Карл Сейгън
Контакт (24)

Глава 24
Подписът на Твореца

Ето, тайна ви казвам:

всинца няма да умрем,

ала всинца ще се изменим.

Първото послание на апостол Павел към коринтяните, 15:51

Вселената изглежда… е предопределена и подредена съгласно числото, от предумисълта и ума на създателя на всички неща. Защото моделът е бил фиксиран, като предварителна схема, от господството на числото, предсъществуващо в ума на сътворяващия света Бог.

НИКОМАХ ОТ ГЕРАСА

„Аритметика“, I, 6

(ок. 100 г.пр.Хр.)

Ели се затича по стъпалата на старческия санаториум, а после по наскоро пребоядисаната зелена веранда, маркирана на равни интервали от празни люлеещи се столове, и видя Джон Стотън — прегърбен, неподвижен, с ръце, увиснали като тежести. В дясната държеше пазарска чанта, от която стърчаха прозрачна шапчица за баня, несесер за грим на цветчета и чифт спални чехли с помпони.

— Тя си отиде — промълви той, след като погледът му се фокусира и я позна. — Не влизай — помоли я. — Не ходи там. Тя не би се зарадвала, ако я видиш в този вид. Знаеш колко горда беше и колко държеше да изглежда добре. Все едно, тя не е там.

Почти рефлекторно, заради стария си навик и все още непреодоляната неприязън, Ели се изкуши да се обърне и все пак да влезе. Беше ли готова да му се противопостави дори и сега, просто заради принципа? И що за принцип бе това? От посърналото му лице бе очевидно, че скръбта му е неподправена. Той бе обичал майка й. Може би я бе обичал повече от самата Ели. През тялото й мина вълна на укор към себе си. Майка й беше толкова крехка и болна от толкова дълго време, че Ели бе проверявала, много пъти, как ще реагира, когато все пак моментът настъпи. Спомни си колко красива беше майка й на онази снимка, която Стотън й бе изпратил, и изведнъж, въпреки цялата си подготовка, избухна в хлипове.

Стреснат от отчаянието й, Стотън пристъпи към нея, за да я успокои. Но Ели вдигна ръка и с видимо усилие се овладя. Дори и сега не можеше да надмогне себе си и да му позволи да я прегърне. Бяха чужди един на друг, слабо свързани чрез едно мъртво тяло. Но не бе имала право, знаеше го в дълбините на сърцето си, да обвинява Стотън за смъртта на баща си.

— Имам нещо за теб — каза той и затършува в пазарската чанта.

Част от вещите се разбъркаха нагоре-надолу и тя мерна портмоне от изкуствена кожа и кутия с четка за зъби. Трябваше да извърне очи. Най-сетне Стотън се изправи, измъкнал омачкан плик.

Беше надписан: „За Елеанор“. Познала почерка на майка си, Ели пристъпи да го вземе. Стотън изненадано направи крачка назад и вдигна плика пред лицето си, сякаш тя се канеше да го удари.

— Почакай — каза той. — Почакай. Знам, че никога не сме се разбирали. Но направи ми, моля те, една услуга: не чети това писмо преди да дойде вечерта. Съгласна ли си?

В скръбта си изглеждаше с десет години по-стар.

— Защо? — попита Ели.

— Любимият ти въпрос. Просто от някакво уважение към мен. Толкова ли много искам?

— Прав си — въздъхна тя. — Не искаш много. Съжалявам.

Той я погледна в очите.

— Каквото и да се е случило в онази Машина, може би те е променило.

— Надявам се, Джон.

* * *

Тя се обади на Джос и го помоли да извърши панихидата.

— Излишно е да ти казвам, че не съм религиозна. Но по някое време мама беше. Ти си единствения човек, за когото се сещам, който бих искала да го направи, и съм сигурна, че вторият ми баща ще одобри решението ми.

Джос я увери, че ще пристигне още със следващия самолет.

