Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Сребърния Сокол отвори вратата към коридора.

— Робърт!

Ероусмит сигурно бе чакал някъде съвсем наблизо, защото се появи веднага.

— Да, капитане.

— Изпратете нашите хора, които чакат долу в залата, по лодките. Налага се незабавно да се качваме на борда.

— Слушам, сър!

— След това се върнете и ще заведете лейди Кемерън на мястото, където днес сте се срещнали. Или още по-добре — предайте я на губернатора с най-верноподаническите ми почитания, като го помолите да вземе мерки госпожата да не направи някоя поразия.

— Както наредите, сър — съгласи се Робърт.

— Какво-о? — изпищя Скай.

— Вървете Ероусмит — нареди Сокола. Робърт отдаде чест и се отдалечи. Обърна се към Скай и добави: — Не е възможно да дойдеш с нас. Ще трябва да се върнеш у дома.

— Да, но баща ми…

— Ще го намеря, обещавам ти.

— Да, но…

— Скай, не желая да рискувам живота ти отново. Прекрасно знаеш колко е опасно да се качваш на пиратски кораб. Лично аз скоро ще си взема наградата. Ти ще платиш, разбира се. Разчитам на дадената дума. Веднъж вече ти ми обеща нещо — спомняш ли си? Настъпил беше мракът и за да се спасиш от него, бе готова да се изправиш срещу всички възможни опасности. Тогава ти ми обеща всичко. Но не го изпълни, защото бе дала обещанието на пират, нали? Накрая, все пак, удържа думата си. Никога няма да забравя нощта, в която ти ми дари своята невинност.

— Никога няма да забравиш ли? — прошепна тя. — Може би само в случаите, когато лежиш в леглото с уличници?

— Дори и тогава не забравям. А ти мислиш ли за мен, когато спиш с мъжа си?

Тя сведе глава. Бе дала обет никога вече да не се бори срещу мъжа си и когато преминат опасностите, да отиде да живее с него в Кемерън Хол и да го обича до края на дните си. Разбира се, ако все още я иска — след всичко, което стори и ще стори… Може би никога няма да й прости, няма да я разбере. Страхуваше се от завръщането у дома и се питаше кого ли обича повече, пирата или Рок. Не знаеше и от кого се бои повече. Докога, о, Боже, ще се люшка между двамата?

— Обичам мъжа си — каза тя тихо.

— Какво-о? — Сокола повдигна брадичката на Скай и впи поглед в очите й. Не по-малко острият му глас я удиви.

Но преди още да успее да отговори, Робърт Ероусмит се появи отново.

— Хората ви очакват при лодките, капитане. Налага се да побързаме. Насам е тръгнал отряд на губернаторското опълчение. Бих могъл да предам лейди Кемерън на тези хора и след това да се присъединя към вас.

— Добре предложение. — Сокола учтиво целуна ръка на Скай. — Винаги на твоите услуги, милейди. Доскоро виждане!

Изтича надолу по стълбите, а Робърт започна да настоява:

— Елате, лейди Кемерън, по-бързо! Слухът за пристигането на опълчението ще се разнесе бързо и съвсем скоро кръчмата ще загъмжи от най-долнопробна сган, която се бои от арест и бесило. Освен това и аз си пазя кожата. — Предложи й ръка и двамата се спуснаха по стъпалата.

Долу в залата на пътя им се изпречиха няколко души. Едип от мъжете се захили нагло. В устата му проблясваше златен зъб, а косата бе разрошена.

— Ей, това не е ли мистър Ероусмит от групата на Сокола? Е, след като Сокола вече го няма, то…

— Какво искате от мен, Фелоуз?

Мъжът само потърка палец и показалец.

— Това, което винаги искаме, добри ми господинчо. Пари! — след това посочи към Скай, която побърза да нахлупи качулката по-ниско на главата си. — Някаква дама е погостувала на Сокола и това е точно женичката на Кемерън. Я, каква хубавица, нали? И освен това струва цяло състояние.

— Пуснете ни да минем, момчета. Тя помогна на Сокола да избяга.

Фелоуз наклони глава.

