Карл Сейгън
Контакт (11)

Глава 11
Световният консорциум за Посланието

Светът е почти напълно парцелиран. Останките му са раздробени, завоювани, колонизирани. Само като си помисли човек за тези звезди, които вижда над главата си нощем и до които никога не може да достигне. Ако можех, бих добавил и планетите към тях; често си мисля за това. Ставам ужасно тъжен, когато ги виждам толкова ясни и все пак толкова далечни.

СЕСИЛ РОУДС^[1]

„Последна воля и завещание“ (1902)

От масата им до прозореца тя виждаше пороя, който се изливаше по улицата навън. Прогизнал пешеходец с вдигната яка на шлифера си претича рисковано през вадата. Собственикът беше вдигнал капаците над блюдата с варени стриди, подбрани по големина и качество според уличната реклама за качеството на заведението. Беше й топло и уютно в ресторанта, известното сборище на театралните кръгове, „Ше Диьо“ (При Боговете). Предвижданията бяха за хубаво време, затова не си беше взела нито дъждобран, нито чадър.

Също толкова необремененият Виджи й представи нов субект:

— Моята приятелка Мийра — обяви той. — Тя е екдизиаст^[2] — нали това е подходящата дума? Когато работи във вашата страна, прави представления за професионални групи, по време на срещи и конференции. Мийра казва, че когато си сваля дрехите пред мъже от работническата класа — по време на синдикални събрания и други подобни, — те подивяват, крещят неприлични изрази и се опитват да скочат при нея на сцената. Но когато прави абсолютно същото пред лекари и адвокати, те си стоят невъзмутимо на мястото. Всъщност, казва тя, само някои си облизват устните. Въпросът ми е: дали животът на адвокатите е по-здравословен от този на металурзите?

Това, че Виджи имаше многобройни подвизи по тънката част, отдавна беше известно. Подходът му към жените беше толкова директен и есктравагантен — самата тя бе изключение, нещо, което едновременно я удовлетворяваше и тревожеше, — че те можеха винаги да му кажат „не“, без никакво притеснение. Ала много от тях казваха „да“. И все пак новината за Мийра й дойде малко неочаквано.

Предиобеда бяха прекарали в последни съпоставки на бележки и интерпретации на новите данни. Продължаващото излъчване на Посланието беше достигнало до нов, съществен стадий. От Вега се предаваха диаграми по начина, по който се предават вестникарски снимки по телефонната линия. Всяка диаграма представляваше подреден растер. Количеството малки черни и бели точки беше произведение на две прости числа. На свой ред простите числа съставляваха самото предаване. Имаше много такива диаграми, следващи една подир друга, без изобщо да са свързани с текста. Приличаха на кола от лъскави илюстрации в края на книга. След излъчването на дълга поредица от диаграми, неразгадаемият текст продължаваше. Поне от част от диаграмите ставаше очевидно, че Виджи и Архангелски са прави — Посланието, поне отчасти, наподобяваше низ от инструкции, чертеж за построяването на машина. Машина с неизвестно предназначение. На пленарната сесия на Световния консорциум за Посланието, която предстоеше да се проведе утре в Елисейския дворец, тя и Виджи щяха да изложат за пръв път част от подробностите пред представителите на други държави, включени в Консорциума. Но мълвата за хипотезата за машина тръгна тихомълком.

Докато обядваха, Ели му разказа накратко за срещата си с Ранкин и Джос. Виджи я изслуша много съсредоточено, но не й зададе въпроси. Получи се така, сякаш тя му изповядаше някакво особено лично преживяване и може би точно това събуди у него известни асоциации.

— Новата ти приятелка Мийра е стриптизьорка? — попита сега Ели. — С международна изява?

— След като Волфганг Паули е открил Принципа на изключването, докато гледал Фоли-Берже, сметнах за свое професионално задължение да посещавам Париж колкото може по-често. Смятам го за свой личен дълг към Паули. Но не знам защо, все не мога да убедя нашите власти, че такива командировки си струват сами по себе си. Така че, от време на време, се налага да се занимавам по малко и с физика. Но при подобни обстоятелства — тоест, когато се срещна със същества като Мийра — си оставам студент по природа, очакващ да го порази прозрението. — Тонът му рязко сви от експанзивност към прагматизъм. — Според Мийра американските мъже-професионалисти са сексуално затормозени и изпитват тягостно чувство за вина.

— Нима? А какво смята Мийра за руските мъже-професионалисти?

— А, от тази категория тя познава само мен. Така че, разбира се, впечатлението й е добро. Смятам утре да прекарам деня с Мийра.

— Но всички твои приятели ще бъдат на заседанието на Консорциума — подхвърли Ели предпазливо.

— Да, радвам се, че и ти ще си там — отвърна й той навъсено.

— Какво те притеснява, Виджи?

Той помълча дълго, преди да отговори, след което започна с леко, нехарактерно колебание.

— Не е точно притеснение. Може би просто грижи… Ами ако Посланието наистина се окаже чертеж за конструиране на машина? Ще строим ли машината? Кой ще я строи? Всички заедно? Консорциумът? Обединените нации? Няколко конкуриращи се държави? А ако нейното строителство се окаже изключително скъпо? Коя страна ще плаща? И за какво? Ами ако не задейства? Може ли строителството на машината да затрудни икономически някои държави? Може ли да им създаде други проблеми?

Без да прекъсва пороя от въпроси, Луначарски доля остатъка от бутилката вино в чашите им.

