Карл Сейгън
Контакт (19)

Глава 19
Гола сингулярност

… и възкачи се към рая

по стълбата на изненадата.

РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН^[1]

„Мерлин“, „Стихове“ (1847)

Не е невъзможно за едно безкрайно превъзхождащо ни същество цялата вселена да изглежда като една плоскост, разстоянието от планета до планета да е като порите на песъчинка, а пространствата между две звездни системи да не са по-големи от интервалите между една песъчинка и съседната й.

САМЮЪЛ ТЕЙЛЪР КОЛРИДЖ

„Омниания“

Пропадаха. Петоъгълните панели на додекаедъра бяха станали прозрачни. Също така покривът и подът. Над себе си и долу можеше да различи органосиликатната мрежа, а втъкнатите ербиеви щифтове сякаш се движеха. И трите бензела бяха изчезнали. Додекаедърът се гмурна и потъна в дълъг, тъмен тунел, широк точно толкова, че да допусне преминаването му. Ускорението беше някъде около едно g. Поради това Ели, озовала се с лице по посока на движението, бе притисната назад в облегалката на креслото, докато Деви, срещу нея, леко се наклони напред. Може би наистина трябваше да поставят предпазни колани.

Трудно беше да не си помисли човек, че са се гмурнали в самата земна кора, забити в сърцевината й от разтопено желязо. Или може би се бяха запътили право към… Опита се да си представи невероятното пътешествие на ладия по водите на река Стикс.

Стените на тунела бяха покрити с тъкан, по която можеше донякъде да съди за скоростта. Шарките представляваха разноцветна смесица от форми с омекотени краища, смътни и неопределени. Стените не бяха забележителни толкова с вида си, колкото с предназначението си. Дори на няколкостотин километра под земната повърхност стените щяха да греят в нажежено червено. Нямаше и намек за подобно нещо. Никакви малки дяволчета, които да указват пътя им. Никакви рафтове с бурканчета конфитюр не се забелязваха наоколо.

От време на време някой преден ръб на додекаедъра обърсваше стената и от нея се отделяха късчета неизвестна материя. Самият додек изглеждаше незасегнат. Скоро след тях се образува внушителен облак от фини частици. Всеки път, когато додекаедърът докоснеше стената, тя усещаше леко полюшване, сякаш нещо меко се отдръпваше, за да отслаби сблъсъка. Бледата жълтеникава светлина беше дифузна, еднообразна. От време на време тунелът леко се закривяваше и додекът послушно следваше кривината. Нищо не се носеше срещу тях, доколкото можеше да прецени. При тези скорости, дори сблъсъкът с едно врабче щеше да предизвика унищожителна експлозия. Ами ако това се окажеше безкрайно пропадане в безкраен кладенец? В стомаха си усещаше непрестанна физическа тревога. Въпреки това никакви мрачни мисли не можеха да я обземат.

Черна дупка, помисли си. Черна дупка. Аз пропадам през събитийния хоризонт на черна дупка към ужасната сингулярност. А може би това не е черна дупка и аз пътувам към гола сингулярност. Точно така я наричаха физиците, гола сингулярност. Близо до една сингулярност причинността може да се наруши, следствията да изпреварят причините, времето да потече назад и човек не може да оцелее, камо ли да си спомни преживяното. При въртяща се черна дупка, изрови тя от паметта си ученото преди години, не съществува точкова, а пръстеновидна сингулярност или нещо по-сложно за избягване. Черните дупки са гадни. Гравитационните приливни сили са толкова мощни, че ще те разтеглят в дълга тънка нишчица, ако си толкова невнимателен, че да паднеш в нея. Освен това ще те сплескат. За щастие такова нещо не се забелязваше. През сивкавите прозрачни повърхности, каквито сега представляваха таванът и подът, пред очите й кипеше трескава дейност. Органосиликатната матрица някъде се наслояваше, другаде се разгръщаше. Вградените ербиеви щифтове се въртяха и поклащаха. Всичко вътре в додека — включително тя самата и спътниците й — изглеждаше съвсем нормално. Е, може би бяха малко възбудени. Но все още не бяха се превърнали в дълги тънки нишчици.