— Сокола вече го няма, мистър Робърт. Както чувам, отново ще си мешат капите с Логан. Този път, най-сетне, ще да се избият един друг. Затова вече изобщо не се боя от Сокола.

— Наистина ли не се боиш? — долетя гръмотевичен глас и всички обърнаха поглед към вратата. Сокола бе все още тук. Стоеше на прага с наметало върху раменете, а в ръката си държеше сабя. — Нека решим въпроса с помощта на стоманата, сър.

— Хванете веднага момичето! — изрева Фелоуз.

Грозен тип с мръсни ръце, издаващ противна воня на ром, се хвърли към Скай. Тя извика и побягна към стъпалата. Робърт се нахвърли върху нападателя и го просна на пода с тежък юмручен удар по брадата, след което извади сабята си.

— Изведете я навън, Ероусмит! — разпореди Сокола.

Робърт я побутна да се движи по-бързо по стълбите, но веднага ги последваха. Той развъртя сабя, но задачата му бе трудна — срещу себе си имаше трима нападатели.

— Трябва ми сабя, Робърт! — извика Скай.

Сабя ли, милейди? — хвърли се към един от мъжете, който само миг по-късно, с пъшкане притисна ръце към прободения корем и изпусна оръжието си Без дори да погледне мъртвия, Скай вдигна сабята от пода, прибра полите си и се завтече заедно с Робърт нагоре по стъпалата. Бягайки, и двамата успяваха сръчно да отбиват безбройните удари.

— А сега ще ви се наложи да се биете с мен! — изкрещя Сокола и се хвърли сред гъмжилото, за да от клони вниманието на разярените мъже от Скай и Робърт. В смъртоносната схватка той бе недосегаем за стоманата, непобедим за враговете.

Междувременно Скай и Ероусмит достигнаха края на стълбите. Сокола се приближаваше с бой и не след дълго бе вече при тях. От острието на сабята му капеше кръв. Бутна рязко вратата на стаята, която бе на пуснал преди малко, блъсна вътре Робърт и Скай и след това ги последва.

— Бързо, леглото!

Робърт и той избутаха тежкото легло до вратата върху която вече се стоварваха удари от саби и други оръжия. Съвсем скоро тя щеше да се сцепи. Сокола запокити някакъв стол по мръсните стъкла на прозореца, разкъса завесата, нави бързо парчето плат около ръката си и досчупи останалите в рамката парчета.

— Елате, бързо!

— Какво? — попита Скай с недоумение. — Та ние сме на първия етаж! Вие с Робърт… вие можете да скочите долу, аз обаче…

— И вие можете — увери я Ероусмит. — Това с единственото, което ни остава.

— За Бога, Робърт, трябва да изчезваме! — Сокола притича до нея, вдигна я във въздуха и я понесе към прозореца.

Ще я хвърли сега, ще я убие…

И той наистина я хвърли. Тя полетя с писък в нощта и млъкна едва, когато се приземи в копа сено. Веднага след това същото стори и втора фигура, а след нея и трета. Скай просто не можеше да повярва, че е още жива.

— Давай, Джако! — заповяда Сокола и колата със сеното потегли. Напразно се опитваше да се изправи в клатещото се возило. Нечии силни пръсти се сплетоха с нейните. — Остани легнала!

Колата спря. Сокола и Робърт скочиха от нея, последвани от Джако, когото Скай позна веднага. Спомняше си го от пиратския кораб. Той й се поклони ухилен.

— Добър вечер, милейди.

Сокола я сне от колата. Бяха на кея и плискането на вълните достигна до слуха и.

— Велики Боже, как разбрахте, че е необходимо да се върнете в кръчмата, капитане? — полита Робърт.

— Ами, когато тръгвах, муцуните на някои от типовете там не ми харесаха. На Джако пък му хрумна добрата идея да наеме колата със сеното и да се спотаи зад къщата, нещо, за което ще му бъда благодарен вечно.

— Те съвсем скоро ще разберат, че стаята е празна — вметна Джако. — Трябва по най-бързия начин да се качим на борда, капитане. И то не само заради ония гамени. Доброволците на губернатора са също наблизо.

