Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (4)

ГЛАВА ТРЕТА

Докато Скай седеше на масата и загърната в плетената покривка, пиеше кафе, Сребърния сокол се обличаше. Тя демонстративно гледаше в обратната посока. След като закопча панталоните си, той седна и нахлузи ботушите на краката си.

— Ще ми кажете ли, милейди, защо се страхувате от тъмнината?

— Не се страхувам от тъмнината — отвърна тя.

— Наистина ли?

— Не.

— Лъжете ме.

Скай вдигна рамене.

— Един джентълмен не ще откаже на една дама да послъже мъничко.

— Така е, но както ви е известно, аз не съм джентълмен, а пират.

— Ах, да, за малко да забравя — вие сте противно, брутално животно. И изобщо нямам какво да ви кажа.

Той се изправи, но тя все още не виждаше какво прави. Пристъпи зад стола й и предизвика трепет в цялото й тяло. Докосвайки облегалката на стола, но не и нея самата, той наведе главата си толкова ниско, че тя не само чу шепота му, а го усети.

— Противен и брутален ли, лейди Кинсдейл? Боя се, че горчиво ще съжалявате, ако не съм близо до вас. Може да се каже, че до този момент не ви се е налагало да изтърпите кой знае какви грубости. И това при положение, че дори се опитахте да ме убиете. Помнете това!

Ръцете на Скай се вкопчиха в красиво резбованите облегалки на креслото. Боже, колко омразен й беше този човек! Ненавиждаше смеха му, постоянните подигравки, силата му, неговия шепот, който проникваше до дъното на душата й, усмивките и неговите мускули. Трябваше постоянно да си напомня, че е пират и жестоко животно! Защото той излъчваше омайно очарование. Ако не беше негова пленничка, може би щеше наистина да се поддаде на този чар.

Мили Боже, да не съм си загубила разсъдъка, каза си тя отчаяна…

Макар тук-там в косата и брадата му да проблясваха сребърни нишки, този мъж бе все още млад. Умееше да се изразява изискано и изобщо трябваше да се признае, че поведението му в някои случаи бе съвсем цивилизовано. Независимо от това той си оставаше разбойник и крадец — тя ще се съпротивлява срещу посегателствата му и ще го мрази ю сетния си дъх.

— Е, няма ли какво да ми кажете, скъпа? — Сребърния сокол посегна към една от червеникавозлатистите й къдрици. С върховете на пръстите погали тила й и през нейното тяло премина гореща вълна.

Вбесена, отблъсна ръката му.

— Няма какво да ви кажа, сър, освен нещо, което е много близко до ума. Може зъбите ви да са по-хубави от тези на Едноокия Джек, но иначе не сте ни на йота по-добър от това чудовище.

Той се изсмя, изправи се и вдигна сабята от пода.

— Моля ви да разграничавате нещата, милейди. Ако Джек беше жив и вие прекарахте нощта в каютата му, неминуемо щяхте да забележите някои разлики.

— Наистина ли? Е, да, ако бях някоя пристанищна проститутка, сигурно щях да си кажа: „Ето на, на тоя зъбите още не са изпопадали и устата му не миришат чак като сметище.“ Само че аз не съм пристанищна курва, сър, и за мен негодяят е и си остава негодяй. Така поне са ме учили там, откъдето идвам.

Сребърния сокол отново се разсмя.

— О, какъв възвишен дух. Възхищавам се от благородните ви идеали, но любовта към истината ми налага да ви кажа, че жената си е жена, а мъжът трябва да се оценява според действителните му способности, а не според мястото му в обществото. Върху дюшека и най-изисканата дама, и най-благородната херцогиня се въргалят по същия начин, както го прави и продажната жена. Всички те копнеят за страст, шептят името на любимия, галят косата му и се притискат към него. — Той направи няколко крачки към масата и се наведе плътно над нея. — Тя овладява всичко това много по-бързо, ако зъбите му са на мястото си.

— Учудвам се откъде черпите тази самоувереност!

— Може и да не вярвате на думите ми, лейди Кинсдейл, но едно нещо сигурно сте разбрали вече — ако бяхте прекарали нощта с Джек, сега щяхте да сте вече труп и нямаше да разсъждавате по въпроса кой мъж бил по-добър, кой — по-лош.