В хотелската стая, след ранната вечеря, Ели опипа с пръсти плика, галейки всяка гънка и ъгълче. Беше стар. Майка й сигурно го бе написала преди години и го е носела в някое отделение на чантата си, колебаейки се дали да го даде на Ели. Не изглеждаше да е отварян и запечатван отново и Ели се зачуди дали Стотън го беше чел. Част от нея гореше от нетърпение да го отвори, а друга я сдържаше. Поседя дълго време в изтърканото кресло, с колене, опрени в брадичката си.

Звънна камбанка и не съвсем безшумната каретка на телефакса й се събуди за живот. Беше свързан с компютъра в „Аргус“. Въпреки че факсът й напомни за старите дни, сега нямаше какво да се бърза. Каквото и да беше открил компютърът, нямаше да избяга. Пи нямаше да залезе с въртенето на Земята. Ако наистина имаше някакво съобщение вътре в пи, то щеше да си чака там вечно.

Тя отново разгледа плика, но камбанката на факса зазвъня настоятелно. Ако в едно трансцендентно число се криеше някакво съдържание, то трябваше да е вградено в геометрията на вселената още при нейното възникване. Този нов неин проект беше в сферата на експерименталната теология. Но в края на краищата това важи за цялата наука, помисли си.

— ВНИМАНИЕ — отпечата компютърът на дисплея на факса й.

Замисли се за баща си… е, за неговото подобие… за Поддръжниците, с тяхната мрежа от тунели през галактиката. Те бяха свидетели и може би бяха повлияли за възникването и еволюцията на живота по милиони светове. Строяха галактики, запушваха сектори във вселената. Можеха да уредят поне ограничено пътуване във времето. Бяха истински богове, надвишаващи многократно възможностите на благочестивите видения в повечето религии — поне на тези на западната цивилизация. Но дори и пред тях съществуваха ограничения. Не те бяха построили тунелите и не бяха в състояние да го направят. Не те бяха вкарали съобщението в трансцендентното число и дори не бяха в състояние да го разчетат. Строителите на тунелите и вписалите в пи информация бяха други. Те не живееха вече тук. Бяха напуснали, без да си оставят адреса. Когато строителите на тунелите са напуснали, бъдещите Поддръжници бяха останали сираци. Като нея. Като нея.

Замисли се над хипотезата на Еда, че тунелите са дупки на червеи, разположени на подходящи интервали около неизброимите звезди в тази и други галактики. Приличат на черни дупки, но имат други свойства и друг произход. Не бяха съвсем лишени от маса, защото тя бе забелязала как образуват гравитационни кладенци сред отломките в системата на Вега. И през тях същества и кораби от всевъзможен вид кръстосваха и свързваха галактиката.

Дупки на червеи. В красноречивия жаргон на теоретичната физика вселената представляваше ябълка и някой си бе пробил тунели през нея, прояждайки вътрешността с коридори, които кръстосват из сърцевината й. За един бацил, намиращ се на повърхността, това би изглеждало като чудо. Но едно същество, стоящо извън ябълката, не би се впечатлило чак толкова. От такава перспектива строителите на тунелите биха предизвикали само раздразнение. Но ако строителите на тунелите са червеи, то тогава ние какви сме?

Компютърът на „Аргус“ бе проникнал дълбоко в пи, по-дълбоко от всеки друг на Земята, макар и далеч не толкова, колкото бяха успели Поддръжниците. Беше прекалено рано според нея за недешифрираното от толкова време послание, за което й бе споменал Тиъдър Ароуей на брега на едно море, което не може да се намери на никоя карта. Може би това беше само подгряване, прелюдия към нови предстоящи чудеса, окуражаване за нови разкрития, подтик, за да не се обезсърчат хората на Земята. Каквото и да беше, едва ли бе посланието, с което сега Поддръжниците се бореха. Може би съществуват лесни послания и трудни послания, заключени в различните трансцендентни числа и компютърът на „Аргус“ бе открил най-лесното. С малко помощ.