Празни мисли, прецени Ели. Физиката на черните дупки не беше нейната област. Все едно, не можеше да проумее какво общо можеше да има всичко това с черните дупки, които или са извечни — създадени при възникването на вселената — или възникнали в по-късна епоха при колапса на някоя звезда, с по-голяма маса от тази на Слънцето. След което гравитацията става толкова силна, че — с изключение на квантовите ефекти — дори светлината не може да се измъкне, въпреки че гравитационното поле, разбира се, остава. Оттам „черна“. Оттам „дупка“. Но те не бяха предизвикали звезден колапс и тя не можеше да проумее как биха могли да прихванат извечна черна дупка. Тъй или иначе, никой не знаеше къде точно се крие най-близката извечна черна дупка. Само бяха построили Машината и бяха завъртели бензелите.

Хвърли поглед към Еда, който размишляваше над миниатюрния си компютър. С костите си долавяше почти толкова добре, колкото чуваше, рев в долните звукови регистри всеки път, когато додекът одраскваше стената, затова извиси глас, за да я чуе.

— Разбираш ли какво става?

— Ни най-малко — отвърна й Еда високо. — Почти успях да докажа, че това не може да се случи. Нали знаеш координатите Бойер-Линдквист?

— Не, съжалявам.

— Ще ти ги обясня по-късно.

Зарадва се, че според него изобщо щеше да има „по-късно“.

Ели усети забавянето на скоростта преди да я види, сякаш бяха стигнали дъното на пързалка за скейтборд, бяха преминали критичния наклон и сега бавно се издигаха. Точно преди да се усети снижаването на скоростта тунелът се трансформира в последователни издутини и извивки. Не се забелязваше доловима промяна нито в цвета, нито в интензивността на обгръщащата ги светлина. Вдигна камерата, превключи на дългофокусен обектив и погледна колкото можеше пред себе си. Виждаше само през следващата отсечка на криволичещата пътека. Увеличена от обектива, тъканта по стената изглеждаше заплетена, хаотична и само за миг, сякаш бледо искряща.

Додекаедърът забави скорост, сякаш пълзеше. Краят на тунела не се виждаше. Зачуди се дали изобщо ще стигнат там, накъдето се бяха отправили. Може би конструкторите бяха сбъркали в изчисленията си. Може би Машината бе построена несъвършено, с някои незначителни неточности. Може би нещо, което в Хокайдо бе изглеждало незначително технологично несъвършенство, бе довело мисията им до провал тук, в… каквото и да беше това. Или, помисли си тя, загледана в облака от фини частици, който ги следваше и от време на време ги изпреварваше, се бяха удряли в стените малко по-често и бяха загубили предвидената инерция. Сега пространството между додека и стените изглеждаше много тясно. Може би ще останат втъкнати в тази невъзможно-невъзможна територия и ще креят, докато кислородът се свърши. Дали веганците си бяха създали всички тези трудности, забравяйки, че трябва да дишаме? Не бяха ли забелязали онези крещящи нацисти?

Виджи и Еда междувременно бяха потънали в тайнствата на гравитационната физика — усуквачи, ренормализатори на призрачни тласкатели, времеподобни убийствени вектори, неабелианов мащабен инвариант, геодезично рефокусиране, единадесет-мерно поведение на свръхгравитацията по Калужа-Клайн и, разбира се, собствената и уникална теория на Еда за свръхунификацията. Човек от пръв поглед можеше да долови, че още не са се докопали до обяснението. Ели предположи, че след някой и друг час двамата физици ще напреднат в решаването на задачата. Свръхунификацията обхващаше буквално всички нива и аспекти на известната на Земята физика. Трудно беше да се повярва, че този… тунел няма да се окаже едно досега нереализирано решение на полевите уравнения на Еда.