— Дори ако Посланието зацикли отначало и ние успеем да го дешифрираме компетентно, доколко добър ще бъде нашият превод? Нали знаеш онази фраза на Сервантес? Той е казал, че да четеш един превод е все едно да гледаш гърба на гоблен. Може би е невъзможно Посланието да бъде преведено съвършено. Тогава ние няма да можем да построим машината съвършено. Освен това, сигурни ли сме, че разполагаме с всички данни? Може да има някаква съществена информация в друга честота, която все още не сме открили.

Знаеш ли, Ели, смятах, че хората ще бъдат много предпазливи по въпроса с изграждането на машината. Но утре може да се появят някои, които ще настояват да се построи незабавно — тоест, веднага след като приемем буквара и дешифрираме Посланието, ако допуснем, че това стане. Какво би предложила американската делегация?

— Не знам — отвърна тя бавно.

Но си спомняше много добре, че скоро, след като получиха материала с диаграмите, дер Хеер започна да я подпитва дали строителството на машината е постижимо за земната икономика и технология. Ели не беше в състояние да отговори нито с „да“, нито с „не“. Също така си спомни колко загрижен изглеждаше Кен в последно време. Дори уплашен. Неговите отговорности по този проблем бяха, разбира се…

— Доктор дер Хеер и господин Киц в същия хотел ли са настанени, в който си ти?

— Не. Те са в посолството.

Винаги се получаваше така. Поради характера на съветската икономика и възприетата от политиците им практика да купуват с ограничената си твърда валута военна технология, вместо потребителски стоки, руснаците разполагаха с твърде скромни средства, когато излизаха на Запад. Бяха принудени да отсядат във второкласни и третокласни хотели, дори в стаи под наем, докато западните им колеги се ширеха в относителен лукс. Това представляваше непрекъснат източник на притеснение за учените и от двете страни. Плащането на сметката за този сравнително елементарен обяд не представляваше никакво усилие за Ели, но беше истинско бреме за Виджи, независимо от сравнително високия му статут в съветската научна йерархия. Но какво всъщност Виджи…

— Виджи, кажи ми го направо. Какво имаш предвид? Да не би да смяташ, че Кен и Майк Киц си играят на шикалки?

— „Направо“. Интересна дума, впрочем. Нито надясно, нито наляво, пълен напред. Притеснява ме, че само след няколко дни ще бъдем свидетели на твърде преждевременна дискусия за построяването на нещо, което не сме готови да построим. Политиците си въобразяват, че ние знаем всичко. Всъщност не знаем почти нищо. Такава ситуация може да се окаже опасна.

Най-сетне й просветна, че Виджи се смяташе за лично отговорен за разгадаването на същността на Посланието. Страхуваше се, че ако то предизвика някаква катастрофа, виновен ще се окаже той. Имаше си и лични причини, разбира се.

— Искаш ли да говоря с Кен?

— Ако смяташ, че е уместно. Ти нали имаш често възможност да разговаряш с него? — подхвърли й небрежно.

— Виджи, не изпитваш ревност, нали? Мисля, че си се досетил за моите чувства към Кен още преди мен самата. Още когато беше в „Аргус“. Двамата с Кен сме повече или по-малко заедно от два месеца насам. Имаш ли резерви?

— О, не, Ели. Нито съм ти досаден баща, нито ревнив любовник. Мога само да ви пожелая щастие. Просто предвиждам толкова неприятни възможности.

Но не продължи с подробностите.

Върнаха се към предварителните тълкувания на някои от диаграмите, с които масата междувременно се покри. За разнообразие обсъдиха малко и политиката — спорът в Америка над принципите на Мандела като път за решаване на кризата в Южна Африка, както и нарастващата словесна война между Съветския съюз и Германската демократична република. Както винаги, Ароуей и Луначарски с удоволствие хулеха един пред друг външната политика на собствените си правителства, нещо, за което и двамата имаха достатъчно основания. Когато подхванаха традиционния си спор дали сметката трябва да бъде поделена, тя забеляза, че пороят навън бе преминал в леко ромолене.

* * *

Междувременно вестта за Посланието от Вега беше достигнала всяко кътче на планетата Земя. Хора, които не знаеха нищо за радиотелескопите и не бяха чували никога за прости числа, слушаха някаква странна история за глас от звездите, за необикновени същества — не точно хора, но не и съвсем богове, — за които е открито, че живеят в нощния небосвод. Не произхождали от Земята. Домът им можел да се види лесно, дори при пълнолуние. Сред непрестанната ярост на сектантските коментари се долавяше — ясно и по целия свят — усещане за чудо, дори благоговеен трепет. Ставаше нещо чудодейно, някакво превращение. Въздухът бе изпълнен с усещане за нова възможност, за ново начало.

— Човечеството е прието в гимназията — гласеше една редакционна статия на американски вестник.

Във вселената имаше други разумни същества. Можеше да общуваме с тях. Вероятно те бяха по-възрастни от нас, сигурно по-мъдри. Изпращаха ни библиотеки със сложна информация. Нарастваше широко застъпено очакване за предстоящо мирско Откровение. Тъкмо поради това специалистите от всички области започнаха да се тревожат. Математиците се тревожеха колко елементарни открития биха могли да са пропуснали. Религиозните водачи се безпокояха, че веганските ценности, колкото и да са чужди, могат да намерят възторжени привърженици, особено сред изтърваните от контрол младежи. Астрономите се притесняваха да не би да се окаже, че съществуват фундаментални факти за близките звезди, за които те да са сгрешили. Политици и държавни глави изпадаха почти в ужас пред мисълта, че превъзхождащата ни цивилизация може да предпочита някаква друга форма на управление, фундаментално различна от наложилите се в момента. Каквото и да знаеха веганците, то не беше повлияно от особеностите на човешките институции, история или биология. А ако се окажеше, че повечето от нещата, които смятаме за верни, са плод на неразбиране, особени случаи, или просто логически грешки? Макар и с неохота, експертите започнаха да подлагат на преоценка основите на своите дисциплини.