В Станцията Ели се бе научила на мъничко смирение, сякаш й бяха напомнили колко малко всъщност знаят все още обитателите на Земята. Помисли си, че може би има толкова категории по-напреднали от хората същества, колкото съществуват между нас и мравките. Или между нас и вирусите. Но тази мисъл не я потисна. Вместо да изпита яд, тя я изпълни със замайващо чувство на възхита пред чудото. Колко много неща жадуваше да научи тепърва.

Беше като постъпването от прогимназията в колежа, от безусилните успехи към необходимостта да дисциплинираш духа си, за да разбереш изобщо. В прогимназията бе правела контролните по-бързо от всички останали. В колежа бе намерила хора по-бързи от нея. Същите трудности и предизвикателства бе изпитала в университета, при дипломирането си и когато стана професионален астроном. На всеки следващ стадий се бе натъквала на учени, много по-завършени от нея. И всеки следващ стадий се беше оказвал по-възбуждащ от предишния. Нека разкритията се навиват, мислеше си Ели, като гледаше към факса. Тя беше готова.

„ПРОБЛЕМ В ПРЕДАВАНЕТО. С/Н <10. МОЛЯ ОСТАНЕТЕ В ГОТОВНОСТ.“

Свързана бе с компютъра в „Аргус“ чрез комуникационен спътник, наречен „Дефком Алфа“. Може би беше възникнал някакъв проблем в контрола на подхода или провал в някоя подпрограма. Прекъсна размишленията си и отвори плика.

ИНСТРУМЕНТИ АРОУЕЙ, гласеше заглавката на бланката. Разбира се, писмото бе написано на старата „Роял“, която баща й държеше вкъщи, за да пише на нея служебните си и частни писма. В горния десен ъгъл бе отпечатано „Тринадесети юни, 1964 г.“ Тогава Ели беше на петнадесет години. Не можеше да го е писал баща й: по това време той отдавна беше мъртъв. Хвърли поглед в края на писмото и разпозна изрядния подпис на майка си.

Мила ми Ели,

Сега, когато вече не съм жива, се надявам, че ще намериш сили в сърцето си да ми простиш. Знам, че сторих грях към теб и не само към теб. Не бих понесла омразата, която щеше да изпиташ към мен, ако ти кажех истината приживе. Затова не намерих кураж да говоря с теб, докато бях жива. Знам колко обичаше Тед Ароуей и искам да знаеш, че аз също го обичах. Все още го обичам. Но той не беше истинският ти баща. Твоят истински баща е Джон Стотън. Направих нещо много грешно. Не трябваше да го правя, но бях толкова слаба, а ако не бях го направила, теб нямаше да те има на този свят, затова те моля да бъдеш добра, когато си мислиш за мен. Тед знаеше това, той ми прости и решихме да не ти го казваме никога. Но ето, сега поглеждам през прозореца и те виждам в двора. Седиш там, мислиш си за звездите и за разни неща, дето никога няма да ги разбера, и така се гордея с теб. Ти толкова държиш на истината, та си помислих, че трябва един ден да разбереш истината за себе си. За произхода си, искам да кажа.

Ако Джон е още жив, тогава той ще ти е предал това писмо. Знам, че ще го направи. Той е по-добър човек, отколкото си мислиш за него, Ели. Бях щастлива, че отново го намерих. Може би го мразиш толкова, защото някаква част от душата ти се е досетила за истината. Но всъщност го мразиш, защото той не е Тиъдър Ароуей. Знам.

Ето те, седиш там. Откакто започнах това писмо, не си и помръднала. Просто си мислиш. Надявам се и се моля каквото и да търсиш, да го намериш. Прости ми. Бях просто човек.

С обич,

мама

Ели бе погълнала писмото на един дъх и сега го прочете отново. Трудно й беше да диша. Ръцете й лежаха отпуснати. Натрапникът се беше оказал истинският. Почти през целия си живот бе отхвърляла собствения си баща, без и най-малка представа какво върши. Каква ли сила на характера е трябвало да прояви той през всичките онези избухвания, когато го дразнеше, че не е неин баща и няма право да се бърка в живота й.