Виджи ги попита:

— Някой от вас да вижда гола сингулярност?

— Нямам представа как изглежда тя — отвърна Деви.

— Извинявай. Може да не е точно гола. Да сте усетили някакво преобръщане на причинността, нещо странно… просто налудничаво… може би в начина на мисленето ви, от рода на разбъркани яйца, които се превръщат обратно в белтък и жълтък…?

Деви изгледа Виджи през присвитите си клепачи.

— Всичко е наред — намеси се Ели. Виджи е малко превъзбуден, добави тя на себе си. — Това са съвсем уместни въпроси при черните дупки. Само звучат налудничаво.

— Не — отвърна Деви бавно. — Ако изключим самия въпрос. — Но после лицето й просветна. — Всъщност пътуването беше разкошно.

Всички се съгласиха. Виджи изглеждаше въодушевен.

— Много силен вариант на космическа цензура — изтърси той. — Сингулярностите остават невидими дори в центъра на черната дупка.

— Виджи просто се шегува — намеси се Еда. — Напъхаш ли се в събитийния хоризонт, не можеш да се измъкнеш от сингулярността на черната дупка.

Въпреки успокоенията на Ели, Деви изгледа Виджи и Еда с подозрение. На физиците им се налага да изобретяват думи и фрази за понятия, твърде отдалечени от ежедневния опит. За тях е обичайно да избягват чистите неологизми и да ги заместват, макар и хилаво, с фрази от ежедневната реч. Алтернативата беше да именуват откритията и уравненията си едно след друго. Което също правеха. Но ако човек не знаеше, че си говорят за физика, можеше наистина да се разтревожи за умственото им здраве.

Тя се изправи, за да пристъпи към Деви, но в този момент Ши ги стресна с вика си. Стените на тунела се огънаха, притиснаха додекаедъра отзад и го изтласкаха. Последва приятно, ритмично полюшване напред. Всеки път, когато додекаедърът забавяше скорост и почти спираше, стените го притискаха и изтласкваха. Ели усети в стомаха си, че леко й прилошава. Някъде движението беше малко по-грубо, стените се напрягаха яко, вълните се свиваха и издуваха по тунела. Другаде, особено по правите отсечки, те се плъзгаха леко напред.

На огромно разстояние пред себе си Ели различи смътна светла точица, която бавно започна да увеличава яркостта си. Синкаво-бяло излъчване изпълни вътрешността на додекаедъра. Тя различи отблясъци по черните ербиеви цилиндри, чието въртене почти бе замряло. Въпреки че пътуването им не беше продължило повече от петнадесет минути, контрастът между потиснатата, сдържана сумрачна светлина през по-голямата част от този интервал и зашеметяващата яркост пред тях беше поразителен. Те се понесоха вихрено към нея, изхвърчаха като куршум през тунела и се срутиха в нещо, което приличаше на обикновен космос. Пред тях изгря синкаво-бяло слънце, неимоверно близко. Ели тутакси разбра, че това е Вега.

* * *

Въздържа се да погледне към нея през дългофокусния обектив. Беше глупост да се направи това дори към Слънцето, далеч по-студена и тъмна звезда. Но измъкна къс бяла хартия, намести го във фокусната равнина на лещата и получи ярко изображение на звездата. Веднага забеляза две големи групи петна върху слънцето, сянка от материята в равнината на пръстена. Остави камерата, протегна ръка с издадена длан, за да прикрие диска на Вега и бе възнаградена с гледката на брилянтно удължен венец около звездата; до този момент той беше скрит от яркия блясък на Вега.

