отвори ги отново и обвиняващо насочи пръст към нея.
— Зверче такова! Искаш и двама ни да убият!
— Аз ли? Да не си полудял?
— Опитвам се да спася каквото мога с всички възможни трикове, а ти…
— С трикове ли? Значи няма никакво съкровище!
— Това си е моя работа! Искам да напуснеш този остров невредима. Чернобрадия има безброй недостатъци, но славата му на жесток убиец е силно преувеличена. Той ще сдържи думата си и ще те заведе във Вирджиния, където ти е мястото.
— А ти тръгваш с Логан…
Рок се усмихна леко.
— Това засяга ли те, скъпа? И без друго копнееш за деня, в който ще увисна на бесилото. Впрочем едва ли е от значение по какъв начин ще умра. Ти наистина няма да бъдеш сред зрителите, когато Логан ме убие, но крайният резултат си остава същият, нали?
Тя поклати безмълвно глава. Не бива да умира. И тя не бива да вярва на собствения си глас. Преглътна мъчително сълзите си и се огледа. Подът на колибата бе покрит с пясък. Обзавеждането се състоеше от семпла дървена маса, месингов свещник с една свещ, два разклатени стола и сламеник, покрит със сиво одеяло.
— Изключително изискана квартира — промърмори Рок, тялото му се плъзна надолу по таблата на вратата и той седна на пода. — Най-добрата, която Чернобрадия можа да ни предложи. Отпуска ни охотно тази нощ, тъй като е бил многократно влюбен и ги разбира тези работи.
Думите му изобщо не й подействаха успокоително. Изтича към Рок и коленичи пред него.
— Всичко това е някаква лудост. Трябва да бягаме.
— Ние ли? — Той повдигна вежди и се загледа в Скай, която бе само на половин крачка от него. В светлината на залеза косата й искреше, очите й го гледаха сериозно и настойчиво. Копнееше да я докосне, но не го направи и остави ръцете си да висят свободно над коленете. — Ние ли, скъпа моя? На теб не ти е нужно да бягаш, ти си в безопасност. Има неща, за който не можеш да вярваш никому толкова, колкото на Чернобрадия.
— Не мога да се върна без теб във Вирджиния.
— Защо не? Ще пропуснеш момента на умъртвяването ми, но в замяна на това ще живееш.
— Престани с тези глупости, моля те. Нямаш право да се държиш така непринудено, така веселяшки.
— Така ли? И как да се държа?
— Трябва да си угрижен. Все пак очакваш смъртта.
Рок въздъхна дълбоко. Изкушението бе твърде голямо, той вдигна ръка и пръстите му заиграха с една от златните къдрици на Скай. Дори и морската вода не бе успяла да унищожи копринената мекота на косата й. Тя не се дръпна и затова той погали и лицето й.
— Има ли някакво значение за теб дали ще умра? Тази сутрин много ти се искаше да ме натопиш във вряло масло или да ми одереш жив кожата. Нещо подобно смята да направи с мен в Логан, ако откажа да го завела до мястото на съкровището.
— Но то не съществува — възрази тя с отчаяние в гласа си.
— О, съществува, разбира се. „Доня Изабел“ наистина е излязъл в открито море от пристанището на Картахена — по всеобщо мнение, натоварен с индианско злато. Джек сигурно го е превзел и след това потопил. Естествено първо е пренесъл златото на своя кораб, а след това го е заровил някъде.
— Само че ти нямаш и най-бледа представа къде го е закопал, нали? — простена Скай.
Той се усмихна и върховете на пръстите му се плъзнаха по нейната кожа. Така й се искаше в този момент да се хвърли и да го прегърне през врата. Измами я, превърна я в последна глупачка, водеше противен живот, но въпреки всичко тя го обичаше. Бе безсилна срещу това чувство. На сърцето си не бе в състояние да заповядва.
— Значи, все пак си малко натъжена, нали? — промълви той.
— Не…
— Така е. — Привлече я към себе си и я целуна, но че тъй брутално, както преди това пред колибата, а със сдържана страст. Езикът му милваше устните й, премина по зъбите, промъкна се до всяко ъгълче на устата й. Пръстите му галеха врата й, гърдите, стигнаха до кръста, а след това той повдигна глава. И той ме обича, помисли си тя, когато погледът й срещна неговия. Рок бе негодник, еднакво властен и като пират, и като лорд. Желязната воля не можеше да се пречупи, най-много да се смекчи под въздействието на любовта.
— Всичко това ме гнети — прошепна той отново и се усмихна.
Скай сведе поглед.