— Думите ми не бяха отправени към мъжете изобщо, а само към разбойниците и негодяите сред тях.

— Какви тежки слова, милейди! И всичко това, след като ми обещахте да изпълните всяко мое желание, да ме ощастливите, да ме разтушавате в забавлявате?

— Да Ви разтушавам и забавлявам ли! — Тя скочи разгневена и успя да го докачи с юмрук по брадичката, преди той да я хване за китката. Удачното попадение я изпълни с удовлетворение, но в този миг съзря вената, която пулсираше на врата му и по тялото й пропълзя страх. Очевидно беше разгневен. Щеше ли да се нахвърли сега върху нея?

Без да отклонява погледа си от пирата, тя бавно седна обратно на стола. В мигове като този, когато в очите му заискряваха сини светлинки, темпераментът му се развихряше. Беше изпитала това на собствен гръб. Той обаче не отвърна на удара й. Преглътна само, за да сподави яростта си, и се усмихна наново.

— Известно ли ви е, милейди, че имате прекрасни гърди?

— Какво? — Тя премести поглед надолу. Тялото й над кръста беше напълно разголено. Освен това явно мръзнеше, тъй като и зърната на гърдите й се бяха втвърдили като пъпки на роза. — О-о… — Когато бе станала да го удари, бе забравила да вземе завивката със себе си. А сега напразно се опитваше да се загърне.

— Милейди, търпението ми си има все пак граници. Какво ли не опитахте досега — и гръкляна искахте да ми прережете, и брадичката ми да строшите. Но не успяхте. За в бъдеще ви препоръчвам да овладявате емоциите си.

Смехът му я обърка съвсем и тя се опита безуспешно да се отскубне от хватката му. Цветът на очите му отново се промени, този път се обагриха в топло сиво. Тя не успя да отгатне посланието им, но същевременно дъхът й замря и горещи потоци заляха тялото й. В стомаха й нещо се преобърна и отчаяна, тя навлажни с език пресъхналите си устни.

— Моля ви! — изпъшка, без да осъзнава изобщо за какво всъщност моли.

Той пусна китката й и тя бързо и нервно придърпа завивката към себе си. Не знаеше как да прикрие своята неувереност.

— Аз… аз… не съм ви обещавала да ви развличам.

— Но нали казахте, че ще направите всичко, което пожелая — напомни й той с иронична усмивка, след моето се обърна и нахлупи шапката си върху главата. — Аз мога да чакам, госпожице. Благодарете на Бога, че съм толкова търпелив! — преметна каиша с корсарския нож около кръста си, щракна токата, взе сабята под мишница, като не забрави да прибере и една малка кама от библиотечката. — Не знам, да ви оставя ли подноса или… А не, готвачът е бил достатъчно съобразителен и не е сложил нож до купичката с мармалада. А сега довиждане, скъпа, и умната! — поздрави я церемониално с шапка з ръка и напусна каютата.

Скай седеше като прикована за стола. Едва когато чу щракането на резето, скочи, изтича до вратата и инстинктивно заудря по нея. Отново я бяха заключили!

Вбесена, тя изруга и помете подноса от масата. Парченца от порцеланови чашки се разлетяха на всички страни, купичката се счупи на две и ягодовият мармалад се разля на пода. В този момент вратата отхвръкна и Сребърния сокол влетя обратно в каютата. Очите му пръскаха сини светкавици.

— Ах, ти, зверче такова! — Той решително тръгна към нея и тя се опита да избяга, но нямаше Къде. Удари се болезнено в библиотеката и се строполи по корем върху леглото. Не й достигаше дъх, понечи да се извърти, но Сокола се метна към нея и я сграбчи за ръцете.

— Пуснете ме веднага! — изпищя тя, опита се да го ритне и в крайна сметка успя да впие зъби в ръката му. Той изрева от болка, подскочи, завъртя се около себе си и успя да седне на леглото. Тялото и се озова в скута му. Сега вече беше в негова власт. Гола и безпомощна, тя се разхълца отчаяно.

— Първо, ме нападнахте с хладно оръжие, после ме ударихте, а сега, като капак на всичко, ме ухапахте. Освен това счупихте сервиза ми, което ще рече, че повредихте моя собственост…

— Повредила съм му била собствеността! Пфу, такива думи в устата на пират!