— Какво ще правим с лейди Кемерън? — попита Робърт.

Сокола изпъшка и я огледа от глава до пети.

— Идва с нас. Нямаме друг избор. Не мога да я върна обратно, дори и хората на Спотсууд да настъпват. — Хвана Скай за ръката и я при тегли към себе си. — Както неведнъж вече имах случай да се убедя, ти, моя скъпа лейди, си ми едно голямо бреме.

Тя се отдръпна от него с възмущение, държейки все още сабята на прободения негодник.

— Ти нападна моя кораб, не го забравяй! Ако беше порядъчен човек, ние никога нямаше да се срещнем.

— Да, тази мисъл наистина може да ме накара да се покая. Я по-добре да тръгваме! — той вдигна Скай на ръце и я понесе надолу към тъмната вода, последван от Джако и Робърт. Качиха се на някаква лодка и когато седнаха на пейките, Сокола се приведе към Скай. — Ще бъде много опасно да палим лампа. Ще се справиш ли?

Тя кимна безмълвно. Внезапно пляскането на веслата бе заглушено от неистови крясъци.

— Аха, компанията от кръчмата се е събрала вече — отбеляза Джако със смях.

— Малко обаче са закъснели — додаде Робърт със задоволство.

Скай погледна към сушата. Виждаше се как мъжете там бързат да се качат в лодките си. И в този момент се чуха изстрели.

— Опълчението — промърмори Робърт.

— Дали ще ги арестуват? — прошепна Скай.

— Ами да, милейди. Всички, чиито злодеяния се докажат, ще бъдат изправени прел съда и после, нали знаете — ще ги обесят. Сред тях има няколко изявени престъпници. Ако обаче някой не е известен по лице или име, го пускат.

— Сребърния сокол сигурно е познат.

— О, разбира се, милейди. — Робърт се усмихна широко, а Скай затвори очи за няколко секунди. Във Вирджиния смъртта дебнеше Сокола. И все пак той бе дошъл, заради нея ли?

— Ще се справим ли?

Робърт вдигна едно от греблата във въздуха.

— Корабът е точно пред нас.

Тя хвърли отново поглед към брега. По кея галопираха коне, в реката се спускаха лодки. На брега се водеше люта битка, звънтеше стомана, отекваха изстрели.

Пиратите сигурно познават много добре реката, мислеше си тя. Приближаваха се към кораба в почти пълен мрак. Скай почувства, че й става студено и потрепери. Сокола спря да гребе и положи ръка върху нейната.

— Вече сме съвсем близо.

Тя кимна мълчаливо, но за нея времето течеше много бавно. Не беше възможно корабът да е закотвен близо до брега, сигурно го беше скрил в някой от морските ръкави. Изведнъж пред тях проблесна някаква светлина.

— Очаква ли ни мистър Фултън, готов за потегляне? — запита Сокола.

— Тъй вярно, капитане — отвърна Робърт. Лодката се долепи до кораба, някой хвърли отгоре

плетена стълба през десния борд и Сокола изправи Скай на крака. Тя се вкопчи в стълбата и се закатери, следвана плътно от останалите.

— Заведете лейди Кемерън в каютата, Ероусмит — нареди Сокола.

— Момент, моля! — възнегодува тя. Да не би да си мисли, че отново ще обитава неговата кабина?

— Нямам време за дискусии — отвърна той нетърпеливо. — Тук аз съм капитанът и предприемам това пътуване по ваше желание, преследван при това от доброволците на губернатора. Ероусмит… — обърна се и тръгна бързо към кормилото, а Робърт я подхвана под ръка. Колкото и да я харесваше, той се подчини на своя капитан.

— Моля, елате с мен, милейди.

— О, да го вземат дяволите! — надяваше се Сокола да чуе яростния й вик, но той не се издаде с нищо. Беше вече на мостика и раздаваше заповеди на екипажа. Вдигнаха котвата, мъжете се покатериха по такелажа, за да нагласят платната според вятъра.