Все още с протегната длан, Ели огледа пръстена отломъци, който обграждаше звездата. Характерът на системата Вега бе предизвикал световни спорове още в момента, когато засякоха Посланието с простите числа. Действайки от името на цялата астрономическа общност на планетата Земя, тя се надяваше, че не допуска сериозни грешки. Засне гледката на видеолента с ф-стопове и рамкови скорости. Бяха изникнали почти в равнината на пръстена, в околозвездна кухина, лишена от отломъци. Различаваше бледи цветни оттенъци сред пръстените, но не и отделни частици. Ако приличаха на пръстените на Сатурн, частица с няколко метра големина щеше да изглежда като гигант. Но може би пръстените на Вега бяха съставени само от прашинки, късчета камъни и капчици лед.

Тя се извърна да погледне назад, откъдето се бяха появили, и видя черно поле — кръгла чернота, по-черна от черно кадифе, по-черна от нощното небе. Засенчваше заслонената страна от пръстеновидната система на Вега, която иначе — като изключим този мрачен зев — се виждаше ясно. След като се вгледа по-съсредоточено през окуляра, стори й се, че забеляза тънки светлинни нишки, които изхвърчаха от самия център на черния кръг. Разсейваща се радиация? Не, дължината на вълната щеше да бъде прекалено голяма. Или светлината от планетата Земя все още се изливаше през тръбата? От другата страна на тази чернота се намираше Хокайдо.

Планети. Къде бяха планетите? Ели огледа плоскостта на пръстена с дългофокусния обектив, опитвайки се да забележи реещи се в него планети — или поне нещо, което можеше да прилича на дом за съществата, изпратили Посланието. Сред всяка пролука между пръстените се вглеждаше да забележи въртящ се свят, чието гравитационно увличане би могло да разчисти потоците прах. Но не забеляза нищо.

— Не можеш да намериш планети ли? — попита я Ши.

— Няма. Мернах няколко по-едри комети наблизо. Виждам им опашките. Но нищо, което да прилича на планета. Отделните пръстени трябва да са хиляди. Доколкото мога да преценя, всички те са съставени от дребни частици. Черната дупка изглежда е отворила голям зев сред пръстените. Ние сега сме в него и бавно се въртим в орбита около Вега. Системата е твърде млада — само на няколкостотин милиона години — и някои астрономи смятат, че е прекалено рано тук да се появят планети. Но тогава откъде е дошло предаването?

— Може би това не е Вега — предложи Виджи. — Може би нашият сигнал идва от Вега, но тунелът отвежда до друга звездна система.

— Може би, но е много странно съвпадение, че другата звезда има същата цветова температура като Вега — виж, синкавият й цвят се усеща с просто око — и същата пръстеновидна система от дребни отломъци. Вярно е, че от блясъка не мога да различа съзвездията. Но все пак залагам десет към едно, че това е Вега.

— Но тогава къде са те? — попита Деви.

Ши, чието зрение беше остро, се бе загледал нагоре — през органосиликатната матрица, през петоъгълните панели, в небето високо, над равнината от пръстени. Не казваше нищо, но Ели проследи погледа му. Там наистина имаше нещо, проблясваща на слънчевата светлина и с видимо ъгловати очертания. Тя се взря през дългия обектив. Беше някакъв огромен неправилен полиедър, всяка от хилядите стени на който бе увенчана с… някакви кръгове? Дискове? Чинии? Купи?

— Ето, Киаому, погледни през това. Какво виждаш?

— Да, виждам. Вашите партньори… радиотелескопи. Хиляди, струва ми се, насочени в различни посоки. Това не е свят. Това е устройство.