— Ако родя дете, ще бъде по-добре да си има жив баща.
Той се разсмя.
— Затова ли не ме предаде?
— Да те предам ли? — Сгуши се в ръцете му, благодарна за този момент на мир между тях.
— Да, на Логан. Та той все още не знае, че лорд Кемерън и Сребърния сокол са едно и също лице.
Тя преглътна мъчително. Не обичаше да й припомнят този факт. Каква е разликата? Той желае да убие Сребърния сокол и сигурно много ще се зарадва, когато узнае по-късно, че е пратил на смърт и лорд Кемерън.
Той я отблъсна нежно от себе си, изправи се и се заразхожда напред-назад с ръце на кръста.
— Има много голяма разлика. Ако Чернобрадия разбере това…
— Допускам, че екипажът ти е посветен в тайната, нали? — прекъсна го тя. Робърт Ероусмит сигурно през цялото време е бил наясно, че любимият и съпругът й са един и същи човек.
Рок спря да се движи, намръщи вежди и кимна утвърдително.
— Да, всички до един знаят — но тези момци тук — не. За щастие и ти пропусна да ги осведомиш.
— Не съм полудяла все пак!
— Да, но навън ти се държеше като човек, който не е съвсем на себе си.
— Защото Логан ще те убие — а вероятно и баща ми.
Той поклати глава.
— Баща ти струва твърде много.
— Така ли? Странно! Сребърния сокол ме пусна, без да поиска дори и едно пени откуп. Може пък и баща ми да струва колкото мен.
— Сокола те пусна, без да поиска откуп, защото искаше да ти покаже, че за него ти струваш повече от всякакво злато и сребро.
Тя го загледа с недоверие и видя как ъгълчетата на устата му потрепват. Скочи възбудена и извика:
— Лъжеш!
— Добре, добре, истината е, че един твърде висок откуп щеше да повиши твърде много и без това прекаленото ти самочувствие. Пък и би било много глупаво да искам пари от лорд Кемерън, тоест от самия себе си. Колко вълнуващ бе денят, в който се качи на „Лейди Елена“… Знаех, разбира се, че ще се съпротивляваш със зъби и нокти срещу сключения брак. Но аз те обичах вече и не възнамерявах изобщо да те пускам.
— Пак лъжеш! — обвини го тя.
— А ако не лъжа?
— А ако не лъжеш, какво?
— Добре, а ако наистина те обичам, Скай Кемерън? Би ли могла поне мъничко да заобичаш стария си приятел и любовник?
Тя отклони поглед.
— Знаеш, че не искам да умираш.
— Заради детето, което може би си заченала. А що се отнася до теб самата? — Пристъпи зад нея и сложи ръце на раменете й. — Дете, това би било прекрасно. Наследник за Кемерън Хол при положение, че жив ще ме одерат…
— Престани веднага! — сопна му се тя.
— Обърни се!
Не знаеше кое я накара да го послуша. Не знаеше и какво е изписано в очите му. Той я целуна по устните, по челото и я притисна към себе си.
— Да, сега съм сигурен, че този въпрос те вълнува.
Скай опря ръце в гърдите му, отблъсна го лекичко и го погледна в очите.
— Да Рок, този въпрос наистина ме вълнува. Не мога обаче да приема начина ти на живот. Дори и да не искам да те видя увиснал на бесилката, не мога все пак да не мисля за клетите хора, които си ограбил, за да изградиш империята си на Боун Кей. И въпреки всичко сега не мога да те изоставя.
— Ще си тръгнеш оттук, защото искам да си в безопасност.
— А аз не искам ти да умреш! Логан ще те умъртви по най-жестокия начин, когато разбере, че златото го няма.
— Може пък и да го открия. Има и случайности на този свят.
— Би било истинско чудо.
— Впрочем, ти като че ли си забравила за съществуването на моите хора.
Дъхът й спря при тези думи. Наистина бе забравила пиратския кораб, който стоеше на котва от другата а рана на острова — освен ако бурята не го бе разбила. Успокои я обаче мисълта, че този кораб ще да е преодолявал и по-страховити премеждия.
— О, те ще ни снасят! — извика тя зарадвана. — Съвсем скоро ще бъдат тук и… — Рок я погледна угрижено и ентусиазмът й помръкна.
Хората му не можеха да доплават дотук. На празненството участваха твърде много пиратски капитани и изобщо много повече хора, отколкото екипажът на Сокола бе в състояние да победи.
— Не, чудеса не стават — промълви тя нещастна.
— Може пък и съдбата да се смили над мен.
