Карл Сейгън
Контакт (9)

Глава 9
Нуминозно^[1]

Чудото е в основата на преклонението.

ТОМАС КАРЛАЙЛ^[2]

„Сартор Резартус“ (1833–1834)

Аз твърдя, че космическото религиозно чувство е най-силният и благороден мотив за научното изследване.

АЛБЕРТ АЙНЩАЙН

„Идеи и възгледи“ (1954)

Спомняше си точно мига, в който, по време на една от многото си командировки във Вашингтон установи, че се влюбва в Кен дер Хеер.

Уговарянето на срещата с Палмър Джос сякаш продължаваше безкрайно. Той определено не беше склонен да посети комплекса „Аргус“. Интересувала го, както обясняваше, неблагочестивостта на учените, а не тяхната интерпретация на Посланието. И за да изследва техния характер, бил необходим някакъв по-неутрален терен. Ели бе готова да се срещнат където и да е и един специален помощник на президента посредничеше при преговорите. Други радиоастрономи не трябваше да участват. Президентът настояваше да бъде само Ели.

Освен това Ели очакваше деня, в който щеше да отлети за Париж, за първото разширено заседание на Световния консорциум по Посланието. До него оставаха няколко седмици. Двамата с Валириън координираха програмата по глобалното събиране на данните. Приемането на сигнала вече вървеше редовно и през последните месеци нямаше никакви празноти в покриването му. Така тя с изненада установи, че разполага с малко свободно време. Закле се да проведе дълъг разговор с майка си и да запази спокойствие и добронамереност, независимо от провокациите, с които я обсипваше. Количеството писма и електронна поща, които получаваше, беше абсурдно. Съдържаше не само поздравления и критики от страна на колеги, но също така религиозни предупреждения, псевдонаучни разсъждения, предлагани с голяма самоувереност и писма на почитатели от целия свят. Не беше преглеждала „Астрофизикъл Джърнъл“ от месеци насам, въпреки че самата тя бе автор на съвсем нова статия, превърнала се в най-необикновения материал, отпечатан в августовския брой. Сигналът от Вега беше толкова силен, че мнозина аматьори — отегчени от „любителското“ радио — си бяха конструирали собствени малки радиотелескопи и анализатори на сигнала. В по-ранните етапи на приемането на Посланието някои от тях бяха засекли полезни данни и Ели все още бе под обсадата на аматьори, които смятаха, че са се добрали до нещо неизвестно на професионалистите от SETI. Чувстваше се задължена да им отговаря с насърчителни писма. В комплекса се провеждаха и други радиоастрономически програми с приносен характер — проучването на квазарите, например, — на чиито заседания тя трябваше да присъства. Но вместо да се занимава с всички тези неща, започна да прекарва почти цялото си време с Кен.

Разбира се, в задълженията й влизаше да информира научния съветник на президента за работата на проекта „Аргус“ толкова, колкото той пожелаеше. Беше много важно президентът да е напълно и компетентно държан в течение. Ели се надяваше, че държавните глави на другите страни са също така подробно уведомявани за находките от Вега, както президента на САЩ. Настоящият президент, въпреки че не бе изкусена в науката, хранеше искрена симпатия към въпроса и желаеше да поддържа научните изследвания не само заради практическата полза, но макар и в малка степен, просто заради удоволствието от познанието. Това беше в сила за малцина предишни държавни глави на Америка, от Джеймс Медисън и Джон Куинси Адамс насам.

И все пак времето, което отделяше на дер Хеер в „Аргус“, беше повече от обичайното. Той посвещаваше по някой и друг час на разговори по високочестотния си кодиран комуникатор с кабинета по научно-технологичната политика в старата правителствена сграда във Вашингтон. Но през останалото време, доколкото тя забелязваше, просто беше… наоколо. Надничаше в тънкостите на компютърната система или посещаваше отделните радиотелескопи. Понякога го придружаваше някой президентски асистент от Вашингтон. По-често беше сам. Тя го мерваше през отворената врата на специално заделения му кабинет, с вдигнати върху бюрото крака, да чете пореден доклад или да разговаря по телефона. Кен й махваше приятелски с ръка и продължаваше заниманието си. Засичаше го в разговор с Дръмлин или Валириън; но също така и с младши техници и със секретарския персонал, които неведнъж, в присъствието на Ели, го наричаха „очарователен“.