Изредиха се да погледнат през дългия обектив. Тя самата прикри нетърпението си да погледне отново. Фундаменталната форма на радиотелескопа бе предопределена от самата природа на радиовълните, но изпита разочарование от това, че една цивилизация, способна да сътвори, или дори само да използва черни дупки за нещо като хипер-релативистичен транспорт, все още използва радиотелескопи с разпознаваема конструкция, независимо от огромната разлика в мащабите. Изглеждаше толкова назадничаво от страна на веганците… лишено от въображение. Разбираше предимството от това, че телескопите бяха разположени в полярна орбита, обезопасени по този начин от сблъсъци с късчетата, съставящи пръстеновата равнина, с изключение на два пъти при пресичането й. Но системата от радиотелескопи, насочени към всички посоки на небето — хиляди телескопи — предполагаше щателно разузнаване на небосклона, един истински Аргус. Оттук се наблюдаваха безброй кандидат-светове за телевизионни излъчвания, за военни радари и вероятно за други ранни видове радиопредавания, неизвестни на Земята. Дали често улавяха такива сигнали, зачуди се тя, или Земята бе първият им успех след милион години наблюдение? Групата на посрещачите не се забелязваше. Дали делегацията от провинциите не се смяташе за толкова незабележителна, че не бяха назначили никого поне да отбележи пристигането им?

Най-после й върнаха обектива и тя много внимателно нагласи фокуса, честотата и времето за експониране. Искаше да направи непрекъснат кадър, да покаже на Националната научна фондация какво означава наистина сериозната радиоастрономия. Съжаляваше, че нямаше начин да се определят истинските размери на планетата-многостен. Телескопите се бяха налепили по нея като морски раковини по туловището на кит. Един радиотелескоп при нула g можеше да е с произволни размери. След като се проявят снимките, щеше да може да определи ъгловия размер (може би с дъга от няколко минути), но линеарния размер, действителните размери нямаше как да се пресметнат, освен ако човек не знаеше на какво разстояние се намира от съоръжението. Въпреки това чувстваше, че е огромно.

— Ако тук няма никакви светове — говореше Ши, — значи няма и веганци. Тук няма живот. Вега е просто далечната караулка, мястото, където пътуващият патрул може да си сгрее ръцете. Тези радиотелескопи — той погледна нагоре — са наблюдателните кули на Великата стена. Ако си ограничен до скоростта на светлината, не можеш да запазиш целостта на империята. Нареждаш на гарнизона да потуши въстанието. И разбираш какво е станало след десет хиляди години. Лошо. Твърде бавно. Затова даваш на командирите на гарнизони автономия. И край на империята. Но това — и той махна с ръка назад, към свиващото се черно петно в небето, — това са имперските пътища. Персия ги е имала. Рим ги е имал. Китай ги е имал. С тях не си ограничен до скоростта на светлината. С пътища можеш да съхраниш целостта на империята.

Но Еда, потънал в размисъл, само поклащаше глава. Нещо около физиката на преживяното и видяното го безпокоеше.

Черната дупка, ако наистина беше такава, сега се въртеше в орбита около Вега, в широк коловоз, освободен от всякакви частици. И външните, и вътрешните пръстени се отваряха широко пред нея. Беше невъобразимо черна.

Докато правеше близки панорамни снимки на пръстена отломъци, реещи се пред нея, Ели се чудеше дали някой ден тук щеше да се оформи планетна система. Частиците да започнат да се слепват една към друга, да се сблъскват, размерите им да нарастват, докато най-сетне около звездата закръжат само няколко големи свята. Беше съвсем като картината, с която астрономите описваха възникването на Слънчевата система преди четири и половина милиарда години. Вече можеше да различи сред пръстените тук и там нехомогенност, видимо издути участъци, където някои от дребните отломки явно се събираха едни към други.

Движението на черната дупка около Вега предизвикваше ясно различим с просто око вихър сред съседните й пръстени. Додекаедърът сигурно също така бе предизвикал вълнение, макар и с далеч по-скромни размери. Замисли се дали тези вълни, разсейвания и кондензации нямаше да имат дълготрайни последици, променяйки модела на последващото образуване на планетите. Ако е така, то самото съществуване на някоя планета милиарди години по-късно щеше да се дължи на черната дупка и на Машината… а следователно на Посланието, а следователно и на проекта „Аргус“. Даваше си сметка, че свръхперсонализира. Нали ако не бе живяла тя, някой друг радиоастроном щеше да получи Посланието, по-рано или по-късно. Машината щеше да се задейства в друг момент и додекът щеше да се появи тук в някое друго време. Но все пак някоя бъдеща тукашна планета щеше да дължи съществуването си на нея. После, за симетрия, Ели изтри в ума си съществуването на друг свят, предопределен да се оформи, ако тя не бе живяла. Беше леко обременяващо това чувство, че с невинните си действия носиш отговорност за съдбата на непознати светове.