Робърт я заведе в каютата на Сокола. В печката гореше огън. Няколко лампи разпръсваха мека светлина. Помещението не се бе променило изобщо.

— Не мога да остана тук — опита се да му обясни тя.

Той обаче не обърна внимание на думите й, затвори вратата и спусна резето. Тя падна изтощена на леглото, пусна сабята на пода и свали наметалото. След малко обаче се изправи, отиде до барчето и си наля ром.

Малко след като се изтегна на леглото, я споходи хълбок сън. На следващата сутрин се събуди сама. Опасенията й, че през нощта Сокола ще дойде при нея, не :е сбъднаха. Изправи се и в този миг осъзна смутена, че страхът й не се отнася до него, а до нейните собствени чувства.

Робърт донесе закуската и вода за миене.

— Вината не беше ваша — забеляза той. — Присъствието ви на кораба в никакъв случай не е по вкуса на Сокола. Но, както казах, вие не сте виновна за това.

— Благодаря, Робърт.

Той й се усмихна окуражително.

— Ако кралят реши да помилва всички пирати, ще промените ли живота си? — попита го тя.

Стори й се, че усмивката му някак си се разшири. Той обаче сведе бързо очи, така че тя не улови погледа му.

— Ще направя така, както ми нареди капитанът, мадам.

— Толкова ли сте му предан?

— Да — поколеба се малко, но продължи: — И той никога не разочарова хората, които му вярват. Обещае ли да постави на карта живота си за някого, прави го. Аз също бих дал живота си за него. Така мислят всички на борда. Именно по тази причина и другите капитани го почитат и се боят от него. — Той се отправи към вратата. — Няма повече да ви заключвам. Ако желаете, можете да излезете на палубата.

Почакайте малко, Робърт… — Той се обърна и тя попита със запъване:

— Къде… той къде е спал през нощта?

— В спалнята на офицерите, милейди — отговори Робърт. — А сега, ако нямате други желания, ще се оттегля.

В спалнята на офицерите, помисли си Скай, оставайки сама. Значи й е предоставил собствената си кабина. Нима достопочтеният мошеник щеше да изчака търпеливо, докато настъпи моментът да си вземе възнаграждението? Потисната, тя си спомни за съпруга си, когото остави да лежи в безсъзнание на пода в стаята за гости. Рок… Щеше ли някога да й прости? И от кого всъщност се страхува повече — от лорда или от пирата? Кого обича повече?

Закуси, след топа се изми, вчеса косата си и излезе па палубата. Голямата част от платната бяха прибрани и корабът плаваше по протежение на бреговата ивица в застрашителна близост до сушата. Видя Сокола на кормилото и се усмихна на моряците. Някога те й внушаваха страх, но сега бяха нейни съюзници, приятели.

— Наспа ли се добре? — попита Сокола, когато тя го приближи. Носеше черна риза, отворена при врата, и черни къси панталони.

Скай кимна утвърдително.

— А ти?

— О, убивах си нощните часове със сладки мечтания.

— Благодаря ти, че ми предостави каютата си.

Той я погледна, но след това бързо премести погледа си към наблюдателния пост горе.

— Джако!

— На вашите заповеди, капитане.

— Всичко ясно ли е?

— Кристално ясно, капитане.

— Робърт!

— Слушам, капитане? — Ероусмит буквално долетя по стъпалата.

— Поемете кормуването.

— На вашите заповеди, капитане.

Сокола хвана Скай за ръка и я поведе към десния борд. Ветрецът развяваше косата й.

— Имам някакви дамски принадлежности на кораба. Разбира се, не сме очаквали, че ще се озовеш на кораба, така че не сме се подготвили изобщо. Следобед ще ти изпратя каквото има. — Той се облегна на перилата и я заразглежда. — Знам колко обичаш да се къпеш и затова ще ти доставя и това удоволствие.

Докато той говореше, тя не откъсваше поглед от бреговата ивица.

— Не искам нищо от твоята плячка.

— Кой казва, че всичко, което притежавам, е придобито по незаконен начин?

Скай го изгледа остро.

— И още — не желая нищо, което принадлежи на твоите уличници. Благодаря.