В този миг на вратата се почука и Скай уплашено попита:
— Кой е там?
— Нямам представа. Лягай веднага там на леглото.
— Защо?
— Престани да задаваш въпроси и бягай бързо в леглото!
Очевидно тя не можеше да го послуша достатъчно бързо, защото в следващия миг някаква сила я вдигна във въздуха и я запрати направо върху меката слама. Секунда по-късно и той се хвърли върху нея и я сграбчи грубо в прегръдките си. Тя започна да се съпротивлява, възмутена от такова отношение.
— Ти май съвсем си откачил, а?
Той само сложи ръка върху устата й.
— Мълчи! — просъска, а след това извика силно:
— Влез!
Обхвана я ярост и се опита да го отблъсне от себе си. Вратата се отвори рязко и на прага застана тъмнокоса проститутка, която ги загледа насмешливо.
— Я оставете тази на мира, Соколе. Мога да ви предложа нещо по-добро от нея.
Той поклати ухилен глава.
— Тя ме обича, Летиция, истина ти казвам. Нали, скъпоценна моя? — Скай понечи да го захапе по ръката, а той избухна в грубоват смях, като истински пират. В този миг тя осъзна, че, без да иска, играе по неговата свирка.
Летиция повдигна рамене с безразличие.
— Всеки мъж е щастлив по свой си начин, капитане. Но ако случайно й се наситите, знаете, че трябва само да подсвирнете, и аз ще долетя. — Жената пристъпи в колибата, а Рок се изправи с нежелание, като притегли и Скай със себе си. Постави ръката си небрежно върху гръдта й, жест, който трябваше ясно да покаже, че тя е негова собственост. А в това пиратско гнездо претенцията му към нея бе единственото нещо, което я закриляше.
— Исках само да разбера дали сте гладни. — Летиция се усмихна предизвикателно, а Скай реши, че е много привлекателна с пищните си гърди, тънката талия и черните си очи. Рок я назова по име. Доколко познаваше тази жена? При тази мисъл й стана доста неприятно. Боже, каква лудост… Обичаше го и едновременно с това го презираше. Не би могла да понесе смъртта му и въпреки това ненавиждаше ситуацията, в която се намираха.
— Искам да кажа — гладни за храна — добави Летиция.
— Гладен съм като вълк! — отвърна Сокола.
— В такъв случай ще ви донеса нещо — Летиция се приближи и заразглежда Скай с неприкрито любопитство, след което се изкиска. — Аха, и ледът също можел да гори… — След това снижи глас и продължи:
— Чернобрадия държи да говори с вас, капитане. На четири очи.
— Така ли?
— Знаете, че мрази Логан.
— Да, но Тийч изпълнява ролята на посредник между нас.
Летиция отметна дългата си коса назад.
— Чернобрадия спазва собствените си закони. Той върши само това, което пожелае. Страшно обича да го смятат за жесток и коварен тип. И всеки, който се бои от гнева му, бързо-бързо слага оръжие. Та вие сам познавате неговата мощ капитане, нали?
Рок кимна напълно сериозно.
— Добре, ще поговоря с него.
Летиция хвърли насмешлив поглед към Скай.
— Е, не веднага. Не искам да преча… По-късно, когато се стъмни, ще дойда и ще ви отведа при Чернобрадия, Соколе.
— Дадено.
След като вратата се затвори зад Летиция, Скай с всички сили ръгна с лакът Рок в ребрата. Той изстена и я пусна.
— Какво, по дяволите, правите, лейди Кемерън?
— Какво правя ли? Хвърляш ме насам-натам като някакъв багаж и ми се нахвърляш — и всичко това пред очите на тази жена. Да не съм ти някаква курва…
— Точно такава си — прекъсна я той с остър, предупредителен тон, сграбчи я за ръката и я притегли към себе си. — Тук, в това село, ти си моята курва — курва, която значи много за мен и по тази причина няма от какво да се бои. Крещи, боричкай се, съпротивлявай се — все едно. Трябва да ме слушаш или в противен случай горчиво ще се каеш заради непокорството си. Запомни какво ти казвам!
Тя стисна ядосано зъби и се помъчи да открие някаква страхотна обида, която да хвърли право в лицето му.
В този момент обаче на вратата се потропа отново и Летиция влетя в стаята.
— Храната ви, капитане… — обърна се към Скай и направи церемониален реверанс. — Разбира се и вашата, лейди Кемерън. За такива изискани дами заведението предлага само най-доброто…
Скай кимна благовъзпитано с глава.
— Много съм ви благодарна.