Държеше я заклещена и тя не беше в състояние дори да се извърне — нито да погледне лицето му, нито пък да отметне раздърпаните коси от очите ся.

— Чашата преля, милейди! След като се държите като дете, то и аз ще се отнасям с вас като с дете.

Дланта му се стовари с всичка сила върху долната част на нейния гръб. Тя изкрещя възмутена, но това не й помогна. От очите й бликнаха сълзи. Болката и унижението бяха неописуеми. Лежеше напълно беззащитна върху мускулестите му бедра с лице, заровено сред усукани завивки и чаршафи. Внезапно закрещя и се загърчи в скута му. В какво унизително положение се намираше! Как мразеше само този човек.

Стори й се, че той отново замахва и изрида:

— Моля ви! Не ме удряйте! Моля ви!

Изненадващо не последва втори удар. Той я изблъска от колената си и тя се приземи на седалищните си части, които все още пареха като огън след тежкия му удар. Вероятно щяха да минат дни, докато болката премине окончателно.

— Да ви вземат мътните! — измърмори той, изправи се и я прекрачи. — Съберете счупеното и почистете всичко тук! — Възмутена, тя се накани да отвори уста… Той обаче изобщо не й разреши да се изкаже. — Ще направите, каквото ви казвам, Скай, нищо, че съм пират и кучи син. Не изпълните ли нареждането ми, ще се видите в чудо. Това е заплаха, а както добре знаете, не обичам да хвърлям думите си на вятъра. Ако ме предизвикате заради някакъв си там размазан мармалад, напълно ще си заслужите това, което ще ви сполети.

Беше застанал пред нея с ръце на кръста. Сега тя разбра как беше възникнало името му — очите му бяха като разтопено тъмно сребро. Стиснатите устни пот мустаците му не вещаеха нищо добро и нейният борчески дух утихна.

— Разбрахте ли ме, госпожице?

— Да.

Погледът му се смекчи и понечи да протегне ръка, за да я докосне, но изруга и се обърна. Миг по-късно вратата хлопна зад гърба му и резето изскърца. Девойката се хвърли с хълцане на пода.

Час по-късно тя най-сетне взе решение да отстрани хаоса в каютата. Все пак пиратът имаше право. Едва ли си струваше да предизвиква гнева му заради счупените чаши и разления мармалад. Тя сложи подноса на масата, нахвърля в него счупените парчета и изтри мармалада със салфетка. Дръпна пердетата и с удивление установи, че слънцето вече залязва. Явно, беше спала дълго.

С парче шнур закрепи пердетата към рамките на прозореца. Искаше да се наслади на последните отблясъци дневна светлина. Печката и фенерът бяха вече угаснали и Скай наново закърши ръце. Пак ли ще трябва да остане сам-самичка в тъмното, та Сребърния сокол да разбере отново в какво страхливо нищожество се е превърнала и да й се присмее, както той си знае. Той щеше, разбира се, да си помиела, че е заслужила това изтезание.

На вратата се почука и тя се сепна. Сокола не би чукал. Загърна се плътно със завивката и извика:

— Да — да?

Влезе младият пират-хубавец, на име Робърт Ероусмит, прегънат под тежестта на един от нейните пътнически сандъци.

— Раклата е ваша, нали?

— Да.

— Значи мога да я оставя тук. Какво толкова има в нея, та тежи толкова?

— Предполагам, че междувременно сте откраднали едно-друго от нея, така че би трябвало да знаете.

Гримаса разкриви лицето му.

— Не, милейди. Нашият подход към плячката е същият като към заложниците — и в двата случая искаме откуп.

— Така или иначе, един ден всички вие ще увиснете на бесилото.

— Кой знае. — Ухилен до уши, Робърт постави сандъка до раклата на своя господар. — За съжаление не мога да ви донеса останалата част от багажа. Това ще стане едва когато стигнем в Карибите. Капитанът си направи труда да прегледа съдържанието на този сандък и стигна до заключението, че вътре има всичко необходимо за няколко дни напред.

— Искате да кажете, че капитанът… че той се е ровил в нещата ми?

— Да, милейди.

Едва успя да сподави възмутения си вик. Нейните рокли и накити бяха красиви и скъпи, така че по-скоро трябваше да е доволна, че изобщо може да разполага с тях.