— Нито едно от нещата, които ще ти изпратя, не принадлежи на уличница.

— А на кого тогава?

— Някои от моите хора са женени. Вярно, че вещите на жените им едва ли ще удовлетворят напълно твоите изисквания, но са чисти и в крайна сметка приемливи.

Сребристите му очи я галеха и тя си пожела да бъде на хиляди мили от това място. Ако можеше само да изтрие миналото… Достатъчно бе обаче само да я погледне и в нея се събуждаше споменът за бурната страст, която бе споделяла с нето.

— Ще ме оставиш ли най-сетне на мира? — попита тя тихо. — Мога ли да живея сама в твоята каюта?

Отговорът не дойде веднага.

— Да. До момента, в който ситуацията се промени.

— Какво имаш предвид?

— Щом спасим баща ги, идвам при теб. Малко вероятно е да платиш дълга си, ако аз спя някъде другаде.

— И това при положение, че татко ще бъде на борда…

— О, баща ти май те вълнува повече, отколкото твоят съпруг!

— Лорд Кемерън не е тук — отвърна тя с нещастно изражение.

— И смяташ, че този факт ти дава правото да му изневеряваш?

— Престани! — извика тя. — Нямаш право да ми говориш така.

— Разбира се, че не — хвана я за раменете и се загледа в очите й, от които бликнаха сълзи.

— Нямам друг избор. Трябва ми помощта ти — прошепна тя. — Баща ми…

— Мъжът ти би го спасил също, нали? Сигурно би предпочел да умре, отколкото да ти позволи да платиш точно тази цена. Какво ли му е на душата, докато ти отсъстваш? Как му обясни всъщност загубената си невинност? Може би си му казала, че си се хвърлила от отчаяние в обятията ми или защото си се чувствала твърде самотна. Или пък от страх за живота си? Този път например би могла да му кажеш, че преди изобщо да разбереш какво става, съм те изнасилил. — Пръстите му се впиха болезнено в раменете й. — Сигурно ще бъде вбесен и ще те напердаши. На негово място аз бих постъпил така. А след това ще отида и очистя прелюбодееца.

Без да каже нито дума, тя го срита в пищялката. Той изкрещя, сграбчи я за косите и притегли лицето й плътно до своето.

— От нас, пиратите, всеки очаква да бъдем безскрупулни и жестоки, нали така, лейди? — процеди той през зъби. — Питам се обаче доколко брутален ще бъде мъжът ти, когато научи за най-новите ти изпълнения. Защото ти го обичаш, нали? Поне така ми каза.

— Пусни ме веднага! Рок изобщо не те засяга. Но в едно имаш право — наистина го обичам. — Тя каза това, но в този миг не друг, а Сокола изпълваше сърцето й. Бе негова пленничка, а силното му тяло бе тъй близо до нея. Познаваше го по-добре от Рок, защото когато се любеха, мъжът й не се съблече.

— Капитане!

— Да, какво има? — пусна Скай и се завтече към кормилото.

— Виждам кораби! — извика Джако отгоре. — Вдясно, в морския ръкав.

— Пирати ли са?

— Тъй вярно, сър. Един от корабите издигна флага на Тийч. Но мисля, че сега го прибират.

Скай последва Сокола на платформата.

— Къде се намираме?

— Далекогледа ми! — нареди той.

Тя го наблюдаваше сърдито, докато погледът му претърсваше брега. След това се обърна към Робърт, който в този момент бе на кормилото.

— Къде сме? Какво става тук?

— Празненство, милейди.

— Празненство ли?

— Пиратско празненство на един от островите на Северна Каролина. Тийч за пореден път се е докопал до невероятен трофей и отново потвърди славата си. В тази част на Северна Каролина той се радва на известен имунитет, както впрочем и доста от неговите спътници.

— Това означава ли, че губернаторът Илън е подкупен от пиратите?

— Ако се съди по слуховете — да.

— Защо тогава сме тук? — О-о, да не би Сокола да мисли, че Логан ще пристигне с баща ми тук, на този остров?

— Точно така, лейди Кемерън.