Мекият й глас сякаш обърка Летиция. Тя замига начесто, но след това повдигна рамене и постави подноса на масата.
— Чернобрадия ви изпраща бутилка ром от личните си запаси, Соколе. А за милейди — бутилка бургундско от френския пощенски кораб „Сен Луи“. Има и сочно печено с хляб. Превъзходно месо, повярвайте ми.
— Благодаря, Летиция — отвърна Сокола с усмивка.
— Щом хората вън се изпонапият, ще се върна и ще ви заведа при Чернобрадия.
Тя напусна колибата и Рок предложи стол на Скай като същински възпитан лорд Кемерън. Наля й вино, седна, придърпа червената кърпа, с която бе покрита храната и опита рома.
— Чист карибски ром — промърмори той и отпи по-голяма глътка. — Великолепно!
— Как изобщо можеш да се радваш на такива неща в тази ситуация?
— Защо не? — отвърна той спокойно и започна да разрязва ухаещото печено. Напълни й чинията. — А сега трябва да се храниш.
— Не мога да хапна нищо.
— Цял ден не сме сложили хапка в уста. Не може да не си гладна. — След тези си думи той сериозно се зае с едно ребърце.
Тя го наблюдава известно време, не можа да издържи повече и удостои с вниманието си празничната пиратска гозба. И месото с подправките, и бургундско то вино имаха чудесен вкус. След известно време тя попита:
— Всъщност, защо Чернобрадия желае да говори с теб?
— Защото иска златото на Джек.
— Но то не съществува.
— Разбира се, че съществува.
— Обаче ти не знаеш къде се намира.
Рок отново отпи глътка ром.
— Златото съществува, милейди, и сега-засега това е напълно достатъчно.
Тя скочи ядосано от мястото си и преобърна стола.
— Не говори с мен по този начин. Аз също съм част от играта и…
— И не познаваш нейните правила. — Той също се изправи и я притегли към себе си. — Нещата тук не са ти ясни, можеш единствено да хвърлиш на везните безумната си смелост, но тя не ще донесе никаква полза. Прави само каквото ти казвам, за Бога!
— Не искам да умираш…
Той само простена и допря лицето си в нейното.
— О, Скай, моя красива, храбра Скай. Ех, да не бяхме тук сега… — Вдигна я на ръце, занесе я до сламеника и я положи върху него. След това той също легна до нея. Гореща целувка събуди страстта й и тя се вкопчи отчаяно в него. Не можеше да остави нещата така, желаеше го, копнееше да се съедини докрай с него. Не му бе простила, но продължаваше да го обича, дори и в тази вечер, в която го дебнеше смъртта.
Рок стана от леглото, вгледа се в очите й, в разтворените, влажни от целувката устни. Тя разтвори обятия и той я притисна към себе си, като мълвеше:
— Искам да те любя, да лежим двамата на брега на кристален извор, сред уханни цветя, под топлите лъчи на слънцето или на мека лунна светлина. Да те любя върху кърпи от коприна или в кадифената трева, искам да сме в рая, а не на този гаден сламеник…
Тя отметна назад косата му, паднала върху челото и се усмихна меланхолично.
— Където си ти, там е и моят рай. Защото ти сътвори рая в душата ми.
Той зацелува всеотдайно ръцете й.
— Обичам те с цялата си душа. Все едно дали като лорд Кемерън или като Сребърния сокол — ще те обичам до сетния си дъх. — Развърза вървите на корсажа й, помилва пълните гърди с пръсти и устни, погали бедрата й, с най-интимни нежности разпали още повече нейното желание, докато в един момент тя надигна нетърпеливо бедрата си към него. Той скочи бързо, съблече се и отново легна до нея, като я освободи от остатъците от дрехи.
Нощта настъпи, но Скай не изпитваше никаква боязън. Той бе до нея, жарките му целувки стопляха плътта й и разгаряха треска, която я изпълваше чак до върховете на пръстите й. Шепнешком му призна желанието, което я изпълваше, заговори за пламъците, бушуващи вътре в нея, уверяваше го колко й е необходим, колко много желае да удовлетвори горещия й копнеж…
И тогава, тогава раят наистина слезе при тях. Грубият сламеник изчезна някъде, вече ги нямаше нито прашната завивка, нито изпоцапаните стени. Остана единствено благоуханието на пръст и музиката на две сърца, които биеха в единен бесен ритъм.