— Ще отнеса тези неща оттук. — С безизразно лице Ероусмит посегна да прибере подноса с парчетата в него.

— Почакайте за момент! — помоли Скай. Младежът също бе пират, но за разлика от други правеше добро впечатление. — Ще запалите ли лампата? Започна да се стъмва.

— Аз ще се погрижа за това, Робърт.

Сепнати, и двамата едновременно се обърнаха към вратата. Там стоеше Сокола.

— Слушам, капитане, както наредите. — Робърт се поклони на Скай и излезе.

Сребърния сокол затвори вратата след себе си, отправи се с бавни крачки към библиотечката и запали фитила на фенера. Скай наблюдаваше действията му с учудване. Смяташе, че ще поиска да се възползва от нейната фобия… Едва ли е уместно да се благодари на пират само затова, че и той веднъж е проявил човещина. И то след всички злини, които й беше сторил.

— Движим се с попътен вятър на юг — обясни той. — Мисля, че огънят е излишен, така че лампата стига.

Скай кимна безмълвно.

— Не знам защо си помислих, че вече сте се облекли.

— Дрехите ми пристигнаха току-що.

— Е, сигурен съм, че ще откриете нещо подходящо. Ще ви помогна, а след това ви се разрешава да се поразтъпчете за един час на палубата.

— Мога да се облека и сама.

— Я да видим какво мога да направя за вас? — Гласът му придоби заплашителна интонация. Очевидно беше решил отново да изостри отношенията. В един момент ще успее да ме обезсили, помисли си тя. Постоянните дрязги и битки буквално й късаха нервите.

— Вие… казвам ви…

— Щом като ми разрешавате, ще ви избера сам нещо. — Отправи се към раклата, тя се завтече след него и го хвана за ръката. Уплашена, впери поглед в засъхналата кръв по ръкава му.

— Вие сте ранен!

— Няма нищо страшно, милейди. Острозъба харния ме нападна. — Девойката преглътна, но не каза нищо. — А сега, бъдете така любезна да ми пуснете ръката… .

— Не, няма нужда отново да се ровите в нещата ми. Първият път също нямахте право да вършите това.

— И вие пребъркахте сандъка ми, когато открихте там сабята. Аз лично прегледах багажа ви, воден от далеч не тъй войнствени подбуди. Ще ми се да бъдете прилично облечена. — Отскубна се от нея и коленичи. Отвори капака на раклата и извади корсет, семпла блуза и светлосиня ленена рокля с къси ръкави, гарнирана с дантели, която беше предвидена за горещото лято във Вирджиния. — Тези банели са истински инструмент за мъчения. Нямате нужда от тях. Чорапи също не ви трябват. Независимо от лекия ветрец, вечерта е достатъчно топла.

Самоувереността, с която се ровеше в дрехите й, я подразни и тя се опита да го изблъска встрани.

— Сър… мистър Сребърен сокол, нали така ви е името? Как изобщо да ви наричам?

Широко ухилен той приседна на пети.

— Мисля, че би ми допаднало обръщението „милорд“, лейди Кинсдейл. Или пък, да кажем „повелителю мой“.

— Никога няма да кажа такова нещо!

— Ами тогава простичкото „Соколе“ стига. А сега настъпи моментът да се облечете в тази лятна мечта.

Скай се изправи в цял ръст.

— Само с груба сила можете да ме накарате да…

Той подигна пренебрежително рамене.

— Щом като настоявате… На мен лично ми е все едно.

— Стой! — извика тя и се отдръпна назад. Нямаше сили да продължава битката. Пък и болките, резултат на недотам нежното му отношение към нея, не бяха още отшумели.

Той стоеше неподвижен и наблюдаваше страдалческото изражение, с което отмахна завивката от себе си.

— Я престанете да ми се правите на Офелия. Не сме в театъра. — Приближи се и продължи: — Махнете и копринените чорапи! Много бият на очи.

Предположението й, че ще успее да го засрами по някакъв начин, се оказа чиста заблуда. Небрежно я вдигна, хвърли я на леглото и се зае да свлича чорапите й наедно с жартиерите. Скай се съпротивляваше колкото може, но всичките й ритници и замахвания само го развеселяваха.