Опита се да направи панорамен кадър, започващ вътре от додекаедъра, после навън към крепежите, свързващи прозрачните петоъгълни панели и зад тях, към зева сред реещите се пръстени, в който те, заедно с черната дупка, се носеха в орбита. Проследи широката тъмна ивица, фланкирана от два синкави пръстена. Пред тях изникваше нещо странно, някаква прегъвка в прилежащия вътрешен пръстен.

— Киаому — промълви тя и му подаде дългофокусния обектив, — погледни ето там. Кажи ми какво виждаш.

— Къде?

Ели отново му го посочи. След миг той го забеляза. Разбра го по лекото му, но ясно доловимо поемане на въздух.

— Друга черна дупка — каза той. — Много по-голяма.

* * *

Отново пропадаха. Този път тунелът беше по-просторен и времето им течеше по-приятно.

— И това ли беше? — Ели се усети, че вика към Деви. — Значи довеждат ни до Вега, за да се изфукат с черните си дупки. Показват ни радиотелескопите си от хиляди километри разстояние. Прекарваме тук десетина минути, напъхват ни в друга черна дупка и ни отпращат назад към Земята. И за това ли похарчихме два трилиона долара?

— Може би ние не влизаме в сметката — намеси се Луначарски. — Може би истинската цел беше те да се напъхат на Земята.

Тя си представи нощта и данайците, подравящи земята под вратите на Троя.

Еда, с протегнати напред пръсти на двете си ръце, се опита да ги успокои.

— Изчакайте да видим — каза той. — Това е друг тунел. Защо смятате, че непременно води към Земята?

— Не пътувахме ли всъщност към Вега? — попита Деви.

— Експерименталният метод. Нека да видим къде ще изхвърчим следващия път.

В този тунел стърженето по стената беше по-рядко и отдръпването по-плавно. Еда и Виджи обсъждаха някаква пространствено-времева диаграма, нарисувана в координатите на Крускал-Шекерес. Ели нямаше представа за какво говорят. Етапът на забавяне, частта от прехода, в която се изкачваше нагоре, отново бе смущаващ.

Този път светлината в края на тунела се оказа оранжева. Появиха се със значителна скорост в системата на контактен бинар, две докосващи се слънца. Външните слоеве на грохнал стар червен гигант се изливаха във фотосферата на енергично жълто джудже на средна възраст, приблизителна с размерите на Слънцето. Зоната на контакт между двете слънца беше брилянтна. Тя се огледа да зърне пръстени с отломки, или радиообсерватории, но не видя такива. Това все още нищо не означава, прецени Ели. В тези системи може да има достатъчно планети и аз така и да не разбера с жалкото си обективче. Проектира двойното слънце на листа хартия и му направи снимка с обектива за къс фокус.

Поради липсата на пръстени, светлината в тази система бе по-слабо разсеяна, отколкото на Вега. С широкоъгълния обектив тя успя, след известно търсене, да различи съзвездие, което в достатъчна степен наподобяваше на Голямата мечка. Но й беше трудно да разпознае останалите съзвездия. Тъй като ярките звезди в Голямата мечка се намираха на няколкостотин светлинни години от Земята, тя прецени, че не са изминали повече от няколкостотин светлинни години.

Сподели това с Еда и го попита какво мисли.

— Какво мисля ли? Мисля, че е метро.

— Метро?

Спомни си усещането, че пропада — в дълбините на ада, както й се стори в първия миг, — веднага щом Машината се задейства.