Отвъд тези безпокойства на тесните професионални кръгове, съществуваше мощно и всепоглъщащо усещане за предстоящо ново приключение на човешкия вид, взимане на завой, нахлуване в нова ера — символ, мощно усилен от самото приближаване на третото хилядолетие. Все още имаше политически конфликти, някои от които — като продължаващата криза в Южна Африка — сериозни. Но също така в много краища по света се забелязваше значителен упадък на шовинистичната риторика и детинския самовлюбен национализъм. Сред милиардите малки същества, пръснати по широкия свят, зацари усещането за човешкия вид, изправил се колективно пред нова, неочаквана възможност, дори, ако щете, пред всеобща заплаха. За мнозина вече изглеждаше абсурдно спорещите помежду си нации-държави да продължават непримиримите си кавги пред лицето на една не-човешка цивилизация, разполагаща с неизмеримо по-голяма мощ. Във въздуха се носеше полъхът на надеждата. Някои хора не бяха привикнали към него и погрешно го взимаха за друго — за объркване, вероятно, или за страх.

От десетилетия насам, от 1945 година, световните ядрени арсенали бяха нараснали многократно. Сменяха се ръководители, сменяха се оръжейни системи, сменяха се стратегии, но количеството ядрено оръжие само нарастваше. Дойде моментът, в който на цялата планета вече съществуваха 25 000 ядрени бойни глави — по десет за всеки по-голям град. Развитието на технологията тласкаше към все по-кратък срок на полета, към военни доктрини за масиран пръв ядрен удар или най-малкото за „де факто“ изстрелване след предупреждение. Само подобна монументална заплаха можеше да премахне една толкова монументална глупост, подкрепяна от толкова много ръководители в толкова много държави, в продължение на толкова много време. Но най-сетне светът започна да се вразумява, поне в това отношение. Подписан бе договор между Съединените щати, Съветския съюз, Великобритания, Франция и Китай. Целта му беше не да се избави светът от ядреното оръжие. Малцина очакваха да се постигне подобна утопична цел. Но американците и руснаците се ангажираха да намалят стратегическите си ядрени арсенали до по хиляда единици. Подробностите бяха внимателно разработени, така че нито една от свръхсилите да не може да разполага с никакво предимство в който и да е стадий от процеса на разоръжаване. Великобритания, Франция и Китай се съгласиха да започнат да намаляват своите арсенали, след като суперсилите слязат под границата на 3200 бойни глави всяка. Подписа се споразумението от Хирошима, за всеобща световна радост, до известната паметна плоча на жертвите на първия град, върху който бе хвърлено ядрено оръжие: „Почивайте в мир, защото това никога повече няма да се случи“.

Всеки ден детонаторите от едно и също количество съветски и американски ядрени бойни глави се доставяше в определена база, поддържана от съветски и американски технически експерти. Плутоният се изваждаше, описваше, запечатваше и транспортираше според двустранните споразумения в ядрени енергоцентрали, където се консумираше за производство на електричество. Тази схема, добила известност под името „План Гейлър“, на името на един американски адмирал, бе предмет на овации по целия свят като модерен вариант на метафората за „мечовете в плугове“. Тъй като всяка нация продължаваше да разполага със съкрушителна мощ за ответен удар, това получи поддръжката дори на военните. Генералите не желаеха повече от всеки друг собствените им деца да загинат, а ядрената война е пълно отрицание на всички конвенционални военни добродетели; не се изисква кой знае каква храброст да натиснеш копчето. Първата церемония по премахването на зарядите — излъчена на живо и след това препредавана многократно — показваше облечени в бели униформи американски и руски техници, отвиващи два от мрачносивите метални предмети с размери колкото диван, маркирани съответно със звезди и черти, със сърпове и чукове. Това знаменателно събитие бе видяно от по-голямата част от населението на планетата. Вечерните новинарски емисии редовно отброяваха какво количество от двете страни е унищожено и колко предстои да се унищожи. След малко повече от две десетилетия тази вест също щеше да стигне до Вега.

В следващите години премахването на ядрените глави продължаваше ритмично. Отначало само се стопи тлъстината на въоръженията, което внесе незначителни изменения в стратегическите доктрини. Но по-големите съкращения вече се усетиха и най-дестабилизиращите оръжейни системи бяха премахнати. Беше нещо, което експертите смятаха за невъзможно и го бяха обявили за „противоречащо на човешката природа“. Но смъртната присъда, както е отбелязал Самюъл Джонсън^[3], чудесно концентрира човешкия ум. В изминалата половин година премахването на ядрените въоръжения от страна на Съединените щати и Съветския съюз навлезе в нова фаза и скоро двете страни щяха да разменят доста напористи инспектиращи екипи — въпреки неодобрението и публично прогласяваната загриженост от страна на военните в двете страни. Обединените нации започнаха да се оказват неочаквано ефективни в решаването на международни спорове, след прекратяването на военните конфликти в Западен Иран и на границата между Чили и Аржентина. Заговори се дори, при това не съвсем без основания, за предстоящо подписване на договор за ненападение между НАТО и Варшавския пакт.