— Абе, вие няма ли да се умирите! — викна той, опитвайки се да издърпа блузата през главата. — Цяло мъчение е да ви облече човек, както сте се разбеснели! По-лесно девственица ще разсъблечеш!

Изправи се с подигравателна усмивка, а тя бързо си пъхна ръцете под копринените жартиери.

— Едва ли някога сте се запознавали с девица. — Докато казваше това, нейният противник стоеше до леглото и я наблюдаваше със стоманеносив поглед. Внезапно тя осъзна, че вместо да прикрива голотата и, нейната блузка по-скоро я подчертаваше. Гърдите и бедрата изпъкваха предизвикателно изпод тънкия, фин плат. — Защо ме унижавате така? — попита с усилие. — За какво ви е да ме измъчвате?

— Вярвайте ми, милейди — отвърна той сухо, — по-скоро измъчвам себе си, а не вас.

— Щом е така…

— Слушам ви?

— Ами щом е така, защо не спрете — прошепна тя едва-едва.

— Това е нещо, което не мога да направя — Сребърния сокол взе в ръце ленената рокля. — Облечете я, Скай, така ще успокоите и моите, и своите нерви.

Скай ли каза… За втори път вече я наричаше по име — тъй непредвзето, както би го сторил приятел или любим. Произнасянето на нейното име от устата на този човек би трябвало да й е ненавистно, но не беше така. Би трябвало също да се възпротиви на нареждането му, но и това не стори. Изправи се бавно от леглото и той й облече роклята през глава. След това я извърна и започна сръчно да закопчава седефените копченца на гърба. Явно беше детайлно запознат с особеностите на женското облекло. Независимо от това, тя потропваше нетърпеливо с боса пета по пода.

— Няма ля да свършвате скоро?

— Мда. Значи мислели сте да се закопчаете сама, така ли?

— Тези рокли са предвидени за дами, които разполагат с камериерки. Но тъй като бедните момичета попаднаха в лапите на вашите изверги…

— Ето защо и трябва да ми благодарите за помощта. Така, това е всичко.

— Да ви благодаря ли? — Тя се извърна рязко. — А сега ще тръгваме ли?

— Както кажете. — Внезапно той бръкна още веднъж в раклата и извади сребърна четка с гравирани инициали. — Главата ви е заприличала на разтурено гнездо.

— Вината едва ли е моя.

— На вас може и да ви е все едно, аз обаче много държа да изглеждате добре. Елате, ще разреша вашите златни къдрици.

— Разбира се, че не ми е все едно! — извика тя нервно, издърпа четката от ръката му и с неравномерни движения започна да вчесва сплъстената коса. От разресването обаче не излезе нищо, защото започна да се скубе.

Сребърния сокол я наблюдава известно време, но в един момент не издържа и грабна нетърпеливо четката.

— Оставете по-добре на мен! А сега се обърнете!

Скърцайки със зъби, тя се обърна гърбом към него. За пореден път той прояви сръчността си. Без да проявява кой знае каква предпазливост, успя да разплете всички възелчета по косата й и къдриците се разстлаха свободно върху раменете и.

— Какъв странен цвят — отбеляза Сокола. — Нито са руси, нито червени.

Тя се извърна и се засмя хладно.

— Значи са сламеноруси.

— Да, права сте, разбира се — съгласи се той с широка усмивка.

Очите й се стесниха и тя безмълвно го изчака да отвори вратата. Отблъсна предложената и ръка, но когато вече понечи да излезе, той я хвана здраво.

— Скай, ако сега, начаса не поемете ръката ми, рискувате да прекарате останалата част от пътуването в каютата.

Много добре знаеше, че не се шегува. Затова се хвана за ръката му и той я поведе навън.

Слънцето вече се скриваше в океана. Красотата на гледката развълнува дълбоко девойката. Спомни си в този миг, че е във властта на чудовища, които плячкосваха морета и океани, че нейният капитан намери смъртта и лежи под студен воден покров. Други добри люде също бяха загубили живота си. Тя самата бе принудена да прекара цяла една нощ с един от най-безскрупулните и коварни пирати. И въпреки всичко това — заникът на слънцето роди нови надежди в сърцето й.

Като огнено колело слънчевият диск се потапяше бавно в кобалтовосините вълни и разпръскваше около себе си сияние, което можеше да се сравни единствено с вечността.