— Метро. Подземна железница. Това тук са станциите. Спирките. Вега, тази система, други. Пътници слизат и се качват на спирките. Тук се сменят влакове.

Той посочи към контактния бинар и Ели забеляза, че ръката му хвърли две сенки, едната анти-жълта, другата анти-червена, като в — първата аналогия, която й хрумна — като в дискотека.

— Но ние, ние не можем да слезем — продължи Еда. — Ние сме в затворен вагон. Нас са ни изпратили към терминала, към края на линията.

Дръмлин би нарекъл подобни разсъждения фантазьорство. Доколкото знаеше, това беше първият път, в който Еда се бе поддал на подобно изкушение.

* * *

От Петимата Ели беше единственият професионален астроном, макар специалността й да не бе в оптичния спектър. Чувстваше се задължена да събере колкото може повече данни, както в тунелите, така и в четириизмерното пространство-време, в което периодично се появяваха. Предполагаемата черна дупка, от която всеки път излизаха, винаги се оказваше в орбита около някоя звездна или многозвездна система. Винаги дупките бяха чифт и винаги се намираха в сходна орбита — едната, от която бяха изстреляни и другата, в която пропадаха. Нямаше две системи, които да са много сходни. Никоя не приличаше на Слънчевата. Всички имаха интересни астрономични характеристики. На никоя от тях не се виждаше нещо, приличащо на артефакт — втори додекаедър или някакъв мащабен инженерен проект за преобразуване на цял един свят в нещо подобно на онова, което Ши нарече „устройство“.

Този път се появиха в близост до звезда, която видимо променяше яркостта си. Усети го по прогресията в честотата на кадъра. Може би беше някоя от звездите RR на съзвездието Лира. След нея се озоваха край петорна система. После до бледо мъждукащо кафяво джудже. Някои бяха в открито пространство, други — обвити в небулозност, обкръжени от бляскави молекулярни облаци.

Ели си спомни за предупреждението: „Ще ви се приспадне от сметката за Рая“. Нищо не й се приспадаше. Въпреки старанието да запази професионално хладнокръвие, сърцето й потръпваше при това изобилие от слънца. Надяваше се, че всяко от тях е дом за някого. Или поне, че ще стане след време.

Но след четвъртия скок я обзе тревога. Субективно, ако се съдеше по ръчния й часовник, беше минал едва час, откакто бяха „напуснали“ Хокайдо. Ако това продължеше прекалено дълго, липсата на провизии и тоалетни удобства щеше да се усети. Може би човешката физиология си имаше някои особености, които не можеха да се забележат и при най-внимателно гледане на телевизия от много напреднала цивилизация.

А ако извънземните бяха толкова интелигентни, защо ги прекарваха през такъв брой малки скокове? Добре, скокът от Земята предполагаше елементарно оборудване, защото само първобитни работят от едната страна на тунела. Но след Вега? Защо просто не прескочеха направо до крайната спирка на додекаедъра?

Всеки път, когато се изтъркулваше от поредния тунел, Ели тръпнеше в очакване. Какви ли чудеса й бяха запазили занапред? Чувстваше се на моменти като във вселенски увеселителен парк и това я накара да си представи Хадън, как наднича от небесата през телескопа си към Хокайдо в мига, в който Машината стартира.

Но колкото и величествени гледки да им предлагаха авторите на Посланието и колкото и да й допадаше даскалската педантичност, с която обясняваше на останалите един или друг аспект на звездната еволюция, след известно време я обзе разочарование. Помъчи се да проследи чувството си. Докопа се: извънземните просто се хвалеха. Стори й се невероятно. Издаваше слабост на характера.

Докато се гмуркаха в поредния тунел, този път още по-широк и по криволичещ, Луначарски попита Еда защо според него спирките на метрото са разположени на толкова необещаващи системи.

— Защо не са край някоя единична звезда, млада звезда в добро здраве, без пръстени?