Телефаксът отново иззвъня, два пъти. Подканваше я да натисне клавиша Return. Но тя нямаше желание да го направи. Трябваше да почака. Замисли се за ба… за Тиъдър Ароуей, за Джон Стотън и за майка си. Толкова жертви бяха направили за нея, а тя беше така погълната от себе си, че дори не го бе забелязала. Прииска й се сега Палмър да е до нея.

Факсът иззвъня отново и каретката се задвижи предпазливо, опипващо. Беше програмирала компютъра да бъде настоятелен в усилието си да привлече вниманието й, дори изобретателен, ако прецени, че е намерил нещо в пи. Но сега умът й бе твърде зает в разплитането и преподреждането на митологията на собствения й живот. Майка й е седяла до бюрото в спалнята на втория етаж, поглеждала е през прозореца, докато е мислила как да подреди думите си в писмото, и очите й са се спирали на петнадесетгодишната Ели, опърничава, странна и бунтовна.

Майка й беше оставила още един подарък. С това писмо, Ели бе завършила кръга и се бе върнала след всичките тези години. Оттогава беше научила толкова много. И толкова много предстоеше да научи.

Над масата, на която дрънчеше телефаксът, висеше огледало. В него тя видя една жена, нито млада, нито стара. Нито майка, нито дъщеря. Бяха прави да й спестят истината. Не беше достатъчно напреднала, за да получи сигнала, да го разчете. Бе прекарала цялата си кариера в усилие да осъществи контакт с най-отдалечените и чужди странници, докато в собствения си живот едва ли бе осъществила контакт с когото и да било. С ярост бе отхвърляла митовете на другите за сътворението, сляпа пред лъжата за нейното собствено. Беше проучвала вселената през целия си живот, а бе пропуснала най-ясното послание: за малки същества като нас огромното пространство е поносимо само чрез обичта.

* * *

Компютърът на „Аргус“ беше толкова настоятелен и изобретателен в усилията си да установи контакт с Елеанор Ароуей, че сякаш изпитваше едва ли не лична потребност да сподели откритието.

Аномалията се прояви най-ярко в единадесетичната система, където можеше да се изпише изцяло с нули и единици. В сравнение с полученото от Вега това в най-добрия случай щеше да се окаже елементарно съобщение, но статистическото му значение беше високо. Програмата преподреди цифрите в квадратен растер, равен брой по ширина и дължина. Първият ред представляваше непрекъснат низ от нули, отляво-надясно. Вторият показваше една единица в средата, оградена с нули отляво и отдясно. След няколко реда се оформи безпогрешна дъга, очертана от единици. Простата геометрична фигура се появи бързо, ред по ред, самозатваряща се, изпълнена с богато обещание. Появи се и последният ред, съставен от нули и една единица, точно в средата. Най-долният ред щеше да съдържа само нули, като част от рамката.

Скрит сред променящите се шаблони от групи цифри, заровен дълбоко в трансцендентното число, се виждаше съвършен кръг, чиято форма бе очертана от единичности, обкръжени от празноти.

Вселената е създадена преднамерено, съобщаваше кръгът. В която и нейна галактика да се намираш, взимаш обиколката на кръга, разделяш я на неговия диаметър, изчисляваш го с достатъчно приближение и откриваш чудо — друг кръг, нарисуван на километри надолу по безкрайната редица от цифри след десетичната точка.

По-нататък ще последват и по-богати послания. Няма значение как изглеждаш, нито от какво си направен, нито откъде идваш. Достатъчно е да живееш в тази вселена, да имаш скромен математически талант и рано или късно ще го откриеш. Той вече е тук. Той е във всичко. Не е нужно да напускаш планетата си, за да го откриеш. В самата тъкан на пространството и в природата на материята, като в огромно произведение на изкуството, ето го, с дребен почерк, подписът на Твореца. Над хора и богове, над демони, над прилежни Поддръжници и строители на тунели, има разум, предхождащ вселената. Кръгът се затвори.

Ели бе намерила онова, което търсеше.