Делегатите, които пристигаха за първата пленарна сесия на Световния консорциум за Посланието, бяха предразположени към сърдечност до степен, несъпоставима с предишните десетилетия.

* * *

Представена бе всяка нация, която разполагаше макар и с трошици от Посланието. Всяка от тях бе изпратила както научни делегати, така и политически представители. Изненадващо голям брой бяха изпратили и представители на военните среди. Делегацията на Обединеното кралство включваше Висконт Боксфорд, Пазителя на малкия кралски печат — титла, която Ели намираше за смешна. Делегацията на СССР се водеше от Б. Я. Абухимов, президент на Съветската академия на науките и Гостридзе, министър на полу-леката (или средно-тежката) промишленост. Архангелски играеше значителна роля в състава й. Президентът на Съединените щати бе настояла дер Хеер да оглави американската делегация, която също така включваше помощник-държавния секретар Елмо Ноникът и Майкъл Киц, наред с останалите, като представител на Департамента по отбраната.

Огромна и подробна карта на света в мащабна проекция показваше разположението на радиотелескопите по планетата, в това число и съветските наблюдателни океански кораби. Ели се огледа из наскоро преоборудваната конферентна зала, съседна на кабинетите на президента на Франция. Едва във втората година на своя седемгодишен мандат, той полагаше големи усилия да осигури успех на конференцията. Многобройни лица, знамена и национални облекла се отразяваха по дългите, подредени в дъга махагонови маси и облицованите с огледала стени. Тя разпозна малцина от политическите и военни фигури, но във всяка делегация изглежда имаше включен по някой познат учен или инженер: Анунциата и Ян Бродерик от Австралия; Федрика от Чехословакия; Броде, Кребилон и Боало от Франция; Кумар Шандрапурана и Деви Сухавати от Индия; Хиронага и Мацуи от Япония… Ели долови силно технологичния и не толкова радиоастрономически профил на мнозина от делегатите, специално на японците. Идеята, че в дневния ред на тази среща може би ще бъде включена темата за строителството на някаква огромна машина, най-вероятно бе наложила промени в състава на делегациите в последните минути.

Също така разпозна Малатеста от Италия; Бендебау, физик, заел се с политика, Клег и негово благородие сър Артър Хейтъс, бъбрещи зад „Юниън Джак“ — флагчето на Великобритания, каквито човек можеше да види по ресторантските маси във всеки европейски курорт; Хайме Ортиз от Испания; Пребула от Швейцария, което беше странно, тъй като Швейцария, доколкото тя знаеше, дори нямаше радиотелескоп; Бао, който се бе справил брилянтно със задачата да изгради китайската система от радиотелескопи; Винтергаден от Швеция. Тук имаше изненадващо големи делегации от Саудитска Арабия, Пакистан и Ирак. И, разбира се, руснаците, сред които искрено се смееха Надя Рождественская и Генрих Архангелски.

Ели потърси с очи Луначарски и най-после го забеляза при китайската делегация. Тъкмо се здрависваше с Ю Ренкьонг, директора на Пекинската радиообсерватория. Спомни си, че двамата мъже бяха приятели и колеги в годините на съветско-китайското сътрудничество. Но враждебните отношения между двете страни бяха прекратили всякакви контакти между тях и китайските ограничения за задгранични пътувания от страна на старшите им учени все още бяха почти толкова сурови, колкото и съветските забрани. Тя си даде сметка, че бе свидетел може би на първата среща между двамата от двадесет и пет години насам.

— Коя беше китайската персона, с която Виджи се ръкува?

От страна на Киц това изглежда беше някакъв опит да демонстрира сърдечност. В последните няколко дни той правеше подобни жестове — едно развитие в поведението му, което Ели не смяташе за особено обещаващо.

— Ю, директорът на Пекинската обсерватория.

— Мислех, че тия се мразят един друг до мозъка на костите си.

— Майкъл — каза тя, — светът е и по-добър, и по-лош, отколкото си представяш.

— Сигурно можеш да ме надвиеш на „по-добър“ — отвърна той. — Но не можеш и свещ да ми държиш за „по-лош“.

* * *

След приветствието на президента на Франция (който не предизвика особена изненада с това, че пожела да остане и изслуша встъпителните доклади), последва дискусия по процедурата и дневния ред от страна на дер Хеер и Абухимов, в качеството им на съпредседатели на конференцията. Веднага след това Ели и Виджи резюмираха заедно наличните данни. И двамата предпочетоха стандартната вече форма на представяне — без технически подробности, заради участниците от политическите и военни кръгове — за това как действат радиотелескопите, за разположението на близките звезди по небесния свод и за историята на палимпсеста на Посланието. Съвместната им презентация завърши с показване на наскоро получения диаграмен материал на мониторите пред всяка делегация. Ели внимателно обясни как поляризираната модулация е превърната в последователност от нули и единици, как нулите и единиците се съчетават помежду си, за да образуват картина и как в повечето случаи те нямат и най-бегла представа какво точно показва тази картина.

Точките на данните започнаха да се групират по компютърните екрани. Ели виждаше лицата на зрителите, осветени в бяло, кехлибарено и зелено от мониторите в междувременно затъмнената зала. Диаграмите показваха заплетени и разклоняващи се мрежи; неравни, почти неприлични подобия на биологични форми; един съвършено оформен правилен додекаедър. Дълга поредица от страници се прегрупира в сложна и подробно очертана триизмерна конструкция, която бавно се въртеше. Всеки загадъчен обект се придружаваше от неразгадаем текстов пасаж.