— Сега вече знам, какъв е цветът й — каза Сребърния сокол тихо.

— Какво? — извърна се тя сепната.

— Знам вече какъв е цветът на косите ви — на залязващо слънце. Елате, ще поема кормуването. Можете да останете за малко при мен.

Скай и без друго нямаше друг избор, тъй като той все още държеше ръката й. Двамата се отправиха покрай струпани макари и платна към резбовани стъпала, които водеха до кормилото. Моряците заотдаваха чест, във въздуха се размахаха шапки, отвсякъде я преследваха многозначителни усмивки. Усети как кръвта обагря страните й, но преодоля смущението и изправи гордо брадичка.

— Добър вечер, капитане! — долетя вик от наблюдателния пункт.

— Добър вечер, Джако. Там горе всичко ясно ли е?

— Ясно и прекрасно като сладкия глас на мама, сър! Бурята е вече зад гърба ни.

— Това е чудесно, Джако.

— Изглеждате чудесно, милейди — обади се отново наблюдателят.

Вместо нея отговори Сребърния сокол:

— През нощта на милейди също се наложи да се бори с буря и по тази причина е решила тази вечер да подири по-спокойни води.

Постовият горе се разсмя, а и от други посоки също се долавяше тих подигравателен кикот. Кой знае, може би само си въобразява. Държането на екипажа беше по-скоро дружелюбно, отколкото безсрамно. Освен това всички спазваха дисциплина — нещо, което изглеждаше странно на пиратски кораб.

Сребърния сокол я заведе до дървен парапет, който обграждаше кормилото. Кормчията отдаде чест.

— Курсът на кораба е юг-югоизток, сър.

— Добре, Томпкинс. Ще оставим нещата така. А сега сте свободен.

— Благодаря, капитане. — Томпкинс изчезна, а Сокола хвана кормилото. Колко безгранични са морето и небето, помисли Скай. Можеше сега и да сме съвсем сами на този свят. Слънцето все още се виждаше вдясно, полъхваше и лек ветрец.

Тя отметна глава и изложи лицето си на морския бриз. Сега беше моментът да изкове план, с който да победи Сокола. Немислимо бе да прекара дори още една нощ с него. Но как да опази достойнството и честта си — тъй невъоръжена и слаба в топлата, мека вечер? Трябваше да събере сили и да открие изход.

Изправи глава и срещна погледа на Сребърния сокол.

— Кажете ми, моля, какво всъщност искате от мен?

Той вдигна рамене и морето отново погълна вниманието му.

— Просто съм любопитен, милейди.

— За какво става въпрос?

— Питам се само, защо жена с възпитание като вашето се отнася тъй лекомислено с обещанията.

— При мен това се случва, само когато давам дума на змии и плъхове.

— Е, обещанието си остава обещание дори и тогава, когато се отнася до мен.

— Вие сте само един мошеник, разбойник, нехранимайко…

— … пират. Професия безспорно благородна, насърчавана дори и от славната кралица Елизабет. Сър Френсиз Дрейк също беше пират. Винаги когато Англия е водела войни с Испания или пък Франция, пиратството се е считало аз твърде почтено занимание.

— Е, да, но Дрейк не е бил пират, а корсар…

— Или разбойник, както ви се харесва — прекъсна я Сокола със смях.

— Ще рече, че щом ограбваме чужди народи, а не своите, значи всичко е в реда на нещата.

— Не искате да сравнявате Едноокия Джек с Дрейк, нали?

— О, не, той прилича повече на Атила, владетеля на хуните. И двамата са най-хладнокръвни убийци.

— Искате да кажете, значи, че пиратите биват два вида — добри и лоши?

— Разбира се, това е валидно за всички хора.

— Във всеки случай вие спадате към най-долните твари, сър.

— А пък вие променихте темата на разговора ни.

— Да се върнем към нея. Към въпроса за вашето обещание.

— Казах вече, че… — но той я прекъсна.

— Знам, знам. Вие няма да спазите обещанието си, защото съм долна твар и отрепка. А какво ще кажете за годеника си?

— Какво годеникът ми?

— Ами вие и на него сте обещавали нещо.

— Никога нищо не съм му обещавала! — възпротиви се Скай и веднага се ядоса, че се поддаде и отговори. — Впрочем този въпрос изобщо не ви засяга.