Дер Хеер също имаше много въпроси към нея. Първоначално те бяха от чисто технически и служебен характер, но скоро започнаха да се разширяват до предположения за широк кръг от вероятни бъдещи събития, а после и до свободни теоретични спекулации. В такива дни й се струваше, че обсъждането на проекта е просто повод да прекарат повече време заедно.

Един чудесен есенен следобед във Вашингтон президентът беше принудена да отложи насрочено заседание на Извънредната проблемна група, поради сепаратистката криза в Тайроун, Северна Ирландия. След нощния полет от Ню Мексико се оказа, че Ели и дер Хеер разполагат с няколко свободни часа и решиха да посетят Виетнамския мемориал, проектиран от Мая Йън Лин, когато все още следвала архитектура в Йейлския университет. Сред мрачните и печални спомени от една глупава война дер Хеер изглеждаше неуместно весел и Ели за сетен път се замисли за странностите в неговия характер. Двамата служители от правителствената охрана, с техните униформи и боядисани с цвят на човешка плът слушалки на ушите, ги следваха дискретно.

Кен се бе заиграл с яркосиня гъсеница, която бе накарал да се покатери на едно отчупено клонче. Животинката енергично пълзеше напред и тялото й проблясваше при всяко движение на четиринадесетте й чифта крачета. В края на клонката тя се задържа с последните пет чифта и се залюля във въздуха в юначно усилие да намери нова вейка. След като не успя, животинчето умно се извърна назад и тръгна в обратна посока. Тогава дер Хеер хвана клонката от другата страна така, че когато гъсеницата се озова в началото на пътя си, отново нямаше накъде да продължи. Като затворен в клетка хищник, тя мина няколко пъти напред-назад, но както се стори на Ели, с все по-нарастващо възмущение. Започна да изпитва съжаление към животинката, въпреки че, да речем, тази ларва можеше да е виновна за попарването на дърветата от листни въшки.

— Каква чудесна програма е заложена в главата на това малко приятелче! — възкликна Кен. — Тя действа винаги — оптимален софтуер за измъкване. И при това знае, че не трябва да изпада. Имам предвид, че клонката е увиснала изцяло във въздуха. Гъсеницата никога не изпитва подобно нещо в природата, защото клонката винаги е свързана с нещо. Ели, замисляла ли си се някога как би изглеждала подобна програма в собствената ти глава? Искам да кажа, дали на теб самата би ти изглеждало очевидно какво трябва да направиш, след като стигнеш до края на клонката? Дали ще ти се стори, че го мислиш? Би ли се зачудила откъде знаеш, че трябва да разклатиш предните десет крачета и в същото време да се задържиш здраво с останалите осемнадесет?

Тя леко наклони глава и изгледа по-скоро него, отколкото гъсеницата. Изглежда му беше малко трудно да си я представи като насекомо. Опита се да му отговори неангажиращо, сещайки се, че това е част от професионалния му интерес.

— Какво ще направиш с нея сега?

— Мисля, че ще я пусна на тревата. Ти какво би направила?

— Някои биха я убили.

— Трудно е да убиеш едно същество, когато то ти показва, че притежава съзнание. — Дер Хеер продължи да носи клонката с гъсеницата.

Минаваха мълчаливо покрай близо 55 000 имена, гравирани върху гладък черен гранит.

— Всяко правителство, когато се готви за война, представя своите противници като чудовища — проговори Ели. — Не искат да мислиш за противника като за човешко същество. Ако си даваш сметка, че на противника са присъщи мисли и чувства, би могъл да се поколебаеш да го убиеш. А убиването е много важно. По-добре е да си ги представяме като чудовища.

— Погледни, виж колко е красива — отвърна й той след пауза. — Наистина. Погледни я отблизо.

Тя го стори. Борейки се с лекото чувство на отвращение, Ели се опита да погледне гадинката с неговите очи.

— Гледай само какво прави — продължи Кен. — Ако беше голяма колкото теб или мен, щеше да изплаши всекиго до смърт. Щеше да бъде истинско чудовище, нали? Но тя е мъничка. Похапва си листа, върши си своята работа и добавя още малко към красотата на света.