Виджи подчерта несигурността на предположенията още по-силно от нея. Въпреки това, по негово мнение, беше несъмнено, че Посланието представлява наръчник за построяването на машина. Той пропусна да спомене, че идеята, че Посланието е чертеж на машина, принадлежи на него и на Архангелски и Ели използва първата възможност да изправи този пропуск.

Тя бе говорила по този предмет достатъчно много пъти в последните няколко месеца, за да разбере, че както учената, така и обикновената публика често изпитваха възхита от подробностите по разбулването на Посланието и се измъчваха от с нищо недоказаната надежда за наличие на буквар. Но се оказа неподготвена за реакцията на тази — човек би очаквал — уравновесена публика. Когато свършиха, последва сдържан тътен от аплодисменти. Съветската и източноевропейските делегации ръкопляскаха в унисон, с честота от около три пляскания на сърдечен пулс. Американците и мнозина други ръкопляскаха самостоятелно и тяхното несинхронизирано ръкопляскане се надигаше като море от бял шум над множеството. Макар да я обгърна непозната досега радост, Ели не можа да се възпре от мислите за различията в националните характери — американците с техния индивидуализъм и руснаците с колективното им чувство. Също така, спомни си тя, американците, когато се окажат обкръжени от тълпа, се мъчат да увеличат дистанцията си от съседите, докато руснаците гледат да се прилепят колкото може повече един към друг. И двата начина на аплодиране, сред които американският доминираше, я радваха. Само за миг си позволи да си спомни за своя втори баща. И за своя баща.

След обяд бяха направени и други презентации за събирането на данните и тяхната интерпретация. Дейвид Дръмлин предложи изключително качествен статистически анализ, който наскоро бе извършил, на всички предишни страници от Посланието, към които препращаха диаграмите на новите страници. Той доказваше, че Посланието съдържа не само чертеж за построяването на машина, но също така и описания на детайлите и средства за производството на компоненти и под-компоненти. В някои случаи, смяташе ученият, имаше описания на нови индустрии, непознати досега на Земята. Ели, със зяпнала уста, поклати пръста си към Дръмлин и тихо попита Валириън дали е знаел нещо за това. Със стиснати устни, Валириън сви рамене и красноречиво вдигна дланите си нагоре. Тя огледа другите делегати, за да долови някакъв признак на емоции, но забеляза главно знаци на отегчение; дълбочината на техническата материя и необходимостта, рано или късно, да се вземат политически решения, вече предизвикваха напрежение. След сесията Ели направи комплимент на Дръмлин за интерпретацията, като го попита защо не е чула за това досега. Той й отвърна, преди да я подмине:

— О, не смятах за толкова важно да ти досаждам. Просто една дреболийка, с която се занимах, докато ти се консултираше с разни религиозни фанатици.

Ако Дръмлин беше останал неин научен ръководител, тя все още щеше да гони докторската си степен. Той никога не я бе приемал. Никога между тях нямаше да има спокойни колегиални отношения. Ели въздъхна и се зачуди дали Кен е знаел за новия труд на Дръмлин. Но в качеството си на съпредседател, дер Хеер седеше със съветския си партньор на издигнат подиум срещу подковообразните редици на участниците в конференцията. Беше, както и в последните няколко седмици, почти недосегаем. Дръмлин не бе задължен да споделя новите си открития с нея, разбира се; знаеше, че и той, и тя напоследък бяха твърде заети. Но в разговорите си с него защо винаги Ели проявяваше отстъпчивост — и беше склонна да спори само в крайни случаи? Част от нея й подсказваше, че удостояването й с докторска титла и възможността да следва научните си интереси все още бяха бъдеща възможност, стискана здраво от ръцете на Дръмлин.

* * *

На заранта на втория ден думата беше дадена на съветски делегат. Не го познаваше. „Стефан Алексеевич Баруда“ — гласеше витаграфията на компютърния й екран. „Директор на Института за мирни изследвания, Съветска академия на науките, Москва; член на Централния комитет на КПСС.“

— Сега започваме твърдата игра — чу тя Майкъл Киц да шепне на Елмо Хоникът от Държавния департамент.

Баруда беше елегантен мъж, облечен в скроен по последна мода западняшки делови костюм, може би италианска изработка. Английският му бе превъзходен и почти без акцент. Беше родом от една от балтийските републики, твърде млад, за да оглавява толкова важна организация — създадена, за да проучва дългосрочните последствия от политиката на премахване на стратегическите ядрени въоръжения — и представляваше жив пример на „новата вълна“ в съветското ръководство.

— Да бъдем откровени — говореше Баруда. — Изпраща ни се Послание от далечните предели на пространството. По-голямата част от информацията е събрана от Съветския съюз и Съединените щати. Съществени части също така са добити от други държави. Всички тези държави са представени на настоящата конференция. Всяка отделна нация — например, Съветският съюз — можеше да изчака, докато Посланието се повтори няколко пъти, както всички ние се надяваме, и да попълни по такъв начин много липсващи късове. Но това би отнело години, вероятно десетилетия, а ние сме малко нетърпеливи. Ето защо споделихме данните си.