— Острото ви езиче започва вече да ми дотяга.

— А на мен вашето присъствие тук.

— О, това може лесно да се уреди. Веднага ви връщам във вашия затвор.

— Няма ли поне капка милост в сърцето ви?

— От отрепка като мен не може да се очаква милосърдие, милейди.

— О-о! — извика тя. — Защо настоявате толкова на въпроса си?

— Казах ви вече — изпитвам любопитство.

— И какво толкова искате да знаете?

— Ами дали например онзи мил младеж, годеникът ви, ще поиска да плати откуп за вас.

Скай прибра коленете си и опря брадичка на тях.

— Това няма никакво значение. Ще получите исканата сума от баща ми.

— А ако реколтата се окаже лоша? Лъвският пай на бащиното ви състояние идва от захарните плантации на островите, а годината беше лоша.

— Е, в такъв случай ще плати лорд Кемерън? — сопна се тя.

— Дори и когато честта ви е опетнена ли?

— Моята чест е неопетнена… — Тя сведе смутено поглед, тъй като й беше повече от ясно, че го дължи единствено на напълно необяснимата му въздържаност. Връхлетя я споменът за докосванията му, за ръката му, галеща някои интимни места. — Е, признавам, че честта ми не е съвсем непокътната. Но какво от това?

Мъжът срещу нея се изсмя.

— Мисля, че все пак Кемерън ще даде парите. Той е човек, който държи на думата си. Макар и да са го сгодили още като дете — все пак ще се ожени за вас заради почитта, която изпитва към покойния си баща.

— Да не би да го познавате? — не скри изумлението си Скай.

За момент той се поколеба.

— Е да, познаваме се.

— Как е станало така?

— Случва се тон да се намеси, когато взема заложници. Тогава се срещаме в Боун Кей. Там имам… някои имоти.

— Да, пътят дотам е дълъг… Значи още доста време се налага да бъда ваша пленничка.

— Достатъчно дълго време, милейди — отвърна той.

— Що за човек е той?

— За Питрок Кемерън ли питате?

— Да.

— Ами такъв като мен.

— Моля? — Тя скочи, изпълнена с възмущение.

Сребърния сокол отново се изсмя. В очите му се появи сребрист блясък.

— Допада ми лоялността ви към него.

— Той е джентълмен, а вие…

— Дръжте езика си зад зъбите, госпожице! Всичко това започва вече да ми омръзва.

— … Вие сте пират — Всъщност възнамеряваше да го нарече „канален плъх“, но в последния момент промени решението си.

— Казах, че е като мен — поясни Сокола, — защото сме братовчеди.

Скай чак се закашля от изненада. Той я удари няколко пъти по гърба.

— Моля ви, гледайте да не получите удар! За ваше успокоение ще кажа, че сме само втори братовчеди, а аз, нищожеството, съм издънка на това фамилно разклонение, което поколения наред вече е зачевано извън брачното ложе. То се знае, официалните представители на семейството не обичат да говорят много по този въпрос и никой от тях не ще признае, че съществуват и други Кемерън. Не знам дали ще ми повярвате, но щом срещнете уважаемия си годеник, вие ще констатирате, че си приличаме направо като близнаци.

Тя извърна глава и запита невярващо:

— Значи, вие искате да обезчестите годеницата на собствения си братовчед?

— Не бих казал, че с него се имаме много.

— Е, да, но…

— Помислете, милейди — сега-засега все още сте „не съвсем непокътната“. А ако се съди по слуховете, вие и без друго не искате да се омъжвате за лорд Кемерън.

— Това са напълно безпочвени приказки.

— Не забравяйте, че ви познавам.

— Вие изобщо не ме познавате!

— И с всеки изминал час ви опознавам все по-добре и по-добре.

— Колко сте самовлюбен само! — Скай скръсти ръце пред гърдите си и продължи: — Нашият губернатор Спотсууд мрази страшно пиратите. Все някой ден ще ви пипне и ще идете на бесилката. А сега ще ви обещая нещо, което непременно ще спазя. В момента, в който увиснете на бесилото, аз ще бъда сред зрителите и ще се наслаждавам на вашата смърт.

— Не момиче, а жив кръволок…

— Е, вие пък сте мошеник и разбойник!