Кожата на Скай бе коприната, върху която той лежеше, ръката му, галеща тялото й, бе слънце, а пръстите му се плъзгаха като искрящи лъчи по гърба й, по гърдите, бедрата и проникваха дълбоко, дълбоко в нея…
Шепотът й премина в крясък, той се сля с нея, а тя, надигнала се, изпъната, властно протягаше бедра към него, за да се вплете в неговия настойчив и буен ритъм. Носеше се все по-нагоре и по-нагоре към своя рай, викаше името му, достигайки върха на насладата, усети разтърсването на тялото му, експлозията в своята утроба. Бавно, нежно, сякаш понесена от пухкав облак, тя падна обратно па земята. Раят постепенно се разнесе и двамата отново се намериха на сламеника, върху прашната завивка. Но всичко това бе тъй маловажно, защото нейният мъж я държеше в прегръдките си и я галеше по косите.
— Ако се случи нещо… — започна той, но тя сложи пръст на устните му.
— Шт!
Рок отстрани внимателно ръката й и я притисна към гърдите си.
— Моля те, Скай, изслушай ме. Мисля, че не е толкова просто да се зачене наследник, но аз се моля на Бога ти вече да носиш детето ми под своето сърце.
— Рок…
— Недей, моля те! Аз съм вечен оптимист и… вечен мошеник, ще добавиш ти може би. В битката си с Логан смятам да дам всичко от себе си. Но ако все пак…
— Рок!
— Слушай сега внимателно! — настоя той. — Каквото и да се случи, ако ти родиш нашето дете, трябва да пазиш и съхраниш наследството му — Кемерън Хол, плантацията…
— Престани най-сетне! Говориш за няколко керемидки и шепа пръст, а сега става въпрос за…
— О не, работата не е просто в имота. То е мечтата, която моите праотци са осъществили, за да изпълнят предназначението си на този свят, то е всичко, което съм. Моето семейство, бъдещето, миналото. Родът Кемерън е успял да сътвори един малък рай тук на Земята и ти трябва да ми обещаеш, че ще задържиш този рай — каквото и да става.
Наоколо се бе стаила смъртта, а за Рок сякаш съществуваше единствено това отчаяно желание. Накани се отново да протестира, но се отказа.
— Давам ти честната си дума.
— Ще я удържиш ли, скъпа?
— Да съм ти давала някога обещание, което после да не съм спазвала? — прошепна тя, а той я дари с ефирна целувка по устните.
— Не, никога не се е случвало.
— Ще изпълня молбата ти. Кълна се!
Притисна я към себе си, изпълнен с обич.
В Кемерън Хол винаги е прекрасно.
— Винаги — потвърди тя. — През лятото никога не става много горещо, защото от реката идва хлад.
— И през зимата никога не става много студено.
— А тревата е толкова тучна, че почти се синее.
Устните на Рок докоснаха слепоочието й.
— На брега се издига стар дъб, ограден от други дървета. Водата тече безшумно покрай него, листата му хвърлят приятна сянка и пръстта е мека и плодородна. Посетиш ли това място, оставаш с трайното чувство, че Кемерън Хол наистина е райски кът тук, на земята. След смъртта на майка ми баща ми разказваше колко е обичала да ходи на това място до реката. Не е успял да я убеди веднага, че там могат да се събличат безпроблемно, за да си играят на Адам и Ева — в райската градина, в която обаче няма змии.
— А само прелъстителни, сатанински Кемеръновки — добави Скай.
Той я целуна, скочи внезапно от леглото и издърпа завивката върху тялото й.
— Какво става? — попита тя.
Той не отговори, а побърза да се пъхне в панталоните си. В същия миг на вратата се потропа. Безшумно в колибата се вмъкна Летиция.
Скай притисна завивката към гърдите си и видя как младата жена сложи пръст на устните си и даде знак на Рок да я последва. Стори й се, че Летиция я погледна с любопитство, но не бе съвсем сигурна. Нощни сенки изпълваха стаята.
— Връщам се скоро — обеща Рок тихо, прошепна нещо на Летиция и се обърна отново към Скай. — Тя ще запали сега свещта.
Скай кимна с усмивка. Двамата напуснаха колибата, а тя притвори разтреперана очи.
Докато Рок бе с нея, колибата не я застрашаваше с нищо. За известно време се бе превърнала дори в райска градина. Сега обаче той я напусна и тя видя пред себе си мизерна стаичка, пълна с пясък, твърде студена поради морския вятър, проникващ през многобройните процепи.