— Защото — отвърна Еда, — разбира се, това е само предположение… защото всички такива системи са населени…

— А те не искат туристите да плашат местните — откликна Сухавати.

Еда се усмихна.

— Или обратното.

— Но това имаше предвид, нали? Съществува някаква етика на ненамеса в работата на примитивните планети. Знаят, че от време на време някой дивак може да използва метрото.

— И те са твърде сигурни за първобитните — продължи мисълта Ели. — Ала не могат да бъдат абсолютно сигурни. В края на краищата, първобитните са си първобитни. Затова ги пускат да се возят само по линии, водещи до пущинака. Строителите на метрото сигурно са доста предпазливо племе. Но защо все пак ни изпратиха мотриса, а не експрес?

— Може би е прекалено трудно да се построи експресен тунел — намеси се Ши с неговия дългогодишен опит в копането.

Ели си спомни за тунела Хоншу-Хокайдо, една от гордостите на земното гражданско строителство, с неговите жалки петдесет и три километра.

Завоите вече започнаха да стават доста остри. Тя се сети за своя „Тъндърбърд“, но после почувства, че й прилошава. Реши, че трябва да се бори, колкото може. Додекаедърът не бе снабден с пликове за повръщане.

Завиха рязко и изведнъж се озоваха на права отсечка, след което небесата се изпълниха със звезди. Накъдето и да погледнеше, имаше звезди, не пръснатите рехаво няколко хиляди звезди, познати на земния наблюдател с просто око, а неописуемо множество — повечето сякаш просто докосваха съседите си. Обкръжаваха я отвсякъде, много от тях примигваха в жълто, синьо или в червено, особено в червено. Небето сияеше от милиардите близки слънца. Ели успя да различи сред тях огромен, завихрен в спирала облак звезден прах, нарастващ диск, който явно се всмукваше в черна дупка с умопомрачителни пропорции, от която изригваха мълнии радиация като ярки светкавици в топла лятна нощ. Ако това наистина беше самият център на галактиката, както тя подозираше, всичко наоколо трябваше да е окъпано от синхротронна радиация. Надяваше се, че извънземните са си дали сметка колко крехки създания са хората.

И докато додекаедърът се завърташе, в полезрението им изплува… вълшебство, чудо, магия. Засилиха се към него почти преди да го забележат. Изпълни половината небе. Сега летяха, носеха се над него. По повърхността му се виждаха стотици, може би хиляди входове, всеки с различна форма. Много от тях бяха многоъгълни, кръгли или с елипсовидно сечение, някои бяха снабдени с протягащи се пипала или с гривни от частично наслагващи се кръгове с изместени центрове. Ели разбра, че са портове за скачване — някои с размери едва от по няколко метра, други с радиус от много километри или дори повече. Всеки от тях бе предназначен, реши тя, за някоя междузвездна машина като тяхната. За големи същества със сериозни машини бяха отредени внушителни входни портове. За малки същества, като хората, портовете бяха малки. Беше устроено демократично, без намек за особено привилегировани цивилизации. Това разнообразие на портове предполагаше малко социални различия за отделните цивилизации, но говореше за секващо дъха разнообразие от същества и култури. Това му се вика Велика централна станция!

Гледката на гъсто населената галактика, на вселена, гъмжаща от живот и разум, я накара да извика от възторг.

Накачваха се към един осветен в жълто порт, който, доколкото Ели разбираше, бе точно с формата на техния додекаедър. Тя следеше приближаващия се порт за стиковане, където нещо с размерите на додекаедъра и с формата на морска звезда нежно се всмукваше навътре в лоното му. Плъзна поглед наляво и надясно, нагоре и надолу по необятните извивки на тази Велика станция, разположена, според нея, в самия център на Млечния път. Какво освобождение за човешката раса, най-после поканена тук. Има надежда за нас, помисли си. Има надежда!

— Е, не е Бриджпорт.

Промълви го гласно, докато маневрата за скачване се извършваше в пълно безмълвие.