Ели хвана незаетата му с гъсеницата ръка и двамата мълчаливо продължиха покрай редиците с имена, изписани хронологично според датата на смъртта. Разбира се, това бяха само жертвите от американска страна. Освен в сърцата на техните семейства и приятели, нямаше в света друг подобен мемориал и за двата милиона жертви от югоизточна Азия, които също бяха загинали в този въоръжен конфликт. В Америка най-разпространените коментари за тази война бяха за съкращаването на бюджета на военните, за политическото „прерязване на сухожилието“, психологически сродно, според нея, с тезата за „удара в гърба“ от страна на германските милитаристи, обясняваща тяхната загуба в Първата световна война. Виетнамската война беше тумор в националното съзнание, който никой президент досега не се бе осмелил да отреже. (Последвалата политика на Демократична република Виетнам правеше тази задача още по-трудна.) Ели си спомняше колко обичайно беше за американските войници да наричат своите виетнамски противници „жълти“, „плоски глави“, „дръпнати очи“ и с още по-обидни прозвища. Дали ще можем да устроим следващата фаза на човешката история без тази склонност да се дехуманизира противника?

* * *

В ежедневните разговори дер Хеер не говореше като академична личност. Ако го срещнеше човек край вестникарския павилион на ъгъла да си купува вестник, нямаше и да предположи, че е учен. Не беше изгубил нюйоркското си улично произношение. Първоначално явното несъответствие между езика и качеството на неговата научна работа объркваше колегите му. Докато изследванията му и самият той ставаха все по-известни, акцентът му си оставаше негова особеност. Но начинът, по който произнасяше, да кажем, „гуанозен трифосфат“, придаваше на тази нищожна молекула някакво експлозивно качество.

И двамата късно започнаха да разбират, че се влюбват един в друг. Това вече със сигурност беше станало явно за мнозина други. Преди няколко седмици, когато Луначарски все още пребиваваше в „Аргус“, той се впусна в поредната си тирада за ирационалността на езика. Този път на мушката му се оказа американският английски.

— Ели, защо хората казват „правя същата грешка отново“? Какво добавя „отново“ в това изречение? И не съм ли прав, че „изгарям догоре“ и „изгарям додолу“ означават едно и също нещо? „Забави догоре“ и „забави додолу“ не значат ли едно и също? Тогава, след като „издънвам се догоре“ е приемлив израз, защо не и „издънвам се додолу“?

Тя кимна отегчено. Неведнъж го бе слушала да се оплаква на съветските си колеги от несъстоятелността на руския език и беше сигурна, че ще чуе френското издание на всичко това на Парижката конференция. Склонна бе да признае, че езиците съдържат и известни неудачи, но те имаха толкова много различни източници и се развиваха в резултат на толкова много разнообразни малки импулси, че щеше да бъде странно, ако бяха съвършено кохерентни и вътрешно състоятелни. Виджи обаче така добре се забавляваше, че на нея сърце не й даваше да му възразява.

— Ами да вземем, например, тази фраза: „влюбен от главата до петите“ — продължи той. — Това е обичаен израз, нали така? Но той е напълно объркан. Или по-скоро, обърнат с главата надолу. Човек обикновено си е от главата, до петите. Когато се влюбиш, би трябвало да бъдеш „от петите, до главата“. Прав ли съм? Ти би трябвало да знаеш какво е да си влюбен. Но който е измислил тази фраза не е разбирал нищо от любов. Представял си е, че влюбеният си върви по обичайния начин, вместо да се рее с главата надолу из въздуха, като в картината на онзи френски художник… как се казваше?

— Той е руснак — отвърна Ели.

Марк Шагал предлагаше тънка пътечка за измъкване от малко притеснителната за нея посока, в която бе тръгнал разговорът. В крайна сметка тя се зачуди дали Виджи не я дразнеше, или искаше да види реакцията й. Може би чисто подсъзнателно той бе доловил нарастващата привързаност между Ели и дер Хеер.

Поне отчасти, сдържаността на дер Хеер беше разбираема. Та той бе научният съветник на президента, посветил почти цялото си време на една безпрецедентна, деликатна и бързо подвижна материя. Да се увлече емоционално по една от водещите фигури беше твърде рисковано. Президентът определено желаеше преценката му да бъде безпристрастна. Той трябваше да може да предопределя посока на действия, на която Ели се противопоставя, и да препоръчва отхвърляне на варианти, които тя поддържа. Влюбването му в Ели щеше донякъде да компрометира неговата ефективност.

За Ели беше още по-сложно. Преди да придобие дистанциращия авторитет на директор на голяма радиообсерватория, тя бе имала много партньори. Въпреки че беше изпитвала чувство на влюбеност и си го бе признавала, бракът никога не я беше съблазнявал сериозно. Смътно си спомняше едно четиристишие — не беше ли на Уилям Бътлър Йейтс^[3]? — с чиято помощ се бе опитвала да успокои ранните си любовни пориви, с разбито сърце, тъй като винаги за пореден път бе решавала, че случаят е приключил:

Ти казваш, че не е любов, любима,

ако не трае вечно.