Изпъшка примирено, обърна се по корем и скри лице в ръцете си. Така й се искаше да заспи, но не биваше. Трябваше да размисли. Нейният живот щеше да бъде спасен, но Рок тръгваше към сигурна гибел. Не можеше да позволи това. А и баща й бе все още в ръцете на Логан. Боже, какъв кошмар…
До слуха и отново достигна звукът на отваряща се врата, но тя не се уплаши. Сигурно е Летиция, ще запали свещта, каза си тя. Потънала в тежки мисли, изобщо не обърна поглед натам. Не можеше да се раздели с Рок — никога. Вярно, че този брак бе сключен без нейното съгласие, но в този момент имаше само едно нето, което бе в състояние да ги раздели — смъртта.
Къде ли държи Логан баща й? Дори и Чернобрадия да проявеше готовност да помогне на нея и Рок, лорд Кинсдейл все пак си оставаше под властта на жестокия пират със стоманената ръка…
Внезапно забеляза, че свещта все още не гори. Пък и Летиция кой знае защо мълчеше… Скай понечи да се обърне, но в този миг усети на гърба си докосването на студен метал.
— Не мърдай, миличка.
Тя остана да лежи вцепенена. Логан изрече тези думи съвсем тихо, но злото, заплахата, която се таеше в тях, не можеше да се сбърка с нищо друго.
Стоманата се придвижи от тила и до кръста и Логан се изкиска.
— Навремето си имах ръка, но се наложи да я заменя с метална кука. На мястото на някогашната топлина дойде ледът… Намирам тази милувка за изключително оригинална, не съм ли прав? Надявам се, че и вие, милейди, ще откриете известен чар в нея.
Тя само стисна зъби и се опита да не изкрещи, когато студената кука се заплъзга наново по гърба й. Логан леко гъделичкаше гърба й с грубия връх на куката — нежност, която всеки момент заплашваше да се превърне в кръвопролитие.
Той всъщност иска не моята кръв, каза си тя, а кръвта на Сокола. Това животно ме желае само, защото принадлежа на Сокола.
— Хареса ли ви вашата последна вечер с капитана, милейди? Наистина ми е безкрайно неприятно, че на този човек не може да се вярва! Той се опита да откупи свободата ви, но, уви, не мога да допусна това. Ако Чернобрадия ви отведе оттук, ще изпусна и последното си средство за натиск, с което бих могъл да принудя Сокола да изпълни желанията ми. Тийч е доста алчен тип, но този път няма да получи, каквото иска. Обърнете се и ме погледнете в очите!
— Не!
Със здравата си ръка той хвана рамото й и я обърна рязко. Тя понечи да се съпротивлява, но видя куката, опряна в гърлото си, и жестокия, убийствен огън в очите му. В този миг осъзна, че те двамата не са сами в стаята. До вратата стояха неподвижни двама мъже. Колко ли още чакаха отвън? Нима Рок щеше да падне в този капан? Не знаеше какви са точно намеренията на Логан, но трябваше да намери начин да предупреди мъжа си.
Пиратът се разсмя дрезгаво и отново привлече вниманието й върху лицето си. След като го погледна бързо в очите, тя пое дълбоко дъх, за да изкрещи.
— По-добре не правете това. — Куката се долепи до сънната артерия, а Скай бавно и предпазливо изпусна въздуха. Куката премина по гръдта й, дръпна сивата завивка надолу и Логан се вторачи в голото й тяло. За да сподави обземащия я панически страх, тя заби зъби в долната си устна. В нея се надигна вик, но го потисна, защото знаеше, че този човек изобщо няма да се подвоуми да я умъртви с ужасяващото си оръжие.
— Така е добре, миличка. От вас се иска да мълчите. — В очите му се появи израз на съжаление. — Ех, милейди, добре би било да се възползвам от страстта, която моята боготворяща ви… ръка неминуемо е разпалила във вас! Колко прекрасно щеше да бъде, ако при завръщането си Сокола ви видеше да се забавлявате с най-големия му враг… Но уви, това е невъзможно.
При тези думи тя въздъхна облекчено, но усмивката му в никакъв случай не вдъхваше спокойствие.
— Първо трябва да ви изпроводя до кораба си, лейди. Знам, че сте изключително загрижена за баща си, нали? Е, може пък да позволим на стареца да погледа малко. Щом видим Сокола да се приближава, ще си поиграем с вас на палубата, милейди, посред бял ден. А след това ще почувствате целувката на това желязо. Сокола би трябвало да е наясно, че когато приключим с удоволствието, ще ви убия с тази кука.
— Може би той изобщо няма да дойде.
— О, мисля, че ще дойде.