Той се позасмя и се обърна към нея. Тя понечи да се изплъзне, но не успя. Пиратът хвана ръцете й и се наведе към нея.

— Милейди — прошепна досами лицето й и устните им почти се срещнаха, — ще дойде ден, обещавам ви, когато ще се преклоните пред волята ми. — Съпротивата й се състоеше в недоловим шепот досами устата му. Отнякъде долиташе ясно доловимо тупкане — бяха ударите на собственото й сърце. Чуваше равномерния шум на морето или може би на кръвта във вените? Ако разбере, че трепери, ще си помисли… Да, какво всъщност ще си помисли този мъж, запита се тя отчаяно.

Така и не можа да си отговори, тъй като беше прекъсната от покашляне. Сребърния сокол се изправи На стъпалата стоеше Робър Ероусмит.

— Вечерята на милейди е сервирана в каютата ви, капитане.

Сокола изправи девойката на крака.

— Мистър Ероусмит ще ви придружи — след което добави тихичко:

— И не се страхувайте, там е светло. — Без да дочака отговора й, той се обърна и отново похвана кормилото.

Не след дълго Скай бе вече в каютата. Робърт й пожела лека нощ, затвори вратата зад себе си и пусна резето. Помещението наистина беше осветено — два фенера хвърляха светлината си върху голям съд за миене с чиста вода и яденето на масата. Почувства се уморена от чистия въздух, а и гозбата ухаеше изкусително.

Седна пред чинията с риба, моркови и картофи и хрупкавия хляб, в който нямаше нито една личинка н, без много да му мисли, се нахвърли върху храната. Спря се едва когато чинията се изпразни. Наля си чаша бургундско вино от гарафата и се сети за нощта, която и предстоеше. Сребърния сокол я бе уверил, че няма да й причини болка. Освен това скоро щеше да е свободна. При положение, че баща й разполага с необходимата сума, или пък ако годеникът й прояви готовност да я спаси. Все пак тя не беше съвсем обезчестена, нали…

Изпълнена с безпокойство се изправи и се заразхожда напред-назад. Кога ли ще дойде този Сокол? Отвори капака на своята ракла и нервно затърси някоя нощница с висока яка, след което още по-нервно се зае с нелеката задача да разкопчае копченцата на гърба си. Накрая роклята все пак се свлече заедно с блузата на пода и тя изми тялото си от кръста нагоре.

До този момент не беше дошъл все още никой.

Преметна нощницата през раменете си, съблече останалото и изми и долната част на тялото си. После въздъхна облекчено. Вратата все още си стоеше затворена.

Както беше по нощница седна на масата и изпразни чашата на един дъх. Отпусна се уморена назад и постепенно сънят я надви.

Изведнъж се сепна, опита се да се раздвижи и се натъкна на нещо дървено. Обзе я паника — навсякъде беше тъмно. Затворена сама между четири дървени стени! Дочу отнякъде собствения си писък… Не, не бива да крещи, някой беше я предупредил, заплашил, да не издава нито звук… Усети как я хващат нечии ръце. Открита е, ще я убият, без да им мигне окото. В отчаянието си започна да дере, да хапе, да рита…

— Скай!

Внезапно светлина обля всичко наоколо. Тя запримига. Лежеше в леглото на Сребърния сокол, до него самия. От другата й страна беше дървената стена на каютата — спомни си как биеше до преди малко с юмруци по нея.

— Фенерите са угаснали! — оплака се. — Съжалявам, Скай. — Той я взе много внимателно и нежно в ръце. Тя осъзна, че под завивката тялото му е голо, но въпреки всичко се сгуши трепереща в него. Ръцете му галеха косата й, страните й. — Успокой се, Скай… Светлината никога не ще изгасне, обещавам ти.

Постепенно спря да трепери и заспа безметежно.

Дълбокото и равномерно дишане го накара да се отмести малко и той с вълнение заразглежда обляното в сълзи лице. Беше хубава, трябваше да признае това. Разбра, че рано или късно ще изгуби битката с това момиче. Тя беше негова пленничка, но прикованият във вериги бе той. Никога нямаше да му даде сърце да я пусне ей така. Преди да приключи всичко, тя трябва да бъде негова. И тогава вече честта й ще му принадлежи.