Това е глупост. Има епизоди,

които по-добри са

от цялата пиеса.

Тя още помнеше колко очарователно се бе отнасял към нея Джон Стотън, докато ухажваше майка й, и колко бързо скъса с тази поза, след като стана неин втори баща. Някаква нова и чудовищна личност, едва смътно забелязвана дотогава, изведнъж избуява у мъжете, скоро след като се омъжиш за тях. Романтичните преживявания я правеха уязвима. Ели нямаше да повтори грешката на майка си. Малко по-дълбок беше страхът да не би да се влюби безрезервно, да се отдаде изцяло на някого, който след това ще й бъде измъкнат от ръцете. Или просто ще я остави. Но ако човек никога не се влюбва истински, любовта никога няма да му липсва. (Не разчиташе много на този възглед, усещайки смътно, че може би не е съвсем верен.) Също така, ако не се влюбеше истински в някого, никога нямаше истински да му измени, така, както усещаше, в най-дълбоките кътчета на сърцето си, че майка й бе изменила на отдавна починалия й баща. Той все още ужасно й липсваше.

С Кен всичко това изглеждаше по-различно. Или може би с годините очакванията й бяха станали по-умерени? За разлика от мнозина други мъже, за които се сещаше, когато биваше предизвикан или изненадан, Кен проявяваше малко по-нежни, по-съчувствени черти. Склонността му да прави компромиси и уменията му в научната политика представляваха задължително изискване в работата му; но й се струваше, че под това долавя у него известна стабилност. Дълбоко го ценеше за начина, по който бе съвместил науката с останалата част от живота си и за храбрата поддръжка за науката, която бе успял да наложи пред две поредни държавни администрации.

Оставаха насаме, възможно най-дискретно, в малкия й апартамент в „Аргус“. Разговорите им бяха истинско удоволствие, идеите им прескачаха от единия към другия като перото на федербал. Понякога реагираха на недовършените мисли на другия с почти съвършена интуиция. Той беше добър и изобретателен любовник. Така или иначе, феромоните му й харесваха.

Понякога се удивляваше на какво бе способна в действия и в думи в негово присъствие, заради любовта им. Започна да му се възхищава дотолкова, че любовта му към нея влияеше върху собственото й самочувствие: заради него започна да се харесва повече. И тъй като и той определено изпитваше същото, в основата на техните отношения стоеше едно непрестанно редуване на любов и взаимно уважение. Поне така го определяше тя за себе си. В обкръжението на толкова много приятели, изпитваше подмолно чувство на самота. С Кен това го нямаше.

Беше й страшно приятно да споделя с него мечтите си, късчетата спомени, смутовете от детските си години. Той я слушаше не само с интерес, но и с възхита. Разпитваше я с часове за детството й. Въпросите му винаги бяха преки, понякога сондиращи, но без изключение, добронамерени. Ели започна да разбира защо влюбените си гугукат като бебета. Едва ли съществуваше друго, социално приемливо обстоятелство, при което на детското в човека да му се позволи да изплува на повърхността. Ако едногодишният, петгодишният, дванадесетгодишният и двадесетгодишният в теб намереха подходящи съответствия у любимия, тогава имаше шанс всички тези субличности, живеещи едновременно в нас, да бъдат щастливи. Любовта слага край на дългата им самота. Сигурно дълбочината на любовното чувство може да се измери по броя на различните същности, активно намесени в една любовна връзка. С предишните й партньори, изглежда, най-много една от тези вътрешни същности я успявала да намери свое съответствие у другия; останалите са се оказали в положението на случайни зяпачи.

* * *

В съботата преди уговорената среща с Джос двамата лежаха в леглото и слънчевата светлина на късния следобед, процеждаща се през венецианските щори, хвърляше петна по сплетените им тела.

— В обикновен разговор — говореше му тя — мога да говоря за баща си, без да изпитвам нещо повече от… лека спазма на чувството за загуба. Но ако си позволя наистина да си спомня за него — чувството му за хумор, да речем… или изключителната му честност, — тогава фасадата рухва и ми се дощява да се разрева затова, че го няма.

— Не е чудно; езикът може да ни освободи от чувствата, или почти — отвърна дер Хеер и я потупа нежно по рамото. — Може би това е и една от функциите му… — за да разбираме света, без да бъдем напълно обременени от това.

— Ако е така, тогава изобретяването на езика е повече от дар. Знаеш ли, Кен, бих дала всичко — наистина всичко, което имам, — ако можех отново да прекарам само няколко минути с татко.