Скай се върна при перилото и се загледа към сушата, а през това време капитанът раздаваше нарежданията си. Платната се опънаха и корабът се насочи към тесен канал, който водеше навътре в острова. Сокола и неговите хора щяха вероятно да се притаят, докато се ориентират.

Предположението й се оказа вярно. Моряците спуснаха във водата лодки и докато всеки се занимаваше с нещо, при Скай дойде Сокола. Бе въоръжен от глава до пети — със сабя в ножницата, нож в кончова на ботуша и два пистолета на колана.

— Върви бързо в каютата, лейди, и гледай никой да не те види.

След като изрече тези думи, той понечи да се оттегли, но тя го задържа за ръката.

— Почакай малко! Не ме оставяй сама тук…

Той присви очи.

— По дяволите, прави каквото ти казвам! Забравила ли си вече какво се случи, когато не изпълни нарежданията ми? Ако при Ню Провидънс не бе предприела онзи опит за бягство, Логан и до ден-днешен нямаше да знае за твоето съществуване.

— И нямаше да отвлекат баща ми — тя сама добави това, което Сокола остави неизречено. Скай потрепера, като че ли някой я удари. Въпреки това настоя отново:

— Моля те, не ме оставяй тук! Искам да те придружа точно заради глупавото решение, което взех тогава.

Той се поколеба за миг и тя се досети, че в спомена му изплува нападението на Логан върху кораба, когато охраната бе твърде слаба.

— По дяволите! Съгласен съм, идваш с нас. Трябва обаче съвсем точно да спазвай; нарежданията ми. Започнеш ли да ми правиш въртели, ще те завържа за някое дърво и ще те оставя там. Робърт, донесете, моля ви, наметката на милейди.

— Ако може и сабята, моля — додаде тя.

Сокола я изгледа продължително, но не се възпротиви на желанието й. Робърт донесе нещата и двамата със Сокола се качиха на първата лодка. Този път той взе със себе си само двадесет и пет души. На кораба останаха повече хора в сравнение с Ню Провидънс. Докато Робърт, Джако и още двамина от екипажа гребяха, Сокола стоеше изправен на носа и гледаше право напред. Скоро опряха в плиткото, той взе Скай на ръце и я пренесе през водата до сушата. Внезапно тя се усмихна и той се вторачи учуден в нея.

— Беше казал, че не струвам толкова злато, колкото предлагат за мен — обясни тя. — Сега обаче ти рискуваш собствения си живот за една-единствена нощ с мен. Чувствам се изключително поласкана.

— Може пък да ценя живота си по-ниско от златото. Някои пирати разсъждават по този начин.

— Не би трябвало да оценяваш живота си толкова ниско.

Мислеше си, че думите й ще го зарадват, но той се вцепени, падна на колене и ядосан я остави да падне на пясъка.

— А твоят живот? Колко струва твоят живот за мъжа ти?

Тя се изправи възмутена на крака, понечи да го удари, но той усети намеренията й и я хвана за китката. След това я издърпа за краката в сянката на пиниите. Започна да я целува, въпреки че тя се съпротивляваше отчаяно. Притисна безмилостно устните си в нейните. Не можеше да си поеме дъх, не можеше да се движи, не можеше да сподави буйния пламък, който пролази по жилите й. Престана да се съпротивлява, отвърна на устните му, на езика му, а в очите й бликнаха парещи сълзи.

Най-накрая той се откъсна от нея, изруга гневно и с върха на един от пръстите си нежно изтри сълзите от бузата и.

— Ще ме чакате тук с Робърт, ясно ли е? Днес само ще се огледам насам-натам. Може да ида и на празненството. При всички положения ти не бива да мърдаш оттук. Разбра ли ме?

Тя кимна мълчаливо и той си тръгна, за да даде някои указания на хората си. Пет души останаха да охраняват Скай, а останалите последваха Сокола.

Скай приседна на пясъка до Робърт и внезапно се разрида. Той сложи братски ръка на раменете й и се опита да я утеши.

— Казах му. Така съжалявам…

— Какво сте му казали?