— Аз не означавам нищо за него. Да прекара нощта с мен, бе само някаква необяснима прищявка от негова страна. Накъдето и да се обърне, навсякъде го очакват жени. Една повече или по-малко, какво значение има за него това?
Логан я гледаше насмешливо.
— Вие, лейди, струвате цял куп злато — както знаете, още преди време го решихме този въпрос. За мен обаче сте още по-ценна. За времето, което все още му остава, Сокола горко ще се кае за деня, в който ме принуди да си сложа тази метална ръка. А сега станете веднага! — Той се изправи, обхвана рамото й със здравата си ръка и я вдигна на крака. От вратата ги наблюдаваха неговите хора. Тя се отскубна разгневена.
— Позволете ми поне да се облека! — Понечи да се наведе и да вдигне разкъсаните остатъци от облеклото си, но Логан стъпи с крак върху тях.
— Нямаме време за такива глупости. Морган, дай наметалото!
Нещо тъмно политна във въздуха и Скай бързо се зави в бодливия вълнен плат. Загледа изчаквателно Логан, а той се приведе в дълбок поклон.
— Моля, миличка…
Тръгна към вратата и двамата мъже я пропуснаха. Излезе на верандата и видя, че на брега все още горят огньове, предпазващи хората от студения морски вятър. Музиката обаче вече не свиреше и никой не танцуваше. Мъже и жени се бяха навъргаляли на пясъка и спяха, много от пияните хъркаха гръмогласно.
Осъзна, че Логан е довел със себе си само тези двама мъже. В този момент и тримата бяха зад гърба й. Прескочи с вик наведнъж стъпалата и побягна.
— Хванете я веднага, глупаци такива! — извика Логан.
Скай изобщо не знаеше в каква посока да поеме, но в случая това нямаше никакво значение. В тъмнината и без друго нямаше да успее да следва какъвто и да било път.
Цареше мрак. Зад огньовете нощта се сгъстяваше, а небето се сливаше с морето, с пущинака до брега. Скай се затича покрай няколко порутени колиби. В някоя от тях сигурно седеше Рок и преговаряше с Чернобрадия. В коя обаче? Не можеше да спре и да помисли — трябваше да тича, да тича.
— Помощ! Помощ! Помогнете, за Бога! — крещеше тя отчаяно.
Никой не й обърна внимание. Виковете за помощ не бяха нещо, което да направи впечатление на пират.
Хвърли поглед през рамо. Хората на Логан я приближаваха. Ако заобиколеше сега колибите и тръгнеше, към брега, щеше да загуби време и преследвачите й можеха да й отрежат пътя…
А те точно това се опитваха да направят.
— Хванете я отляво! — предложи някой, другият помаха с ръка, отдалечи се и описа дъга около колибите.
Скай извика отново за помощ и побягна към брега, покрай платформата, на която по време на празненството се бе възцарил Чернобрадия. Хвърляйки поглед към колибата, в която прекара деня, тя разпозна обърканата Летиция, стояща на стъпалата на верандата и й извика:
— Съобщете веднага на Сокола!
Летиция влетя обратно в колибата, а Скай забеляза, че мъжете вече я настигаха. Понесе се към брега, а дробовете й щяха да експлодират. Сърцето биеше бясно, остра болка прониза прасците й. Шумът на тъмните вълни й прозвуча като прекрасна покана.
Морето…
Нощта внушаваше страх, мракът бе направо непоносим, но в тях може би бе единственото спасение. Хвърлеше ли наметката от гърба си, би могла да плува. Не знаеше дали силите й ще стигнат, за да се пребори с морските течения, но избор тя нямаше. Оставаше й само да прекоси сенките на няколко палми и да се хвърли в разбиващите се вълни, в свободата.
Внезапно обаче от мрака иззад палмите изплува някаква фигура. Скай не можа своевременно да спре своя бяг.
Блъсна се в Логан и изкрещя. Двамата паднаха, затъркаляха се по пясъка. Скай се бореше с всички сили — с ръце, зъби и крака.
— Ей, Логан! — Гръмотевичният глас на Сокола прекъсна яростната схватка. Логан погледна нагоре и в този момент Скай опита да се отскубне. Но той бе жилест и силен, притежаваше своята кука и нож, остър като бръснач. Сграбчи я през кръста, скочи на крака и я затегли със себе си. Погледът му се насочи към лагерните огньове.
Хълцайки, тя се опитваше да си поеме дъх. Там бе Сокола, разтворил крака, опрял ръце на хълбоци, със сабя в ножницата. Зад него стояха още няколко души, сред тях и Чернобрадия.