Всяка отделна държава — Съветският съюз, например — би могла да изведе в орбита около Земята големи радиотелескопи с чувствителни приемници, работещи на честотите на Посланието. Американците също могат да го направят. Вероятно и Япония, Франция или Европейската космическа агенция. Тогава всяка една страна би могла да разполага самостоятелно с всички данни, тъй като в космоса радиотелескопите имат възможност да се насочват към Вега през цялото време. Но това може да се възприеме като враждебен акт. Не е тайна, че Съединените щати или Съветският съюз могат да свалят подобни спътници. Така че, може би и по тази причина, всички ние предпочетохме да обменяме данните.

По-добре е да си сътрудничим. Нашите учени желаят да споделят не само данните, които са събрали, но също така своите разсъждения, своите предположения, своите… мечти. Всички вие, учените, си приличате в това отношение. Аз не съм учен. Моята специалност е управлението. Ето защо аз знам, че държавите също си приличат. Всяка държава е предпазлива. Всяка страна е подозрителна. Никой от нас не е склонен да даде предимство на своя потенциален противник, ако може да избегне това. Поради което съществуват две опции — може би повече, но поне две. Едната, която ни съветва да обменяме всички данни, и другата, която ни съветва всяка страна да търси предимство пред останалите. Казват: „Не можете да сте сигурни, че другата страна не търси предимство“. Така е в повечето държави.

Учените спечелиха този спор. Така, например, повечето данни — въпреки че, дължа да подчертая, не всички, — придобити от Съединените щати и от Съветския съюз, бяха разменени. Повечето данни от всички останали държави бяха обменени в световен мащаб. Щастливи сме, че предпочетохме това решение.

Ели прошепна на Киц:

— Това не ми прилича на „твърда игра“.

— Стой и слушай — отвърна й той шепнешком.

— Но съществуват други видове опасност. Ние бихме искали да ги изложим пред Консорциума за обсъждане.

Тонът на Баруда й припомни за обяда с Виджи предния ден. Каква ли муха бръмчеше в главите на руснаците?

— Ние изслушахме академик Луначарски, д-р Ароуей и други учени, че получаваме указания за построяването на сложна машина. Нека да предположим, както изглежда всички очакват, че Посланието стигне до своя край. То започва да се повтаря отначало и ние получаваме въведението или — английската дума е „праймър“, нали? — буквар, който ни позволява да разчетем Посланието. Да предположим, че продължим да си сътрудничим изцяло. Всички ние. Обменяме си всички данни и всички фантазии. Всички мечти.

Значи, съществата от Вега не ни изпращат всички тези инструкции просто за удоволствие. Те искат ние да построим машина. Вероятно ще ни кажат какво е предназначението на тази машина. Може и да не ни кажат. Но дори и да го направят, можем ли да им вярваме? Ето, аз излагам пред вас собствената си фантазия, собствения си сън. Той не е приятен. Ами ако тази машина се окаже Троянски кон? Ние построяваме машината на висока цена, включваме я и изведнъж тук се изсипва нашественическа армия. Или ако се окаже, че е адска машина? Построяваме я, включваме я и Земята гръмва. Може би това е техният начин да потискат цивилизации, които току-що се раждат в космоса. Не би им струвало скъпо: просто изпращат телеграма и новородената цивилизация покорно се самоунищожава.

Това, което искам да попитам, е само предположение, тема за разговор. Предлагам я на вашето внимание. Бих искал думите ми да прозвучат конструктивно. В това отношение ние всички споделяме една планета, всички имаме един и същи интерес. Несъмнено ще се изразя съвсем грубо: няма ли да бъде по-добре да изгорим данните и да унищожим радиотелескопите?

В залата настъпи вълнение. Много делегации поискаха веднага да вземат думата. На свой ред съпредседателите на конференцията изглежда бяха загрижени най-вече да напомнят на делегатите, че сесиите не трябва да се стенографират или записват на видео. Не трябва да се дават никакви интервюта на пресата. Ще има само ежедневни пресизявления, съгласувани между съпредседателите и ръководителите на делегациите. Дори съдържанието на днешната дискусия трябва да остане между стените на конферентната зала.

Неколцина делегати поискаха веднага разяснения от Председателството.

— Ако Баруда е прав за Троянския кон или за адската машина — извика един холандски делегат, — не сме ли длъжни да информираме обществото?

Но правото му на изказване не бе признато и не включиха микрофона му. Преминаха на други, по-спешни въпроси за обсъждане.

Ели бързо бе реагирала чрез компютърния терминал пред себе си, за да си запази ред в дългата опашка от желаещи да вземат отношение. Разбра, че изказването й е предвидено второ, след Сухавати и преди китайските делегати.

Тя смътно познаваше Деви Сухавати. Елегантна жена, около четиридесет и петгодишна, със западна коафюра, обувки с високи токове и скъпо копринено сари. Първоначално специализирала физика, тя се бе превърнала в един от водещите индийски експерти в областта на молекулярната биология и сега делеше времето си между Кингс Колидж, Кеймбридж и институт „Тата“, Бомбай. Беше една от шепата индийски учени, членове на Кралското дружество в Лондон и се говореше, че има силни политически позиции. За последен път се бяха срещнали преди няколко години на един международен симпозиум в Токио, преди получаването на Посланието да премахне задължителните въпросителни в заглавията на някои от нейните научни доклади. Ели изпитваше към нея симпатия — която беше взаимна, — дължаща се само отчасти на факта, че двете бяха между малкото жени, участващи в научни срещи, посветени на извънземния живот.