— Че трябва да ви остави на мира. Не можете да разберете всичко това, милейди… Но в крайна сметка всичко ще се нареди. Можете да ми вярвате.

Тя кимна безмълвно. Изведнъж обаче той скочи на крака и се загледа в небето.

— Какво има? — попита тя.

— Буреносни облаци. Това хич не ми харесва.

Беше притъмняло. Откъм морето задуха силен вятър.

— Трябва да се върнем на борда — каза Робърт.

— Да, но не можем да оставим Сокола ей така.

— Ще ви заведа на кораба. Той ще вземе някоя от другите лодки.

Светкавици разсякоха небето, а веднага след тях въздухът се разтресе от гръмотевици. Робърт изправи бързо Скай на крака. Останалите също побързаха да се присъединят към тях, защото заваля дъжд.

Скай и Робърт се затичаха ръка за ръка към лодките, където ги настигна и Сокола. Петимата идваха след него.

— Тук са се събрали всички — Логан, Тийч и цял куп други — съобщи той на първия си офицер. — Утре нападаме. Сега обаче трябва да изчезваме. Очаква ни май доста неприятна буря. — Вдигна Скай и я сложи в една от лодките. Робърт и още двама се качиха след него и всички заедно се отдалечиха от брега.

Сокола не обръщаше внимание на Скай и гребеше наравно с хората си. При всяка гръмотевица тя трепваше. Прел очите й вълните заливаха брега, а дърветата се огъваха до земята от силния вятър.

— По дяволите — изруга Робърт, — не мога да държа кормилото изправено!

— Направете, каквото можете! — нареди Сокол.

Скай се извърна и погледна към кораба, който сякаш не се приближаваше и със сантиметър. Вълнението заплашваше да върне лодката обратно на брега

— Пазете се от скалите! — изрева Сокола. Едва изрекъл тези думи, се чу отвратително скърцане. В първия миг Скай не можа да осъзнае какво се е случило. Помисли си, че този шум се дължи на бурята, така както и тътнежът на гръмотевиците, и неистовия писък на вятъра. — Дайте някакъв знак на останалите! — изкрещя Сокола, който полагаше максимални усилия да удържи лодката под контрол. И в този миг тя видя водата, която нахлуваше от дъното. Лодката се бе натъкнала на скала.

— Фултън ни видя! — извика Робърт. — Връща се назад.

— Скачайте във водата, аз оставам при Скай. Със своите поли тя не е в състояние да плува.

— Няма да ви изоставя така…

— Ако останете, ще се издавим всичките. Трябва да намалим теглото на лодката. Тайлър, Хейвънсуърт — да ви няма!

Мъжете се съгласиха с него и наскачаха в морето. Скай притисна ръка до устата си, тъй като разцепените вълни сякаш погълнаха и тримата. Но в един момент се показа главата на Робърт. Веднага след това тя видя и останалите двама, плуващи след него към лодките.

Междувременно водата в краката й се покачваше.

— Готова ли си? — попита Сокола.

Тя се усмихна храбро.

— Това, от което се боя, е тъмнината, а не водата.

— Тогава напред, миличко. — Спасителната лодка бе вече близо, но все пак трябваше да доплуват до нея, тъй като в противен случай двете лодки можеха да се сблъскат. Хванати ръка за ръка, двамата със Сокола скочиха през борда.

Още в първия момент студената, черна вода я затегли надолу. Дробовете я заболяха и тя се опита да изплува, но дрехите й тегнеха. Сокола успя да я хване за ръката и лицето й излезе на повърхността. Едва дишаше. Дъждът ги шибаше, а свистящият вятър я дърпаше насам-натам и й отнемаше въздуха.

— Плувай! — заповяда Сокола.

В този миг ги обля огромна вълна и ги раздели един от друг. Стори й се, че някаква гигантска ледена ръка я подхвърли насам-натам. Солената вода подпали очите й и пълнеше устата, щом се опиташе да поеме въздух. Направи усилие с присвити очи да види нещо в мрака. Обзе я паника, а лодката бе тъй далеч.