— Пуснете веднага милейди! — настоя Рок.
Логан се изсмя гръмогласно. Той дръпна наметката от раменете й със здравата си ръка и насочи острието на ножа към сърцето й.
— Предупреждавам ви, Соколе! Отстъпете, защото иначе тя ще умре.
— Пуснете милейди веднага — повтори Рок. — Тази битка се отнася само до нас — битка между мъже. Не въвличайте жена в нея.
— Защото е част от вас ли, Соколе? Така, както ръката ми бе част от моето тяло? Е, добре, сега тя е отсечена… Отстъпете назад, Соколе, не се шегувам. Острието на ножа ми се тресе, до него тупти сърцето на лейди, все по-бързо и по-бързо. Ще го изтръгна специално за вас, Соколе, Бог ми е свидетел! Искате ли непременно да си получите милейди обратно? В такъв случай ще имате сърцето й, кървящо и все още туптящо!
— Какво означава всичко това, мътните да ви вземат? — извика Чернобрадия. — Ние сключихме все пак някакво споразумение, нали? Вие ми предавате момичето, а Сокола остава ваш пленник.
— Нямам ви доверие, Едуард Тийч. Вие сте коварен мошеник!
— Сър, няма да позволя да ме обиждате! — изрева Чернобрадия.
— Мислете, каквото поискате. Във всеки случай сега аз ще се кача е лейди в лодката си и ще потегля. А е помръднал някои от вас, а съм й изтръгнал сърцето. Разбрахме ли се?
Никой не помръдна при тези думи — а най-малко от всички Скай. Острието на ножа се бе забило леко в кожата й и тя бе почти в безсъзнание. Логан не се шегуваше. Без да му мигне окото, щеше да изреже сърцето й от живата плът.
— Тръгвайте! — заповяда той и я задърпа към водата. Тя дочу плясък на весла и реши, че хората му вече седят в лодките.
— Ще ме намерите на палубата ми! — извика той на Сокола. — Ако искате да си получите милейди жива, елате сам с лодка на моя кораб. Там ще я срещнете, в обятията ми!
Краката на Скай бяха до глезените в студената морска вода. В лодката, към която я водеше Логан, видя двамата мъже от колибата, както и още двама непознати, които сигурно са чакали тук през цялото време. Логан бе планирал всичко безупречно. Не беше глупак… и не знаеше що е милост.
— Соколе! — изкрещя тя. — Не идвай на кораба! Ще убие и двама ни… — В този миг дъхът й спря от ужас, тъй като острието докосна гърлото й.
— Качвайте се! — просъска Логан в ухото й. — И нито звук повече! Иначе ще се простите с живота, хубавицата ми.
Тя се качи, олюлявайки се, на лодката. Логан я последва и веднага я натисна към дъното с нож, опрян в гърдите й.
— Потегляй! — заповяда той и мъжете натиснаха веслата.
Скай все още виждаше Сокола, изправен сред пясъка, с ръка върху дръжката на сабята. Не биваше да идва на вражеския кораб. Там и той, както и тя, щеше да намери смъртта си. Сбогом завинаги, любими, помисли си тя. Внезапно я обзе остър копнеж да се върне поне за няколко секунди обратно при него — за да му каже колко много го люби, и че миналото вече е без всякакво значение, и че единствено бъдещето е важно… Няколко секунди по-късно образът му се скри.
— Ето го и кораба! — Ръката на Логан обгърна Скай още по-здраво. — Тази нощ плуването ще ви се размине, миличка. И без трикове! Нямам настроение за тъпи игри. Качвайте се бързо на борда и не забравяйте, че в гърба ви е опрян нож.
Тя стисна зъби и се хвана за плетената стълба. Хората на Логан бяха вече горе, а самият той я следваше с изваден нож.
— Само не ми скачайте във водата както в Ню Провидънс. Беше напълно безполезно, нали?
Силни ръце я поеха и я изтеглиха на борда. Плътно обгърната в наметката си, тя се строполи на дъските на палубата — истинско въплъщение на нещастието.
Логан се метна през перилото и я загледа, нагло ухилен.
— Най-сетне сами, миличка… Е, не съвсем. — При тези думи той посочи пиратите, които бързо и пъргаво се придвижваха нагоре-надолу по такелажа. Един от тях се намести в наблюдателния пункт, друг застана на кормилото, а топчиите, целите начернени от барут, обслужваха оръдията.
— Поне на първо време Сокола няма да ни притеснява — додаде Логан и протегна здравата си ръка към Скай. — Елате, милейди, ще го почакаме двамата заедно.