— Признавам, че академик Баруда постави на обсъждане един важен и твърде деликатен въпрос — започна Сухавати. — И би било глупаво, ако лекомислено отхвърлим възможността за Троянски кон. Като имаме предвид най-новата ни история, тази идея е съвсем естествена и дори съм изненадана, че се поставя на обсъждане едва сега. Но бих искала да бъдем предпазливи към подобни опасения. Крайно неправдоподобно е да предполагаме, че съществата от една планета на звездата Вега се намират точно на нашето равнище на технологическо развитие. Дори на нашата планета културите не се развиват с еднакъв темп. Някои започват по-рано, други по-късно. Съгласна съм, че някои култури могат да се изравнят с други поне технологично. Когато в Индия, Китай, Ирак и Египет е имало високо развити цивилизации, в Европа и Русия в най-добрия случай са обитавали номади от желязната епоха, а в Америка културите са били още в каменната ера.

Но при условията, за които сега говорим, различията в технологиите трябва да са много по-големи. Извънземните най-вероятно са много по-напреднали от нас, със сигурност повече от няколкостотин години… може би са със хиляди години пред нас или дори с милиони. Значи, приканвам ви да сравните това със скоростта на технологичното ни развитие през миналия век.

Аз самата отраснах в едно малко селце в Южна Индия. По времето на баба ми крачната шевна машина представляваше технологическо чудо. На какво биха били способни същества, които са с хиляди години пред нас? Или с милиони? Както казва един философ от нашия край на света: „Артефактите на една високо развита извънземна цивилизация биха били неразличими от магията“.

Не би трябвало да се опасяваме от каквато и да е заплаха. Те няма какво да се страхуват от нас и това ще бъде вярно за много дълго време напред. Липсва тази конфронтация, каквато е имало между гърците и троянците, които са били равностойни. Това не ни е научнофантастичен филм, в който същества от различни планети се сражават със сходни оръжия. Ако те пожелаят да ни унищожат, със сигурност биха могли да го направят без нашето сътрудниче…

— Но на каква цена? — прекъсна я някой от партера. — Не разбирате ли? Това е въпросът. Баруда казва, че нашите телевизионни предавания в космоса са за тях белег, че е време да ни унищожат, а средството за това е Посланието. Наказателните експедиции са скъпи. Посланието е евтино.

Ели не разбра кой изстреля този апостроф. Изглежда беше някой от британската делегация. Забележката му не бе усилена от аудио системата, тъй като говорителят не бе получил думата от председателството. Но акустиката в конферентната зала беше достатъчно добра, за да го чуят всички. Дер Хеер от подиума се опитваше да въдвори ред. Абухимов се надвеси напред и заговори нещо с асистента си.

— Вие смятате, че в строителството на машината се крие опасност — отвърна Сухавати. — Аз смятам, че опасността е в това, да не се построи машината. Бих изпитала срам за нашата планета, ако обърнем гръб на бъдещето. Вашите предци — тя размаха пръст към този, който я бе прекъснал — не бяха толкова боязливи, когато за пръв път потегляха за Индия или Америка.

Тази среща обещава да бъде пълна с изненади, помисли си Ели, въпреки че се съмняваше, че личности като Клайв или Ралей бяха най-добрите образци на хора, способни да взимат решения. Може би Сухавати просто се заяждаше с британците, заради колониалната им агресивност в миналото. Ели изчака, докато светне зелената лампичка на конзолата пред нея — знак, че микрофонът й е включен.

— Господин председателю.

Усети се, че се обръща толкова официално и формално към дер Хеер, с когото почти не се бе срещала в последните няколко дни. Бяха се уговорили да прекарат утрешния следобед заедно, по време на обявената почивка, и изпитваше леко притеснение какво щяха да си говорят. О-оп, погрешна мисъл, прецени тя.

— Господин председателю. Смятам, че можем да хвърлим малко светлина върху повдигнатите два въпроса — за Троянския кон и за адската машина. Възнамерявах да изложа тези неща утре предиобед, но изглежда, че е по-уместно да го направя сега.

На конзолата си тя набра кодовите числа на няколко от своите изображения. В просторната огледална зала притъмня.

— Двамата с доктор Луначарски сме убедени, че това са различни проекции на същата триизмерна конфигурация. Вчера ви показахме цялата конфигурация в симулирано от компютъра въртене. Смятаме, макар да не можем да бъдем сигурни, че така би трябвало да изглежда вътрешността на машината. Все още нямаме ясни указания за мащабите. Размерите й може да са от порядъка на един километър или субмикроскопични. Но обърнете внимание на тези пет обекта, равномерно разположени по периферията на главната вътрешна камера, в средата на додекаедъра. Ето го единият от тях, погледнат отблизо. Тези обекти са единствените в камерата, които изглеждат донякъде разпознаваеми. Това нещо прилича на най-обикновено, отрупано с екипировка кресло, съвършено устроено за човешко същество. Твърде невероятно е извънземните същества, еволюирали на друг, съвсем различен свят, дотолкова да приличат на нас, че да споделят предпочитанията ни за мебелировката на една дневна. Ето, погледнете го отблизо. Прилича на нещо от хола на майка ми, когато бях малка.

Действително, креслото сякаш беше облечено в калъф на цветя. Смътно чувство на вина прониза съзнанието на Ели. Бе пропуснала да се обади на майка си преди да тръгне за Европа и, ако трябваше да бъде честна, й се беше обадила само веднъж, дваж, откакто бе засечено Посланието. Ели, как можа? — укори бе тя.