Сокола се беше вкопчил вече в лодката. Хм щеше да се спаси, а тя…

Отново вода заля главата й. Започна да потъва, а дробовете й сякаш експлодираха. Ще умре, тялото й ще остане на морското дъно като плячка на акулите и разни други риби. Животът, този сладък живот, си отиваше. Едва ли смъртта е тъй противна както болката в дробовете, не може да бъде и толкова ужасяваща като тъмнозелените дълбини и студа.

Чувала бе, че когато човек се дави, през вътрешния му взор за секунди преминава целият му живот. Видя лицето на любимия и не можа да разбере това Рок ли е или Сокола…

Отново се опита да поеме въздух и отново устата й се напълни с вода. И в този момент нечии пръсти се впиха в косите й, затеглиха я към повърхността и накрая лицето й се показа сред сивата пелена на дъжда.

— Плувай! — изкрещя Сокола.

— Не мога. Полите ми…

Той я притисна към себе си, затрамбова мощно във водата и във въздуха проблесна ножът му. Може би иска да ме заколи, за да не се удавя, помисли си тя, невярваща на очите си.

Намеренията му, разбира се, бяха други. Острието разряза дрехите й, полата и останалите фусти паднаха от нея. Най-сетне можеше свободно да движи краката си във водата.

— Свали си обувките! — извика той. Докато я придържаше над водата, тя откачи катарамите на обувките си и след това ги изу. Сокола заплува напред, като я теглеше за косите.

— Вече мога и сама! — изпъшка тя.

Той не плуваше срещу течението, а се бе оставил на вълните да го отнесат до брега. Скай го следваше. Надеждата, че ще се спасят, избуя в нея и почти в същия миг отмря. Брегът изглеждаше тъй близо, но винаги, когато сивите вълни я заливаха, се отдалечаваше от взора й. Сокола се върна назад и я сграбчи отново за косите.

— Остави ме… — простена тя. — Боли! Плувай ти… Аз няма да успея…

— Ако не престанеш веднага да се съпротивляваш, ще те заболи още повече — сряза я той и продължи да плува към сушата, като я теглеше за косата. Тя престана да се бори с него. Дъждът бе сив като небето, черен като морето. В бурята не можеше да се различи вече нищо. Небе, дъжд и море се смесиха в неделимо цяло, а Сокола и Скай бяха негови пленници.

— Дръж се здраво за мен! — заповяда й гой, а тя вече не можеше да осъзнае дали изпълнява нарежданията му или не. Обгърна я непрогледен мрак, тялото й се отпусна и тя започна да потъва.

Не след дълго дойде на себе си. Лежеше просната на пясък, а Сокола се бе навел над нея и потискаше устните си в нейните, за да вкара въздух в дробовете й. Тя изпъхтя, след което задиша свободно.

— Живи сме…

— Да, живи сме — прошепна той и се свлече до нея.

Не усещаше вече дъжда. Огледа се и видя, че се намират под някаква надвесена скала. Явно Сокола бе успял да я донесе дотук. Не бе в състояние да възприеме вече каквото и да било, само затвори очи и заспа начаса.

Събуди я слънцето, което огряваше с топлите си лъчи нейното все още мокро тяло. Изправи се и видя Сокола да лежи на няколко крачки от нея. Бавно пропълзя до него. Прииска й се да го върне в съзнание с нежна целувка. Точно тази сутрин не бе способна да изпитва нито срам, нито някакви угризения на съвестта. Изведнъж нещо я накара да се спре. Вгледа се внимателно в лицето му. Половината от неговата брада и мустаците му бяха просто изчезнали, остатъците бяха странно залепнали по кожата. Тя хвана едно косъмче и го дръпна предпазливо. То остана в ръката й. Фалшива брада? Без нея Сокола приличаше още повече на Питрок Кемерън… Не — изглеждаше точно като него.

Истината бавно стигна до съзнанието й. Тя скочи рязко, забравяйки отчаяната битка със смъртта, която бяха водили предната нощ, забравяйки всичко останало в сляпата си ярост.

— Кучи син! — изкрещя Скай и го разбуди не с целувка, а с ритник в корема.