Тя си представи рай, в който всички тези майчета и татковци се носят наоколо или пърхат до съседния облак. Трябва да е достатъчно голямо пространство, за да побере всички тези десетки милиарди хора, които са живели и умрели от появата на човешкия вид досега. Сигурно е твърде претъпкано, мислеше си, освен ако религиозният рай не е изграден в мащаби, подобни на астрономическите небеса. Тогава щеше да има достатъчно пространство.

— Би трябвало да съществува число — промълви Ели, — с което да се изрази цялостното количество разумни същества, населяващи Млечния път. Колко ли биха могли да са според теб? Ако съществуват един милион цивилизации, всяка от които с по около един милиард индивида, това прави, хм, десет на петнадесета степен разумни същества. Но ако те са по-напреднали от нас, може би идеята за индивиди става неуместна; може би това е поредната форма на земния ни шовинизъм.

— Разбира се. Можеш обаче да изчислиш галактическия ръст на производство на цигари „Голоаз“, на „Туикс“, на леки коли „Волга“ и на мобифончета „Сони“. После изчисляваш брутния галактически продукт. Направиш ли го, можеш да преминеш на брутния космически…

— Ти се подиграваш — отвърна му Ели с нежна усмивка, без изобщо да се подразни. — Но помисли си само за тези числа. Наистина си го представи. Всичките тези планети с обитателите им, по-напреднали от нас. Не ти ли се завива мъничко свят, като си го помислиш? — Досещаше се за какво точно си мисли, но продължи: — Виж това. Чета, за да се подготвя за срещата с Джос.

Пресегна се към нощната масичка и взе поставения там шестнадесети том на „Енциклопедия Британика Макропедия“, озаглавен „от Рубенс до Сомалия“. Отвори го на страницата, отбелязана с късче компютърна хартия. Пръстът й се спря на статията „Сакрално или свято“.

— Теолозите изглежда са доловили специален, нерационален — не бих го нарекла ирационален — аспект в усещането за сакралното или святото. Нарекли са го „нуминозно“. Терминът за пръв път е бил използван от… чакай да видим… от някой си Рудолф Ото през 1923 година в книгата му „Идеята за святото“. Той е смятал, че хората са предразположени да усещат и да благоговеят пред нуминозното. Това усещане го е нарекъл „мистериум тремендум.^[4]“ Дори нещастният ми латински е достатъчен, за да го разбера.

— В присъствието на мистериум тремендум, хората се чувстват съвсем незначителни, но доколкото схващам добре, не и лично отчуждени. Той е смятал, че нуминозното е изява на „цялостния ред“ и че човешката реакция пред него е „абсолютно удивление“. Значи, ако религиозните хора имат точно това предвид, когато използват думи като сакрално и свято, то аз съм с тях. Нещо такова изпитах, просто когато слушах сигнала, да не говорим, когато наистина започнахме да го приемаме. Мисля, че науката като цяло буди подобно удивление.

Чуй само това — и тя зачете от текста: — „В продължение на последните сто години мнозина философи и социолози потвърждават изчезването на сакралното чувство и предсказват отмирането на религията. Но едно задълбочено проучване на историята на религиите показва, че религиозните форми се променят и че никога не е съществувало единодушие относно природата или начина на изразяване на религиозното чувство. Дали или не човек…“ — Сексуални шовинисти пишат и редактират и религиозните статии, разбира се^[5] — вметна Ели и продължи да чете. — „Дали или не човек сега е изправен пред нова ситуация, за да създаде структури на върхови ценности, радикално различни от онези, които са предложени от традиционно утвърденото осъзнаване на сакралното, е въпрос от жизненоважно значение.“

— Е, и?

— Ами смятам, че бюрократичните религии се мъчат да институционализират човешкото възприятие за нуминозното, вместо да осигурят средства да го възприемаме непосредствено — все едно че гледаш през шестинчов телескоп. Ако усещането за нуминозно е самата сърцевина на религията, то кой тогава е по-религиозен според теб — хората, които следват бюрократичните религии, или тези, които следват пътя на науката?

— Чакай да видим дали схващам добре — отвърна той. Възприетата от нея фраза. — Значи, имаме в един безгрижен съботен следобед двойка, легнали голи в леглото, четат си „Енциклопедия Британика“ и спорят дали галактиката Андромеда е по-„нуминозна“ от възкресението на Христос. Смяташ ли, че си прекарват добре времето?