Отново погледна компютърната графика. Петкратната симетрия на додекаедъра се отразяваше в петте разположени вътре кресла, всяко от които гледаше срещу петоъгълна повърхност.

— Така че, по наше мнение — на доктор Луначарски и мое — тези пет кресла са предназначени за нас. За хората. Това би означавало, че вътрешната камера на машината е със сечение само няколко метра, а външното сечение е може би десет, до двадесет метра. Технологията несъмнено е впечатляваща, но не смятаме, че може да се говори за строителство на нещо с размерите на град. Или толкова сложно, колкото един самолетоносач, например. Вероятно ще се окажем напълно в състояние да го построим, каквото и да е то, стига всички да работим заедно.

Това, което се опитвам да кажа, е, че никой не поставя столове вътре в бомба. Не мисля, че това е адска машина, нито пък Троянски кон. Съгласна съм с думите на доктор Сухавати или с онова, което може би тя намекна: самата идея, че това може да е Троянски кон, показва колко път ни предстои да извървим все още.

Последва ново избухване. Но този път дер Хеер не направи никакво усилие да го прекъсне; напротив, той дори включи микрофона на възразяващия. Оказа се същият делегат, който бе прекъснал Сухавати преди няколко минути. Филип Бендебау от Обединеното кралство, министър от лейбъристката партия в клатещия се коалиционен кабинет.

— … просто не разбира нашата тревога. Ако това буквално беше дървен кон, ние нямаше да бъдем изкусени да вкараме чуждото устройство през градските си порти. Вече сме прочели своя Омир. Но поукрасете го с малко мебели и нашите подозрения отпадат. Защо? Защото са ни поласкали. Или подкупили. В това нещо е замесено едно историческо приключение. В него се крие обещание за нови технологии. Съдържа намек за това, че сме приети от — как да се изразя? — по-велики същества. Но аз твърдя, че с каквито и извисени фантазии да ни занимават радиоастрономите, ако съществува и най-малката вероятност тази машина да се окаже средство за унищожение, то тя не трябва да се строи. По-добре е, както предложи съветският делегат, да изгорим данните и да обявим всякакво строителство на радиотелескопи за углавно престъпление.

Срещата ставаше неуправляема. Купища делегати настояваха по терминалите да получат право на изказване. Ропотът се извиси до потиснато ръмжене, което напомни на Ели за годините, в които се вслушваше в статичния радиоастрономически шум. Консенсусът изглеждаше все по-далечна перспектива и двамата съпредседатели не бяха в състояние да сдържат развълнуваните делегати.

Когато китайският представител получи думата, витаграфиката му се забави на екрана на Ели и тя се огледа за помощ. Нямаше никаква представа кой е този човек. Нгуен „Боби“, Буи, служител от Съвета за национална сигурност, сега прикрепен към дер Хеер, се надвеси и поясни:

— Казва се Ши Киаому. Пише се „кси“. Произнася се „Ши“. Роден по време на Дългия поход на Мао. Доброволец като юноша в Корея. Правителствен представител, по-скоро политик. Свален и интерниран за девет години по време на Културната революция. Сега член на Централния комитет. Много влиятелен. Напоследък е все в новините. Също така ръководи китайските археологически разкопки.

Ши Киаому беше висок, широкоплещест мъж, около шестдесетгодишен. Бръчките по лицето му го правеха да изглежда по-възрастен, но физиката му придаваше почти младежки вид. Куртката му бе закопчана догоре, според задължителните норми за китайските политически водачи, както костюма с елече за американските политически лидери, с изключение, разбира се, на президента. Витаграфиката му вече се появи на екрана й и Ели си спомни, че беше чела за Ши Киаому по един от видеовестниците.

— Ако се страхуваме — говореше той, — няма да постигнем нищо. Това само малко ще ги забави. Но запомнете: те знаят, че сме тук. Нашата телевизия се получава на тяхната планета. Всеки ден ние им напомняме за себе си. Гледали ли сте нашите телевизионни програми? Те няма да ни забравят. Ако не предприемем нищо и ако нашето съществуване предизвиква у тях тревога, те ще дойдат, с или без машината. Не можем да се скрием от тях. Ако си бяхме мълчали, нямаше да се изправим пред този проблем. Ако използвахме само кабелна телевизия и никакви големи военни радари, те може би нямаше да разберат за нас. Но сега е твърде късно. Не можем да се върнем назад. Посоката на пътя ни е предопределена.

Ако сериозно ни е страх, че тази машина може да унищожи Земята, да не я строим на Земята. Да я построим някъде на друго място. Тогава, ако тя наистина се окаже адска машина и взриви един свят… това няма да бъде нашият свят. Но ще ни струва много скъпо. Вероятно прекалено скъпо. Или ако не сме чак толкова уплашени, да я построим в някоя изолирана пустиня. Можете да си позволите много голяма експлозия в пустинята Такопи или в провинция Шънжън, без никой при това да пострада. Ако пък изобщо не се страхуваме, можем да я построим във Вашингтон. Или в Москва. Или в Пекин. Или в този красив град.

В древен Китай Вега, заедно с две близки звезди са били наричани Чи Неу, което означава „младата жена с чекръка“. Това е един благоприятен символ, машина, която ще направи нови дрехи за хората на Земята.

Ние получихме покана. Много необичайна покана. Може би покана за пиршество. Земята никога досега не е била канена на пиршество. Би било неучтиво да откажем.